Павел Генадиев

български революционер и общественик

Павел Иванов Генадиев с псевдоними Плачков, Стамболията[1] е български общественик, публицист и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Върховния македонски комитет.[2][3]

Павел Генадиев
български революционер и общественик

Роден
Починал
Народен представител в:
XVII ОНС   
Семейство
Баща Иван Генадиев
Братя/сестри Харитон Генадиев
Михаил Генадиев
Никола Генадиев
Съпруга Невена Генадиева
Деца Василка Генадиева
Асен Генадиев
Павел Генадиев в Общомедия

БиографияРедактиране

Павел Генадиев е роден на 10 юни 1873 година в Битоля, тогава в Османската империя. Син е на Иван Генадиев, брат е на Никола Генадиев (изтъкнат български общественик, политик и министър), Харитон Генадиев (журналист) и Михаил Генадиев, внук е на митрополит Генадий Велешки и е баща на художничката Василка Генадиева.

Завършва гимназия в Пловдив през 1891 година, в която се включва в революционни кръжоци за освобождение на Македония и Одринска Тракия. Тогава се сприятелява с Михаил Герджиков. След това следва в Софийския университет. През 1895 година се присъединява към ВМОРО и започва да преподава в Лозенград, а през 1896 – 1897 е учител в Мустафапаша, където създава революционни комитети и оглавява Свиленградския околийски революционен комитет на Одрински революционен окръг. Издава нелегалния хектографски революционен вестник „Борец“.[4]

През 1897 година Генадиев убива един от първенците на града, Иван Варсамов, който бил между посветените в революционното дело лица. Варсамов обвинява Генадиев, че „сметките му не са чисти" и че разхищава комитетските пари. Убийството е сметнато за грешка от Централния комитет в Солун, тъй като Варсамов е смятан за „добър и с важни заслуги българин“. Генадиев е уволнен и арестуван от властите за убийство. Властите залавят архивата на революционната организация в града. За убийство са арестувани още около 25 души. Съдът ги осъжда на различни години заточение, вкл. Генадиев на доживотен затвор. Спасява ги Никола Генадиев чрез познанството си с Великия везир. Така след 18-месечен затвор групата е освободена и Генадиев е екстрадиран в България.[5]

Павел Генадиев се сприятелява с Борис Сарафов и преминава на страната на Върховния комитет, като оглавява Пловдивския комитет. От 1899 година е подпредседател на Пловдивското македоно-одринско дружество. Генадиев е специален емисар на дружеството за откриване на клонове и нови дружества и до края на 1899 година са учредени дружества в Копривщица, Клисура, Карлово, Калофер, Сопот, Хисаря и Паничери, а на следната година – в Куртово Конаре. Генадиев поддържа в града работилница за раници и патрондаши за четите. Складираното в града оръжие се прехвърля към Чепеларския пункт и оттам в Османската империя.[6] През 1900 година по внушание на Гьорче Петров прави опит да помири Иван Гарванов с ВМОК.[7] През април 1901 година е делегат на Осмия македоно-одрински конгрес от Чупренското дружество.[8]

Генадиев поддържа активни връзки с клона на Дашнакцутюн в града, начело с Степан Зорян (Ростом), като плод на това сътрудничество е четата на Слави Мерджанов и Бедрос Сиремджиян, която навлиза в Одринска Тракия през 1901 година.[9] Вследствие на терористичната акция на четата турските власти правят много разкрития и арести на революционери в Тракия.[10] В 1900 година е делегат на Пловдивското дружество на Седмия македонски конгрес.[11]

 
Павел Генадиев

В София Павел Генадиев се отдава на литературна и обществена дейност, но продължава активно да участва в революционната дейност в Тракия. През 1900 година Александър Кипров, ученик на Павел Генадиев, създава първата агитаторска чета в Свиленградско. Генадиев подпомага организирането на Илинденско-Преображенското въстание.

Занимава се с издателска и публицистична дейност. Издава списанията „Библиотека“ (1902 – 1909), „Художник“ (1905 – 1909) и „Поука“ (196 – 1909).[2][12][13][14] Пише и движи финансовите дела на редактирания от брат му Никола и Трифон Кунев вестник „Българска независимост“.[15] Пише в „Балканска зора“ (1890 – 1900), „Светлина“ (1912), „Новини“ (1890 – 1912), „Искра“ (1911 – 1912) и други.[2]

В 1914 година е избран за народен представител от Пловдив от Народнолибералната партия.[16][17] В 1916 година обаче, заради опозицията му на включването на България в Първата световна война на страната на Германия, е арестуван и осъден на 2 години затвор.[2] След войната е главен редактор на вестник Воля.[18] Пише в „Народно единство“.[2]

След Втората световна война Генадиев се опитва да предотврати предаването на Пиринска Македония на Югославия като стъпка към федерация между Югославия и България и на насилствената македонизация в областта. В 1946 година Генадиев пише писмо до министър-председателя Кимон Георгиев, в което съветва „отношенията с Югославия да се поставят на здравата почва на еднаквост на интересите“, а не да се стига до прекалености, които уронват българския престиж и възразява срещу официалното отричане на българския характер на Македония. Според него правилната формула е право на самоопределение, но в рамките на южнославянска федерация, изградена на равни начала между Югославия и България.[19]

Павел Генадиев е женен за Невена Генадиева от стария копривщенски род Кесякови. Дъщеря му Василка Генадиева е видна художничка. Синът му Асен Генадиев е инженер-химик.

Колегата му от „Българска независимост“ Петър Карчев пише за него:

За Павел Генадиев, като човек на най-разнородни инициативи, би могло да се напише книга. Неговата енергия и предприемчивост бяха феноменални... В инициативите на Павел Генадиев имаше нещо смело, стремително...[20] Неговият най-голям недостатък беше бързината и ненадейността на решенията му. Редица негови начинания, плод на продължително и упорито проучване, на необикновена съобразителност се разрушаваха светкавично под удара на моментни и злополучни вдъхновения. Всички крупни инициативи на Генадиев са страдали и пропадали от излишък на афектации. При все това, той е човекът, който най-много ме е поразявал с разностранната си надареност.[21]

Личният архив на Павел Генадиев се съхранява във фонд 140К в Централен държавен архив. Той се състои от 660 архивни единици от периода 1879 – 1959 г.[22]

Родословно дървоРедактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър Мокрянин
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Генадий Велешки
(1800 — 1876)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Василикия
Генадиева
 
Иван Генадиев
(ок. 1830 — 1890)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Райчо Генадиев
(1859 — ?)
 
Харитон Генадиев
(1861 — 1914)
 
Михаил Генадиев
(1863 — 1945)
 
Никола Генадиев
(1868 — 1923)
 
Павел Генадиев
(1873 — 1959)
 
Екатерина
Венедикова
 
Йордан Венедиков
(1892 — 1919)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Фео Мустакова
(1909 — 2011)
 
Асен Генадиев
(1909 — 1987)
 
Василка Генадиева
(1905 — 1973)
 
 
 
 
Венедикови
 
 


Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.79, 90
  2. а б в г д Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив: От фонд No. 381 до фонд No. 599. София, Народна библиотека „Кирил и Методий“, 1986. с. 204.
  3. Пътеводител по фондовете от личен произход, съхранявани в Централния държавен архив, Част I, А-Й. София, Държавна агенция Архиви, 2012. ISBN 978-954-9800-96-8. с. 174.
  4. Български периодичен печат 1844 – 1944. Анотиран библиографски указател, том 3, Български библиографски институт „Елин Пелин“, Наука и изкуство, София, 1962, стр. 155.
  5. Шопов, Атанас. Дневник, дипломатически рапорти и писма (ред. А. Пасков). София, 1995, стр. 77, 279.
  6. Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското дружество в Пловдив и движението за национално освобождение и обединение (1895 – 1903), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 291 – 292.
  7. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 87-88.
  8. Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 259.
  9. Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското дружество в Пловдив и движението за национално освобождение и обединение (1895 – 1903), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 293.
  10. Съюз на тракийското дружество „Антим I“
  11. Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 169.
  12. Величков, Петър, „Меценат и талант се привличат и отблъскват“, сп. „Европа 2001“, 1998, кн. 2.
  13. Биография от сайта на ВМРО-БНД
  14. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 30.
  15. Петър Карчев, През прозореца на едно полустолетие (1900 – 1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 155 – 156. ISBN 954321056X
  16. Отпускане на лична пенсия от Народното събрание на Никола Делчев в: Гоце Делчев. Спомени, документи, материали. София, Институт за история при Българската академия на науките, Наука и изкуство, 1978. с. 271.
  17. Димитров, Георги. За профсъюзите, том 1. София, Профиздат, 1963. с. 991.
  18. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900 – 1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 287. ISBN 954321056X
  19. Лалков, Милчо. От надежда към разочарование. Идеята за федерацията в Балканския югоизток (1944 – 1948), ИК „Век 22“, София, стр. 235.
  20. Петър Карчев, През прозореца на едно полустолетие (1900 – 1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 215. ISBN 954321056X
  21. Петър Карчев, През прозореца на едно полустолетие (1900 – 1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 219. ISBN 954321056X
  22. Павел Иванов Генадиев. // Информационна система на Държавните архиви. Посетен на 11 февруари 2018 г.