Джан Галеацо Висконти

(пренасочване от Джиан Галеацо Висконти)

Джан Галеацо Висконти, нар. Граф на Вертю (на италиански: Gian Galeazzo Visconti, Giangaleazzo Visconti, Johann Galeaz(zo) Visconti, Conte di Virtù, * 16 октомври 1351 в Павия, † 3 септември 1402 в Меленяно, Миланско херцогство) е най-могъщият от рода Висконти. Той е 1-ви херцог на Милано, господар на Милано, Верона, Крема, Кремона, Бергамо, Болоня, Бреша, Белуно, Пиеве ди Кадоре, Фелтре, Павия, Новара, Комо, Лоди, Верчели, Алба, Асти, Понтремоли, Тортона, Алесандрия, Валенца, Пиаченца, Бобио, Парма, Реджо Емилия, Виченца, Пиза, Перуджа, Сиена, Асизи, Виджевано, Борго Сан Донино и на долините на Бойте, всичките в днешна Италия.

Джан Галеацо Висконти
Синьор на Милано, Синьор на Павия, 1-ви херцог на Милано
GiovAmbrogiodePredisattribGianGaleazzoVisconti.jpg
Управление 13781385 (синьор на Павия)
13851395 (синьор на Милано)
13951402 (херцог на Милано)
Наследник Джовани Мария Висконти (2-ри херцог на Милано)
Лични данни
Роден
Починал
Погребан в Павийски чертог, в дн. Чертоза ди Павия
Други титли Граф на Алба
Граф на Алесандрия
Граф на Асти
Граф на Белиндзона
Граф на Белуно
Граф на Бергамо
Граф на Болоня
Граф на Бреша
Граф на Вал Камоника
Граф на Бобио
Граф на Комо
Граф на Валтелина
Граф на Бормио
Граф на Крема
Граф на Кремона
Граф на Борго Сан Донино
Граф на Фелтре
Граф на Леко
Граф на Лоди
Граф на Мондови
Граф на Кунео
Граф на Кераско
Граф на Новара
Граф на Парма
Грф на Пиза
Граф на Сиена
Граф на Асизи
Граф на Павия
Граф на Перуджа
Граф на Пиаченца
Граф на Пиеве ди Кадоре
Граф на Понтремоли
Граф на Реджо Емилия
Граф на Тортона
Граф на Валенца
Граф на Верона
Граф на Вертю
Граф на Верчели
Граф на Виченца
Граф на Виджевано
Граф на долините на Бойте
Семейство
Династия Висконти
Баща Галеацо II Висконти
Майка Бианка Савойска
Бракове Изабела Валоа
Катерина Висконти
Потомци Джан Галеацо II Висконти
Ацоне Висконти
Валентина Висконти
Филипо Мария Висконти
Габриеле Мария Висконти (припознат)
Антонио Висконти (извънбр.)
Герб Coat of arms of the House of Visconti (1395).svg
Джан Галеацо Висконти в Общомедия

Джан Галеацо поставя основния камък на Миланската катедрала, кара да построят Павийския чертог и моста над Тичино, помага на университета в Павия, основава там библиотека и възстановява университета в Пиаченца. Той нарежда да завърат палата в Павия, започнат от баща му, и мести там своята библиотека и голяма сбирка от реликви на светии. Смятан е за един от най-богатите князе на епохата.

ПроизходРедактиране

Той е син на Галеацо II Висконти (* 1320, † 4 август 1378) – господар на Милано (1349 – 1378) и на съпругата му Бианка Савойска (* 1335, † 31 декември 1387) – дъщеря на граф Аймон Савойски и на Виоланта Палеологина Монфератска.

БиографияРедактиране

ДетствоРедактиране

През януари 1356 г., докато е още дете, той получава рицарско звание от император Карл IV Люксембургски по време на посещението му в Милано. От ранна възраст проявява голяма мъдрост и интерес към военното изкуство.

БракРедактиране

В края на ноември 1360 г. той се жени за Изабела Валоа – сестра на френския крал Жан II, като в замяна получава Графство Вертю в Шампан. Това владение му носи сред италианците прякора „Граф на Вертю“. За този съюз баща му Галеацо II плаща огромната сума от 500 хил. златни флорина. Въз основа на този брак френският крал Луи XII в бъдеще предявява искове към Миланското херцогство при управлението на Лудовико ил Моро. Съпругата му Изабела умира на 11 септември 1372 г., раждайки четвъртото им дете Карло; и двамата са погребани в църквата „Сан Франческо“ в Павия.

УправлениеРедактиране

През 1378 г., след смъртта на баща си, Джан Галеацо става новият синьор на Павия. На 5 септември той праща петиция до папа Урбан VI за получаване на позволение за сключване на брак между сина му Ацоне и Елизабета Висконти – дъщеря на Бернабо Висконти. Според този проект двамата трябва да се оженят, след като достигнат подходящата възраст и Ацоне трябва да стане единственият наследник на Синьория Милано. Бернабо обещава да подкрепи Джан Галеацо в опита му да получи ръката на Мария Сицилианска – дъщеря на крал Фридрих IV, което се приема и с одобрение от папата, нежелаещ да види жена за нов владетел на острова. От друга страна Джан Галеацо трябва да обещае на чичо си, че Синьория Милано няма да мине към децата, които има от новата си съпруга. Бракът между Елизабета и Ацоне не се състои, понеже младежът умира през 1381 г. Бракът между Джан Галеацо и Мария също не се състои поради противопоставянето на сицилианските барони, подкрепени от Петър IV Арагонски.[1]

На 29 август 1378 г. Джан Галеацо подписва мир в Павия с граф Амадей VI Савойски в замяна на продажбата на Маркграфство Ивреа и някои феодални владения в Пиемонт, а градовете Асти и Верчели му се заклеват във вярност. На 21 ноември мирът се превръща в съюз.[2] Същата година назначава Якопо Дал Верме за генерален капитан на армията, който му е лоялен през следващите 30 години.

През 1380 г. подкрепя чичо си Бернабо Висконти в борбата срещу венецианците и същата година е назначен за имперски викарий. На 2 октомври се жени за дъщерята на Бернабо – неговата братовчедка Катерина Висконти.

Държавен превратРедактиране

Виждайки, че френските му съюзи са заплашени, Джан Галеацо взима решителни мерки срещу чичо си Бернабо. Според италианския историк от 16 век Паоло Джовио съпругата на Бернабо – Реджина дела Скала отдавна подтиква децата си да елиминират неудобния им братовчед, наследил богатите владения на баща си, но Джан Галеацо се преструва, че не знае за това. Той обаче взима всички предпазни мерки да не бъде елиминиран: ограничава броя на прислугата си, свежда трапезата си до няколко ястия, които опитва преди консумация, предоставя личната си охрана на верни ветерани, не излиза от замък, ако преди това не е пратил отряд войници да изследва околността, показва се религиозен и слаб, като отива да се моли в църквата с въоръжен ескорт, привличайки презрението на братовчедите си и бивайки подценяван от чичо му.[3]

На 6 май 1385 г., уж отивайки на поклонение в светилището „Санта Мария дел Монте“ над Варезе, Джан Галеацо тръгва от Павия към Милано, карайки Бернабо да го посрещне извън Порта Верчелина, при болницата „Сан Амброджо“ в Милано. Бернабо отива на срещата на муле, придружаван само от синовете си Родолфо и Лудовико, и от няколко въоръжени мъже, въпреки че мнозина се опитват да го разубедят. Джан Галеацо пристига придружен от 500 копиеносци, водени от най-верните му лица – Отоне Мандели, Бернардино да Лонато, Якопо дал Верме, Уголото Бианкардо и Джовани Маласпина. Бернабо и неговата свита са лесно заобиколени и пленени от хората на Джан Галеацо, които след това завземат ключови места в Милано, докато народът е оставен свободен да граби двореца.

Старият тиранин е затворен в подземията на замъка на Порта Джовия, преди да бъде преместен на 25 май от Гаспаре Висконти в замъка на Трецо сул'Ада, където остава затворен в продължение на седем месеца. Синовете му са затворени в замъка на Сан Коломбано ал Ламбро. 62-годишният Бернабо, управлявал 30 години, умира на 19 декември в обятията на любовницата си Донина Поро, може би поради отравяне с купа боб. Джан Галеацо прави тържествено погребение на чичо си свекър, за да не го направи мъченик.[4] След като влиза в Милано, той позволява на народа да ограби двореца на Бернабо (Ca 'de Can) близо до църквата „Сан Джовани ин Конка“ и резиденциите на синовете му. Крепостта Порта Романа устоява до следващия ден. Италианският историк от 16 век Бернардино Корио заявява, че вътре са намерени шест вагона, пълни със сребро и 700 хил. златни флорина. На следващия ден Генералният съвет предлага властта на града на Джан Галеацо. По силата на този успех на 23 май 1385 г. графът на Вертю нарежда да се започне работа по изграждането на Миланската катедрала.[5]

Разширяване на херцогствотоРедактиране

Господарят на Милано има за цел да свали рода Скалиджери от власт. С цел да завладее цяла Горна Италия, той завладява през 1387 г. Верона и Виченца, а през 1388 г. и Падуа. През 1391 г. води война с рода Да Карара. Нападнат от херцога на Бавария и графа на Арманяк, през 1392 г. Джан Галеацо трябва да приеме мира.

През следващите години обединява обширните семейни владения в Ломбардия, част от Пиемонт и Венето, Емилия и някои градове от Централна Италия. След като взима надмощие над рода Пустерла – големи собственици на земя в Милано и околностите му, през 1394 г. Джан Галеацо праща посланици до императора на Свещената Римска империя Вацлав IV в Бохемия. Той избира за посланик Фра Пиетро Филарго да Кандия – висококултурен религиозен служител от Францисканския орден, негов роднина и от 1409 г. папа с името на Александър V. Джан Галеацо моли императора да бъде издигнат в ранг на херцог на Милано в замяна на голяма сума пари.[6] На 5 септември 1395 г. церемонията е проведена в двора на църквата „Сант'Амброджо“ в Милано в присъствие на Бенезио – представител на императора.[7] Императорският орел се появява на герба на херцогството и е запазен и в герба на Сфорца в бъдеще.

През 1396 г. Джан Галеацо получава втора грамота от императора, с която е легитимирана система за унаследяване, основана на мъжкото първородство, а Павия е издигната в графство, като по този начин предоставя на престолонаследника титлата „Граф на Павия“.[8] През 1397 г., по време на злополучен опит да завладее Мантуа, Джан Галеацо издава указ за местната милиция, който мобилизира големи военни контингенти, вербувани измежду собствените му поданици.[9]

През 1399-1400 г. той получава синьориите Пиза, Сиена и Перуджа.

Кралски амбицииРедактиране

През следващите години херцогът продължава да се бори със съседните държави, често по несправедливи причини, често в нарушение на договорите, които самият той сключва, с план за обединение на Северна Италия в единна национална държава, подобно на онова, което се случва през тези години в Франция и Испания.

 
Джан Галеаца полага основополагащия камък на Павийския чертог (фасада на чертога).

Големият монархически дизайн от последните десетилетия на 14 век е замислен и само частично осъществен от Джан Галеацо преди внезапната му смърт през 1402 г., а след товае поет с много по-малко енергия от Сфорца. Проектът включва създаването на Графство Павия (1396), предназначено за първородния син, дублирането на столицата и седалището на двора (Милано и Павия), основаването на Павийския чертог в Чертоза ди Павия като династичен Пантеон и създаването на бюрократична и камерна структура, удвоила миланските институции (едва през 15 век при управлението на Сфорца тази двойственост е преодоляна, но в Павия остават архиви, библиотеки, реликви и дворцови жилищни структури). Двойното седалище на двора в Милано и в Павия дава на Павия особена роля, силна и престижна идентичност в рамките на херцогството и по отношение на други градове, в ущърб на централното място на Милано.[10]

Джан Галеацо непрекъснато разширява своята държава, като включва части от Венето, Емилия, Умбрия и Тоскана. В последния регион той среща силното противопоставяне на Флоренция, но успява да завладее Пиза, Сиена и близката Перуджа. За няколко години той събира армия, командвана от доблестни лидери като Уголото Бианкардо, Пандолфо и Карло Малатеста, Отобуоно де' Терци и Фачино Кане. Някои от тях идват под командването на Джан Галеацо, други са част от тесния кръг на неговите офицери. Единствената държава, която успява да се противопостави на армията му, е Република Флоренция, която праща срещу него армиите си под ръководството на Джовани Акуто.[11]

Последният успех на миланския херцог е през 1402 г., когато той успява да победи болонезците и флорентинците с помощта на своя съюзник Алберто V д'Есте: 50 години по-рано чичо му Бернабо обсажда авампостта на Болоня – замъкът „Санто Стефано“ при Молинела, но е принуден да отстъпи. Алберто V д'Есте успява да срине замъка на Молинела до основи и тръгва към Болоня, за да го обсади: след като флорентинците и болонезците са победени в битката при Казалекио от Якопо дал Верме, Алберико да Барбиано и Фачино Кане, Джан Галеацо също влиза в Болоня като победител.

 
Гробът на Джан Галеацо Висконти в Павийския чертог.

СмъртРедактиране

Джан Галеацо умира на 50 години от чума на 3 септември 1402 г. в замъка на Меленяно, където се намира след разпространението на заразата. Направено и е разкошно погребение в Милано. По волята на завещание му тялото му е погребано в Павийския чертог, сърцето му – в базиликата „Сан Микеле Маджоре“ в Павия, а вътрешностите му – в манастира „Сант'Антонио“ във Виен.[12] Гробът му в Павийския чертог е построен през 1396 г.

Синовете му от втория му брак Джовани Мария Висконти и Филипо Мария Висконти по това време са още деца и попадат под закрилата на кондотиер Фачино Кане де Казале (1360 – 1412). Голяма част от завоюванията му са взети от неговите военачалници.

Бракове и децаРедактиране

∞ 1. 8 октомври 1360 в Милано за Изабела дьо Валоа, принцеса на Франция (* 1 октомври 1348 в замъка на Венсенския лес, † 11 септември 1373 в Павия) – дъщеря на Жан II (Добрия), крал на Франция (* 1350, † 1364) и на съпругата му Бона Люксембургска – принцеса на Бохемия (* 1315, † 1349). От нея има трима сина и една дъщеря:

  • Джан Галеацо II Висконти (* 4 март 1366 в Павия, † (пр.) 1376)
  • Ацоне Висконти (* 1366 в Павия, † 4 октомври 1381)
  • Валентина Висконти (1371 в Павия, † 4 декември 1408 в двореца на Блоа), ∞ 17 август 1389 за Луи дьо Валоа (* 13 март 1372 в Париж, † 23 ноември 1407, пак там, убит), херцог на Тюрингия, херцог на Орлеан (от 4 юни 1392), по-малък брат на френския крал Шарл VI
  • Карло Висконти (* 11 септември 1372 в Павия, † 1373, пак там)

∞ 2 октомври 1380 или 15 ноември 1381 за братовчедка си Катерина Висконти (* ок. 1361 в Милано, † 17 октомври 1404 в Монца), дъщеря на чичо му Бернабò Висконти (* 1323, † 1385) – господар на Милано, Бергамо, Кремона, Лоди и Болоня, и на съпругата му Беатриче (Реджина) дела Скала (* 1361, † 1404) – дъщеря на Мастино II дела Скала, господар на Верона. Имат двама сина и една дъщеря:

Има и няколко извънбрачни деца:

От връзката му с Аниезе Мантегаца има един или двама сина:

От неизвестна жена или от Аниезе Мантегаца има един син:

Разделяне и разчленяване на херцогствотоРедактиране

 
Владенията на Джан Галеацо при смъртта му.
  • Най-големият му син Джовани Мария Висконти, по това време на 14 години, наследява титлата „Херцог на Милано“ и властта над Милано, Кремона, Комо, Лоди, Пиаченца, Парма, Реджо, Бергамо, Бреша, Болоня, Сиена и Перуджа;
  • Вторият му син Филипо Мария Висконти, само на 10 години, признат за наследник на брат си, става Граф на Павия и получава властта над Павия, Новара, Верчели, Тортона, Алесандрия, Верона, Виченца, Фелтре, Белуно и Басано, но само като апанаж и като васал на по-големия си брат Джовани Мария.
  • Узаконеният му извънбрачен син Габриеле Мария Висконти получава властта над Пиза, Крема и Сардзана, винаги като апанаж и като васал на законния си полубрат херцог Джовани Мария Висконти.

Двете му законни деца, като непълнолетни, са поставени под регентството на майка им херцогиня Катерина Висконти, подпомагана от Регентски съвет, съставен от Франческо Барбавара, Якопо Дал Верме, Алберико да Барбиано, граф Антонио д'Урбино, Пандолфо Малатеста, Франческо I Гонзага и Паоло Савели. Като поверява правителството на най-добрите капитани на Италия, Джан Галеацо се надява да ги запази лоялни към синовете си и да осигури на синовете си валидна помощ срещу враговете на Висконти: папа Бонифаций IX, флорентинците и Франческо Новело да Карара. В действителност само малко от тези капитани остават верни на херцогиня Катерина, а останалите започват да завладяват различни градове от свое име, докато древните господари се завръщат в градовете си (такъв е случаят с Карарези-те в Падуа).

Особено изпълнен с дългосрочни последици обаче е зестрата на единствената му пълнолетна дъщеря Валентина Висконти – от 1379 г. съпруга на Луи Валоа, Орелански херцог и по-малък брат на френския крал Шарл VI. Като зестра на съпруга си Валентина носи Графство Асти с феодалните права върху Маркграфство Чева (тъй като маркизите на Чева са васали на графовете на Асти) и получава правото на наследяване за нея и за нейните деца и потомци на Миланското херцогство, в случай че законната мъжка линия на братята ѝ изчезне. Филипо Мария Висконти умира без законни наследници през 1447 г. и 50 години по-късно Луи XII Валоа – внук на Валентина, става крал на Франция: по времето, когато семейство Сфорца, потомци на Висконти, царуват в Милано незаконно, Луи XII идва в Италия, за да си върне херцогството, поставяйки началото на второя етап от дългите и кървави Италиански войни.

НаследствоРедактиране

 
Джан Галеацо Висконти с трите си деца представя модел на Павийския чертог на Мадоната (Бергоньоне, Павийски чертог).

Джан Галеацо влезе в историята не само заради политическите си амбиции, но и заради архитектурните си произведения, включително:

 
Миниатюра от ръкописа на Безоцо.

Джан Галеацо Висконти превръща Замъка на Висконти в Павия, започнат от баща му Галеацо II Висконти, любима резиденция и всъщност втората столица на своето херцогство. Там той започва да събира различни колекции от книги, идващи от членове на семейството, от чичо му Бернабо, от конфискации от лица, изпаднали в немилост или от военна плячка, като ръкописите на Да Карара, взети през 1388 г., сред които има около тридесет ръкописа, принадлежали на Франческо Петрарка. Библиотеката е разширена от неговите наследници, като по този начин се ражда Библиотеката на Висконти-Сфорца, която в края на 15 век съхранява над 900 ръкописа с миниатюри.

През 1499 г. обаче библиотеката е конфискувана от френския крал Луи XII и е транспортирана от Павия във Франция. В момента Националната библиотека на Франция все още съхранява около 400 кодекса от библиотеката на Висконти, а други са разпръснати из различни италиански, европейски и американски библиотеки.[13] [14] Произведение на изкуството с миниатюри на художника Микелино да Безоцо е ръкописът „Погребален панегирик на Джангалеацо Висконти“ от 1403 г., съхраняван в Националната библиотека в Париж.

Дори сред съвременниците си Джан Галеацо е известен с добро и с лошо: през 14 век поетът Джакомо Алегрети от Форли му посвещава строфи.

ИзточнициРедактиране

БиблиографияРедактиране

  • ((it)) Scipione Barbuò, Sommario delle vite dei duchi di Milano, Venezia, 1584.
  • ((it)) Giorgio Giulini, Continuazione delle Memorie spettanti alla storia, al governo, ed alla descrizione della Città e della campagna di Milano nei Secoli Bassi, Milano, 1771
  • ((it)) Tristano Calchi, Genealogia dei Visconti, in Istoria de' Visconti e delle cose d'Italia, avvenute sotto di essi, vol. II, Napoli, 1737
  • ((it)) Pompeo Litta, Famiglie celebri italiane, Visconti di Milano, 1823.
  • ((it)) G. Campiglio, Storia di Milano, Milano, 1831.
  • ((it)) Paolo Giovio, Vite dei dodici Visconti, Francesco Colombo, 1853
  • ((it)) Bernardino Corio, Storia di Milano, a cura di Egidio De Magri, Angelo Butti e Luigi Ferrario, vol. 2, Milano, Francesco Colombo, 1856
  • ((it)) Carlo dell'Acqua, Della morte e funerali del Duca Giangaleazzo Visconti..., Pavia, Premiata Tipografia Fratelli Fusi, 1903
  • ((en)) D. M. Bueno De Mosquita, Giangaleazzo Visconti, Cambridge, 1941
  • ((de)) Hermann Michael Goldbrunner, Die Übergabe Perugias an Giangaleazzo Visconti (1400). Ein Beitrag zur Politik der italienischen Mächte am Ende des Trecento, In: Quellen und Forschungen aus italienischen Archiven und Bibliotheken (QFIAB) 42/43, 1963, S. 285 – 369.
  • ((en)) Baron Hans, The Crisis of the Early Italian Renaissance: Civic Humanism and Republican Liberty in an Age of Classicism and Tyranny, Princeton University Press, 1966
  • ((de)) Das Stundenbuch von Giangaleazzo Visconti, Herzog von Mailand. In: John Harthan: Stundenbücher und ihre Eigentümer. Deutsche Übersetzung Regine Klett. Herder, Freiburg (Breisgau) u. a. 1977, ISBN 3-451-17907-5, S. 74 – 77.
  • ((en)) The New Encyclopaedia Britannica, Band 12 (1993), S. 394/395
  • Francesca Maria Vaglienti: Visconti, Gian Galeazzo, in: Lexikon des Mittelalters Band 8, 1997, Sp. 1723/24
  • ((de)) Stefan Samerski, Giangaleazzo Visconti, In: Biographisch-Bibliographisches Kirchenlexikon (BBKL). Band 12. Bautz, Herzberg 1997, ISBN 3-88309-068-9, Sp. 1501 – 1505
  • ((it)) Guido Lopez, I Signori di Milano, dai Visconti agli Sforza, Newton Compton editori, 2010
  • ((it)) Luigi Barnaba Frigoli, La Vipera e il Diavolo, Meravigli edizioni, Milano 2013.
  • ((it)) Luigi Barnaba Frigoli, Maledetta serpe, Meravigli edizioni, Milano 2016.

БележкиРедактиране

  1. Giulini, Continuazione delle Memorie, vol. II, pp. 302
  2. Giulini, Continuazione delle Memorie, vol. II, p. 308-311
  3. Paolo Giovio, Vite dei dodici Visconti, a cura di Lodovico Domenichi, Milano, Francesco Colombo, 1853, p. 200.
  4. Barbara W. Tuchman, Uno specchio lontano: un secolo di avventure e di calamità, il Trecento, Milano, 1979, pp. 470-73.
  5. Bernardino Corio, Storia di Milano, a cura di Egidio De Magri, Angelo Butti e Luigi Ferrario, vol. 2, Milano, Francesco Colombo, 1856, p. 321-323.
  6. Historia dell'antichità di Milano, di Paolo Morigia, Guerra, Venezia 1592
  7. Historia di Milano, Bernardino Corio, Bonelli, Venezia, 1554
  8. Andrea Gamberini. Galeazzo Visconti, Duca di Milano. // Dizionario Biografico degli Italiani - Volume 54. 2000. Посетен на 11 март 2021.
  9. Fabio Romanoni. Tra sperimentazione e continuità: gli obblighi militari nello stato Visconteo trecentesco (Between tradition and experimentation: military obligations in the Visconti’s state during the fourteenth century), in ,. // "Società e Storia", 148. Посетен на 11 март 2021.
  10. Covini, Maria Nadia. Pavia dai Beccaria ai Visconti-Sforza. Metamorfosi di una città, in Le subordinazioni delle città comunali a poteri maggiori in Italia dagli inizi del secolo XIV all’ancien régime. Risultati scientifici della ricerca, a cura di M. Davide, CERM, Trieste 2014, pp. 46-67. // {{{journal}}}. 2014. Посетен на 11 март 2021.
  11. Michael Mallett, Signori e Mercenari, La guerra nell'Italia del Rinascimento, Il Mulino, Bologna 1983, ISBN 978-88-15-24745-2
  12. Majocchi, Piero. Non iam capitanei, sed reges nominarentur: progetti regi e rivendicazioni politiche nei rituali funerari dei Visconti (XIV secolo). // “Non iam capitanei, sed reges nominarentur: progetti regi e rivendicazioni politiche nei rituali funerari dei Visconti (XIV secolo)”, in Courts and Courtly Cultures in Early Modern Italy and Europe. Models and Languages, Atti del Convegno, ed. S. Albonico, S. Romano, Viella, pp. 189-206.. Посетен на 2019-03-01.
  13. Albertini, Maria Grazia. NOTE SULLA BIBLIOTECA DEI VISCONTI E DEGLI SFORZA NEL CASTELLO DI PAVIA. // {{{journal}}}. Посетен на 2019-03-06.

Външни препраткиРедактиране

Вижте същоРедактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Gia Galeazzo Visconti“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.