Правителство на Георги Димитров 2
Второто правителство на Георги Димитров е шестдесет и шесто правителство на Народна република България, назначено с Решение на Великото Народно събрание от 12 декември 1947 г.[1]. Управлява страната до 20 юли 1949 г., след което е наследено от първото и второто правителство на Васил Коларов.[2]
| Правителство на Георги Димитров 2 | ||||
 66-о правителство на България | ||||
| Общи | ||||
|---|---|---|---|---|
| Държавен глава | Георги Димитров | |||
| Председател | Георги Димитров | |||
| Сформиране | 12 декември 1947 | |||
| Разпускане | 20 юли 1949 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Коалиция | Отечествен фронт | |||
| Министри | 22 | |||
| ~ мъже | 21 | |||
| ~ жени | 1 | |||
| Представителство | ||||
| Народно събрание | 363 / 465
| |||
| Хронология | ||||
| Назначено от | VI ВНС | |||
| ||||
Политика
редактиранеВътрешна политика
редактиране1947
редактиранеОсигурили си в края на 1947 г. политическата власт, комунистите бързат да сложат ръка и върху икономиката на страната. На 23 декември същата година VI велико народно събрание гласува „Закон за национализация на частни индустриални и минни предприятия“. Държавата изземва 1997 по-едри и 4027 дребни индустриални предприятия, чиито собственици не получават никакво обезщетение. На 27 декември същата година са национализирани всички частни банки. През следващата година към държавния сектор минават кооперативните захарни фабрики и електродобивните кооперативни предприятия, частните солници, мелници, маслобойни, сушилни, както и корабите с тонаж над 40 тона. Кабинетът засилва натиска върху селяните за влизане в кооперативните стопанства. Забранена е изполицията. Приет е Закон за изкупуване на едрия земеделски инвентар от частните собственици (на нищожни цени) и са въведени задължителни държавни доставки. Не се допускат да следват във висши учебни заведения деца на селяни, отказали да се включат в кооперативното движение. Кооперирането и развитието на тежката индустрия са определени от V конгрес на БКП (1948) като „генерална линия за развитието на икономиката“ на България. До този момент едва 4% от обработваемата земя са в ТКЗС. Неуспехите в кооперирането и ниските добиви принуждават кабинета за няколко месеца да преустанови образуването на нови кооперативи, докато се стабилизират старите (отпуснати са огромни държавни дотации)[2].
От средата на 1949 г. натискът върху селяните за влизане в кооперативите отново се засилва. В редица райони на страната милицията участва активно в насилственото коопериране на земята, подкрепяна от безимотни селяни и местните партийни кадри. Принудени да се включат в кооперативите, селяните поголовно изколват впрегатните животни, което предизвиква продоволствена криза през следващата година.[2]
1947 – 1949
редактиранеПрез периода 1947 – 1949 г. продължава обезличаването на политическите партньори на комунистите в ОФ. Социалдемократическата партия се влива в БКП (1948), а „Звено“ и Радикалната партия се саморазпускат (1949). Ролята на БЗНС в обществения живот се свежда до безгласен партньор на Комунистическата партия, който да демонстрира пред света, че в България има многопартийно управление.
За да наложи комунистическата идеология като общонационална доктрина, кабинетът започва цялостната реформа на българската просвета. През 1948 г. са закрити всички чуждестранни училища в България. Няколко месеца по-късно Народното събрание гласува „Закон за народната просвета“, чийто основна цел е „всестранно физическо и духовно развитие на децата в духа на социализма“. Премахнато е вероучението. Във висшите учебни заведение 20% от местата на новопостъпилите студенти са запазени за децата на активни борци. Българската академия на науките преминава под контрола на правителството. Силно е ограничена самостоятелността на университетите, където са въведени за изучаване редица дисциплини на базата на доминиращата марксистка идеология. Разширява се дейността на казионните организации „Чавдарче“, „Септемврийче“ и Комсомол. От края на 1948 г. управлението на просветата се осъществява чрез съвместни постановления на ЦК на БКП и правителството, което е пореден етап от реализирането на цялостната тактика на комунистите за сливане на партия и държава. Великото Народно събрание удължава мандата си два пъти и продължава да бъде върховен орган на властта. През февруари 1949 г. е приет „Закон за народните съвети“, с който се уреждат по съветски образец съставът и правомощията на местните органи на властта. Проведените непосредствено след това избори укрепват комунистическата власт и в малките селища.[2]
Разгромът на опозицията е последван от вътрешнопартийни борби сред комунистите. Причините за конфликта са както борбата за власт между отделните групировки (емигранти, живели и работили дълги години в СССР, и партийни дейци от вътрешната съпротива – партизани и политзатворници), така и противоречия по въпроса дали българската вътрешна и външна политика да бъдат безпрекословно подчинени на съветската. Опитите и за най-лекото отклонение от „генералната линия на другаря Сталин“ завършват със смъртни присъди или дълги години в Белене. Жертви на репресиите стават водещи дейци на БКП. За антидържавна дейност е екзекутиран и Трайчо Костов.[2]
Външна политика
редактиранеВъв външната си политика правителството продължава започната от 1944 г. линия на обвързване със СССР (Договор за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ – 18 март 1948 г.) и нейните сателите от т.нар. капиталистически лагер. Отхвърлено е предложението за получаване на помощи и инвестиции от САЩ (план „Маршал“). Обтегнатите отношения между СССР и Югославия (тя приема американската помощ и се стреми да провежда независима политика) довеждат до затварянето на западната граница на България. Започналата икономическа и политическа изолация, която прераства в Студена война, принуждава държавите от т.нар. Източен блок да образуват икономическа организация – Съвет за икономическа взаимопомощ (януари 1949).[2]
След смърт на министър-председателя Георги Димитров на 2 юли 1949 г. е образуван нов кабинет начело с Васил Коларов.[2]
Съставяне
редактиранеКабинетът, оглавен от Георги Димитров, е образуван от политически дейци на Отечествения фронт.
Кабинет
редактиране
Сформира се от следните 22 министри и един председател:[2]
- 1: – подпредседател на правителствения комитет за народна отбрана и външна политика.
- 2: – подпредседател на правителствената комисия за стопански и финансови връзки.
- 3: – министерството е създадено на основание член 17, т. 3, и на член 40 от Конституцията на Народна република България от 4 декември 1947 г.
Промени в кабинета
редактиранеот 5 януари 1948
редактиране| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| мини и подземни богатства | Кирил Клисурски | БЗНС | |
от 30 ноември 1948
редактиране- Министерството на търговията и продоволствието е разделено на Министерство на вътрешната търговия и Министерство на външната търговия с Указ № 1652 от 5 ноември 1948 г.
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| външна търговия | Димитър Ганев | БРП (к.) | |
| вътрешна търговия | Кръстю Добрев | БРП (к.) | |
от 19 декември 1948
редактиране- Министерството на земеделието и горите е разделено на Министерство на земеделието и Министерство на горите с Указ № 1800 от 19 декември 1948 г.
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| земеделие | Георги Трайков | БЗНС | |
от 3 януари 1949
редактиране| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| гори | Георги Попов | безпартиен | |
от 9 февруари 1949
редактиране| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| председател на Комисията за държавен контрол | Димо Дичев | БКП | |
от 31 март 1949
редактиране- На 6 декември 1948 г. се провежда среща в Москва между Сталин и българска партийна делегация, на която Сталин изненадващо обвинява остро Трайчо Костов в укриване на стопанска информация от съветските представители в България. Това е използвано от Васил Коларов и Вълко Червенков, за да започнат атака срещу Костов, в чието лице виждат конкурент за най-висшите постове в партията и държавата, към които те самите имат амбиции. На 26 – 27 март 1949 г. е проведен пленум на ЦК на БКП, на който е решено Трайчо Костов да бъде изваден от властта. На 31 март същата година той е освободен от състава на Политбюро и от поста подпредседател на Министерския съвет.[3]
от 20 юли 1949
редактиране- На 2 юли 1949 г. умира министър-председателят Георги Димитров.[4] След консултации със Сталин, на 15 юли същата година Политбюро на ЦК на БКП решава ВНС да избере Васил Коларов за министър-председател, но поради неговото заболяване да му се осигури „абсолютна почивка“ в продължение на два месеца. На 20 юли същата година Васил Коларов е избран за министър-председател, а за негови заместници:
Събития
редактиране1947
редактиране- 23 декември 1947 – VI велико народно събрание гласува „Закон за национализация на частни индустриални и минни предприятия“.
- 27 декември 1947 – Национализирани са всички частни банки в страната.
1948
редактиране- 18 март 1948 – Подписан е договор за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ между България и СССР.
- 6 декември 1948 – Провежда се среща в Москва между Сталин и българска партийна делегация, на която Сталин изненадващо обвинява остро Трайчо Костов в укриване на стопанска информация от съветските представители в България.
1949
редактиране- 2 юли 1949 – Умира министър-председателят (вождът на България) Георги Димитров. На 20 юли 1949 г. Васил Коларов е избран за министър-председател.
Вижте също
редактиранеЛитература
редактиране- Българските политически водители 1879 – 1994. ИК „Хераклит А & Н“, 1994. ISBN 954-573-005-6.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
Бележки
редактиране- ↑ ДВ. Решение на Велико Народно събрание от 12 декември 1947 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 289 от 12 декември 1947 г.
- ↑ а б в г д е ж з Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 245-252.
- ↑ Ф. 1Б; оп. 5; а.е. 36, Протокол от IV разширен пленум на ЦК на БКП, състоял се на 11 – 12 юни 1949 г., с взети решения за: извеждане от състава на ЦК и изключване от партията на Трайчо Костов след повторно разглеждане на обвиненията срещу него; изводи и оценки след изборите за народни съвети и съдебни заседатели на 15 май 1949 г. с взети решения за съществени изменения в стопанската политика на село, с. 2 – 81.
- ↑ На 2 юли 1949 г. умира „Вожда“ на българите, в санаториума „Барвиха“ край Москва, където в продължение на 4 месеца е подложен на лечение.