Театър Сан Карло
Театър „Сан Карло“ (на италиански: Teatro di San Carlo) в Неапол е сред най-известните и престижни в света оперни теати.
| Театър Сан Карло Teatro di San Carlo | |
 Фасада на театъра | |
 | |
 Местоположение в Неапол | |
| Местоположение |  Неапол, Италия |
|---|---|
| Архитект | Джовани Антонио Медрано Антонио Николини |
| Стил | Неокласицизъм |
| Изграждане | 1737 |
| Статут | Оперен театър |
| Сайт | www.teatrosancarlo.it/it/ |
| Театър Сан Карло в Общомедия | |
Построен е през 1737 г. Салонът във вид на подкова с ложи на 5 нива и голяма кралска ложа може да побере 1386 зрители. Предвид размера, структурата и античността си, той е модел за изграждане на Ла Скала в Милано (1778) и по-късните театри в Европа.
С изглед към едноименната улица, площад „Триест и Тренто“ и Галерия Умберто I, театърът заедно с другите големи архитектурни творби от XVIII век е символът на Неапол, който подчертава статута му на важна европейска столица при управлението на династия Бурбони.
История редактиране
Осемнадесети век редактиране
Основан по волята на Карлос III, построен от Джовани Антонио Медрано и Анджело Карасале с капацитет от 3000 места, театърът е открит на 4 ноември 1737 г. по случай именния ден на краля, чието име носи и днес.
Първата опера, поставена за краля е „Ахил в Скирос“ на Доменико Саро и либрето на Пиетро Метастазио с Витория Теси, Анджело Амореволи и сопрана Анна Перуци. На Доменико Саро са изплатени 220 дуката със специална полица, издадена през декември 1737 г.
Първоначално на сцената на театър Сан Карло се поставя опера серия, опера-буфа остава преоритет на други театри като: театър „Меркаданте“, театър „Сан Бартоломео“ или „Фиорентини“.
Първите композитори, познати в театър Сан Карло, идват от Неаполитанската музикална школа и са: Леонардо Лео, Николо Порпора, Леонардо Винчи, Йохан Адолф Хасе, Гаетано Латиля, Николо Джомели, Балдасаре Галупи, Николо Пичини, Антонио Мария Гаспаре Сакини, Карло Броски, Томазо Траета, Джакомо Трито, Джовани Паизиело и Доменико Саро.
Междувременно престижът на теаръра достига до степен да привлича прочути композитори с международна слава. Световната премиера на „Клеменца ди Тито“ от Кристоф Глук е поставена с голям успех през 1752 г. в Сан Карло. На 4 ноември 1761 е премиерата на операта „Катон в Урика“ от Йохан Кристиан Бах, а на 20 януари 1762 г. е премиерата на операта „Александър в Индия“ от същия композитор. Докато през следващите години почетни гости са Георг Фридрих Хендел и Йозеф Хайдн,а през 1778 г. младият Волфганг Амадеус Моцарт се появява сред зрителите.
На 13 август 1783 г. театър Сан Карло отваря врати и за един от най-прочутите европейски композитори и най-важнен представител на неаполитанската музикална школа Доменико Чимароза, за дебюта на операта му „Оресте“.
През 1787 г. Джовани Паизиело е назначен за музикален директор на оркестъра.
През 1799 г. по време на Неаполитанската република театър „Сан Карло“ приема името „Националния театър Сан Карло“, с което е известен до падането на републиката.
Деветнадесети век редактиране
Салваторе Фергола
Жоашен Мюра се възкачва на трона на Неаполитанското кралство през 1808 г. и на 7 юли 1809 г. назначава импресарио Доменико Барбая за Директор на театъра. Този отговорен пост Барбая заема до края на 1840 г.
Театърът през годините претърпява множество ремонти, както по фасадата, така и отвътре. Фасадата, която първоначално има прости архитектурни линии, е модифицирана от Антонио Гали да Бибиена през 1762 г., от Фердинандо Фуга през 1768 г., от Доменико Чели през 1791 г. Окончателния си вид в неокласически стил придобива между 1810 и 1812 г. след работите, извършени от Антонио Николини.
Самият Николини реставрира интериора на театъра през 1841 г., а след пожар през 1861 г. с помощта на сина си Фаусто и Франческо Мария Дел Джудиче отново работи по вътрешния дизайн на театъра.
Разширен през 30-те години на миналия век, салонът на театъра е във формата на подкова, дело на Джузепе Камарано и може да побере малко над 1 300 зрители. Завесата е от 1854 г., изработена от Джузепе Манцинели и изобразяваща Музи и Омир между поети и музиканти.
Росини и Доницети редактиране
От 1815 до 1822 г. музикален директор на театъра е Джоакино Росини, за който този период е един от най-важните и плодотворни, благодарение на връзката му с импресарио Доменико Барбая. Приятелството между Барбая и Росини е толкова силно, че през целия си престой в Неапол композиторът живее в дома на Барбая. Световните дебюти на някои от оперите на Росини са на сцената на театър „Сан Карло“, като: 4 октомври 1815 г. „Елизабет, кралица на Англия“, 11 ноември 1817 г. „Армида“, 5 март 1818 г. „Мойсей в Египет“, 3 декември 1818 г. „Ричиардо и Зораиде“, 27 март 1819 г. „Хърмаяни“, 24 октомври 1819 г. „Жената от езерото“, 3 декември 1820 г. „Мохамед втори“, 16 февруари 1822 г. „Зелмира“.
След Росини позицията на директор е поверена на Гаетано Доницети, художествен ръководител от 1822 до 1838 г. Доницети подписва договор с Барбая, по който се ангажира да композира четири творби годишно. Творческата дейност на Доницети в Неапол е непрекъсната и премиерата на много от творбите му е в „Сан Карло“. Всъщност между 1823 и 1848 г. в „Сан Карло“ са представени 19 творби на Доницети (17 по време на неговото ръководство), а именно: 2 юли 1823 г. „Великият Алфредо“, 6 юли 1826 г. „Елвида“, 1 януари 1828 г. „Изгонване от Рим“, 12 януари 1829 г., „Пария“, 6 юли 1829 г. „Замъкът Кенилуърт“, 28 февруари 1830 г. „Световният потоп“, 23 август 1830 г. „Имелда де 'Ламбертаци“, 30 май 1831 г. „Франческа ди Фуа“, 12 януари 1832 г. „Фауста“, 4 ноември 1832 г. „Санча от Кастилия“, 18 октомври 1834 г. „Мария Стюард“, 26 септември 1835 г. Лучия ди Ламермур, 19 ноември 1836 г. „Обсадата на Кале“, 29 октомври 1837 г. „Роберто Девере“, 30 ноември 1848 г. „Полиуто“.
Паганини и Белини редактиране
Всички най-велики композитори рано или късно стъпват на сцената на театъра, като Николо Паганини, който през 1819 г. провежда там два концерта - на 26 юни и 7 юли.
На престижната неаполитанска сцена стъпва и Винченцо Белини, който на 30 май 1826 г. дебютира с „Бианка и Фернандо“, първата му и последна творба, написана за „Сан Карло“.
Меркаданте и Верди редактиране
На сцената на театър „Сан Карло“ от 1820 до 1866 г., дебютират петнадесет творби на Саверио Меркаданте: 19 август 1819 г. „Апотеоз на Хекулес“, 1 август 1820 г. „Анакреонт в Самос“, 18 март 1823 г. „Скитите“, 22 ноември 1823 г. „Костанцо и Алмериска“, 29 декември 1825 г. „Хиперместра“, 31 август 1831 г. „Зайра“, 1 януари 1839 г. „Елена от Фелтре“, 10 март 1840 г. „Весталка“, 4 януари 1842 г. „Забраненото“, 6 март 1845 г. „Корабът де Гама“, „10 ноември“ „1846“ г. „Ораци и Куриаци“, 1 март 1851 г. „Медея“, 8 януари 1853 г. „Статира“, 12 февруари 1857 г. „Пелагий“, 7 април 1866 г. „Вирджиния“.
Първоначално е забранено поставянето на две известни опери на Джузепе Верди, като Трубадур през 1853 г. и Бал с маски поръчана от импресариото на „Сан Карло“, но поради отказа на композитора да приеме промените, наложени от цензурата, операта е поставена в Неапол едва през 1862 г., след премиерата на 17 февруари 1859 г. в театър Аполо, Рим. Въпреки че композиторът е истински ценен от неаполитанската публика, други италиански театри отварят врати за премиерите на едни от най-известните негови творби.
Двадесети и Двадесет и първи век редактиране
През първата половина на века по дизайн на Микеле Платания е създадено фоайе, което освен за отдих на зрители по време на интервалите на оперите, се използва и днес като зала, където се провеждат малки музикални или вокални концерти, срещи, събития или гала вечери.
След Втората световна война театърът е първият в Италия, който отваря отново.
През 1960 г. се провежда италианската премиера на Der Mond („Луната“) от Карл Орф.
През 1980 г. гербът на Кралството на двете Сицилии е възстановен под арката на просцениума, като по този начин замества савойския, поставен по волята от кралете на новороденото кралство Италия. Всъщност по време на някои операции по почистване е открито, че гербът на Савойя просто е насложен върху оригиналния герб на Бурбоните.
От втората половина на ХХ век се извършват важни ремонтни работи на театъра, започнати през 1987 г. с възстановяване на ложите и полагане на полиран теракот, последвани нови ремонти през 1989 г. за намаляване броя на зрителите, до тогава 3285. Ремонтът продължава малко повече от шест месеца, а на откриването на 19 април 1990 г. е представена Кармина Бурана на Карл Орф.
Ремонтните и реставрационни дейности, координирани от архитект Елизабета Фабри, продължават пет месеца: от юли 2008 г. до декември същата година. Изградено е ново фоайе под театралната зала, както и самата зала е цялостно почистена на всички нива.
На 23 януари 2009 г. театър Сан Карло е върнат в собственост на гражданите на Неапол.
Акустика редактиране
Залата с общ капацитет от 1379 места е с дължина 28,6 метра и широчина 22,5 метра с 184 ложи, подредени в шест етажа, плюс кралска ложа, способна да поеме десет души.
Акустиката на „Сан Карло“ се счита за почти перфектна още от построяването му. Модифицирането, което всъщност определя постигането на този резултат, се извършва през 1816 г., когато таванът на театъра е повдигнат.
Платното на Джузепе Камарано, почетен професор на Академия за изящни изкуства в Неапол, заема деветдесет процента от обема на тавана на театралния салон. Този механизъм води до създаването на нещо като акустична камера, сякаш над салона има огромен барабан.
Решаващи фактори за резултата са също негладките балюстради и вътрешните декоративни елементи. Материалите и техниките за изпълнение на тези детайли дават на залата способността да абсорбира звука, без той да бъде отразен с лоша реверберация.
Известни личности на сцената на „Сан Карло“ редактиране
Оперни певци редактиране
Сред певците, излизали на сцената на „Сан Карло“ през миналия век, са тенорите Фернандо де Лучия, Бениамино Джили, Феручо Талявини, Лучано Павароти, Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Джакомо Лаури-Волпи, Тито Шипа, Енрико Карузо, Джузепе Ди Стефано, Алфредо Краус, Марио Дел Монако и Франко Корели; сопраните Рената Тебалди, Мария Калас, Магда Оливеро, Мария Канилия и Тоти Дал Монте, Райна Кабаиванска, Лейла Генсер, Мирела Френи, Монсерат Кабайе; мецосопраните Джулиета Симионато, Фиоренца Косото и Ебе Стиняни; баритоните Пиеро Капучили, Ренато Брусон, Лео Нучи.
Музиканти редактиране
Сред музикантите, изнасяли концерти в „Сан Карло“, са: Яша Хайфец, Фриц Крайзлер, Артуро Бенедети Микеланджели, Маурицио Полини, Салваторе Акардо, Гидон Кремер, Алдо Чиколини, Миша Майски, Артур Рубинщайн, Жаклин дю Пре, Пау Казалс, Клаудио Арау и много други.
Диригенти редактиране
Сред диригентите, ръководили оркестри в „Сан Карло“, са:Артуро Тосканини, Игор Стравински, Ленард Бърнстейн, Волфганг Савалиш, Ференц Фричай, Херман Шерхен, Андре Клуйтенс, Димитри Митропулос, Рикардо Мути, Клаудио Абадо, Феручио Бусони, Серджу Челибидаке, Херберт фон Караян, Вилхелм Фуртвенглер.
Български оперни певци на сцената на Сан Карло редактиране
Елена Николай 1938 г. в операта „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус
Надя Афеян 1970 г. в „Борис Годунов“ от Мусоргски
Гена Димитрова 1984 г. в операта „Макбет“ от Джузепе Верди; 1984 г. в операта „Дон Карлос“ от Джузепе Верди; 1985 г. в операта „Турандот“ от Джакомо Пучини; 1987 г. в операта “Норма“ от Винченцо Белини; 1992 г. в операта „Силата на съдбата“ от Джузепе Верди.
Райна Кабаиванска 2005 г. в операта „Дама Пика“ от Чайковски
Александрина Пендачанска 2011 г. в операта „Сицилианска вечеря“ от Джузепе Верди
Рафаел Арие 1956 г. в операта „Фауст“ от Гуно
Борис Христов 1958 г. в операта „Силата на съдбата“ от Верди
1970 г. в „Борис Годунов“ от Мусоргски
Никола Гюзелев 1969 г. в операта „Аида“ от Джузепе Верди;1970 г. в „Борис Годунов“ от Мусоргски
Димитър Петков 1970 г. в „Борис Годунов“ от Мусоргски
Орлин Анастасов, 2013 г. в операта „Аида“ от Джузепе Верди
Владимир Стоянов 27.02.2018 г, 01.03, 03.03, и 04.03. 2018 г. в операта „Травиата“
Източници редактиране
- Carlo Marinelli Roscioni, Il Teatro di San Carlo, Guida, Napoli 1987, 2 volumi. Il secondo volume contiene la cronologia degli spettacoli dal 1737 al 1987. ISBN 978-88-7042-731-8.
- Carlo Raso, Napoli, Guida musicale, Napoli 2004 – cap. V.
- AA. VV., Il Teatro San Carlo, Editrice Electa (1998) ISBN 978-88-435-8761-2.
- Luigi M. Sicca, Cambiamento organizzativo e fondazioni liriche: il caso Teatro di San Carlo, Studi Organizzativi, 2(3):137 – 159, 2004. ISSN 0391 – 8769.
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Teatro di San Carlo в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |