Правителство на Вълко Червенков

За първото правителство, в което Червенков е председател, вижте Правителство на Васил Коларов (1949–1954).

Правителството на Вълко Червенков е шестдесет и деветото правителство на Народна република България, назначено с Укази № 17 и № 18 от 20 януари 1954 г.[1]. Управлява страната до 18 април 1956 г., след което е наследено от правителството на Антон Югов.[2]

Правителство на Вълко Червенков
 69-о правителство на България
Общи
ПредседателВълко Червенков
Сформиране20 януари 1954
Разпускане18 април 1956
Първоначален състав
КоалицияБКП, БЗНС
Министри25
~ мъже24
~ жени1
Представителство
Народно събрание
249 / 249
Хронология
Назначено отII народно събрание
Коларов 1, 2
Югов 1, 2, 3

Политика

редактиране

Вътрешна политика

редактиране

Последните две години от управлението на правителството с министър-председател Вълко Червенков (1954 – 1956) се характеризират с пълното идеологизиране на всички сфери на обществения живот и сливане на държавния и партийния апарат. Политбюро на ЦК на БКП се превръща в пълновластен господар в България, контролиращ както партийните структури, така и икономиката и органите на законодателната и изпълнителната власт. Местните органи на самоуправление играят незначителна роля в обществения живот.[2]

Всеки опит за критика на политиката на БКП е жестоко наказван. Възстановени са закритите през 1953 г. трудови лагери („Белене“) и е възобновена практиката за изселване от градските центрове на „неблагонадеждните лица и техните семейства“.[2]

В образованието и при подбора на кадри за държавното управление стриктно се спазва класово-партийният подход. Учениците и студентите задължително членуват в младежки комунистически организации – „Чавдарче“, „Септемврийче“ или Димитровски комунистически младежки съюз. В програмата на вузовете се включват редица идеологически дисциплини – научен комунизъм, история на КПСС и марксистка философия. Въведен е задължителен политически изпит както при кандидатстване за висше учебно заведение, така и при полагане на държавни изпити. Пълен контрол от страна на БКП се налага и върху дейността на армията и МВР.[2]

Завършилите военно училище български младежи почти без изключение членуват в комунистическата партия. Под пълно нейно подчинение попадат Отечествения фронт, Българската православна църква, БЗНС и другите обществени и религиозни организации.[2]

Външна политика

редактиране

Външната политика на страната е напълно възобновена със СССР и нейните сателити в Източна и Централна Европа. С тях се осъществява 86,25% от външния стокообмен на България. На 14 май 1955 г. във Варшава е подписан Договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ между Народна социалистическа република Албания, Народна република България, Германска демократична република, Полска народна република, Социалистическа република Румъния, Съюз на съветските социалистически републики, Народна република Унгария и Чехословашка социалистическа република. Той предвижда оказване на военна помощ при нападение на някоя от страните в пакта, създаване на обединено командване и съвместно решаване на важни политически и икономически връзки. Варшавският договор е за срок от 20 години и дава „законова“ възможност на СССР да се противопостави на всеки опит на народите от т.нар. Източен блок да отстояват своята независимост (Унгария през 1956 г. и Чехословакия през 1968 г.).[2]

Нарушаване на човешките права в България е сериозна пречка за участието ѝ в международни организации и програми. Едва на 14 декември 1955 г., и то след силен дипломатически натиск от страна на Съветския съюз и взаимни отстъпки на Великите сили, страната е приета за член на ООН. Половин година по-късно (17 май 1956 г.) тя става член и на ЮНЕСКО.[2]

Съставяне

редактиране

Кабинетът, оглавен от Вълко Червенков, е образуван от политически дейци на БКП и БЗНС, както и от 1 безпартиен функционер на Отечествения фронт – Кимон Георгиев.

Сформира се от следните 25 министри и един председател.[2]

министерство име партия
председател на Министерския съвет Вълко Червенков БКП
подпредседател на Министерския съвет Антон Югов БКП
подпредседател на Министерския съвет Георги Трайков БЗНС (казионен)
подпредседател на Министерския съвет Иван Михайлов БКП
подпредседател на Министерския съвет Райко Дамянов БКП
подпредседател на Министерския съвет,
председател на Държавната планова комисия
Георги Чанков БКП
лека и хранителна промишленост Атанас Димитров БКП
вътрешни работи Георги Цанков БКП
транспорт Данчо Димитров БКП
народна просвета Демир Янев БКП
председател на Комисията за държавен контрол Димо Дичев БКП
външна търговия Живко Живков БКП
електрификация Кимон Георгиев безпартиен
финанси Кирил Лазаров БКП
строежи Марин Грашнов БКП
външни работи Минчо Нейчев БКП
вътрешна търговия Пело Пеловски БКП
народно здраве и социални грижи Петър Коларов БКП
народна отбрана Петър Панчевски БКП
правосъдие Ради Найденов БЗНС (казионен)
доставки Руси Христозов БКП
председател на Комитета за наука, изкуство и култура Рубен Аврамов БКП
тежка промишленост Тано Цолов БКП
пощи, телеграфи и телефони Цола Драгойчева БКП
земеделие Станко Тодоров БКП
комунално стопанство и благоустройство Стоян Тончев БКП

Промени в кабинета

редактиране

6 февруари 1954

редактиране
министерство име партия
култура Рубен Аврамов БКП
министерство име партия
председател на Държавния комитет за строителство и
архитектура
Антон Югов БКП

Литература

редактиране
  • Българските политически водители 1879 – 1994. ИК „Хераклит А & Н“, 1994. ISBN 954-573-005-6.
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
  1. ИПНС. Укази № 17 и № 18 от 20 януари 1954 г. Обнародвани в „ИПНС“, бр. 70 от 22 януари 1954 г.
  2. а б в г д е ж з Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 268 – 270.