Византийско владичество над българските земи
Византийско владичество е термин, използван в българската историография, с който се означава почти двувековното владение от Византия на българските земи.
ЗавладяванеРедактиране
През средата на 10 век Византия се съюзява с Киевска Рус и България трябва да воюва сама срещу двете държави. Русите съумяват да превземат столицата Преслав, с което България губи цялата източна част от териториите си. Мълчанието на изворите за периода 971 – 976 г., дава възможност за различни предположения. Не е ясно, дали по това време западната част от царството, на което през 971 г. официално е сложен край, продължава да функционира като самостоятелна държава в хода на протичащия бунт на Комитопулите. B 976 ромеите са прогонени от североизточна Мизия с Добруджа и дн. Бесарабия от болярите Петър и Боян. През 977 г. на престола е възкачен цар Роман, с което царската власт в страната формално е възстановена. В хода на неспирната война с Византия, която протича с променлив успех, но в началото на 11 век България постепенно започва да клони към заник.
Василий II БългароубиецРедактиране
В последните години от войната, при битката при Беласица през 1014 г., император Василий II пленява 15 000 български войници, ослепява ги и отново ги освобождава, като на всеки 100 оставя по един водач с едно око. Вследствие от ужасяващата гледка цар Самуил получава сърдечен удар и умира. Четири години по-късно, през 1018 г. след смъртта на Иван Владислав, България пада напълно под властта на Византия. Последното огнище на българската съпротива е крепостта Копринища на планината Томор в областта Кутмичевица (днешна южна Албания), а последният защитник на българската независимост се явява Сермон.
България под византийско владичествоРедактиране
Номинално българската независимост приключва след смъртта на цар Иван Владислав с предаването на Охрид с царските регалии от царица Мария. Византийският император се отправя „по стъпките на Самуил на юг“ към Гърция през Солун. Основава манастира Свети Пророк Илия Парнаски и през Ливадия пристига в Атина, за да се поклони на „Света Богородица Атинска“, откъдето отива в Пирея и начело на флота отплава за Константинопол. През „Златната порта“ влиза триумфално в Новия Рим увенчан с лавров венец на великолепна колесница. По този начин, както отбелязват съвременниците на Василий II, империята от 400 години (от времето на Балканските походи на Маврикий) си връща Балканите с граница Дунавски лимес.[2]
Всички български земи са включени във византийската административна система, като е създадена тема Паристрион (Парадунавон) в земите на юг от Дунав, а в централните територии на покорената българска държава се формира тема България.[3]:с. 16 Българската патриаршия е понижена в Автокефална българска архиепископия с център Охрид, като са ѝ отнети епархиите в Тракия. Диоцезът ѝ също се простира в тема България.
ГрадовеРедактиране
Градският бит в българските земи е обрисуван от свидетеля му пътешественика Мохамед Ал-Идриси, който преминава през тях в средата на XII век. В своята География, Идриси описва българският град под византийска власт като силно аграризиран, с типично земеделско-скотовъдно стопанство, със „селска“ търговия, където почти не се вижда никакво развитие на занаяти. И в други източници липсват достоверни данни за процъфтяване на български занаяти през този период, с изключение единствено на строителството на църкви и манастири, и то само в някои южни райони. Изследванията са установили значителен упадък на занаятчийското производство в старите центрове Плиска и Преслав. Фината многоцветна преславска керамика отстъпва място на изделия с понижена техника. Градските занаятчии в голямата си част свързани със земеделието и продължават да се занимават и със земеделски труд през XI—XII в. Независимо от обстоятелството, че българските градове са включени в територията на Византия и вече по-непосредствено и в по-широк обсег изпитват върху себе си влиянието на по-развитата византийска икономика, на по-развитите стоково-парични отношения, на оживения византийски пазар, преобладаващо аграрен характер запазват сравнително големи търговски градове като Видин, Никопол, Червен, Дръстър и др. Тяхното население е принудено да произвежда зърнени храни в такива големи количества, че да задоволява и нуждите на византийската войска.[4]
Въстания срещу византийската властРедактиране
Въстание на Петър Делян (1040 -1041)Редактиране
Първият опит за освобождение е дело на Петър Делян, но той не успява. Конкретния повод за въстание е вдигането на налозите за населението и отмяната на запазения предходен режим и обществени отношения от Василий II в българските земи. Въстанието е обявено в Белград и обхваща западните български земи (Ниш, Скопие) включени в тема България. Вътрешни пререкания отслабват бунтовниците и те биват победени от нормански наемници на византийска служба. Водачът на въстанието е ослепен.
Въстание на Никулица Делфина в Северна Тесалия (1066)Редактиране
Въстание на Георги Войтех (1072 – 1073)Редактиране
През 1072 година, след битката при Манцикерт, скопският болярин Георги Войтех вдига въстание и е Призрен за български цар под името Петър III е прогласен Константин Бодин, като пряк потомък на комитопулите. И този опит за извоюване на независимост е неуспешен.
Въстание на Нестор (1074)Редактиране
Бунт на Лека в Средец и Добромир в Месемврия (1079)Редактиране
Въстание на Травъл в Тракия през (1084 – 1086)Редактиране
Възстановяване на българската държаваРедактиране
След загубата в битката при Мириокефалон във Византия назряват благоприятни вътрешно-политически процеси способстващи за нарастване на българското народо-освободително движение. Асеневци сключват стратегически съюз за борба срещу Византия на Балканите с великия жупан Стефан Неманя.
През пролетта на 1185 г. братята Асен и Петър решават да вдигнат въстание в Търново. Много хора се включват във въстанието и заради наложения данък върху добитъка. Бунтовниците решават въстанието да започне на Димитровден. За да окуражат хората, а и като знак за начало на действията братята Асен и Петър пускат слуха, че Свети Димитър е напуснал Солун и иконата му се намира в построената от братята църква.
На 26 октомври 1185 г. Асен и Петър се обявяват срещу византийската власт в българските земи и по-големият брат Петър е провъзгласен за цар Петър IV (по-късно по-малкият Асен поема властта). Ромейският пълководец Алексий Врана губи първите битки с въстаниците. През пролетта на 1187 г. самият император Исаак II Ангел обсажда Ловешката крепост, за да си върне контрола над Мизия. След тримесечна безрезултатна обсада той се отказва от намерението си и подписва мирен договор, с който de jure признава възстановяването на българската независимост и държавност. Този акт бележи за историографията хронологически началото на Второто българско царство.
ИзточнициРедактиране
- ↑ Българите в техните исторически, етнографически и политически граници, карта 11
- ↑ Κωστής Παλαμάς, Η φλογέρα του Βασιλιά, Λόγος έχτος
- ↑ Тъпкова-Заимова, Василка и др. Византия и византийският свят. София, Просвета, 2011. ISBN 978-954-01-2427-8. с. 474.
- ↑ Страшимир Н. Лишев, ГЕОГРАФИЯТА НА ИДРИСИ КАТО ИСТОРИЧЕСКИ ИЗВОР ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАДОВЕ ПРЕЗ XII в.// АНТИЧНАЯ ДРЕВНОСТЬ И СРЕДНИЕ ВЕКА, ВЬ1П. 10. 1973