Григорий Попдимитров

Григорий Попдимитров Лазаров (изписване до 1945 година: Григорий попъ Димитровъ) е български духовник, деец на късното Българско възраждане в края на XIX – началото на XX век, един от водачите на българското просветно и църковно дело в Македония и Одринска Тракия.[1]

Григорий Попдимитров
български духовник

Роден
Починал

Образование Солунска българска мъжка гимназия
Подпис Grigor Popdimitrov Signature (vectorized).svg
Григорий Попдимитров в Общомедия

БиографияРедактиране

УчителРедактиране

Роден е на 26 май[1] 1864 година в тиквешкия град Неготино, тогава в Османската империя, днес в Северна Македония,[2] със светското име Григор в семейството на свещеник Димитър Димчев.[1] Начално образовани получава в Неготино. В 1880/1881 година завършва II клас в българското второкласно училище в Солун при Христо Бучков и Кузман Шапкарев. В 1882/1883 и 1884/1885 година завършва III и IV клас на откритата в 1881/1882 година Солунска българска мъжка гимназия. След това става учител във Второкласното смесено българско училище във Велес, където преподава две години със заплата 17 3/4 турски лири първата и 20 турски лири втората година. Със спестените пари може да си плаща пансиона в Солун и повторно постъпва в Солунската гимназия в 1887/1888 година.[1] В 1888 година завършва VII клас на гимназията с третия випуск.[3][1]

След завършването си става учител и преподава в много населени места в Македония.[1] В 1888/1889 година е главеен учител на училището на българската община в Лерин, където през март 1889 година е завършен българският параклис „Свети Пантелеймон“. В 1889/1890 година е главен български учител в Костур, където въпреки разправиите между членовете на Костурската българска община и председателя ѝ Григорий Бейдов, е открито българско второкласно училище. От 1890/1891 до 1893/1894 година включително е главен учител във второкласното училище на българската община в Гумендже. В 1894/1895 година е главен учител в първокласното училище на българската община в Кавадарци, а на следната 1895/1896 година е главен учител във второкласното училище на българската община в Енидже Вардар. От 1896/1897 до 1900/1901 учебна година включително е главен учител на второкласното, а впоследствие третокласното смесено училище в Лерин.[1]

В учебната 1901/1902 година е главен учител на училището на българската община в Кочани, а в учебната 1902/1903 учебна година е главен учител на второкласното смесено училище на българската община в Куманово.[4]

Духовник в Македония и ТракияРедактиране

 
Портрет на Григорий Попдимитров

На 1 март по покана на екзарх Йосиф I Български заминава за Цариград, където на 9 март 1903 година в катедралата „Свети Стефан“ епископ Неофит Браницки го ръкополага за свещеник. На 1 април 1903 година е назначен от Екзархията за председател на българската община и архиерейски наместник в Костур. Пристига в Костур с жена си и трите си деца на 14 април 1903 година, няколко дена преди Солунските атентати.[4] В Костур, предимно гръцки, турски и еврейски град, работи за утвърждаване на българщината и спирането на гръцката пропаганда.[5][4] Илинденско-Преображенското въстание от лятото на 1903 година разстройва българското учебно дело в града и околията, като българските училища са затворени.[4] Самият отец Григорий се укрива у сарафите евреи Аврам и Манехето, за да не бъде убит от развилнелите се турски тълпи.[5]

След въстанието постепенно отец Григорий възстановява българското църковно и просветното дело и в много от 60-те български села в Костурско се откриват нови български църкви и нови български училища. През зимата на 1904 година открива 15-дневен курс в сградата на българската община в Костур за опресняване на знанието на църковния ред и служба на 8-10 свещеници от 10-15 села Костенарията и Нестрамкол, които току-що са се отказали от Патриаршията и са преминали под ведомството на Екзархията.[4] На два пъти гръцки агенти се опитват да го убият.[5]

През първата половина на юни 1905 година инспекторът Хилми паша му заповядва да замине за Битоля, където го задържа до началото на септември, поради станалите в последните месеци убийства между българи и гърци в Костурско, и на 10 септември 1905 година Екзархията го заменя в Костур.[4]

На 15 септември 1905 година е назначен за председател на Кавадарската българска община, част от българската Струмишка епархия, и заема поста до 1 март 1907 година. В Кавадарци е напълно признат от властите и като редовен член с право на глас присъства на заседанията на околийския съвет при каймакамина.[4]

От 1 март 1907 година до 1 юли 1909 година е председател на Лозенградската българска община и управляващ Лозенградската епархия, която е отделена от Одринската и включва околиите Лозенградска, Малкотърновска, Люлебургаска, Визенска. На 8 септември 1908 година в катедралата „Свети Стефан“ в Цариград е произведен в чин свещеноиконом от митрополит Герасим Струмишки.[4]

 
Кръщелно свидетелство на Ташо, син на Никола Стоянов, подписано от свещеник Константин Хаджинаков и архиерейския наместник иконом Григорий Попдимитров, Българска църковна община в Полянин, Солунска епархия, 17 януари 1910 г.

На 1 август 1909 година е назначен за председател на Дойранската българска община, а от 1910 година е и архиерейски наместник, когато по наредба на Екзархията всички общини в Македония започват да се управляват от съответния епархийски център, в случая Солун.[4] Като архиерейски наместник в Дойран Попдимитров успява да върне на българите градската църква „Свети Илия“, предадена след Младотурската революция в 1908 година на гъркоманите.[6] През февруари 1911 година българската община по силата на правителствена заповед на основание на султанско ираде, като представляваща мнозинство в града - 350 къщи, влиза във владение на църквата.[4] Църквата в голяма степен е спечелена от българите, тъй като каймакаминът е тиквешки помак, съгражданин на отец Григорий.[6] До получаването на църквата българите се черкуват в отделен параклис „Св. св. Кирил и Методий“, създаден в 1887/1888 година в отделна къща близо до Дойранското езеро. По време на управлението му в Дойран на 29 август 1912 година в града става бомбен атентат с 30 души убити и ранени турци и един българин на пазара под двата големи чинара на града, близо до езерото.[7]

На 17 септември 1912 година през Солун заминава за Куманово, където е назначен за председател на общината, но стига само до Скопие, където го заварва съобщението за избухването на Балканската война. След разгрома на османците в Кумановската битка, успява да отиде до Неготино и оттам пеша стига обратно в Дойран при семейството си. В окупирания от българските войски Дойран свещеноиконом Григорий заедно с новия председател на общината йеромонах Борис през ноември 1912 година заедно с гарнизонния началник полковник Михаил Михайловски и цялото население посреща в града княз Борис Търновски, княз Кирил Преславски и генерал Тодоров. Заедно с йеромонах Борис и духовенството отслужва в „Свети Илия“ първия молебен в Македония „за здравето и дългоденствието на цар Фердинанд I Български, на престолонаследника и на целия царски дом, както и за успеха на българското войнство за окончателното освобождение на целия български народ в Македония и Тракия“.[7]

В края на декември 1912 година свещеноиконом Григорий прави втори опит да заеме поста си председател на Кумановската българска община, но е задържан от сръбските власти в Скопие и не му е позволено да замине за окупирания от сръбски части Куманово, защото „там нямало българи“.[7]

През януари 1913 година свещеноиконом Григорий става архиерейски наместник в Кукуш, окупиран от български части, и остава там до Междусъюзническата война. На 20 юни с жена си, майка си и трите си деца напуска без никакво имущество града и на 1 юли пристигат в София. По пътя на 26 юни в Горна Джумая умира майка му презвитела Саломония.[7]

Духовник в СофияРедактиране

В София служи като свещеник в Софийската епархия. От 1 август 1913 до 1 септември 1913 година е певец в храма „Света София“. След това от 1 септември до 5октомври е временен енорийски свещеник в Цариброд. От 19 октомври 1913 до 1 май 1915 година е градски свещеник в гробищнасат църква „Успение Богородично“ в София. От 14 октомври 1915 до 1 август 1917 година завежда временно без заплата енорията „Свети Никола“ в Дупница. След това е свещеник в параклиса „Св. св. Петър и Павел“ в Централния затвор от 1 декмври 1917 до 31 юни 1921 година. Едновременно с това е и помощник енорийски свещеник при „Света София“ от 20 декември 1918 година до 12 ноември 1921 година. В 1917 и 1918 година е счетоводител на Софийската епархийска свещоливница, а в 1919 година е и помощник администратор на списанието „Народен страж“, издание на Софийската митрополия, редактирано от Иван Снегаров, а по-късно от отец Михаил Химитлийски. На 12 ноември 1921 година управляващият Софийската епархия митрополит Неофит Видински го назначава за свещник при храма „Свети Николай Стари“. На 19 декември 1935 година е преместен в бившата руска църква „Свети Николай“ на булевард „Цар Освободител“, тъй като първата църква „Свети Николай“ на улица „Цар Калоян“ е дадена на руската емиграция. Там престоява до 15 юли 1938 година.[7]

Членува в Илинденската организация.[8] В 1921 година македонската емиграция в София го избира за църковен представител на Струмишката епархия за църковно-народния събор, който започва да заседава на 1 януари 1922 година в Народното събрание и продължава до юни за изменение на екзархийския устав.[7]

Иконом Григор Попдимитров умира на 21 декември 1941 година.[8]

БележкиРедактиране

  1. а б в г д е ж Свещеноикономъ Григорий. // Илюстрация Илиндень XVI (1 (151). януарий 1944. с. 3.
  2. Марков, Георги Христов. Хрупищко. Хасково, Държавен архив - Хасково, Интерфейс, 2002. ISBN 954-90993-1-8. с. 145.
  3. Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930. с. 89.
  4. а б в г д е ж з и к Свещеноикономъ Григорий. // Илюстрация Илиндень XVI (1 (151). януарий 1944. с. 4.
  5. а б в Каратанасовъ, Златко. Черковно-училищната борба (1868 – 1903 г.). София, Материяли изъ миналото на Костурско № 1, Издава Костурското благотворително братство - София, Печатница „Художникъ“, 1935. с. 32.
  6. а б Янишлиевъ, Борисъ Д. Гр. Дойранъ (Полянинъ, Пулинъ) и живота ни тамъ при турското владичество до 1912 година (Спомени). София, март 1934. с. 30.
  7. а б в г д е Свещеноикономъ Григорий. // Илюстрация Илиндень XVI (1 (151). януарий 1944. с. 5.
  8. а б Отчетъ. // Илюстрация Илиндень XIII (10 (130). декемврий 1941. с. 7.
свещеник Николай Шкутов председател на Костурската българска община
(1 април 1903 – 10 септември 1905)
свещеник Методий Димов
? председател на Кавадарската българска община
(15 септември 1905 – 1 март 1907)
?
? председател на Лозенградската българска община
(1 март 1907 – 1 юли 1909)
?
Александър Попевтимов председател на Дойранската българска община
(1 август 1909 – 17 септември 1912)
йеромонах Борис
? председател на Кумановската българска община
(17 септември 1912 – януари 1913)
?
? председател на Кукушката българска община
(януари 1913 – 20 юни 1913)
последен