Византийско владичество над българските земи
Византийско владичество е термин, използван в българската историография, с който се означава почти двувековното владение от Византия на българските земи. Следва да се има предвид, че преди 681 тези земи пак са били част от Византия.

ЗавладяванеРедактиране
През средата на 10 век Византия се съюзява с Киевска Рус и България трябва да воюва сама срещу двете държави. Русите съумяват да превземат столицата Преслав, с което България губи цялата източна част от териториите си. Мълчанието на изворите за периода 971 – 976 г., дава възможност за различни предположения. Не е ясно, дали по това време западната част от царството, на което през 971 г. официално е сложен край, продължава да функционира като самостоятелна държава в хода на протичащия бунт на Комитопулите. B 976 ромеите са прогонени от североизточна Мизия с Добруджа и дн. Бесарабия от болярите Петър и Боян. През 977 г. на престола е възкачен цар Роман, с което царската власт в страната формално е възстановена. В хода на неспирната война с Византия, която протича с променлив успех, но в началото на 11 век България постепенно започва да клони към заник.
Василий II БългароубиецРедактиране
В последните години от войната, при битката при Беласица през 1014 г., император Василий II пленява 15 000 български войници, ослепява ги и отново ги освобождава, като на всеки 100 оставя по един водач с едно око. Вследствие от ужасяващата гледка цар Самуил получава сърдечен удар и умира. Четири години по-късно, през 1018 г. след смъртта на Иван Владислав, България пада напълно под властта на Византия. Последното огнище на българската съпротива е крепостта на планината Томор в областта Кутмичевица (днешна южна Албания).
България под византийско владичествоРедактиране
Всички български земи са включени във византийската административна система, като е създадена тема Паристрион (Парадунавон) в земите на юг от Дунав, а в централните територии на покорената българска държава се формира тема България.[2]:с. 16 Българската патриаршия е понижена в Автокефална българска архиепископия с център Охрид, като са ѝ отнети епархиите в Тракия. Диоцезът ѝ също се простира в тема България.
ГрадовеРедактиране
Градският бит в българските земи е обрисуван от свидетеля му пътешественика Мохамед Ал-Идриси, който преминава през тях в средата на XII век. В своята География, Идриси описва българският град под византийска власт като силно аграризиран, с типично земеделско-скотовъдно стопанство, със „селска“ търговия, където почти не се вижда никакво развитие на занаяти. И в други източници липсват достоверни данни за процъфтяване на български занаяти през този период, с изключение единствено на строителството на църкви и манастири, и то само в някои южни райони. Изследванията са установили значителен упадък на занаятчийското производство в старите центрове Плиска и Преслав. Фината многоцветна преславска керамика отстъпва място на изделия с понижена техника. Градските занаятчии в голямата си част свързани със земеделието и продължават да се занимават и със земеделски труд през XI—XII в. Независимо от обстоятелството, че българските градове са включени в територията на Византия и вече по-непосредствено и в по-широк обсег изпитват върху себе си влиянието на по-развитата византийска икономика, на по-развитите стоково-парични отношения, на оживения византийски пазар, преобладаващо аграрен характер запазват сравнително големи търговски градове като Видин, Никопол, Червен, Дръстър и др. Тяхното население е принудено да произвежда зърнени храни в такива големи количества, че да задоволява и нуждите на византийската войска.[3]
Въстания срещу византийската властРедактиране
Въстание на Петър Делян (1040 -1041)Редактиране
Първият опит за освобождение е дело на Петър Делян, но той не успява. Конкретния повод за въстание е вдигането на налозите за населението и отмяната на запазения предходен режим и обществени отношения от Василий II в българските земи. Въстанието е обявено в Белград и обхваща западните български земи (Ниш, Скопие) включени в тема България. Вътрешни пререкания отслабват бунтовниците и те биват победени от нормански наемници на византийска служба. Водачът на въстанието е ослепен.
Въстание на Никулица Делфина в Северна Тесалия (1066)Редактиране
Въстание на Георги Войтех (1072 – 1073)Редактиране
През 1072 година, след битката при Манцикерт, скопският болярин Георги Войтех вдига въстание и е Призрен за български цар под името Петър III е прогласен Константин Бодин, като пряк потомък на комитопулите. И този опит за извоюване на независимост е неуспешен.
Въстание на Нестор (1074)Редактиране
Бунт на Лека в Средец и Добромир в Месемврия (1079)Редактиране
Въстание на Травъл в Тракия през (1084 – 1086)Редактиране
Възстановяване на българската държаваРедактиране
След загубата в битката при Мириокефалон във Византия назряват благоприятни вътрешно-политически процеси способстващи за нарастване на българското народо-освободително движение. Асеневци сключват стратегически съюз за борба срещу Византия на Балканите с великия жупан Стефан Неманя.
През пролетта на 1185 г. братята Асен и Петър решават да вдигнат въстание в Търново. Много хора се включват във въстанието и заради наложения данък върху добитъка. Бунтовниците решават въстанието да започне на Димитровден. За да окуражат хората, а и като знак за начало на действията братята Асен и Петър пускат слуха, че Свети Димитър е напуснал Солун и иконата му се намира в построената от братята църква.
На 26 октомври 1185 г. Асен и Петър се обявяват срещу византийската власт в българските земи и по-големият брат Петър е провъзгласен за цар Петър IV (по-късно по-малкият Асен поема властта). Ромейският пълководец Алексий Врана губи първите битки с въстаниците. През пролетта на 1187 г. самият император Исаак II Ангел обсажда Ловешката крепост, за да си върне контрола над Мизия. След тримесечна безрезултатна обсада той се отказва от намерението си и подписва мирен договор, с който de jure признава възстановяването на българската независимост и държавност. Този акт бележи за историографията хронологически началото на Второто българско царство.
ИзточнициРедактиране
- ↑ Българите в техните исторически, етнографически и политически граници, карта 11
- ↑ Тъпкова-Заимова, Василка и др. Византия и византийският свят. София, Просвета, 2011. ISBN 978-954-01-2427-8. с. 474.
- ↑ Страшимир Н. Лишев, ГЕОГРАФИЯТА НА ИДРИСИ КАТО ИСТОРИЧЕСКИ ИЗВОР ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАДОВЕ ПРЕЗ XII в.// АНТИЧНАЯ ДРЕВНОСТЬ И СРЕДНИЕ ВЕКА, ВЬ1П. 10. 1973