Петър Сарафов
Петър Вълчов Сарафов е възрожденски български учител и общественик от Източна Македония.[1]
Петър Сарафов | |
български просветен деец и общественик | |
Роден |
15 октомври 1842 г.
|
---|---|
Починал | |
Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
Семейство | |
Баща | Вълчо Сарафов |
Братя/сестри | Коста Сарафов |
Деца | Кръстьо Сарафов Злата Сарафова |
Петър Сарафов в Общомедия |
Биография
редактиранеПетър Сарафов е роден през 1842 година в Гайтаниново, тогава в Османската империя, в семейството на видния възрожденец Вълчо Сарафов. Родът му произхожда от село Осеново, Горноджумайско.[2] Брат му Коста Сарафов е виден борец за църковна независимост. Синът му Борис Сарафов е виден деец на ВМОРО и ВМОК, а другият му син Кръстьо Сарафов е известен български актьор.[2]
Петър Сарафов получава основното си образование в Гайтаниново, където негов преподавател е Георги Зимбилев, който пръв въвежда ланкастърския метод за обучение. След това заминава с брат си Коста в Сяр, където учат в гръцкото класно училище, като изучават география, математика, астрономия, гръцки, старогръцки и турски.[1] Завършва с отличие[1] и през 1861 година е гръцки учител в града.[3] Учителства известно време в Гайтаниново (1863-1864, 1869), Либяхово (1864), Зърнево, Неврокоп и на други места в Източна Македония. Навсякъде заменя преподаването на гръцки език с обучение на български.
В Либяхово се жени за Сирма Карпузова, дъщеря на архимандрит Харитон Карпузов.[4]
Петър Сарафов е един от инициаторите на народния събор, проведен през 1869 година в село Гайтаниново, на който се отхвърля върховенството на Цариградската патриаршия. Същата година сътрудничи на вестник „Македония“. Поддържа контакти със Стефан Веркович и го подпомага в неговите проучвания. На 5 март 1873 година разкрива първото българско училище в Мелник в дома на свещеник Атанас Павлов.[5] Училището е посещавано от деца от града и от околните села. Наклеветен от гърци пред властите, Сарафов не успява да довърши годинита и е принуден да напусне Мелник, като на негово място учител става Иван Козарев.[6]
В 1873 година Сарафов е сред основателите на учителското дружество „Просвещение“. Подпомага финансово дейността му със сумата от 250 гроша.[7] Той е избран за негов касиер. Дружеството го утвърждава за учител в Мелнишко. През учебната 1873 - 1874 година учителства в село Дебрене, където открива българско училище. Преди годишният изпит е наклеветен от гърците и избягва в София.[8]
След погрома на Априлското въстание от 1876 година попада в затвора. През 1879 за кратко емигрира в Пловдив. Зетят на Сарафов Велик Стойков, ковач в Гайтаниново, загива в Шипченското сражение като опълченец, а на следната година умира и сестра му Мария и Сарафов отглежда четирите им деца Янинка, Георги Стойков (1860 - 1935), Иван Стойков (1866 - 1925) и Димитър Стойков (1875 - 1958).
От 1881 година по поръчение на Българската екзархия се завръща в родния си край и заедно с помощника си Димитър Мавродиев открива закритото в 1878 година българско училище в Сяр, основано от Стефан Салгънджиев.[9] Подпомага стабилизирането на българското образователно дело в Сярско и Драмско, където се ползва с голямо влияние.[10] Става секретар на Сярската българска община. Заедно с Кузман Шапкарев и Христо Бучков прави постъпки за отваряне на Солунската българска гимназия и привлича първите ученици от Кукушко. През 1882 година Петър Сарафов е сред първите трима български учители в Македония, които получават учителска правоспособност от турската държавна комисия по просвета в град Солун.
Между 1882 и 1884 година е назначен за екзархийски инспектор на всички български училища в Източна Македония[11] от архимандрит Методий Кусевич с център в Сяр.[1] В Сяр полага големи усилия за укрепване на българщината. Обвинен в революционна дейност в края на 1884 година,[12] заедно с тъста си архимандрит Харитон Карпузов, тогава председател на Сярската българска община и други български дейци е арестуван от властите. На 12 февруари 1885 година Екзарх Йосиф се среща с руския посланик Александър Нелидов и го моли да настоява за освобождението на Сарафов, Карпузов и още тридесет души, задържани в Сяр и предадени на военен съд в Солун.[13] Съдът осъжда двамата на 16 години заточение в Мала Азия. Първоначално те са изпратени в Смирненския затвор, а впоследствие преместени в град Караман. Според спомените на Сарафов в Караман почти цялото население е неграмотно и много хора търсят помощта му за писане на писма и те се движили свободно из града. Тази свобода им помага в 1887 година да напуснат незабелязано града и да заминат за Цариград. От столицата, подпомогнати от българската колония, с руски параход заминават за Одеса, откъдето се прехвърлят в София. В 1888 година в столицата на Княжеството пристига и Сирма Сарафова с децата си.[4]
В София Сарафов, който владее отлично гръцки и турски и добре арабски и персийски, постъпва на служба в Министерство на външните работи като преводач.
В 1906 година Петър Сарафов става преподавател по турски език на двата специални класа във Военното училище в София.[14] Същата година издава „Османска граматика“, а през 1907 година и „Синтаксис“.[15][14]
Сарафов, имащ познания върху църковната музика от баща си,[16] проучва източната музика и съставя и в 1912 година издава обемистия труд „Ръководство за практическото и теоретическо изучаване на восточната църковна музика“.[14][17]
Умира на 1 ноември (стар стил[14]) 1915 година в София.[18][19][20]
Външни препратки
редактиране- „Кратка биография на Св. Йоан Кукузел или скромен принос за Изучаванието Историята на Българския народен напев“, София, 1893 г., Петър Сарафов
- "Плач на Македония; Македонский марш", публикувано в "Жалостна Книжка по Делбата на Македония. Възвание на Македония към Българския Народ: Време е да с' помири с Русия, ако иска мирен живот", София, 1895 г.
- Сарафовъ, Петъръ В. Рѫководство за практическото и теоритическо изучаване на восточната църковна музика. София, Печатница на Петъръ Глушковъ, 1912.
- „Истинският лик на Яни Сандански. Убиецът на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев“, София, 1915 г.
Родословие
редактиранеВълчо Дамянов (около 1725 — неизв.) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Ангела Шемова | Коста Сарафов (1760 — неизв.) | Босилка Кюлюмова | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Стойо Жостов | Иванка Жостова | Злата Сарафова | Вълчо Сарафов (1800 — 1863) | Стоян Сарафов | Петър Сарафов | Харитон Карпузов (1827 — 1899) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Коста Сарафов (1840 — 1911) | Мария Стойкова (около 1840 — 1879) | Велико Стойков (около 1835 — 1879) | Никола Сарафов | Янинка Мавродиева | Кочо Д. Мавродиев | Петър Сарафов (1842 — 1915) | Сирма Сарафова (1849 — 1927) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Вълчо Сарафов (1877 — 1901) | Ангел Сарафов (1868 — 1932) | Петко Сарафов (1870 — 1942) | Борис Сарафов (1872 — 1907) | Кипра Сарафова (около 1874 — 1962) | Кръстю Сарафов (1876 — 1952) | Злата Сарафова (1879 — ?) | Христо Фетваджиев (1889 — 1977) | Вълчо Сарафов (1880 — 1953) | Никола Сарафов (1882 — 1970) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Радан Сарафов (1908 — 1969) | Фота Сарафова (1915 — 1999) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Христина Сарафова (1941 — 1996) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Бележки
редактиране- ↑ а б в г Грудев, Стефан. Кръстьо Сарафов: Жизнен и творчески път. София, Наука и изкуство, 1970. с. 10.
- ↑ а б Грудев, Стефан. Кръстьо Сарафов: Жизнен и творчески път. София, Наука и изкуство, 1970. с. 9.
- ↑ Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893. София, 1969, стр. 395.
- ↑ а б Грудев, Стефан. Кръстьо Сарафов: Жизнен и творчески път. София, Наука и изкуство, 1970. с. 11.
- ↑ Тасев, Христо. Борба за национална просвета в Мелнишкия край. София, 1987, стр.60-62.
- ↑ Шоповъ, А. Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетите. Пловдивъ, Търговска Печатница, 1893. с. 128.
- ↑ Просветното дело в Неврокоп /Гоце Делчев/ и Неврокопско през Възраждането, София, 1979, стр.150.
- ↑ Тасев, Христо. „Борба за национална просвета в Мелнишкия край“. София, 1987, стр.66-67.
- ↑ Шоповъ, А. Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетите. Пловдивъ, Търговска Печатница, 1893. с. 159.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 11.
- ↑ Царевна Миладинова, „От Бяло море до Витоша“, в: Мир, 40, No 10055, 18 януари 1934 г.
- ↑ Божинов, Воин. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия: 1878 - 1913. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982. с. 48.
- ↑ Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, 1992, стр.137.
- ↑ а б в г Грудев, Стефан. Кръстьо Сарафов: Жизнен и творчески път. София, Наука и изкуство, 1970. с. 12.
- ↑ „Родословие на семейство Сарафови и детство на Кръстьо Сарафов“, 12.06.2006 г. // Архивиран от оригинала на 2011-08-20. Посетен на 2010-05-23.
- ↑ Борис Сарафов: „човек со звезда“. София, Издание на ВМРО-СМД, 1994. с. 13.
- ↑ Игнатов, Любомир. „Църковната музика по българските земи“, bg-patriarshia.bg, архив на оригинала от 28 юни 2010, https://web.archive.org/web/20100628223739/http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=church_music_in_bulgarian.xml, посетен на 23 май 2010
- ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 234-235.
- ↑ Марков, Иван. Дейци на националното Възраждане в Неврокопския край. "Просветното дело в Неврокоп /Гоце Делчев/ и Неврокопско през Възраждането". София, 1979, стр.110-112.
- ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 584.
Стефан Салгънджиев | → | директор на Сярското мъжко българско училище (1881 – 1884) |
→ | Георги Гърнев |