Уикипедия

Осничани

селище в Гърция, Западна Македония
Тази статия е за селото в Гърция. За селото в Северна Македония вижте Осинчани.

Оснѝчани или Оснѝчени (срещат се и формите Снѝчани, Снѝчано и Снѝчени, на гръцки: Καστανόφυτο, Кастанофито, катаревуса: Καστανόφυτον, Кастанофитон, до 1927 година Οσνίτσανη, Осницани[1]) е село в Егейска Македония, Гърция, дем Хрупища, област Западна Македония.

Осничани
Καστανόφυτο
— село —
Църквата „Успение Богородично“ в Осничани
Църквата „Успение Богородично“ в Осничани
Гърция
40.3622° с. ш. 21.1564° и. д.
Осничани
Западна Македония
40.3622° с. ш. 21.1564° и. д.
Осничани
Костурско
40.3622° с. ш. 21.1564° и. д.
Осничани
Страна Гърция
ОбластЗападна Македония
ДемХрупища
Географска областКостенария
Надм. височина900 m
Население12 души (2021 г.)
Демоним(о)сниченци
Осничани в Общомедия

География

редактиране

Селото се намира на 37 километра югозападно от град Костур (Кастория) и на 27 километра югозападно от демовия Хрупища (Аргос Орестико), на 900 m надморска височина в планината Одре (Одрия).[2] В Одре югозападно от селото е разположена Водната пещера.[3]

История

редактиране

В Османската империя

редактиране

В края на XIX век Осничани е чисто българско село. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Осничиники (Osnitchiniki) живеят 600 гърци.[4] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Осничани има 840 жители българи.[5]

На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Осничани е чисто българско село в Костурската каза на Корчанския санджак със 120 къщи.[6] Същевременно Нестничан е чисто българско село в казата Населица на Серфидженския санджак с 65 къщи.[7]

В началото на XX век цялото население на Осничани е под върховенството на Цариградската патриаршия, но след Илинденското въстание в началото на 1904 година минава под върховенството на Българската екзархия.[8] Същата година турските власти не допускат учителите Зисо Сапунджиев от Осничани и Анастасия Талева от Битоля да отворят българско училище в селото.[9] По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Осничани има 960 българи екзархисти.[10]

Гръцки статистики от 1905 година не отразяват промяната и показват Осницани като село с 540 жители гърци.[11] Според Георги Константинов Бистрицки Осничани преди Балканската война има 60 български къщи,[12] а според Георги Христов и 1 куцовлашка.[13]

 
Икона на Светите врачи Козма и Дамян от Осничани, XVIII век

Селото е опора на българщината в Костенарията и многократно е нападано от гръцки андартски чети. По думите на Христо Силянов:

„ Имената на селата Старичени, Езерец, Осничени станаха символи на героизъм и мъченичество.[14] “

През февруари 1905 година андартска чета убива осничанския поп и братята Христо и Иван Димитрови. На 25 август 1905 година селото е нападнато от 250 души андарти, сред които има и разбойници турци и албанци. Селската милиция, която има само 8 пушки, оказва двучасова съпротива, след което се оттегля, като оставя няколко убити, сред които свещеник Симо Зисов. Андартите запалват селото, гаврят се с труповете, изгарят 17 къщи и се оттеглят едва след като на помощ на осничанци се притичат селските милиции от съседните села Мангила, Марчища и Долени.[15] Турският прокурор разследващ случая по-късно заявява на осничанци, че „гръцките чети ще ги научат на ум“, а съпровождащият го офицер добавя „Кой ви е крив, станете гърци, ако искате да сте спокойни“.[16]

  Основна статия: Битка при Осничани

На 7 май 1906 голяма андартска чета напада Осничани от Жиковищкия манастир. В селото присъстват двама членове на районната чета на ВМОРО Нумо Кировски и Колю Бараков, които ръководят отбраната на селската милиция. В няколкочасовото сражение са убити командирите на андартската чета поручик Андонис Влахакис (капитан Лицас) и подпоручик Леонидас Петропулакис. След пристигането на войска от Жужелци, Хрупища и Костур андартите се оттеглят. Според Христо Силянов гърците дават 28 убити и 5 пленници. На 20 юни андартите си отмъщават за поражението, като хващат и убиват извън селото петима осничанци.[17] Според гръцки сведения андартските загуби са 15 убити и 11 ранени.[18]

През май 1907 година девет къщи в селото са изгорени от андарти.[19]

В 1909 година в Осничани има 45 български екзархийски къщи и 5 гъркомански, като гъркоманите държат черквите и училището.[20]

Според Георгиос Панайотидис, учител в Цотилската гимназия в 1910 година в Осничани (Οσνίτσανη) в миналото е имало около 60 семейства, които обаче са намалели на 50 вследствие на нападенията на гръцките чети и турската войска над комитаджиите, превърнали селото в своя крепост, поради подходящото му положение.[21] От тези 50 семейства 24 са гръцки и поддържат църквата и училището, а 26 са екзархийски и поддържат училище в частна къща под наем.[22]

По време на Балканската война 15 души от Осничани се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение.[23]

На етническата карта на Костурското братство в София от 1940 година, към 1912 година Сничени е обозначено като българско селище.[24]

В Гърция

редактиране

През войната селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. Н. Манов и Н. Попзисов от Осничани са арестувани от гръцките власти по обвинение в пробългарска агитация.[25]

Емиграцията към България и отвъд океана в междувоенния период е голяма.[2] От 1914 до 1919 година 43 жители на Осничани, а след 1919 още 42 емигрират в България по официален път.[26]

В 1927 година селото е прекръстено на Кастанофитон. Селяните традиционно ходят на гурбет – така например в 1928 година са регистрирани само 98 мъже срещу 151 жени. Произвеждат се жито, кестени, овошки и частично селяните се занимават със скотовъдство.[2]

Селото пострадва силто от Гражданската война (1946 – 1949), при която много от жителите му емигрират в източноевропейските страни.[2]

В селото от 1994 година има етнографски музей.[27]

Прекръстени с официален указ местности в община Осничани на 5 май 1969 година
Име Име Ново име Ново име Описание
Марчищка река[28] Μαρτσίστας Рема Македономахо Ρέμα Μακεδονομάχω[29] река в Одре, десен приток на Галешово[28]
Година 1913 1920 1928 1940 1951 1961 1971 1981 1991 2001 2011 2021
Население 354[2] 353[2] 249[2] 349[2] 106[2] 132[2] 72[2] 76[2] 52[2] 51 25 12

Галерия

редактиране

Личности

редактиране
 
Никола Д. Главинов.
 
Янко Василев – Чука от Осничани, четник при ресенския войвода Андрей Казепов, ранен на 15 май 1904 година в сражението при Сенокос в Рила. Източник Държавна агенция „Архиви“
Родени в Осничани
  •   Ангел Петров (1885 – ?), македоно-одрински опълченец, 2 рота на 10 прилепска дружина[30]
  •   Андон Зиев (Αντώνιος Σίας), гръцки андартски деец, агент от ІІІ ред, член е на хрупищкия гръцки комитет и отговаря за тайната поща между четите[31]
  •   Апостол Николов (1895 – ?), македоно-одрински опълченец, 3 рота на 11 сярска дружина[32]
  •   Атанас Георгиев (1890 – ?), македоно-одрински опълченец, 1 рота на 7 кумановска дружина, ранен на 6 юли 1913 година[33]
  •   Атанас Д. Чуков (1885 – ?), македоно-одрински опълченец, студент, химик, щаб на 4 битолска дружина, носител на кръст „За храброст“ IV степен[34]
  •   Атанас Христев (Христов, 1877 – ?), македоно-одрински опълченец, 3 рота на 10 прилепска дружина, носител на орден „За храброст“ IV степен[35]
  •   Васил Атанасов (1876 – ?), македоно-одрински опълченец, 3 рота на 11 сярска дружина[36]
  •   Васил Карджев (Βασίλειος Κάρτζος), гръцки андартски деец, агент от ІІІ ред[31]
  •   Васил Сапунджиев (1880 – 1939), български лекар и революционер
  •   Георги Гичев, български революционер, деец на ВМОРО, който в 1902 г. довежда четата на Васил Чекаларов в Осничани и поставя основите на революционното дело в Костенарията, дългогодишен председател е на костенарийския районен революционен комитет[37]
  •   Евтим Атанасов Мишайков (1877 – ?), македоно-одрински опълченец, 2 рота на 7 кумановска дружина[38]
  •   Иван Попзисов (Ιωάννης Παπαζήσης), гръцки андартски деец, агент от ІІІ ред[31]
  •   Илия Ставрев (Ставропулос, 1911 – 1948), гръцки комунист; взима участие в Гръцко-италианската война през 1940 - 1941 година; помагач е на ЕЛАС; по време на Гражданската война се включва в 14-а бригада на ДАГ; взиема участие в много сражения; на 17 юли 1948 година загива в боевете за Грамос[39]
  •   Йордан Мишайков (1887 – 1913), македоно-одрински опълченец, 1 и 2 рота на 6 охридска дружина, Сборна партизанска рота на МОО, носител на орден „За храброст“ IV степен, загинал край село Айтос в Междусъюзническата война на 5 юли 1913 година[38]
  •   Михал Христов (Христев, 1889 – ?), македоно-одрински опълченец, 4 рота на 10 прилепска дружина, ранен на 17 юни 1913 година[40]
  •   Наум Костов (1879 – 1943), български революционер от ВМОРО
  •   Наум Търпов, български революционер от ВМОРО, четник на Петър Христов Германчето[41]
  •   Никола Василев (1885 – 1913), македоно-одрински опълченец, 3 рота на 10 прилепска дружина, починал от холера на 11 февруари 1913 година[42]
  •   Никола Д. Главинов, български революционер, деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание с четата на Христо Чернопеев, по-късно четник на Андрей Казепов[43]
  •   Никола Киров (1868 – ?), македоно-одрински опълченец, Нестроева рота на 10 прилепска дружина[44]
  •   Никола Кировски, български революционер от ВМОРО, четник на Петър Христов Германчето[41]
  •   Никола Попкостадинов (1892 – ?), македоно-одрински опълченец, 2 рота на 10 прилепска дружина[45]
  •   Панчо Петров Ничев, в 1912 година 33-годишен постъпва в Опълчението,[46] служи в 3-та рота на 10-а прилепска дружина; на 28 март 1943 година, на 64 години, като жител на Чешнегирово, Пловдивско, подава молба за българска народна пенсия, която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България[47]
  •   Сребрин Чуков (1901 – 1938), български и съветски комунистически деец
  •   Тана Кировска (1862 – 1932), българска революционерка от ВМОРО
  •   Тома Д. Ничев (1874 – ?), македоно-одрински опълченец, 2 рота на 10 прилепска дружина[48]
  •   Тома Жеков (1874 – ?), македоно-одрински опълченец, 2 рота на 10 прилепска дружина[49]
  •   Щерю Атанасов, български политик, народен представител[50]
  •   Яни Попзисов, деец на ВМОРО, войвода на четатата от Осничани през 1905 година[51]
  •   Яни (Иван) Христов (? – 4 декември 1904), български революционер, деец на ВМОРО[52]
  •   Янко Василев – Чука (1871 – след 1943), български революционер от ВМОРО, четник на Андрей Казепов[53]
Починали в Осничани
Свързани с Осничани
  •   Иван Чуков (1911 – 1979), български партизанин и милиционер, по произход от Осничани

Външни препратки

редактиране

Бележки

редактиране
  1. ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
  2. ↑ а б в г д е ж з и к л м н Симовски, Тодор Христов. Населените места во Егеjска Македониjа. Т. II дел. Скопjе, Здружение на децата-бегалци од Егејскиот дел на Македонија, Печатница „Гоце Делчев“, 1998. ISBN 9989-9819-6-5. с. 43. (на македонска литературна норма)
  3. ↑ Τρίμμης, Κωνσταντίνος Προκόπιος. Αρχαιολογία Σπηλαίων και Γεωγραφικά Συστήματα Πληροφοριών. Το παράδειγμα των σπηλαίων στο νομό Καστοριάς. Μεταπτυχιακή Διατριβή. Θεσσαλονίκη, Αριστοτέλειο Πανεπιστήμιο Θεσσαλονίκης. Τμήμα Ιστορίας και Αρχαιολογίας. Τομέας Αρχαιολογίας και Ιστορίας της Τέχνης, 2013. σ. 73. (на гръцки)
  4. ↑ Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 56. (на френски)
  5. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 268.
  6. ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 99. (на македонска литературна норма)
  7. ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 77. (на македонска литературна норма)
  8. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 125.
  9. ↑ Райчевски, Стоян. 1904 – 1906 Гоненията на българите в Македония и Одринско. София, 2011, стр. 34 – 36.
  10. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 180 – 181. (на френски)
  11. ↑ Mapping Migration in Kastoria, Macedonia. Kastanofito Архив на оригинала от 2007-07-26 в Wayback Machine..
  12. ↑ Бистрицки. Българско Костурско. Ксанти, Издава Костурското Благотворително Братство „Надежда“ в гр. Ксанти. Печатница и книжарница „Родопи“, 1919. с. 9.
  13. ↑ Марков, Георги Христов. Хрупищко. Хасково, Държавен архив - Хасково, Интерфейс, 2002. ISBN 954-90993-1-8. с. 199.
  14. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 196.
  15. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 210.
  16. ↑ Даскалов, Георги. Българите в Егейска Македония, МНИ, София, 1996, стр. 64.
  17. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 221.
  18. ↑ Douglas Dakin, Ο Ελληνικός Αγώνας στη Μακεδονία, εκδ. οίκος αδελφών Κυριακίδη, 1996, архив на оригинала от 6 март 2016, https://web.archive.org/web/20160306011517/http://clubs.pathfinder.gr/MAKEDONIKOS_AGON/567230, посетен на 4 април 2008 
  19. ↑ Георгиев, Величко и Стайко Трифонов, Гръцката и сръбска пропаганди в Македония. Нови документи, София 1995, с. 141.
  20. ↑ s:Телеграма от Иларион от Костур
  21. ↑ Παναγιωτίδης, Γιώργος Π. Σ. Τα Καστανοχώρια // Μακεδονικόν Ημερολόγιον Δʹ. εν Αθήναις, Τύποις «Αυγής Αθηνών», Θ. Ν. Αποστολοπούλου, 1911. σ. 136. Архивиран от оригинала на 2020-10-25.
  22. ↑ Παναγιωτίδης, Γιώργος Π. Σ. Τα Καστανοχώρια // Μακεδονικόν Ημερολόγιον Δʹ. εν Αθήναις, Τύποις «Αυγής Αθηνών», Θ. Ν. Αποστολοπούλου, 1911. σ. 137. Архивиран от оригинала на 2020-10-25.
  23. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 868.
  24. ↑ Костурско. София, Издание на Костурското братство, 1940.
  25. ↑ Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 183.
  26. ↑ Mapping Migration in Kastoria, Macedonia. Kastanofito Архив на оригинала от 2007-07-26 в Wayback Machine..
  27. ↑ Folklore Museum, Kastanofyto // The Museums of Macedonia. Архивиран от оригинала на 2014-08-08. Посетен на 21 октомври 2016.
  28. ↑ а б По топографска карта М1:50 000, издание 1980-1985 „Генеральный штаб“.
  29. ↑ Διατάγματα. Β. Διάταγμα ΥΠ' Αριθ. 266. Περὶ μετονομασίας συνοικισμὤν, κοινοτήτων καὶ θέσεων // Εφημερίς της Κυβερνήσεως του Βασιλείου της Ελλάδος Τεύχος Πρώτον (Αριθμός Φύλλου 79). Εν Αθήναις, Ἐκ τοῦ Εθνικού Τυπογραφείου, 5 Μαΐου 1969. σ. 712. (на гръцки)
  30. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 554.
  31. ↑ а б в Μιχαηλίδης, Ιάκωβος Δ., Κωνσταντίνος Σ. Παπανικολάου. Αφανείς γηγενείς μακεδονομάχοι (1903 – 1913). Θεσσαλονίκη, University Studio Press, 2008. ISBN 978-960-12-1724-6. σ. 78. (на гръцки)
  32. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 496.
  33. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 148.
  34. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 801.
  35. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 757.
  36. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 60.
  37. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 34.
  38. ↑ а б Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 466.
  39. ↑ Stewart, Elizabeth Kolupacev, translator. For Sacred National Freedom: Portraits of Fallen Freedom Fighters. Wareemba, Australia, Pollitecon Publications, 2009. ISBN 978-0-9804763-3-0. p. 285. (на английски)
  40. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 773.
  41. ↑ а б „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА - Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.39
  42. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 113.
  43. ↑ Никола Д. Главиновъ // „Илюстрация Илиндень“ VI (5 - 6 (55 - 56). София, мартъ - априлъ 1934. с. 11.
  44. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 347.
  45. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 578.
  46. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 518.
  47. ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел II. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-92088. с. 54.
  48. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 518.
  49. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 259.
  50. ↑ Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 54.
  51. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 134.
  52. ↑ Тзавелла, Христофор. Спомени на Анастас Лозанчев. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008. ISBN 978-954-07-2636-6. с. 678.
  53. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 105.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Осничани&oldid=12371616“.