Отваря главното меню

Константин Антонов Иванов, известен като Сеченката, Динката и Горския, както и с името Вълчо Антонов[1] е български революционер, деец на Върховния македоно-одрински комитет, Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Българската комунистическа партия.[2]

Константин Антонов
български революционер

Роден
Починал

БиографияРедактиране

Константин Иванов е роден в Стара Загора през 1879 година. Баща му е местен революционен деец. Учи в Пловдивската гимназия, където под влияние на представителя на Женевската група Димо Николов попада под влияние на социалистическите идеи. Заминава заедно с Николов за Хебибчево, за да се запознаят с условията в Одрински вилает. Тук се запознава с Павел Генадиев, който го привлича към революционното дело. Урежда да бъде назначен за учител в село Ахъркьой, Одринско. Става член на Одринския революционен комитет на ВМОРО и заедно с Кръстьо Българията създава комитети в Ахъркьой и околните села - Кемал, Доганджа, Каиккьой, Хаскьой, Фикел, Възгаш, Хаджикьой и други. През март обаче избухва Ахъркьойска-Кемалската афера и Константин Антонов е принуден да бяга в Одрин, а после и в България. От средата на 1900 година води първата чета на ВМОРО в Одринско и Мустафапашанско с 5 души, чиято цел е да накаже виновниците за аферата[3].

През февруари 1901 година къса с Одринския комитет на ВМОРО и приема поканата на председателя на ВМОК Борис Сарафов да оглави пограничния пункт на ВМОК в Чепеларе, където остава до 1902 година, подпомаган от местната учителка Тота Дончева и Марин Чолаков.[4] Там приема името Вълчо, в памет на убития предишен ръководител на пункта Вълчо Сарафов, братовчед на Борис Сарафов. Социалист по убеждение, с деспотичен характер, той действа с авторитарни методи. В Чепеларе Антонов прилага безогледно средствата на терор - още през февруари са убити двама видни дейци на организацията - Атанас Шапарданов и Дечо Стояновски,[5] през пролетта е направен неуспешен опит за убийство на Хаджи Нурия бей от Смилян, който предизвиква голяма афера в Пашмаклийско и много дейци бягат в България, през юни е убит чепеларският първенец Иван Чичовски, след това са убити Сали Мехмед от Сьойчук и двама помаци от Тикале, на първи август в Райково е извършен атентат срещу Салих паша Сиврия, а в началото на есента - неуспешен атентат срещу Юсеин паша Кочоолу Маджиря в Януздере.[6] Убийствата на български дейци и афери, последвали атентатите срещу мюсюлманските първенци, разклащат революционното дело.[7] Много видни дейци като Константин Николов,[8] Таню Стоев,[9] Владимир Коруев[10] и други са принудени да бягат в България.

По думите на Христо Караманджуков:

По природа той бе здрав и издръжлив физически и притежаваше извънредни духовни качества – силен ум, голяма интелигентност, енергия и смелост. Но бе краен и страстен социалист, таеше дълбока ненавист към съвременната общественост и държавност и вярваше, че марксическите теории могат да се приложат на почвата на македоно-одринското революционно движение и при условията, които представяше Среднородопската област. Като се има предвид това, а също така и неговата буйност и пламеност, неговия характер и темперамен, както и неговата подозрителност към другите, неговия дух изобщо, обяснимо е защо той в стремежите си да създаде здрава и стегната организация, прегърна терора, като най-важно средство за работа и творчество и защо в края на краищата организацията отслабна...[11]

Вълчо Антонов създава към средата на 1901 г. тъй наречения Беломорски (Гюмюрджмнски) революционен окръг, като с това по указание на ВМОК се стреми да отцепи територии от контрола на ВМОРО. Антонов се конфронтира с Христо Караманджуков и други дейци от региона и в края на 1901 година пречи на Георги Василев, който се опитва да постави новооснования от тях Беломорски революционен окръг под контрола на Одринския революционен комитет.[12] Друго доста противоречиво действие на Антонов било желанието му да наложи контрола си над територии, които били извън обсега на Чепеларския революционен пункт. Така Антонов изпраща районната чета на юг и се стига до конфликт с дейците на Вътрешната организация, които работели в Дедеагачко и Гюмюрджинско.[13] Антонов мести центъра на граничния пункт от Чепеларе в Проглед, подпомаган от братя Димитър, Никола и Тодор Василеви и Тома Чакъров.[14]

През 1902 година по инициатива на Гоце Делчев е свикан конгрес на Одринския революционен окръг с цел да се преодолее влиянието на върховизма и да се изгладят противоречията между местните дейци. Така на Пловдивския конгрес ВМОРО налага контрола си върху Беломорието, а за да бъде привлечен Антонов отново в организацията, той е избран за подвижен член на Одринския окръжен революционен комитет и е назначен за ръководител на Западнотракийския революционен район. След конгреса Гоце Делчев и Коста Нунков отиват в Чепеларе, за да преговарят с него и да му съобщят новината, както и задачите, които му се възлагат като главен инспектор в Западна Тракия. Той приема и през август същата година в Хасково сформира чета, в която са включени Тане Николов, Димитър Запрянов, Марин Чолаков, Дядо Петър, Стефан Чакъров, Недялко Килев, Атанас Тропчов, Симеон Дечев, Стойчо Караиванов и Желю Иванов, братовчед на Константин Антонов и влиза с нея в Западна Тракия. От Енимахле, през Попово, Аврен и Дутли четата стига до Манастир. Антонов заминава да Доганхисар, а четата му начело с войводата Чолаков и организатора Чакъров минава през Домуздере, Дедеагачко, Калайджидере, Кушланли.[15] Чакъров, Иванов и Запрянов заболяват тежко от тропическа малария и са принудени да се приберат в България, а Дядо Петър и Дечев по нареждане на Антонов заминават за Ксантийско. Антонов предприема обиколки по селата - Дервент, Домуздере, Еникьой, Бадома - за стягане на местните комитети и след това повиква четата на Чолаков, към която се присъединява куриерът Митрю Карабелята, който я води в Дедеагачко. Заедно с Бойко Чавдаров на 8/12 септември на Малка Богородица, събора на Домуздере, организират околийска сбирка, в която участват учители от околните села. Антонов посещава и Дедеагач като отсяда в квартирата на учителя Никола Лулчев, тоест дома на Димитър Гоголов.[16]

В края на ноември 1902 година Антонов се връща в България и се установява в Стара Загора, докато Чолаков с четата остава в Дедеагачко.[17]

В началото на 1903 година Антонов взима участие в съвещанията на ВМОРО в София, на които се обсъжда взетото решение за въстание и е сред противниците му, поради което не се включва в Илинденско-Преображенското въстание. В средата на февруари 1903 година отново се връща в Дедеагачко.[18]

През 1904 година заминава за Одеса, където установява връзки с местни социалисти, след което се завръща в България. През същата година се жени за Тота Дончева. По това време става член на БРСДП (т. с.).

През ноември 1904 година Антонов заминава с жена си за Скопие. Тук под прикритието на шивашка дейност те основават социалистическа група със съдействието на Лазар Главинов.[19] След недоразумения с местните дейци на ВМОРО и преследвани от властите, през май 1905 година те се връщат в България и се установяват в Стара Загора.

По време на Балканските войни е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в четата на Никола Жекоолу, а по-късно в Трета рота на Трета солунска дружина.[20] Участва и в Първата световна война.[21] През 1924 - 1925 година влиза във Военната организация на БКП в Старозагорска околия. В 1928 година е сред основателите на легалната Работническа партия в Стара Загора.

Умира в 1932 година след полицейски побой.[22][23][24][25][26]

БележкиРедактиране

  1. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.25, 29, 67, 87
  2. Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив: От фонд No. 381 до фонд No. 599. София, Народна библиотека „Кирил и Методий“, 1986. с. 96 – 97.
  3. Петров, Тодор. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско (1899-1908), Военно издателство, София, 2002 г., стр.45.
  4. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 60 - 62.
  5. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 108 - 109.
  6. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 137.
  7. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 65 - 66.
  8. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 118.
  9. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 157.
  10. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 82.
  11. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 64-65.
  12. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 74 – 75.
  13. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 73.
  14. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 71.
  15. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 86, 228.
  16. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 269.
  17. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 228 – 231, 267 – 270.
  18. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 270.
  19. Томов, Ангел. Македонските партии след младотурския преврат. III Социалистическата федерация. // Македонска мисъл (5-6). 1947. с. 190.
  20. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 45 - 46.
  21. Цветков, Марио и др. Искри от жертвената клада на Македония и Тракия. София, ВМРО-СМД, 2005. с. 30 - 33.
  22. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр.51-60.
  23. Енциклопедия България, том 1, Издателство на БАН, София, 1978, стр. 96.
  24. Караманджуков, Христо. „Родопа през Илинденско-Преображенското въстание“
  25. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник. София, 2001, стр. 10.
  26. Илюстрация Илинден, 1934, бр.55-56, стр.31-32