Палацо Мадама и Крепост на Ахая

палат и музей в град Торино, Северна Италия

Палацо Мадама и Крепост на Ахая (на италиански: Palazzo Madama e Casaforte degli Acaja) е архитектурно-исторически комплекс, разположен на централния площад Кастело в град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Той е включен в Списъка за световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО като част от Савойските кралски резиденции на Пиемонт. Сградата е седалище на Градския музей на древното изкуство, в който се съхранява голяма колекция от скулптури и произведения на изкуството от различни векове, както и една от най-важните порцеланови колекции в света.

Палацо Мадама и Крепост на Ахая
Palazzo Madama e Casaforte degli Acaia
Torino - Palazzo Madama.jpg
Бароковата фасада на Палацо Мадама
Местоположение в Centro
Информация
Страна  Италия
Терит. единица дворец, музей
Местоположение Пиаца Кастело,Торино
Архитект Асканио Витоци
Карло ди Кастеламонте
Амедео ди Кастеламонте
Филипо Ювара
Строителство 14 - 18 век върху предходни сгради
Известни обитатели Шарл VIII
Мария Кристина Бурбон-Френска
Мария Жана Батиста Савойска-Немур
Статут държавен музей
Собственик Град Торино
Сайт Официална уеб страница
Регион Пиемонт
Палацо Мадама и Крепост на Ахая в Общомедия
Савойски кралски резиденции
Обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО
Palazzo-Madama.jpg
В регистъра Residences of the Royal House of Savoy
Регион Европа и Северна Америка
Местоположение  Италия
Тип Културно
Критерии i, ii, iv, v
Вписване 1997  (21-ва сесия)
Координати 45°04′15″ с. ш. 7°41′09″ и. д. / 45.070833° с. ш. 7.685833° и. д.
Савойски кралски резиденции в Общомедия

В комплекса се преплитат две хиляди години торинска история: от древна източна порта на римската колония Юлия Августа Тавринорум до отбранителна крепост и впоследствие - истински замък, символ на савойската власт поне до 16 век, когато за седалище на Савойския херцог е предпочетен настоящият Кралски дворец.

Западната част на първия средновековен комплекс е наречена по-късно Палацо Мадама, тъй като за първи път, около 1620 - 1663 г., е обитавана от Мария Кристина Бурбон-Френска, наречена „Първата кралска мадам“, а след това, в периода 1666 - 1724 г., от Мария Жана Батиста Савойска-Немур, наречена „Втората кралска мадам“. Именно за Мария Жана Батиста придворният архитект Филипо Ювара проектира настоящата фасада през 1716 - 1718 г. Фасадата заедно с монументалното стълбище е едно от най-завладяващите постижения на европейския барок.

ИсторияРедактиране

1 век от н.е. - края на 13 векРедактиране

 
Карло Босоли - Стълбището на Палацо Мадама: Крал Виктор Емануил II, Кавур, министрите и дворът слизат по него след откриването на Петия субалпийски законодателен орган, 1853 г.

Разположен в сърцето на Торино, в древния каструм Римски четириъгълник (Quadrilaterato Romano), комплексът лежи върху онова, което в епохата на древната римска колония Юлия Августа Тавринорум се нарича Порта Претория (а според други историци – Порта Декумана), от която се стига до Декуманус Максимус (днешната ул. Гарибалди), влизайки от източната част. През 1 век от н. е. там е достъпът до града от страната на река По, който поради стратегическото си положение е внимателно защитен.

Сведения за портата липсват от 5 век (падането на Западната Римска империя) до 10 век. Извършените разкопки потвърждават хипотезата за упадъка на конструкциите и сградите на караулната.

В края на 11 век контролът и фискалните функции на портата са възобновени и извън стените се строят казарми.

През 1225 - 1260 г. римската порта претърпява първата си радикална трансформация и от праг се превръща в защита на града. Римските арки са затворени и е построено укрепление близо до кулите. Новият проход между града и провинцията, отворен в древните стени до южната кула, е наречен Порта Фибелона. Това е единствената средновековна порта в Торино, оцеляла от разширяването на града: нейната кръгла арка имитира римския модел.

През 1290 - 1299 г. дейностите по поддръжката свидетелстват за съществуването на отбранителна структура - каструм, вграден в римската порта. Първите документи за структурата са още от 1280 г., когато в нея е подписан договорът между маркграфа на Монферат Вилхелм VII Монфератски и господаря на Пиемонт Томас III Савойски, който предвижда преотстъпването на Торино от Алерамичите на Савоя.

14 векРедактиране

Впоследствие укреплението преминава в ръцете на Савоя-Ахая – кадетски клон на Савойската династия. През първата половина на 14 век неговите представители го разширяват до замък. Това става по естествен династичен път от Томас III Савойски – господар на Пиемонт към Филип I Савойски-Ахая – господар на Пиемонт и княз на Ахая. Оттогава Филип I упражнява ефективна власт над Торино, превръщайки укреплението в свой военен и дипломатически център.[1]

В документи от края на 13 век, в които се споменава castrum porta Fibellone, властта на синьора се идентифицира с каструм-а, въпреки че той се намира в края на града към ул. По.

На 11 юли 1301 г. там отсяда френският крал Шарл IV. Изборът за преминаване през Торино на различни господари, отсядащи в замъка, се дължи на използването на Виа Франчиджена, предпочитана през този период от идващите от Югоизточна Франция в Италия. През 1333 г. е ред на Ян Люксембургски. Обикновено само кралят отсяда в неголямата сградата, а благородниците - в Епископския дворец (днешен Кралски дворец).

През 1338 - 1348 г. Лудвиг Савойски-Ахая кара да реконструират замъка:[2] той става с квадратна форма с вътрешен двор и портик, и с четири цилиндрични ъглови кули, които днес са все още частично разпознаваеми от три страни. Преправени са таваните на княжеската зала и на голямата зала, павирани са повторно двете римски кули, отворени са нови прозорци и врати в стаите на братята и дъщеря му. През 1346 г. е построена стая над кухнята, от южната страна на замъка, използвана като резиденция на викария и оборудвана с печка. Най-важните възстановителни работи са извършени през 1348 г. по случай сватбата между Галеацо II Висконти и Бианка Савойска. През 1350 - 1367 г. е извършена реконструкцията на тавана на ложата пред княжеската стая, изградена е стая над кухнята, използвана като резиденция на викария, а дворът е павиран с камък вместо теракота.

През 1378-1383 г. при Амадей Савойски-Ахая има непрестанни промени в оформлението на стаите. През 1384 г. поддръжката на замъка е засилена по повод големия турнир на 1 май, на който се потвърждава лоялността на Ахейските князе към новия Савойски граф Амадей VII Савойски - почетен гост на събитието.

В края на 14 век сградата има две порти – Порта Фибелона и Порта дела Пустерла, на север към Епископския дворец (днешен Кралски дворец); в кулите са затворниците, а на приземния етаж около двора с портик - кухнята, банкетната зала и долната зала. Има две мелници и голяма зеленчукова градина. На горния етаж са спалните и Зала “de Bon Droyt”. Там работят важни архитекти и художници като Яков от Берн, Хугонет де Алтесано, Андреа де Таурино и Одонино Мелиадо.

15 векРедактиране

Ахейските князе желаят модерна резиденция, близка до благородническите резиденции в Северна Италия. Новите нужди налагат да се жертват някои пространства, за да се създаде жилищни помещения. Първата фаза на работите започва през 1402 г. и продължава до 1415 г.: изгражда се нова кочина за диви свине, гълъбарник, нов подвижен мост, ложа и параклис, удължават се стените и се боядисват помещенията за печене и съхранение на бутилки на приземния етаж. През 1405 г. в градината има работници, различни от тези в замъка, и работнички. Изграждат се напоителен акведукт и отводнителен канал, засаждат се лозя и други култури като спанак, праз, маслинови дървета, круши, ябълкови дървета, палми и върби. Доближаването до северноиталианските резиденции е видно в наличието на соколар, майстор часовникар, училищни чинове и клетка за папагали.

През 1415 г. са изградени две нови кули на замъка - югоизточна и североизточна, както и витата стълба, свързваща различните етажи - дело на Джакобино да Сантия.

През септември 1418 г. замъкът е посетен от папа Мартин V и в замъка са извършени ремонтни дейности.

С изчезването на клона Савоя-Ахая със смъртта на Лудвиг Савойски-Ахая замъкът става резиденция за гостите на Савойската династия. През 1419 г. той достига максималното си развитие: повече от 10 помещения са сервизни (кухня, изба, винарска изба, фурна, портиерна на приземния етаж, гардеробни на различните етажи), 4 са тези за резиденция и офис на ковчежника, на майордома и на секретарите; 4 са големите приемни или стаите за общо ползване; около 10 са спалните или жилищните стаи, вкл. зимната спалня на синьора, известна като „стаята с кожата“. Освен това има и две други ложи, освен тази на секретарите, параклис, стая на аптекаря и пространства, използвани за склад или за прислугата.

Граф Амадей VIII Савойски пребивава частично в замъка на Торино и в периода 1427 - 1431 г. са построени нови седалки за ложата, ремонтирани са таваните на Зала „de Bon Droyt“ и на витата стълба, изграден е шкаф за сирене, а площадът на замъка е ограден, за да се предотврати достъпът на животни. През 1431 г. наследника му Лудвиг I установява, че Предпланинският съвет трябва да има постоянно местопребиваване в замъка на Торино, където и самият той отсяда, но не за постоянно. До 1439 г. е ремонтиран изгнилият мост, прозорците на замъка, някои етажи, изградени са нови прозорци в стаята на принцесата и в днешната Ахейска зала. През 1449 г. замъкът е посетен от бъдещия херцог Амадей IX Савойски.

В периода 1466 - 1478 г., по време на регентството на Йоланда Френска, в замъка се провеждат важни тържества: бал с маски през август 1474 г. по повод избора на новия ректор на града; през септември - банкет в чест на Бернарда дьо Брос, съпруга на маркграф Вилхелм VIII Монфератски, с изложба на сребърна посуда и театрални интермедии; през 1475 г. - сватба на Анна - дъщеря на херцог Амадей IX с Федерико I Неаполитански, който идва с около 500 души и 372 коня. Декорациите са поверени на известни художници като Никола Робер от Пиемонт.

През 1494 г. Бианка Монфератска - вдовица на херцог Карл I Савойски и регентка на сина им, временно се мести в замъка, за да посрещне на 4 септември в апартамента си френския крал Шарл VIII, призован от Лудовико Сфорца в опозиция на Алфонсо II Неаполитански за наследството на Миланското херцогство. Мястото е избрано за постоянно местожителство от Бианка. Когато Шарл VIII пристига в Торино, тя, дава апартаментите си на краля, оттегляйки се в залите на Епископския дворец. През 1497 г., с цел осъществяване на връзката с бъдещия Кралски дворец, двете сгради са свързани чрез галерия.

През 1498 г. замъкът възвръща престижа си след години на пренебрежение, като заслугата за това се дължи на Йоланда Френска: след години на оголване откъм мебели, в инвентар от края на века се говори за „гардероб“ с всякакви видове фини тъкани, стенни тъкани и гоблени, идващи от известните фабрики на Арас или по-вероятно - от Турне и Брюксел, загубени днес.

16 векРедактиране

В периода 1530 - 1535 г. е налице серия от строителни интервенции като поставяне на входа по оста на замъка и двора, прекрояване на дебелите стени на римската порта, като така нивото на двора е повдигнато с поне 80 см. В същото време в центъра му е построен кладенец за изхвърляне на вода. През 15 век витата стълба не се ползва.

С френското владичество през 1537 г. за около 20 г. замъкът запада. Французите демонтират заобикалящата го защитна система с изключение на кулите на Лудвиг Савойски-Ахая.

Палацо Мадама е обитаван за кратко от херцог Емануил Филиберт Савойски, който иска да го превърне в херцогска резиденция след преместването на столицата от Шамбери в Торино през 1563 г. Въпреки това, считайки бъдещия Кралски дворец за по-подходящ за себе си, той кара да възстановят старата функция на Палацо Мадама като сграда за гости. На 9 март 1567 г. е обновен салонът на замъка за кръщенето на сина му.

От 1578 г., по повод важни сватби или тържества, в Палацо Мадама е излагана и Светата плащаница.

Въпреки че все още има облика на крепост, тази му функция запада предвид издигането на Торинската цитадела. Той е интегриран в градския комплекс и се ползва като постоянно жилище за членовете на Савойския дом. Управляващият херцог се мести в новия Херцогски дворец, построен от Емануил Филиберт като подходящо място за него и съпругата му - кралската принцеса на Франция Маргарита Валоа. Палатът е и място на представления и спектакли по повод големи събития като сватбени тържества като това на херцог Карл Емануил I Савойски през 1585 г., когато е поставена пасторалната драма Il pastor fido на Джовани Батиста Гуарини.

На 12 май 1587 г. се решава да се модернизират апартаментите на замъка за приема на принцове и посланици по повод кръщението на първите две деца на Карл Емануил I – 2-годишният Филип Емануил и новороденият Виктор Емануил. Честванията се провеждат в голямата зала на крепостта, а на площада има рицарски турнир.

17 векРедактиране

През 1605 - 1607 г. художникът от Марке Федерико Дзукари и неговите сътрудници декорират галерията на Карл Емануил I, свързваща замъка с Херцогския дворец.

По повод на сватбите на инфанта Маргарита Савойска с Франческо IV Гонзага и на инфанта Изабела Савойска с Алфонсо III д’Есте замъкът е реновиран и богато декориран. През 1610 г. се правят и много ремонтни дейности заради престоя на Маргарита и Франческо Гонзага, преминаващи през Торино.

През 1611 г. за представянето на водния спектакъл „Покоряването на остров Кипър“, голямата зала на замъка се пълни с вода благодарение на сложна система от канали и се превръща в обичайна сценографска система за този тип представления.

По повод сватбата на Мария Кристина Бурбон-Френска с Виктор Амадей I Савойски през 1620 г. пред замъка е организиран рицарски турнир. На 10 февруари 1628 г., на рождения ден на херцогинята, в Залата на замъка е поставена живописната машина: на рисунка заден план се виждат седем провинции, подредени под облицования таван, а Кралската мадам е поканена от Щастието да се качи на лодка, символизираща щастието, където я очаква разкошен банкет.

През 1638 г. Мария Кристина - регентка след смъртта на съпруга си, избира замъка за своя постоянна представителна резиденция. Ключовият елемент на работите по нейна воля е покриването на стария средновековен двор на открито, осъществено от арх. Карло ди Кастеламонте през 1638 - 1640 г., който става вътрешна зала на замъка - Залата на сводовете, както и модернизацията на вътрешните апартаменти. По-късно тя планира пренареждането и декорацията на стаите на апартамента си с гледка към Пиаца Кастело. Така големият балкон на фасадата се превръща в място за присъствие на празненства и публични дворцови церемонии. В средата на века в построения за регентката апартамент, изпъква малко и ценно пространство, получено във вътрешността на римската северозападна кула - Овалният кабинет.

През 17 век площадът на замъка е център на политическата власт, където се организират пищни церемонии като сватбите на Хенриета Аделхайд Савойска с Фердинанд Мария Баварски през 1650 г., на Маргарита Виоланта Савойска с херцога на Парма и Пиаченца Ранучо II Фарнезе през 1660 г., и през 1684 г. - излагане на Светата плащаница по повод сватбата на Виктор Амадей II Савойски с Анна-Мария Орлеанска.

През 1668 г. палатът става резиденция на друга важна представителка на Савойската династия - Мария Жана Батиста Савойска-Немур, регентка на херцог Виктор Амадей II Савойски, която е отговорна за сегашния облик и за част от името на самия дворец. Тя започва обширна модернизационна дейност, за да адаптира палата към вкуса на времето и към неговите представителни функции в съревнование с преустройството на Херцогския дворец (бъдещ Кралски дворец) по волята на нейния син. Следите от древния средновековен замък са бъдат заличени или прикрити: така напр. все още съществуващият през 1686 г. древен подвижен мост е премахнат от западната страна. За реконструкцията са повикани архитектите Карло и Амедео ди Кастеламонте, и художникът Гулиелмо Кача. Арх. Филипо Ювара проектира великолепен бароков дворец от бял камък за регентката. Проектът обаче така и не е завършен (което е често срещано в историята на савойските дворци) и след завършването на ризалита през 1721 г. не са извършени други работи. Все пак този сценографски вход е достатъчен, за да предизвика възхита от грандиозния му проект: над текстуриран етаж нависоко се издига тяло с големи прозорци, маркиранo от колони и композитни пиластри, които поддържат издълбан антаблеман, увенчан с елегантна балюстрада, украсена с вази и статуи от бял мрамор. Интериорът от своя страна контрастира с почти аркадната си лекота, придадена преди всичко от светлината, която прониква от трите страни с прозорци. Той има четири централни колони, поддържащи свода на монументалното стълбище, което води към горния етаж. Големите прозорци, освен че придават голяма яркост на входното стълбище, позволяват на хората пред сградата да участват визуално в големите барокови празненства.

През 1688 - 1689 г. Бартоломео Гуидобоно заедно с други художници работи по първоначалната украса на апартамента на херцогинята.

18 векРедактиране

През 1708 г. е създадена нова украса na aпартамента на Мария Жана Батиста - дело на Доменико Гуидобоно. Той твори великолепните орнаменти, все още красящи сводовете на резиденцията, започвайки със Стаята на херцогинята. През 1714 г. художникът работи по Стаята на пажовете пехотинци (днешна Зала Гуидобоно). В декорациите на Кабинета, гледащ към Новото стълбище (днешен Китайски кабинет) и на Огледалната стая към площад Кастело (днешна Южна веранда) той се адаптира към новия вкус, привнесен в Торино от първия придворен архитект Филипо Ювара.

Между 1713 и 1714 г., когато фасадата и стълбището на Ювара все още не са издигнати, салонът на двореца, създаден през 40-те г. на 17 век от двора на замъка, е увеличен в голямо четириъгълно пространство с директен излаз към площада. Дорийски ордер с големи пропорции, изискана интерпретация на най-чистата академия, организира първия регистър по двойки канелирани пиластри, носещи антаблеман, украсен с метопи, украсени с щитове, трофеи и плочи, увенчани със савойския кръст. Над издатината на корниза на таванския етаж седят 12 чифта лепни статуи, олицетворяващи провинциите на Савойската държава, върнати в ръцете на скулпторите Карло Тантартини и Джовани Барата; преди трансформациите от 19 век, те са преодолени с толкова кръгове с релефни профили на бюстовете на цезарите. Осемте врати, които от залата позволяват директен достъп до останалите стаи на двореца, носят гипсови медальони с херувими в алегоричен облик на качествата на управлението на суверена, дело на самия Барата. Въпреки че залата представлява централната опора, около която се завъртя новият апартамент на Мария Жана Батиста, всъщност всяко позоваване на образа на втората Кралска мадам е изключено, възхвалявайки вместо това алегорията на суверенната власт: издирвана през годината, която е от решаващо значение за Договора от Утрехт (1713 г.), който присвоява титлата крал на Сицилия на Савойския херцог, залата по този начин отпразнува придобитото кралско достойнство на Виктор Амадей II.

Бароковата маска не скрива древния средновековен замък, но му придава значение и официалност като символ на властта. След смъртта на последната Кралска мадам, която се влюбва в сградата, тя претърпява сериозни промени поради различните употреби, направени от нея – от полицейски участък до седалището на временното френско правителство в Наполеоновите кампании.

19 векРедактиране

Завръщането на Савоя в Торино и Пиемонт придава нов живот на двореца: седалище на Военното командване, мястото се използва за астрономическа обсерватория от 1822 г. и през голяма част от века все още е възможно да се наблюдава на върха на сградата любопитен малък купол за научни наблюдения, който след това е преместен по хълмовете. Астрономическата обсерватория на върха на двете римски кули остава там до разрушаването на купола ѝ през 1920 г.

През 1832 г. Карл Алберт превръща първия етаж на сградата в седалище на Кралската галерия (днешен Градски музей на древното изкуство). Тя остава там до 1865 г.

През 1848 г. големият салон на първия етаж става аула на Субалпийския сенат. Арх. Ернесто Мелано преобразува пространството в голяма зала, съставена от седалки и трибуни - подредба, предвидена като временна, която не компрометира първоначалната декорация на залата. Над големия монументален орден са изрисувани декорации, изобразяващи подвизите на Савойския дом през вековете. Сенатът е открит на 8 май, докато кралят воюва срещу Австрия; последната сесия е на 9 декември 1864 г. Залата [3], все още непокътната до 1927 г., е разрушена след вътрешни работи по сградата.

През 1863 г. в сградата се ражда Градският музей на Торино.

През 1883 - 1885 г. започват археологическите проучвания на Алфредо д’Андраде - португалски архитект и учен, който година по-рано започва работа по проекта за изграждането на средновековно селище и крепост в парка Валентино.

20 векРедактиране

През 1928 г. със съдействието на Торинския Ротари клуб започва художественото възстановяване на трите средновековни челни фасади, премахвайки онова, което се е превърнало, поради последващо преправяне и приспособяване, в последен етаж на сградата на нивото на бойниците и над тях.

През 1934 г. в Палацо Мадама е пренесен Градският музей на древното изкуство.

На 13 август 1943 г. палатът е бомбардиран от Британските военновъздушни сили и леко пострадват фасадата и покривът му. През 1945-47 г. музейните колекции, спасени от въздушни нападения, са пренаредени и започва възстановяването на щетите, понесени от сградата, по-специално възстановяването на мазилката на стълбището на Филипо Ювара.

На 6 май 1949 г. в палата са изложени телата на загиналите от италианския ФК Великият Торино. Те са изнесени на шествие сред стеклите се 500 хил. души, събрали се да се сбогуват с един от най-силните футболни отбори за всички времена.

През 1961 г., по случай Стогодишнината от обединението на Италия, английската кралица Елизабет II и принц Филип се показват на централния балкон на Палацо Мадама, за да поздравят приветстващите ги торинци, а Тед Кенеди (брат на американския президент) е почетен гост на официалния прием в палата, на който торинският кмет му предава поздрава на града.

През 1965 г. италианският президент Джузепе Сарагат открива Автомобилния салон в Торино и избира палата, за да отговори на поздрава на жителите на града.

През 1988 г. започва дългогодишен период на реставрация, за да се извърши функционалното възстановяване на двореца и да се обнови музея, който е в тежък упадък.

През 1997-98 г. започва реставрацията на големите остъклени прозорци и каменните части, от които е съставена фасадата на Ювара, както и работа по вътрешните декоративни елементи на атриума и стълбището. Дейностите са подновени през 2000 - 2001 г.

21 векРедактиране

Към края на 20 век започва интересът към историята на двореца, изкопавайки основите и откривайки следи в архитектурата на конструкциите и на по-старите му варианти. След като става седалище на Градския музей на древното изкуство през 1934 г., през са извършени множество реставрации[4], завършени в края на 2006 г., които връщат на града важен „документ“ за неговата древна история.

От 2007 г. в музея се намират важни произведения на изкуството: древни скулптури, художествена галерия и голяма колекция от порцелан.

През 2010 г. фасадата на Ювара е подложена на внимателна реставрация, докато градините около крепостта са реорганизирани, за да приютят ботанически видове, датиращи от средновековния период. Освен това, благодарение на заем от Фондация CRT, е възстановена Субалпийската зала на сената, чието откриване се състои на 18 март 2011 г. в присъствието на Президента на Италианската република Джорджо Наполитано в контекста на честванията за 150-тата годишнина от Обединението на Италия.

През 2014 г. е одобрено прехвърлянето на собствеността върху Палацо Мадама от Италианската държава към град Торино.[5] Процесът е завършен през 2016 г.

СнимкиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Резиденцията му се намира в Пинероло.
  2. Longhi Andrea, Materiali per una storia dell'archeologia urbana: l'area del Castello di Torino, 1831-1937, Storia urbana : rivista di studi sulle trasformazioni della città e del territorio in età moderna. Fascicolo 1, 2001, Milano: Franco Angeli, 2001.
  3. R. Ferrari Zumbini, Il mosaico regolamentare nelle Camere subalpine del 1848, Giornale di storia costituzionale : 15, I, 2008, Macerata : EUM-Edizioni Università di Macerata, 2008: «Quella del Senato era rettangolare e gli scranni erano posizionati l'uno di fronte all'altro. Pertanto i membri della compagine governativa – riprendendo l'ancient usage del Parlamento di Londra – si accomodarono, rispettando l'antico uso medievale che considerava la destra quale lato nobile, alla destra dal presidente d’assemblea, in prima fila fra gli stalli di quel lato dell'aula. Ne discendeva che i parlamentari filogovernativi si sedevano dietro oppure vicino ai ministri, le cui spalle si trovarono quindi anche stricto sensu a "coprire"».
  4. Maria Grazia Vinardi, Note sul restauro delle residenze sabaude nelle celebrazioni del primo centenario dell'Unità d'Italia (1961), Storia urbana: rivista di studi sulle trasformazioni della città e del territorio in età moderna : 132 133, 3 4, 2011 (Milano: Franco Angeli, 2011).
  5. Proprietà Palazzo Madama passa a Torino. // Посетен на 10 май 2021.

ИзточнициРедактиране

БиблиографияРедактиране

  • Merlini, Carlo, Palazzi e Curiosità Storiche Torinesi, Torino, Stamperia editoriale Rattero
  • Mallè, Luigi, Palazzo Madama, storia bimillenaria di un edificio, Torino, 1970
  • Romano, Giovanni, Palazzo Madama a Torino. Da castello medioevale a museo della città, Torino, 2006
  • Telluccini, Augusto, Il Palazzo Madama di Torino, Torino, 1928
  • Giuseppe Dardanello, Stuccatori luganesi a Torino. Disegno e pratiche di bottega, gusto e carriere, in Ricerche di Storia dell'arte, 55, 1995, 53-76; Idem (a cura di), Sculture nel Piemonte del Settecento "Di differente e ben intesa bizzarria", Torino 2005, 29-30.
  • Paola Manchinu, Sculture e decorazioni tra passato e presente, in Costanza Roggero, Alberto Vanelli (a cura di), Le residenze sabaude, Torino 2009.
  • Beatrice Bolandrini, I Somasso e i Papa. Due dinastie di stuccatori a Torino nel Sei e nel Settecento, in Giorgio Mollisi (a cura di), Svizzeri a Torino nella storia, nell'arte, nella cultura, nell'economia dal Cinquecento ad oggi, «Arte&Storia», anno 11, numero 52, ottobre 2011, Edizioni Ticino Management, Lugano 2011.

Вижте същоРедактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Palazzo Madama e Casaforte degli Acaja“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.