Правителство на Кимон Георгиев 2
Второто правителство на Кимон Георгиев е шестдесет и трето правителство на Царство България, назначено с Указ № 4 и 5 от 9 септември 1944 г.[1]. Управлява страната до 31 март 1946 г., след което е наследено от третото правителство на Кимон Георгиев[2].
| Правителство на Кимон Георгиев 2 | ||||
|---|---|---|---|---|
 63-то правителство на България | ||||
| Общи | ||||
| Държавен глава | Регентски съвет 2 (Симеон II) | |||
| Председател | Кимон Георгиев | |||
| Сформиране | 9 септември 1944 | |||
| Разпускане | 31 март 1946 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Коалиция | Отечествен фронт | |||
| Министри | 15 | |||
| ~ мъже | 15 | |||
| ~ жени | 0 | |||
| ||||
Политика редактиране
Програмата на правителството е обявена на 17 септември 1944 г. от Кимон Георгиев на митинг в Съдебната палата, като основни точки в нея са:[3]
- Възстановяване на Търновската конституция и гарантираните от нея права на човека
- Премахване на „авторитарната идеология“
- Масовизиране на образованието
- Въвеждане на 40-часова работна седмица
- Приятелски отношения със западните демокрации
- Ограничаване на размера на поземлената собственост
- Намаляване на детската смъртност
- Решаване на Македонския въпрос въз основа на принципа за самоопределение
- Народен съд за виновните за „националната катастрофа“ и за „издевателствата над борците за народни свободи и над мирното население“
Вътрешна политика редактиране
Участниците в Деветнадесетомайския преврат („деветнайсетомайците“) заемат важни министерства в правителството на Отечествения фронт (ОФ). Активната съветска подкрепа и поемането на двете силови министерства – на вътрешните работи и на правосъдието – дават възможност на комунистите да започнат масови репресии срещу политическите си противници. Бившите регенти, министри и народни представители са арестувани, екзекутирани са без съд хиляди офицери, интелектуалци, полицаи, и политически дейци. На 3 октомври 1944 г. партиите от ОФ подписват „Наредба-закон за съдене от Народен съд на фашистките престъпници“, за каквито са обявени на практика всички български граждани, неприемащи изцяло програмата на ОФ, комунистическата хегемония и съветското присъствие в България. Наредбата-закон предвижда наказания – доживотен затвор или смърт – за антисъветски публикации в печата. Тя позволява на комунистите да унищожат голяма част от политическите си противници, а наследниците им да бъдат лишени от имотите си и от граждански права[2].
Коалиционните партньори на комунистите правят известни опити да ограничат беззаконията. Още преди преврата Никола Петков се противопоставя на поемането на вътрешното министерство от комунистите, но остава в изолация в Националния комитет на Отечествения фронт. След преврата военният министър Дамян Велчев забранява арестите на офицери и заедно с министър-председателя настоява пред вътрешния министър Антон Югов да се прекрати терорът, а Георги М. Димитров дори заплашва водача на комунистите Трайчо Костов с напускане на правителството.[4]
Въпреки това, по нареждане на лидерите на комунистите Трайчо Костов, Вълко Червенков и Антон Югов комунистическата партия създава специални „тройки“, които систематично избиват хиляди, а на местно ниво се извършват и множество саморазправи. Според различни оценки до края на ноември са избити между 2 хиляди и 30 хиляди души. В средата на ноември Министерският съвет публично се обявява срещу саморазправите, но те не са прекратени на практика.[5]
На 3 декември по предложение на Дамян Велчев Министерският съвет приема постановление, което дава възможност на обвинените по закона за Народния съд военни да отидат на фронта и при проявена храброст да бъдат освободени от отговорност. На следващия ден комунистите обявяват постановлението за „контрареволюционно“ и организират демонстрации срещу него, а на 6 декември по настояване на ръководителя на Съюзната контролна комисия Сергей Бирюзов постановлението е отменено. През следващите дни комунисти и съветски офицери оглавяват Генералния щаб и неговото Разузнавателно отделение и заемат два заместник министърски поста в Министерството на войната.[6]
Под натиска на комунистите Министерския съвет приема на 10 септември 1944 г. Постановление №1 за образуване на Народна гвардия и Народна милиция, на които се поверява вътрешната сигурност на страната. Партизанските формирования се сливат с армията, като командирите им (без никакво образование и военен опит) заемат висши военни постове. В страната се изгражда гъста мрежа от комитети на ОФ. Започва масово приемане на членове на Комунистическата партия. В нейните редове се включват предимно бедни селяни, работници, ученици и представители на интелигенцията. Комунистическата идеология започва да се просмуква във всички слоеве на българското население, обхваща голяма част от него през 60-те и 70-те години на 20 век[2].
На 26 януари 1945 г. Министерският съвет одобрява „Наредба-закон за защита на народната власт“, която съдържа 18 члена – 5 от тях предвиждат смъртно наказание, а 4 – доживотен затвор.[7] Според същия закон се забранява издаването на книги, които могат да „насадят“ „буржоазен“ морал или „фашистка“ идеология сред българския народ[2].
От 20 декември 1944 г. започват първите процеси по Народния съд. На 1 срещу 2 февруари край софийските гробища са разстреляни бившите регенти Богдан Филов, генерал Никола Михов, принц Кирил, бившите министър-председатели Иван Багрянов, Добри Божилов, други министри и депутати от XXV обикновено народно събрание. Унищожен е и елита на Българската армия (целия Военен съвет и Генерален щаб) и полиция, голям брой учени и журналисти. Конфискувани са над 200 предприятия и голямо количество движимо и недвижимо имущество[2].
През октомври 1945 г. е обнародвана Наредба-закон за прочистване на учителския и преподавателския персонал в образователната система. За една година от системата на образованието са уволнени и преместени стотици учители и професори на чието място се назначават нискоквалифицирани и без необходимото образование дейци на БРП (к.) или техни роднини. При приемането на студенти се изисква бележка за благонадеждност от местните комитети на ОФ.
Външна политика редактиране
Правителството установява връзка с Трети украински фронт и сключва примирие с антифашистката коалиция.[2] От 19 септември 1944 г. Българската армия е на оперативно подчинение на съветския маршал Фьодор Толбухин.[2] На 5 октомври 1944 г. в Белград е постигнато съгласие за участие на български войски в освобождението на Югославия от германските военни части.[2] По настояване на Съветския съюз на 10 октомври започва изтеглянето на българските войски от частите на Македония и Тракия, които до войната са на територията на Гърция и Югославия.[3] Организирани са три български армии, които настъпват на запад и прекъсват възможността за изтегляне на германските войски от Гърция с цената на много жертви.[2]
На 28 октомври 1944 г. делегация, водена от външния министър Петко Стайнов и включваща още министрите Никола Петков, Добри Терпешев и Петко Стоянов, подписва примирие със Съюзниците. България е принудена да приеме тежки условия – издръжка на разположените в страната съветски войски, поставяне на правителството под контрола на Съюзна контролна комисия, включване във военните действия срещу Германия.[8]
В деня на примирието започва организирането на Първа българска армия, която да подкрепи настъплението на Трети украински фронт на територията на Унгария и Австрия. До капитулацията на Германия армията провежда няколко военни операции[2].
След приключване на Втората световна война България възстановява дипломатическите взаимоотношения със СССР. На 18 септември 1945 г. в страната са проведени парламентарни избори. Един месец преди тях коалицията ОФ е напусната от БЗНС и социалдемократите. САЩ и Великобритания оказват натиск на правителството да легализира опозиционните партии БЗНС „Никола Петков“ и БРСДП (о.). Възстановени са Демократическата партия, Радикалната партия (о.), Анархокомунистическата федерация. Присъствието на съветски войски, масовите репресии над политическите противници и масовата пропаганда позволяват на ОФ да спечели изборите. Опозицията бойкотира изборите. САЩ и Великобритания упражняват отново натиск върху ОФ за сформиране коалиционно правителство, но това не се случва. Комунистите образуват ново самостоятелно правителство[2].
Съставяне редактиране
Кабинетът, оглавен от Кимон Георгиев, е образуван от политически дейци на Отечествения фронт (политическия кръг „Звено“, БРП (к.), БЗНС – Пладне, БРСДП и Радикалната партия) и независими (безпартийни) интелектуалци.
Кабинет редактиране
Сформира се от следните 15 министри и един председател[2].
- 1: – министерството е създадено с Указ № 14 от 9 септември 1944 г.
Промени в кабинета редактиране
от 10 септември 1944 редактиране
- С Указ № 205 от 10 септември 1944 г. Министерството на пропагандата е преобразувано в Министерство на информацията и изкуствата.
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| информация и изкуствата | Димо Казасов | безпартиен | |
от 27 октомври 1944 редактиране
- С Наредба-закон от 27 октомври 1944 г. Министерството на търговията, промишлеността и труда е преструктурирано в Министерство на търговията и промишлеността. Ресор „труд“ се закрива.
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| търговия и промишленост | Димитър Нейков | БРСДП | |
от 5 юли 1945 редактиране
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| обществени сгради, пътища и благоустройство | Георги Драгнев | БЗНС | |
от 31 юли 1945 редактиране
- Никола Петков напуска правителството.
от 17 август 1945 редактиране
- На 16 август министрите от БЗНС – Асен Павлов и Борис Бумбаров, от БРСДП – Ангел Държански и Григор Чешмеджиев и независимият проф. Петко Стоянов, обявяват, че напускат правителството и немислят да участват в парламентарните избори. На техните места са назначени:
от 29 септември 1945 редактиране
- Александър Оббов е освободен от поста министър без портфейл и министър на народното просвещение. Длъжността остава вакантна до 2 октомври 1945 г.
от 2 октомври 1945 редактиране
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| народно просвещение | Стоян Костурков | Радикална партия | |
| земеделие и държавни имоти | Михаил Геновски | БЗНС | |
от 11 март 1946 редактиране
- Създава се Министерство на индустрията и занаятите с Указ № 3 от 11 март 1946 г., а по-ранно създаденото Министерство на търговията и промишлеността се преименува в Министерство на търговията и продоволствието.
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| търговия и продоволствие | Димитър Нейков | БРСДП | |
Вижте също редактиране
Литература редактиране
- Българските политически водители 1879 – 1994. ИК „Хераклит А & Н“, 1994. ISBN 954-573-005-6.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
Бележки редактиране
- ↑ ДВ. Указ № 4 и 5 от 9 септември 1944 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 197 от 9 септември 1944 г.
- ↑ а б в г д е ж з и к л м Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 226 – 235.
- ↑ а б Недев 2007, с. 649.
- ↑ Недев 2007, с. 656 – 657.
- ↑ Недев 2007, с. 657 – 658.
- ↑ Недев 2007, с. 658 – 664.
- ↑ Недев 2007, с. 664.
- ↑ Недев 2007, с. 651 – 652.
- Цитирани източници
- Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4.