Отваря главното меню

Прилепската българска община е гражданско-църковно сдружение на българите екзархисти в Прилеп, Османската империя, съществувало от 1838 до 1913 година, когато е закрита след Междусъюзническата война от новите сръбски власти.

Прилепска българска община
Seal of Prilep Bulgarian Municipality 1872.jpg
Документ на общината от 28 юли 1881 г.
Документ на общината от 28 юли 1881 г.
Информация
Тип училищно-църковна организация
Основана 1825 г., Османска империя
Закрита 1913 г., Сърбия
Правно положение несъществуваща
Седалище Прилеп
Официални езици български
Прилепска българска община в Общомедия

ИсторияРедактиране

Църковна и просветна борба до отделянето от ПатриаршиятаРедактиране

 
Българското училище в Прилеп

Прилеп е един от най-будните български градове, в които Българското възраждане започва още в началото на XIX век. Общината е създадена в 1825 година.[1] До 1838 година прилепчани нямат църква в центъра на града и се черкуват в махалата Варош. В 1838 година с усилията на Христо Логотет е построена църквата „Свето Благовещение“. Българската църковно-училищна община поема българските учебни, църковни, брачни и други дела. Пръв председател на общината е Христо Логотет, а след смъртта му от 1852 г. дълги години е избиран хаджи поп Костадин Дингов.[2]

В 1843 година общината строи в църковния двор първото модерно публично училище, което се издържа от нея. Дотогава в града има единствено частни килийни училища, които се задържат до 1870 година. След години на силен владишки натиск в общинското училище е допуснато и гръцкото частно училище. Първите преподаватели в „Българското народно училище“ са бившите частни учители Христо (Ристе), Коте, Наумче, поп Костадин Дингович, поп Ангел Смичков.[3] В гръцкото училище, където учат куцовласите и някои българи, преподават Иван Жинзифов, Спиро Тончев, Петър Орлов, Димитър Миладинов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев.[4]

Градът преживява икономически възход, отразен в Прилепския панаир и има водеща роля в българската църковна борба. Първият некилиен учител в българското общинско училище е Йордан Хаджиконстантинов-Джинот (1858), последван от Васил Алексиев от Маврово, Никола Ганчев Еничерев. В 1866 година е открито девическо училище с първа учителка Неделя Петкова.[5]

От отделянето до Руско-турската войнаРедактиране

В града е създадено и българско читалище „Надежда“,[6] чиито членове основатели са хаджи Ив. Г. Кусев, Ив. М. Тошов, К. Попапостолов, Т. К. Кусев, Т. К. Кусевич, Т. Тошев, В. Н. Крапчев, Н. И. Биолчев, Коне Волчев, Н. Ристев, Д. Стефанов, Ив. Зердев, С. Д. Вешков и Д. Зашев.[7] В 1867 година така наречената партия на младите около читалището овладява контрола върху църковно-училищното настоятелство, в което влизат: председател поп Костадин и членове Мирче Бомболов, Йосе Крапчев, Диме Грашев, Стефо Попев, Ицо Пешков, К. Марков, Ицо Лепавцов и влахът Митре Врета.[8] Новата община повежда битка за изгонването на гъркоманите от българското училище и назначаването на Петър Орлов като учител по гръцки. Въпросът е решен от Патриаршията в Цариград, където се намира и митрополит Венедикт Византийски, в полза на разделението. Владиката донася решението лично в Прилеп и на 25 февруари 1868 година се опитва да отслужи служба на гръцки, която е прекъсната от населението и владиката е принуден да заповяда четене на евангелието на български.[9] Така няколко пъти гръцките свещеници са гонени от църквата от населението, организирано от водача на партията на младите Тодор Кусев.[10]

 
Позволително за венчание от Прилепската българска община на Христо Стефанов и Анастасия Наумова, 25 ноември 1896 г.

На 25 март 1869 година е избрана нова община от 12 члена, която вече се именува „Прилепска българска община“: хаджи поп Костадин Дингович, хаджи Мирче Бомбол, хаджи Ангеле Хаджиилиев, Йосе М. Крапчев, Спиро Попев, Йовче Хаджитошов, Стоян Ропотоец, Даме Хаджинаумче, Георги Протоколев, Илия Пипиерков, Коста Гезов, Спиро Д. Пешков и Диме Биолчев, като писар е Илия Д. Здравев. Нова община къса всякакви отношения с битолския гръцки владика и поддържа контакти с българския Архиерейски събор в Цариград. На 11 май 1870 година тържествено е отпразнуван денят на Св. Св. Кирил и Методий и архимандрит Кирил ослужва литургията с владишкия жезъл.[11] В Богослужението вместо името на владиката се пее: „болгарскому священоначаству и прѣосвященнейшимъ и богоизбраннымъ архипастирямъ всечестной болгарской церкви, всечестнныхъ екзарховъ, составляющихъ собора всея Болгарiй, нашимъ же отцамъ и архипастирямъ, многая лѣта“.[12] Гъркоманите получават 25 000 гроша от българите, за да си построят нова църква и в 1871 г. е построена „Свето Преображение Господне“.[13]

 
Документ на общината от 1872 г.

В 1871 година в Прилеп се състои първият български учителски събор. Прилепският представител на Първия църковно-народен събор в 1871 година Тодор Кусев е един от най-активните участници в събора и работи усилено за прилагане на член № 10 от фермана за Екзархията и за изпращане на български владика в Битоля – основна цел на Прилепската община. Кусев се заема с изработване на Правилник за реда и управлението на Прилепската българска църковна община, слага архива в ред, организира избор на ръководство и водене на протоколна книга.[10] Общината подготвя прошение до Високата порта от страна на българското население в града и околията, подписано и подпечатано от свещениците и кметовете на града 110 села, които молят да бъдат причислени към ведомството на Българската екзархия:

...в нашата Пелагонийска епархия има повече от 12000 фамилии, които е известно на В. Величество, по свое собствено желание и добра воля, желят да минат под ведомството на Българската екзархия. Ето защо, понеже според фермана това число надминава две трети от християнското население на епархията ни, най-смирено Ви молим, щото въз основа на същия ферман да ни ощасливите и зарадвате като ни причислите към духовното ведомство на Българската екзархия.[14]

Общината се изказва против предлаганото от патриарх Антим VI Константинополски разделение на Пелагонийска епархия, при което Прилепска каза става екзархийска, а Битолска остава патриаршистка.[15] За владика общината предлага първо Панарет, после Григорий Хилендарски, но тези кандидатури не срещат одобрението на властите и общината се спира на Евстатий Зографски, който е ръкоположен за пелгонийски владика на 20 септември 1872 г., но след протест на Патриаршията е изпратен в Нишавската епархия.[16]

Битката между старите и младите в общината отново се разгаря, като първите се възползват от отпътуването на Тодор Кусев за Цариград и на Димитър Биолчев по търговия и успяват да затворят читалището. В 1871 година членове на общината са Мирче Бомбол, Йоне Герокар, Д. Хаджиилия, К. Мартин, Илия Кандарджия, Й. К. Марков, хаджи К. Митрев и Йовче Тошевски, а на 28 януари 1872 г. към тях се прибавят и Христо Фукара, Йовче Мойсов, Гьорче Нолетов, Наумче Цървенков, Йосиф Крапчев и Илия Кочов, председател е Костадин Дингов, а писар е Тодор Кусев.[17] На 30 януари общината приема и свой правилник, базиран на демократични принципи на взимане на решение.[18]

В този период общината развива и училищното дело – отворено е класно училище при централното и след Никола Ганчев, са условени за учители Йосиф Ковачев и Кузман Шапкарев и е отворено и ново училище във Варош. Прилепската община е една от най-активните български общини в Македония - поддържа Битолската, която обвинява в бездейност,[19] при отказването на Крушево от Патриаршията изпраща там двама свещеници,[20] а Солунската в 1872 г. я моли за помощ за построяване на училище.[19]

 
Учителският персонал от Прилепското българско училище от 1892-1893 година. Антон Попстоилов, Йордан Янчулев, Спиридон Мирчев, Козма Георгиев, доктор Йордан Бомболов (директор), Пере Тошев, Даме Груев, Георги Трайчев и Никола Смичков. Втори ред: Юрдан Попконстантинов, Недялко Дамянов, Илия Хаджитошев, Илия Иванов, Никола Радославов, Константин Трифонов, Стойче Димов и Ангел Воденичаров
 
Кръщелно на Митре Блажев Митрев, подписано от секретаря на общината С. П. Дръндаров, 1895 г.
 
Ученици и учители в Прилепското българско училище в 1898 г.
 
Ученички от българското девическо класно училище в Прилеп, 1908 - 1910 година

От 1878 до 1913 г.Редактиране

По време на Руско-турската война Прилепската община изпитва известни затруднения. През май 1878 година Христо Хаджиильов и Христо Фукара от името на Прилепската община подписват Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония, с който се иска присъединяване на Македония към новообразуващата се българска държава.[21]

След войната общината бързо се възстановява под председателството на поп Константин. За развитието на училищното дело в града изключително допринася замонашилият се Кусев, който е екзархийски протосингел и наместник. Общината издържа градските първоначални училища и донякъде четирикласното училище (реалката).[22] В него в 1882 – 1883 година за главен учител е условен Пантелей Баджов, а за учители Г. Милков и Григор Алексиев. В Прилеп преподават и Васил Карайовев, Ст. Минчев, Тодор Танев, А. Кушев.[23]

Общината в 1882 - 1883 година под ръководството на поп Спас Игуменов постига големи успехи - успява да устрои финансовото положение на църквата, така че да има приход от 100 - 150 лири, урежда манастира Трескавец и възнамерява да построи ново девическо училище и сиропиталище.[24]

В 1884 година е избран нов състав на общината: Яков Казанджиев, Константин Игойчев, Христо Грашев, Иван М. Мирчев, Атанас Каранушков, Георги Богданов, Здраве Киремидчия, Константин Небреклиев, Никола Биолчев, Христо Янкулев, Костадин Понев, Иван Чердев и Деремити Тошев. През февруари 1885 година е избрана нова община с председател поп Спас.[25]

През 1893 година главният секретар на Българската екзархия Атанас Шопов, пише следното за общината:

Прилепската община е една от най-силните български общини във вилаетите; нейните църковно-училищни дела са били всякога сравнително добре наредени... Не видях никъде община с такъв авторитет в населението, каквото прилепската. Като кажат: „Така е общината решилаǃ“ - и свърши се, това е ненарушим закон. [26]

БележкиРедактиране

  1. Лельова, Росица. Българските градски общини в Македония 1878 - 1903. ИК „Гутенберг“, 2016. ISBN 978-619-176-089-3. с. 18.
  2. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 – 1878), София, 1916, стр. 17 – 18.
  3. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 – 1878), София, 1916, стр. 22.
  4. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 – 1878), София, 1916, стр. 23.
  5. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 558.
  6. Фондация митрополит Методи Кусев. Metropolitan Methodii Koussev. Life and Work. // pravoslavieto.com. Посетен на 12 май 2013 г.
  7. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 - 1878), София, 1916, стр. 29.
  8. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 - 1878), София, 1916, стр. 30.
  9. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 - 1878), София, 1916, стр. 32.
  10. а б Алтънов, Велислав. Митрополит Методий Кусев и националният въпрос. // Списание „Разум: Теоретично списание за политика и култура“, брой 2 за 2003 година, Издател Политическа академия за Централна и Югоизточна Европа, 2003, стр. 143 - 177. Цитирано по www.razum.org страница 3. Институт „Разум“. Посетен на 12 май 2013 г.
  11. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 - 1878), София, 1916, стр. 33.
  12. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 - 1878), София, 1916, стр. 33.
  13. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 – 1878), София, 1916, стр. 35 – 37.
  14. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 - 1878), София, 1916, стр. 39.
  15. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 559.
  16. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 – 1878), София, 1916, стр. 42 – 43.
  17. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 – 1878), София, 1916, стр. 44.
  18. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 – 1878), София, 1916, стр. 47 – 49.
  19. а б Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 - 1878), София, 1916, стр. 55.
  20. Шалдев. Христо. Прилеп в българското възраждане (1838 - 1878), София, 1916, стр. 50.
  21. Иванов, Йордан. Български старини из Македония, София, 1970, стр. 658.
  22. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 560.
  23. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 560.
  24. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга втора, Синодално издателство, София, 1970, стр. 50.
  25. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 581.
  26. Шопов, Ат. Из живота и положението на българите във вилаетите, София, 2011, стр. 191-192.