Вижте пояснителната страница за други значения на Гергьовден.

Гергьовден (Гѐргювден, Гѐргевден, Гю̀рговден, Джу̀рджовдън)[1] в България е комплекс от празници, чествани на 6 май.

Гергьовден
Празнува се отНации, на които Свети ​​Георги е покровител
ВидХристиянски, Ден на храбростта и на Българската армия
Дата6 май (23 април)
Гергьовден в Общомедия

Празнува се църковният празник на Свети Георги Победоносец (затова е и имен ден) и се провеждат свързани с култа към светеца фолклорни тържества и ритуали, обединявани под името Ден на овчаря. Едновременно (в различни времена и понастоящем – 2024 г.) и отчасти във връзка с другите – Денят на храбростта и празник на Българската армия – официален празник в Република България.

Ден на храбростта и Българската армия редактиране

Денят на храбростта започва да се чества в Българската армия още с нейното създаване, като въоръжена сила на Третата българска държава. Официално учреден на 9 януари 1880 г. от княз Александър I Батенберг[2]. По-рано, на 1 януари 1880 г.[3], е учреден и военният орден За храброст – отличие, с което на празника се удостояват извършилите подвизи на бойното поле. Отделно от това, на тази дата (6 май), като професионален празник на военнослужещите от 1931 г. е утвърден и Празникът на Българската армия. Впоследствие двата празника се сливат в настоящия. Чрез укази издадени, между 1946 г. и 1951 г., комунистическото управление прекъсва традицията честванията да са на този ден и това остава така до 27 януари 1993 г., когато с постановление № 15 на Министерския съвет датата на общия армейски празник е възстановена. Междувременно на няколко пъти тя е местена, а различните му функции – разпределяни между няколко тържества през годината, като тези по повод избухването на Априлското въстание от 1876 г. Наред с Деня на храбростта и празника на Българската армия са учредявани и се празнуват и други военни празници.

Църковен празник редактиране

Основна статия Свети Георги Победоносец

На този ден Българската православна църква чества паметта на Свети Георги Победоносецмъченик за християнската вяра, традиционно възприеман като светец-войн и светец-покровител на различни военни съсловия и помощник във войните. Датата е определена в Новоюлианския календар, с разположението си според Грегорианското летоброене, около началото на 20.ти век, докато в страните, в които се е запазила традицията, свързана с Юлианския календар (например Обединеното кралство), датата обикновено е 23 април – денят, на който се смята, че е бил обезглавен по заповед на древноримския император Диоклециан, но понякога, с цел несъвпадение с празненствата по Великден, бива местена. Освен това на много места има и втора дата, свързана с установяването на култа към светеца на местна почва.

Тъй като Георги Победоносец е възприеман като светец и в исляма и поради близостта или общия произход с християнските общности, денят се празнува донякъде и от мюсюлманите.

Имен ден редактиране

Гергьовден е имен ден на хората с имената Георги, Генчо, Гергана, Галин, Гергина, Гинка, Ганка, Ганя (Гана, Ганка), Ганчо, Георгия производните им и петият най-празнуван в България, след Цветница, Ивановден, Архангеловден и Стефановден, отбелязван от 235 243 души към 2017 г., според НСИ[4].

Народен календар редактиране

 
Икона от XVI в. на Св. Георги Победоносец, убиващ змея. Петрозаводск, Русия.

В българския народен календар Гергьовден е сред основните празници през годината и често възприеман, като най-големият пролетен празник, по-почитан и от Великден. В редица народни песни се пее:

Хубав ден – Великден,

още по-хубав – Гергьовден.[5]

Познат е и с местните названия Гергьо̀вден, Гѐргевден, Гю̀рговден, Гѐрги, Джу̀рджевдан (в традиционно християнските селища), както и Хъдърлез и Адрелѐс (сред предимно мюсюлманските общности). Празникът е календарно обвързан – празнува се на 6 май и се чества във всички територии, населени с българи. С него започва лятната половина на стопанската година, завършваща на Димитровден. Това разположение в празничния календар определя и изключително богатата му обредност, целяща осигуряването на здраве за хората и плодородие на нивите и животните и обхващаща всички области от стопанския и социален живот.

Изказвани са много хипотези за произхода на празника, с ред които, че е наследен от древните траки[6], че е старинен славянски празник[7], както и че произхожда от Азия и е свързан с обичаите на прабългарите[8].

Правени са много паралели между Гергьовден и неговите герои и символи и различни древни и по-късни вярвания и артефакти – например Свети Георги е оприличаван на Тракийския херос, а Рицарите на Кръглата маса – на него. По подобен начин празникът е изпитал различни културни влияния, в хода на многовековното си съществуване.

Свети Георги традиционно е схващан като повелител на пролетната влага и плодородието (за него се казва, че отключва изворите и влагата, – свързано с мита за победата му над ламята (или над змея), както и че обхожда и наглежда полята и посевите – изобщо се предполага, че той странства посмъртно и при случай се притичва на помощ), покровител на земеделците и най-вече – на овчарите и стадата им, поради което Гергьовден е определян и като Ден на пастира и е за него са особено характерни принасянията на курбан.

Росата и водата редактиране

В нощта срещу празника (т.е. на 5 май или на 6 май, но в отрязъка, известен като „преди първи петли“) съществува традиция да се се посещава някое относително усамотено затревено пространство, където биха могли да пасат животни, и там да се влиза в контакт с утринната роса, наричан „къпане“. Обичайно практикуващите ритуала се търкалят в нея, често пъти – голи[9] – с убеждението или надеждата, че това ще предизвика засилване на плодовитостта, предвид вярването, че тогава мястото е „повито с блага роса“[10]. На някои места предпочитанието е към разходка с боси крака по тревата или към умиване на лицето и ръцете с роса; понякога росата също така се и пие[11]. Смята се, че това спомага през годината да са здрави и да не ги боли кръстът (частта от тялото, между гръдния кош и таза).[12] Къпят се в роса и безплодни жени за да станат плодовити[13]. Друг свързан с росата обреден момент е събирането и носенето ѝ вкъщи. Вярва се, че събраната по Гергьовден роса има особена целебна сила.

Освен „къпането“ в роса се практикува и обредното къпане в реки и извори. В Чепеларе Южна България, след ходенето в росата, българите-мюсюлмани отиват на аязмото Св. Георги, където се измиват или се изкъпват.[14], в реки и извори се къпят и в целия сред дял на Родопите, както и на различни други места като Тревненско[15], Казанлъшко[16]. Съществува обичаят да се носи в къщи вода, налята при тези условия (на някои места тя се носи в пълно мълчание – т. нар. мълчана вода), с която се замесват обредни хлябове. Някъде (Разградско, Пловдивско) се вярва, че на този ден водата е толкова лековита и даваща сила, че дори мечките се къпят за първи път в годината на този ден, както съществува и поверие, че това е денят, на който се будят и стават от зимен сън.[17] Повсеместно е вярването, че дъждът на Гергьовден (както и този на Спасовден) е особено плодоносен[18] – „всяка капка носи жълтица“.[19]

Зеленината и обредите за плодородие редактиране

След къпането в росата, на връщане към домовете си (което може и да не бъде през нощта) хората берат свежи зелени растения (здравец, бук, коприва, люляк и др.), с които да окичат вратите и праговете на домовете, оборите и кошарите, слагат се на завивките на децата и на хомотите на добитъка, правят се венци и се слагат на главите на домашните животни. Ергените (неоженваните младежи) кичат със зеленина дворните врати на любимите си, а момите (неомъжваните момичета) вият китки и венци и ги слагат в косите си. В Кюстендилско момите берат „лепич“ (репей) и го слагат по дрехите си, за да се лепят момците по тях[20]; момите-помакини от Чепеларско „търсят любовното биле делидилен“[21] и се закичват с него да са търсени (вид магия за любов). Пак в този смисъл, повсеместно е разпространен обичаят на Гергьовден да се правят люлки. Той е те да се връзват на високо разлистено дърво и жените да бъдат люляни от мъжете, в съпровод на песни и диалози, имащи скрита брачно-сексуална насоченост. Освен люлеенето, почти из цялата българска етнична територия, на разлистени дървета се окачат кантари, на които хората се теглят (да измерват тежестта си), вярвайки, че това е един от начините да бъдат здрави и жизнени през годината.

Вярва се още, че както на Еньовден, така и рано сутринта на Гергьовден билките имат особена целебна сила и затова се берат и билки. Практикуват се и магии за „обиране“ на плодородието от чуждите имоти (т.е. привличане на късмет, що се отнася до реколтата) и затова в нощта срещу празника магьосниците (мамници и баячки) правят своите магии за „превземане“ на чуждото плодородие – „мамят“ плодовете на нивите и млякото и плодовитостта на живата стока (добитъка). За да се предпазят от това, на някои места в България гледат да убият змия в деня преди Гергьовден и на самия ден пръскат мляко през устата ѝ.[22] Както убиването на змии, така и манипулациите от този род с труповете им са или могат да бъдат не само незаконни, но и изключително опасни поради вероятността от ухапване или отравяне (включително и защото дори когато змията е мъртва, челюстта ѝ има рефлекс за ухапване и може да съдържа отрова или да предизвика сериозни инфекции). Смята се също, че този ден е един от най-подходящите дни в годината за т. нар. „сваляне и издояване“ на месечината от магьосниците, т.е. преобразяването ѝ в крава и и сдобиването с млякото ѝ за вършене на вълшебства.

На този ден стопаните вземат първото червено яйце, боядисано на Велики четвъртък, обикалят с него нивата и го заравят в средата ѝ, като вярват, че по този магически начин ще стимулират раждаемостта ѝ. Това се прави и при оборите и кошарите. Другаде пазят слама от трапезата на Бъдни вечер и я разхвърлят из имота или я палят на високи места из землището на селището, за да не пада гръм и да не вали градушка. На съдовете, в които доят овцете, се слагат здравец, босилек и други зелени билки или се забождат раззеленени клони в средата на имота.

Обреди около животните и жертвеното агне редактиране

 
Печене на агне на жар за Гергьовден, Сърбия

Според народните представи Свети Георги, освен покровител на земеделците (което се предпоставя от името му, значещо на гръцки „земеделец“), е и най-могъщият покровител на стадата[23], затова голяма част от обредните практики и обичаите, изпълнявани на празника му, имат за цел да осигурят здравето и плодовитостта им. На Гергьовден рано сутринта се извършва ритуалното извеждане на животните на първа зелена паша (на по̀пас), като стадото се подкарва със зелена, т.е. млада пръчка. В някои случаи овчарите гърмят с пушки край стадото, за да изгонят злите духове.

На този ден се прави и първото обредно доене на овцете. Овчарите отварят вратата на кошарата и която овца излезе първа, украсяват главата ѝ с предварително подготвен венец и я издояват (другаде се дои първата оягнила се овца). Ведрото, в което се дои овцата, е украсено също с венци или различни зелени растения и пресукани бял и червен конец (мартеница, но предполагаемо допълнително изработена, тъй като връзваните около 1 март, според обичая би следвало да са вече навързани по дърветата – след виждане или чуване на признак за идването на пролетта, като долетял щъркел, гнездяща лястовица или кукаща кукувица, както и разцъфнала в топло време клонка). По същия начин са украсени и вратата на кошарата, както и самата кошара. Млякото на първата овца се издоява през сребърен пръстен, кравайче, венец, а понякога и през речен „гергьовски камък“, – с естествен отвор[24]. Първите капки мляко се изливат на земята (възлияние) или върху яйце (не рядко червено), което после се заравя в земята, което се явява комбинация, от по-безобиден порядък, на магиите, извършвани върху змийски останки и запазените великденски яйца и е възможно да е по-ранната им форма, неповлияна от легендите за убийства на дракони и по-близка до анимистичните религии. Широко разпространен е обичаят на този ден овцете да се захранят с обреден хляб, приготвен от жените. Също така на Гергьовден става първото вкусване на мляко и млечни продукти през годината.

Разпространен из цялата българска етнична територия е обичаят на Гергьовден да се коли агне (наричано поради това „гергьовско агне“). В миналото, поне в по-богати крайща и в епохи на по-значително благоденствие, се е очаквало жертвоприношенията да са повсеместни защото:

... къща или задруга, дето не се заколи агне на този ден, считала се вън от вярата, вън от селото.

Димитър Маринов, Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Второ фототипно издание, стр. 605.

Изборът на жертвеното животно е различен – някъде това е първото родено агне през годината, другаде – агнето на първата излязла от кошарата овца. Може да се взема предвид и полът (първото мъжко) или цветът (първото бяло) на животното. Преди да се заколи, то също се окичва с венец или цветя, захранва се със свежа зеленина, трици и сол (на някои места – и с обреден хляб) и се запойва с вода; някъде го прекадяват с тамян или свещеник му чете молитва (в смисъл – да бъде добре приета жертва). От солта и хляба, с които е захранено, дават и на другите домашни животни (невинаги препоръчително от диетична гледна точка).

В миналото агнето обикновено се е колело вътре в къщата, – при огнището, – като се е гледало кръвта му да опръска стената, вероятно с оглед напомнянето на обстоятелствата при които се предполага, че е загинал патронът на празника – с отрязана от римляните глава пред стените на Никомедия. На някои места според дебелината на кървавите бразди се гадаело плодородна ли ще е годината или не. Според традиционните представи, ако след заколването се взиме от кръвта и с нея се мажат децата по челото и бузите, те ще да бъдат здрави през годината. С оглед благосъстоянието на дома – подобно за праговете на вратите и ъглите на стаите. Останалата след такива и подобни действия кръв се събира в съд (в който също има зеленина) и се заравя в почвата на „чисто място“ (в смисъл – далеч от бунище, капчук и сходни места), където не се стъпва. На някои места в Южна България агнето се коли под плодни дървета и се следи кръвта да попие в земята. В Западна България агнето се коли при река, а кръвта му следва да изтича във водата (или, – ако е заколено в къщи, – кръвта му се отнася и се хвърля в реката)[25]. По тези места, след празника костите на жертвеното агне също се хвърлят в течаща вода („да тече млякото като вода“), заравят се в нивата или в мравуняк („да се въдят овцете като мравки“). От тях някъде запазват кокалчето от предния десен крак, което използват на следващата година при украсата на обредните гергьовденски хлябове, както и предната плешка – за да лекуват с нея децата от уроки.[26] В Родопите по тази кост се гадае за плодородието през годината и за съдбата на стопанина.

Обикновено агнето се пече цяло и на шиш. Често след изпичането се носи в църква, за да се освети (да се придаде святост на жертвата), а когато се пече на общоселската трапеза, свещеникът или стопанинът го прекадяват на място.

Празничната трапеза редактиране

Трапезата обикновено е общоселска или въобще – групова. Прави се извън селището или на открито място, някъде на зеленина, за предпочитане край някое култово място – оброчище, параклис или манастир. Трапезата също се подлага по традиция, на ритуално освещаване, след което там се носят опечените агнета, обредните хлябове, прясно издоеното мляко и подсиреното от него сирене, квасено мляко и подобни храни. На този ден за първи път през годината се яде пресен чесън, който задължително присъства на трапезата.

Край празничната трапеза отново се изпълняват обредни практики, свързани както с плодородието, така и с брачна насоченост (което също се предполага, че ще доведе до по-голяма раждаемост). В някои райони на Източна България младите булки в началото стоят прави край трапезата, „за да стават високи копите“ (за да има повече жито и съответно – повече слама), а после хукват да бягат, замеряни, за плодородие, от децата с трохи хляб. С подобни мотиви, на места с бучки сирене са замеряни и младоженците. На Гергьовден, когато това е част от премяната ѝ, край трапезата, кумът ритуално събува сватбените чорапи на младоженката и сваля връхната ѝ сватбена дреха, като я забражда с женска забрадка, вместо носената дотогава булчинска[27].

Характерни за тази част от празника са така наречените гергьовденски хора̀. Тези танци се играят се обикновено на песни с религиозно-митичен характер и такива, свързани с мотивите за Свети Георги Победоносец – обикалящ полето, побеждаващ чудовището и даващ достъп до изворите и влагата. Веселието е задължително по време на целия празник.

Вижте също редактиране

Бележки редактиране

  1. Българска академия на науките. Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Календарни празници и обичаи на българите. София, Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 2015. ISBN 978-954-322-764-8. с. 26.
  2. с Указ № 5 от 1880 г.
  3. с Указ № 1 от 1880 г.
  4. Имената в България 2018 (PDF) // НСИ, 2018. Посетен на 6 януари 2010.
  5. Димитър Маринов. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, второ фототипно издание, стр. 592.
  6. Евгений Теодоров. Древнотракийското наследство в българския фолклор, С. Наука и изкуство, 1972.
  7. Т. Колева, Гергьовден у южните славяни, С., 1981.
  8. Георги Велев, Българският народен календар. Основи и същност, Ч. I, С. ИК Тангра ТанНакРа, 2000.
  9. Евгений Теодоров. Древнотракийското наследство в българския фолклор, С. Наука и изкуство, 1972, с. 12
  10. Евгений Теодоров. Древнотракийското наследство в българския фолклор, С. Наука и изкуство, 1972, с. 11
  11. Владимир Примовски, Родопски празнични обичаи в Устово, СбНУ L, стр. 237.
  12. Любен Каравелов също споменава за къпане в роса в „Памятники народного быта болгар“, Москва, 1867, с. 212
  13. Българска митология, Енциклопедичен речник, съст. Анани Стойнев, С., 7М + Логис, 1994, с. 80.
  14. Евгений Теодоров. Древнотракийското наследство в българския фолклор, С. Наука и изкуство, 1972, с. 14
  15. Христо Н. Даскалов, Празници в Тревненско, СбНУ XXII/XXIII, с. 9.
  16. Димитър Маринов, Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Второ фототипно издание, с. 619.
  17. Евгений Теодоров. Древнотракийското наследство в българския фолклор, С. Наука и изкуство, 1972, с. 16
  18. Българска митология, Енциклопедичен речник, съст. Анани Стойнев, С., 7М + Логис, 1994, с. 80.
  19. Димитър Маринов, Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Второ фототипно издание, с. 619.
  20. Иван Умленски, Село Багренци, Кюстендилско. Историко-поселищно и стопанско-битово изследване, АЕИМ, № 1012, с. 156
  21. Евгений Теодоров. Древнотракийското наследство в българския фолклор, С. Наука и изкуство, 1972, с. 14
  22. Димитър Маринов, Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Второ фототипно издание, с. 618.
  23. По-специално на дребния рогат добитък. Покровители на домашните животни са още Св. Влас и Св. Силвестър (на едрия рогат добитък), Св. Тодор (на конете) и др.
  24. Рачко Попов. Календарни празници и обичаи. В: Етнографски проучвания на България. Ловешки край. С. 1999, стр. 312.
  25. Етнография на България, т. III, Духовна култура, БАН, София, 1985, с. 122.
  26. Българска митология. Енциклопедичен речник, съст. Анани Стойнев, С., 7М + Логис, 1994, с. 82.
  27. Етнография на България, т. III, Духовна култура, БАН, София, 1985, с. 122.

Литература редактиране

  • Стефанов, П. Светци-змееборци в българския фолклор – Български фолклор, 1981, № 1, 75 – 84.
    • Стара българска литература, т. 4. Житиеписни творби С, 1986, 398 – 408, 408 – 411.
    • Ито, И. Преображение святого Георгия в болгарском народном сознании – В: Доклади. Втори международен конгрес по българистика. Т. 10. Етнография. С. 1987, 31 – 36.
    • Чайка, Х. Свети Георги в българския и в полския фолклор – Български фолклор, 1988, № 1, 29 – 37.

Външни препратки редактиране