Антиохийско княжество

Антиохийското княжество е кръстоносна франко-сирийска държава със столица град Антиохия на река Оронт, днешна Антакия, Турция. Княжеството просъществува 170 години – между 1098 и 1268 г. след като е основано от норманския принц Боемунд от Таранто по време на Първия кръстоносен поход от 1096 г. като феодална държава от европейски тип. На север граничи с Арменско кралство Киликия и за кратко с Румелийски султанат, на юг с графство Триполи и емират Дамаск, на изток с графство Едеса и с емиратите Алепо и Мосул. На запад се простира Средиземно море и византийски Кипър.

Антиохийско княжество
Principatus Antiochenus
10981268
Знаме
Знаме
      
Герб
Герб
Антиохийско княжество (в синьо), към 1135 г.
Антиохийско княжество (в синьо), към 1135 г.
Столица Антиохия
Официален език латински, старофренски, арменски, гръцки и арабски
Религия римокатолицизъм, източно православие
Форма на управление монархия
Предшественик
Фатимиди Фатимиди
Наследник
Мамелюци Мамелюци
Днес част от Флаг на Турция Турция и
Флаг на Сирия Сирия
Антиохийско княжество в Общомедия

ИсторияРедактиране

Град Антиохия е древно селище на река Оронт и в близост до едноименното езеро и източния Средиземноморски бряг, основано през IV век пр.н.е. от Селевк Никатор, докато все още е началник на конницата на Александър Македонски. В античността и по-късно се оформя селищен конгломерат, наричан Сирийски тетраполис, включващ Антиохия, Селевкия, Лаодикия и Апамея. Те са част от елинистичното царство на Селевкидите. По-късно Антиохия е столица на основаната от Адриан римска провинция Сирия и е важен център за ранното християнство.

Антиохия е обявена за един от основните градове-седалища на християнските патриарси – равнопоставените Йерусалимски, Константинополски, Александрийски, Антиохийски и римския папа. Това става на Първия Никейски събор през 325 г. (дотогава Рим е единствената патриаршия). През 341 г. градът е център на нов Вселенски събор с важни религиозно-догматични последствия.

Антиохия е важен търговски и политически фактор в Източното Средиземноморие и притегателен център за имперски амбиции на близки и далечни съседи. След разделянето на Римската империя градът остава в очертанията на Източната Римска империя. Арабите превземат града през 637 г. През X век Византия успява да отвоюва Антиохия. В хода на византийско-селджукските войни стратегът на Антиохия и Едеса Исак Комнин получава командването на източната византийска армия. Под прякото му подчинение се намира и гарнизон от нормански наемници, начело с Херве и въпреки това владенията му са завладени от селджукските турци. Антиохиийската тема̀ е загубена в края на 11 век (1087 г.) и преминава под владичеството на селджуците на султан Тутуш ад-Давла.

Първи кръстоносен походРедактиране

 
Обсада от кръстоносците на Антиохия в 1097 – 1098 г.

Загубата на Антиохия с нейната патриаршия за християнството е една от причините за свикването на Първия кръстоносен поход след Клермонския събор. В действителност пограничните сирийски земи са обект на тюркско-арабска завоевателна кампания още през 10 век, когато Никифор Фока и Йоан Цимисхий отвоюват тези земи.

След призива на папа Урбан II в Клермон през 1095 г. хиляди европейски поклонници и безделници се насочват към Светите земи в поход срещу исляма и отвоюване на Божи гроб. Сред тях е принцът на Таранто Боемунд, предводител на съществения нормански контингент. След като полага клетва за вярност пред предишния антиохийски господар Василевса[1] Алексий I Комнин, Боемунд потегля с останалите принцове и барони и през 1097 г. обсажда Антиохия. Градът е под властта на персийските селджуки, васален е на емира на Дамаск Ридван и се намира под господството на наместника-атабег Яги Сиян. Обсадата продължава седем месеца – между 20 октомври 1097 и 28 юни 1098 г. поради невъзможността на се осъществи пълна блокада на големия и укрепен град, а също така и поради честите опити от страна на съюзниците на Яги Сиян да пробият обсадата отвън. Градът в крайна сметка пада в ръцете на кръстоносците след предателство от страна на Фируз, арменски наемник в турския гарнизон и организирана от Боемунд атака. Подкрепени от местното християнско гражданство кръстоносците бързо изтласкват защитниците в цитаделата, а Яги Сиян загива, бягайки от завладения град.

Управление от кръстоносцитеРедактиране

 
Свещеното копие на Иисус

Кръстоносците бързо разпределят града според предварителните договорки. Боемунд получава значителна част, но една от ключовите градски порти и прилежащия квартал са извън негов контрол, попаднали в ръцете на граф Раймонд Тулузки. Боемунд намира правно основание да пренебрегне клетвата си към византийския император, съгласно която той е длъжен да предаде всеки завладян град обратно в ръцете на василевса. Но не успява да преодолее съпротивата на тулузкия граф и получава пълен контрол над града едва след като Раймонд потегля с войските си към Йерусалим. Антиохийското княжество е основано като феодално княжество, а Боемунд е признат за принц (княз) от папата след като обещава, че религиозната власт ще се оглави от католически архиепископ (завареният църковен глава е византиец). Преди това кръстоносците престояват в Антиохия още девет месеца, които Боемунд използва, за да разшири и укрепи домена си.

Боемунд неофициално напуска кръстоносния поход, като не придружава останалите барони в обсадата на Йерусалим, а остава в новообразуваното суверенно княжество, за да го консолидира и укрепи срещу византийските и мюсюлманските врагове.

Завладяването, отбраната и създаването на Антиохийската държава е паметен етап за християнската историография и с още един факт. По време на обсадата на Антиохия и последвалите конфликти тук за първи път в историята на християнството се появява реликвата Копието на Иисус

Смъртта на Боемунд IРедактиране

Антиохийското княжество е въвлечено в серия от военни конфликти, приключили без успехи за Боемунд и териториални разширения за кръстоносната държава. Няколкото несполучливи кампании и обсади (вж. Обсада на Маарат) са последвани от събитие с почти трагични последици. След загубената битка с данишмендите при Мелитена Боемунд е пленен и окован във вериги в Неокесария. За регент на Антиохийското княжество е обявен Танкред Галилейски, племенник на Боемунд и също участник в първия кръстоносен поход. Първият княз на Антиохия е освободен през 1103 г. след заплащане на откуп [2] и отпътува за Европа, където да организира подкрепа за нов етап на кръстоносния поход, който обаче е разбит от византийско-венецианската коалиция. Боемунд е принуден да се обяви за васал с княжеството си на византийския император (Деволски договор, 1108 г.) Норманският принц никога повече не се завръща в Антиохия, тъй като умира през 1111 г. в Бари.

Антиохия след Боемунд IРедактиране

Танкред управлява княжеството, оспорвайки наложеното му византийско сюзеренство. Той се бие с турците в Апамея и дори се опитва да прогони византийците, проникнали в Адана и Източна Киликия. Танкред всъщност е единственият жив кръстоносец,[3] който не е обвързан с отколешната (1097 г., началото на похода) васална клетва към византийския император. Това позволява независимо мислене за Танкред, но и той умира през 1112 г. Княжеството е поето от Боемунд II, син на Боемунд и Констанс Френска[4] под регентството на Роже Салернски. Последният загива в битката на Кървавото поле през 1119 г. Едва през 1126 г. 18-годишният вече пълнолетен княз Боемунд II пристига в Антиохия, за да продължи отчаяно агресивната политика на баща си дори спрямо доскоро съюзното Графство Едеса. Той се жени за дъщерята на краля на Йерусалим, Алиса дьо Бурк и управлява Антиохия, в продължение на кратки четири години.

И отново данишмендската заплаха надвисва над бъдещето на Антиохия – той попада в засада на същия онзи Малик-Гази Гюмюштекин, който преди двадесет години пленява баща му. Боемунд II загива, обезглавен е и главата му е изпратена в дар на халифа на Багдад. След неговата смърт княжеството е наследено от неговата четиригодишна дъщеря Констанс. Известно време регент на княжество Антиохия отново е Балдуин II, но в 1131 година той умира и властта преминава към неговата дъщеря Мелисенда и нейния мъж Фулк Анжу. В 1136 година наследницата на Антиохия, Констанс, на 10-годишна възраст се омъжва за Раймон дьо Поатие, който е три пъти по-стар от своята млада жена.

Подобно на своите предшественици, Раймон прави опити да продължи експанзията на територията на византийската провинция Киликия. Този път оказва сериозна съпротива византийският император Йоан II Комнин, който в 1137 година принуждава Раймон да поднесе клетва за васална вярност. Тази клетва остава само формалност. В 1142 г. Йоан Комнин умира, така и не осъществявайки своите планове по отвоюването на превзетите от кръстоносците земи.

Втори и Трети кръстоносен походРедактиране

 
Миниатюрата от на XIV век Жан Коломб и Себастиян Мармеро показва посрещането в Антиохия на крал Луи VII от Раймон дьо Поатие

В средата на XII век в Леванта настъпва период на възход на селджукските емирства под ръководството на Имад ад-Дин Зенги и сина му Нур ад-Дин. Те завладяват Едеското графство и сериозно застрашават останалите кръстоносни държави; това подбужда свикването на Втория кръстоносен поход. Заплахата за Антиохия е голяма и кръстоносните водачи доброволно се подчиняват на Византия – през 1165 г. Мануил I Комнин лично присъства на възстановяването на византийския протекторат над васална Антиохия. След смъртта на Мануил суверенитетът на княжеството е възстановен, но след разгрома на йерусалимците в битката при Хатин започва период на залез на княжество Антиохия. То все още е независимо и ключово за християнския свят през 1190 г., когато там спира Третия кръстоносен поход, за да погребе част от останките на своя водач Фридрих Барбароса, удавил се в река Гьоксу.[5]

Последвалият период от близо 70 години не е белязан с исторически значими и драматични политически събития. Княжество Антиохия удържа на домогванията на съседите си, в това число и на арменците от Киликия. Но през 1260 г. Антиохия е покорена от монголските нашественици на Хулагу и за кратко е включена в Монголската империя. Към края на 1260 г. след обсада в града влиза мамелюкът Байбарс, султан на Египет. Според Торос Рослин последният жестоко смазва всички белези на християнската религия в Антиохия, избива стотици нейни жители и слага край на самостоятелното кръстоносно княжество.

 
Плувец в Оронт, бронзова пластика от 2 век от колекцията на Лувъра

ИзточнициРедактиране

  1. Император на Византийската империя.
  2. Или 1104 г., според Жан Ришар.
  3. Раймонд Тулузки умира през 1105 г.
  4. Наричан ибн-Маймун, сина на Боемунд.
  5. Тялото му е погребано в базиликата Свети Петър в Антиохия, костите в Тир, а сърцето в Тарс.
  • Мутафчиев, Петър „Лекции по история на Византия“. изд. Дамян Яков ISBN 9545273089
  • Грусе, Рене „История на кръстоносните походи и Иерусалимското кралство“, том I, част I, ISBN 9789545843747
  • Ришар, Жан ”История на кръстоносните походи", (превел от френски Веселина Илиева), ИК „Рива“ ISBN 9543200483

Вижте същоРедактиране