Христо Станишев
Христо Арапнаков Станишев е български инженер, сред изявените специалисти в областта на строителството в следосвобожденска България, учредителите на Българското инженерно-архитектурно дружество. Същевременно е сред ръководителите на Върховния македоно-одрински комитет, а в периода 1901 – 1903 година е негов председател. Член е на Македонския научен институт и на масонска ложа.[1][2]
| Христо Станишев | |
| български инженер и политик | |
 Студийна фотография от Иван Карастоянов | |
| Роден | Христо Арапнаков Станишев
24 декември 1863 г.
|
|---|---|
| Починал | 13 декември 1952 г.
|
| Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
| Учил в | Гентски университет 1 средно училище „Пенчо Славейков“ |
| Семейство | |
| Деца | Николай Станишев |
| Други роднини | Константин Станишев (племенник) |
| Христо Станишев в Общомедия | |
Биография
редактиранеХристо Станишев е роден на 24 декември 1863 година в град Кукуш,[2] Османската империя, в семейството на търговеца Нако Станишев (известен като Арап Нако) и Султана Траянова.[3] В 1880 година седем будни момчета са изпратени тържествено от целия Кукуш за София, където да постъпят в откритата през 1879 г. Класическа гимназия. Четирима от тях, включително бъдещия инженер, получават стипендии. Завършва гимназията в 1885 година, след което заминава за Белгия, за да следва инженерство в Гентския университет. През февруари 1886 година баща му умира и Христо остава без средства. С помощ от Министерството на просвещението и от брат си Станиш успява да завърши първата учебна година. След това се връща и преподава в българската мъжка гимназия в Солун в течение на 10 месеца в учебната 1886 – 1887 година, за да събере пари за по-нататъшно следване. Получава часове и в девическата гимназия.[4] От Гент приятел-състудент му изпраща редовно записки от лекциите, благодарение на което Христо фактически учи задочно. Спестил малко пари, той се връща в Гент, успява да си вземе успешно изпитите и продължава с курса, в който е постъпил. За последните две години на обучението си в Белгия получава българска стипендия от Министерството на просвещението. На 27 септември 1889 г. се дипломира като първенец на випуска.
След завръщането си в България Христо Станишев се занимава със строителство на пътища, мостове, жп линии, водопроводи и сгради. Неговите строежи стоят и до наши дни, пръснати из цялата страна. Създава своя строителна школа. В 1890 – 1892 година е окръжен инженер в Ловеч, Видин и Лом.[2] През 1893 градската комисия в Бургас назначава Станишев за специалист-инженер на града.[5] От 1896 година е инженер на свободна практика в София.[2] Има много ученици и последователи. В книгата си[6] той пише: „Политиката на една страна е в тясна връзка с нейните пазари и пътища или по-право с нейните съобщения. У нас аз заварих едва 2100 км пътища и занемарени съобщения.“ До 1939 г. инженерът развива със своите колеги едно десеторно увеличение на пътищата – 19 553 km. Други обекти, издигнати по негови проекти и под негово ръководство, са: постаментът на паметника „Цар Освободител“, чийто архитект е Арнолдо Дзоки; инженерните работи до цокъла на църквата „Свети Александър Невски“; северното крило с колонадите на Народното събрание; пералният комплекс на Александровската болница; Английската легация; възстановяването на църквата „Свети Неделя“ в София и на Народния театър; българският павилион на Световното изложение в Лиеж (1905) и в Милано (1906), също и сградата на Английската легация в София.[2]
Успоредно със строителството Христо Станишев е ангажиран активно с обществена и политическа дейност. Още като ученик се включва в македонското освободително движение. В Бургас на 29 януари 1895 Станишев организира учредяването на македонското дружество „Пирин планина“, в което членуват и не малко тракийски бежанци.[5] За негов председател е избран инж. Христо Станишев. Между юли 1897 и май 1899 година инженер Станишев е председател на Върховния македоно-одрински комитет. При разцеплението на Комитета оглавява течението, близко до ВМОРО, което се противопоставя на Иван Цончев и Стоян Михайловски.[7] През 1902 година Христо Станишев заедно със зет си Григор Василев започва да издава вестник „Реформи“ и се съветва за списването му с Гоце Делчев и Яворов. Един от най-ревностните сътрудници от Женева е Симеон Радев.[7]
След Първата световна война Станишев е виден деец на македонската емиграция в България. Председател е на Кукушкото благотворително братство.[8] Представител е Братството на Учредителния събор на Съюза на македонските емигрантски организации, проведен в София от 22 до 25 ноември 1918 година.[9]
През 1933 година председателства Великия македонски събор[10] в Горна Джумая.[7] Станишев е подпредседател на Управителния комитет на Македонския културен дом в София.[7] Обявен е за почетен гражданин на София.[2]
Христо Станишев оказва силно влияние върху племенника си д-р Константин Станишев – син на първа братовчедка на Христо от брака ѝ с брат на споменатия по-горе Милош. Въпреки разликата във възрастта, роднинството между тях е прераснало в тясна дружба и пълно взаимно доверие. Всеки един в по-младите си години е крил под леглото си сандъци с пушки, а в по-зряла възраст е полагал всички усилия да представя достойно ВМРО както пред българското правителство, народ и общественост, така и пред външния свят. Иван Михайлов твърди[11], че инж. Христо Станишев и д-р Константин Станишев принадлежат към най-видните представители на македонската емиграция в България, като ги нарежда непосредствено след проф. д-р Любомир Милетич, проф. д-р Иван Георгов и митрополит Борис Неврокопски.
Получава поздравителна нота по случай 50-годишния си юбилей от всички македонски организации в България, на които отговаря така:
| „ | ... От сърце благодаря на всички. Вие представлявате част от поробените българи, а през целия мой живот сърцето и душата ми са били при нашите поробени братя по четирите краища на широката българска земя. Подаръкът на Македонския женски съюз ще ми напомня до край на моите, че там долу:
Момите кръшни песни пеят на български език Едничък глас се там разнася, едничък чуй се вик Ний българи сме с чест и слава Ний кичим нашата държава..[12] |
“ |
Христо Станишев е автор на книгата „История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939 г.“[13] Умира на 13 декември 1952 година.[14]
Семейство
редактиранеПрез 1893 година се жени за Евка (Евтимия) Попстефанова, негова бивша ученичка в Солунската българска девическа гимназия, дъщеря на солунския общественик Никола Попстефанов. Сватбата става в Кукуш, по кукушките обичаи, които той описва подробно в „Моите прадеди, семейството на баща ми и моето семейство“.[15] Имат 4 деца. Мара Станишева (р. 1895, Бургас), следвала във Висшето търговско училище в Берлин до Първата световна война, става жена на Григор Василев. Вена (р. 1896) учила в Цюрих, се омъжва за юриста Петър (Пенчо) Христов, син на генерал Павел Христов.[16] Никола Станишев (1897 – 1980) става писател и преводач, ръководител на Българската орда.[17] Милка (р. 1900) учи пеене в Дрезден; омъжва се за Стефан Н. Бочев, син на генерал Никола Бочев. Станишев има многобройни внуци, но голяма мъка изживява от смъртта на Весела Василева: „Аз изгубих най-аромaтното цвете от моята градина. Блестящият букет от внуци бе засегнат“.[18]
Христо Станишев умира на 13 декември 1952 година в град София.[19][7][20]
Памет
редактиранеНа Христо Станишев е наречена улица в квартал „Орландовци“ в София (Карта).
Външни препратки
редактиране- „Македонскиятъ Въпросъ“, София, 1935 година
- „История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939 г.“, София, 1948 година
- "Покана до инж. Христо Станишев от Общогражданския комитет за чествуване паметта на войводата Мише Развиговор", Щип, 1 ноември 1943 година
- "Позив към македонската емиграция в България от бюрото на Великия македонски събор", публикувано във в. "Македония", брой 1909, София, 1933 година
- "Св. Дух – Ден на Македония", публикувано във в-к "Обзор", год. I, бр. 14, София, 15 юни 1935 година
Родословие
редактиране| Станиш Хаджихристов (1779 – 1852) | Бина (1784 – 1829) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Дона Тютюнджиева (1817 – 1906) | Георги Станишев (1816 – 1891) | Арап Нако Станишев (1823 – 1886) | Султана Траянова (1821 – 1905) | Марча (Мария) Тенчова (1825 – 1906) | Тенчо Георгиев | Ката Шишкова (1808 – 1899) | Иван Шишков (1806 – ?) | Костадин Станишев – Лянте (1831 – 1870) | Вина Станишева (1830 – 1878) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Димитър Станишев (1852 – 1940) | Рушка Станишева (1857 – 1929) | Димитър Г. Станишев | Елена Станишева (1860 – ?) | Иван Янов (1853 – 1927) | София Влахова (1845 – 1925) | Янаки Влахов (1842 – 1923) | Христо Станишев (1863 – 1952) | Евтимия Станишева (1873 – 1936) | Станиш Арапнаков (1858 – 1919) | Тина (1856 – 1935) | Димо Ковачев (1856 – 1895) | Рушка Измирлиева | Иван Измирлиев (1856 – 1913) | Дино Шишков | Тина Дельохаджиева | Христо Дельохаджиев (? – 1913) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Туше Делииванов (1869 – 1950) | Божия Делииванова | Никола Янев (1888 – 1921) | Милка Кръстева | Мара Василева (1895 – 1980) | Григор Василев (1883 – 1942) | Никола Станишев (1886 – 1950) | Цветана Мирска (1890 – 1950) | Петър Мирски | Иван Станишев (1893 – 1915) | Гоце Шишков (четник на Чернопеев) | Станиш Дельохаджиев (1893 – 1915) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Олга Кръстева (р. 1928) | Весела Василева (1919 – 1944) | Ангелина Огнянова (1917 – 2005) | Карл Огнянов (1912 – 1987) | Кръстьо Мирски (1920 – 1978) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Бележки
редактиране- ↑ Масоните в България: Членовете на Българските масонски ложи, родени в Македония (до 1944 г.), Брошура на Главно управление на архивите към Министерски съвет на Р. България, С., 2003 г.
- ↑ а б в г д е Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 286.
- ↑ Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония : Неиздадени записки и писма. София, Български писател, 1984. с. 455.
- ↑ Христо Станишев, „Път от миналото към бъдещето“, Съставители Ангелина Огнянова и Олга Кръстева, Издателство ОРБЕЛ, София, 1995, с. 41.
- ↑ а б Иван Карайотов, Стоян Райчевски, Митко Иванов: История на Бургас. От древността до средата на ХХ век, Печат Тафпринт ООД, Пловдив, 2011, ISBN 978-954-92689-1-1, стр. 190 – 200, 287.
- ↑ Христо Арап-Наков Станишев, „История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939 г.“, София, Издание на „Компас“ О. О. Д-во, 1948
- ↑ а б в г д Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 287.
- ↑ Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 263.
- ↑ Палешутски, Костадин. Македонското освободително движение след Първата световна война (1918 – 1924). София, Издателство на Българската академия на науките, 1993. ISBN 954-430-230-1. с. 65.
- ↑ Димитър Тюлеков, „Обречено родолюбие, ВМРО в Пиринско 1919 – 1934“, Унив. Изд. „Неофит Рилски“, Благоевград, 2001, Раздел 3.4 Великият македонски събор и краят на организационния режим
- ↑ Иван Михайлов, QUO VADIS, BULGARIA?, I изд., Индианаполис, Печатница „Македонска трибуна“, 1937, II изд., ИК „Витатон“, Пещера, 1996
- ↑ Хр., К. Инженеръ Христо Станишевъ // Илюстрация Илиндень 1 (111). Илинденска организация, Януарий 1940. с. 8 - 9.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 154.
- ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 354.
- ↑ Христо Станишев, „Път от миналото към бъдещето“, Съставители Ангелина Огнянова и Олга Кръстева, Издателство ОРБЕЛ, София, 1995, с. 42–45.
- ↑ Христо Станишев, „Път от миналото към бъдещето“, Съставители Ангелина Огнянова и Олга Кръстева, Издателство ОРБЕЛ, София, 1995, с. 48–50.
- ↑ Парцел 29 // София помни. Посетен на 12 януари 2016.
- ↑ Христо Станишев, „Път от миналото към бъдещето“, Съставители Ангелина Огнянова и Олга Кръстева, Издателство ОРБЕЛ, София, 1995, с. 50, 52.
- ↑ Камен Станев, Македонските бежанци в България – участници в нейния политически и културен живот
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 436-437.