Късноримска армия

В съвременната наука под период на късноримската армия се разбира периодът, започващ с възкачването на Император Диоклециан през 284 г., и завършващ през 476 г. със свалянето на Ромул Августул. Този период приблизително съвпада с периода на Домината. След 395 г. и до 476 г., армията на Западната Римска империя прогресивно намалява, докато армията на Източната Римска Империя, известна като Източноримска армия (или като ранно-Византийска армия), остава непроменена като численост и организация чак до времето на Юстиниан I (упр. 527 – 565 г.).

Късноримска армия
S.P.Q.R.
Информация
Активна	от 284 г. до ок. 480 г.
Държава	Римска империя
Преданост	Въоръжени сили на Древен Рим
Размер	между 400 000 и 600 000
Битки/войни	Битка при Сатала (530) 298 г., Битка при Страсбург 357 г., Битка при Ктезифон 363 г., Битка при Адрианопол (378) и Битка на Каталаунските полета 451 г.
Късноримска армия в Общомедия

Статуя на тетрарсите – сега в Сан Марко, Венеция, показва Император Диоклециан и тримата му колеги. Отляво Диоклециан и Максимиан – двамата Августи (съимператори); отдясно : Галерий и Констанций I Хлор – двамата Цезари (заместник-императори). Забележете вълнените „панонски“ шапки, масово носени (извън битка) от офицерите в късноримската армия, в резултат на широкото разпространение на влиянието на офицерите от Дунавските провинции. Обърнете внимание и на дръжките на мечовете завършващи с орелски глави.

Тази статия е част от серията за: Войската на древен Рим (Портал) 800 пр.н.е.–AD 476

Структурна история

Римска армия (военни части и чинове, легиони, помощни войски, военачалници)

Древноримски флот (флоти, адмирали)

История на кампаниите

Списъци на войни и битки

Украшения и наказания

Технологична история

Военно инженерство (castra, обсадни машини, арки, пътища)

Лично снаряжение

Политическа история

Стратегия и тактики

Пехотни тактики

Граници и укрепления (Лимес, Адрианов вал)

Имперската Римска армия на Принципата (27 г. пр. Хр. – 235 г.) претърпява съществена реорганизация в резултат на събитията от бурния 3 век. За разлика от армията по времето на Принципата, армията от 4 век е зависима от военната повинност (превръща се в наборна армия), като на войниците се плаща много по-малко, отколкото през 2 век. Войниците с варварски произход, родени в земите извън Империята, са представлявали много по-голяма част от Късноримската армия, отколкото от армията през 1 и 2 век, но няма свидетелства това да се е отразило на нейната ефективност.

За разлика от добре документираната численост на армията през 2 век, оценките на учените за числеността на армията през 4 век, според разпокъсаните сведения, варират в широки граници : от 400 000 до над един милион общо. Т.е. от приблизително същата численост, като на армията през 2 и 3 век, до 2 – 3 пъти по-голяма.

По време на Тетрархията, военното командване за пръв път е отделено от административното, за разлика от периода на Принципата, когато губернаторите на провинциите са и главнокомандващи на всички военни части, разположени в тяхната провинция.

Основната промяна в организацията спрямо армията от 2 век е създаването на големи Имперски армии (съпровождащи императора части – comitatus praesentales), състоящи се обикновено от 20 000 – 30 000 елитни палатини. Тези части са били базирани близо да имперските столици (Константинопол на изток и Милано на запад), далеч от имперските граници. Основна функция на тези части била да възпрепятства узурпирането на властта, и те обикновено са участвали във военни кампании под прякото предводителството на техните императори. Римските легиони били разделени на по-малки (по-малобройни) части, съпоставими по размер с частите на Помощните войски по времето на Принципата. Пехотата възприема въоръжение, подобно на това на кавалерията при Принципата.

Ролята на кавалерията в късноримската армия изглежда не е била съществено увеличена в сравнение с ролята ѝ при Принципата. Има свидетелства, че кавалерията е запазила броя си като пропорция спрямо общата численост на армията в същия размер, като през 2 век, и така тактическата ѝ роля и престиж остават същите. Все пак, структурата на Късноримската кавалерия е обогатена с голям брой специализирани части, такива като супер-тежка кавалерия (Катафракти и clibanarii, а също и конници-стрелци. През късния 4 век кавалерията се сдобива с репутация на некомпетентна и страхлива, във връзка с ролята, изиграла в три големи сражения. За контраст, пехотата запазва традиционно превъзходната си репутация.

През 3 и 4 век много гранични крепости са разширени и укрепени, за да станат по-отбраняеми, като са изградени и много нови с по-силна защита. Интерпретацията на тези факти подхранва продължаващия спор дали армията е възприела стратегия за „защита в дълбочина“ или продължава със стратегията за „активна защита“, както през ранния Принципат. Много елементи от защитната доктрина на Късноримската армия са сходни с елементите на „активната защита“, като например изнасянето напред на фортовете; честите презгранични операции; външните (погранични) буферни зони от съюзни варварски племена. Каквато и да е била защитната стратегия, очевидно тя е била по-малко успешна в предотвратяването на варварските нашествия, в сравнение с 1 и 2 век. Това може да е резултат от по-засиления варварски натиск, и/или от практиката големи части от най-добрите войници да бъдат държани във вътрешността, лишавайки по този начин границите от адекватна защита.

Източници на информация

Основното свидетелство за частите на късноримската армия и разположението им през 4 век е един-единствен документ – Нотиция Дигнитатум (Notitia dignitatum, НД оттук нататък), съставен около 395 – 420 г. – списък на всички късноримски обществени структури, военни и цивилни. Основният проблем на НД е, че в нея липсват каквито и да било бройки (за големината на частите), което прави невъзможна точната оценка на големината на армията. Също така поради факта, че списъкът е съставен в самия край на 4 век, оценката на по-раншното състояние на армията също е затруднена. Независимо от това, НД остава централен извор на информация за структурата на късноримската армия, поради липса на други такива. НД също така страда от наличието на „бели петна“ и редица грешки, натрупали се от преписването ѝ през вековете.

Основен литературен източник за армията през 4 век е Res Gestae („Деяния“ или „История“) на Ammianus Marcellinus, чиито книги обхващат периода от 353 до 378 г. Марцелиан, войник-ветеран, е считан от учените за надежден и ценен източник. Неговата книга обаче не може да попълни празнините в НД нито за броя на частите, нито за числеността на всяка от тях, т.к. той рядко е конкретен и за двете. Трети главен източник за Късноримската армия е Сводът от имперски закони на Източната Римска Империя, издадени през 5 и 6 век: Теодосиев кодекс (438) и Corpus Iuris Civilis (528 – 539). Тези сборници с римски закони от 4 век съдържат много императорски едикти, отнасящи се към всички аспекти на регулацията и администрацията на Късноримската армия.

De re militari, трактата за Римските военни кампании на Вегеций (Vegetius) – писател от края на 4-ти/началото на 5 век – съдържа доста информация за Римската армия, но неговият фокус е върху армиите на Републиката и Принципата. При това Вегеций, нямайки никакъв военен опит, често е недостоверен. Например той пише, че армията се отказва от доспехи и шлемове в края на 4 век (предлагайки абсурдното обяснение, че те били много тежки), което противоречи на скулптурните и други доказателства. Като правило, не трябва да се вярва на твърдение на Vegetius, освен ако не е подкрепено с други доказателства.

Изучаващите късноримската армия се сблъскват с драматичното намаляване на епиграфските записи през 3 и 4 век. След 203 г. повече не се издават Военни дипломи на пенсиониращите се военни от помощните части (auxiliaries) (най-вероятно защото те всичките са станали Римски граждани дотогава). Освен това рязко намалява броят на римските военни надгробни паметници, олтари и други посвещения. Официалните печати на военните части върху строителни материали (напр. тухли) са много по-редки. Но тази тенденция най-вероятно не трябва да се разглежда като признак за намаляващата сложност на административната организация на армията. Доказателства от папируси намерени в Египет показват, че военните части и през 4 век продължават да водят детайлни записи, огромна част от които са загубени поради разпадането на органичните носители, върху които са били написани. Най-вероятно намаляването броя на надписите е следствие от смяна в „модата“, частично поради увеличаването на войниците с варварски произход и от възприемането на християнството. Липсата на надписи оставя огромни празнини в познанията ни за Късноримската армия и прави несигурни много от заключенията.

Полезно съвременно изследване за късноримската армия е Късната Римска Империя, 284 – 602 (The Later Roman Empire, 284 – 602) от „безспорния авторитет“ на късноримските изследвания, A.H.M. Jones. Поради множеството детайли и референции, този труд от 1964 г. остава важен инструмент за всички изучаващи периода. Основната му слабост се крие в неговата възраст, т.к. значителен брой археологически и исторически изследвания са проведени след излизането му.

Развитие на армията през 4 век

Предистория: армия на Принципата

Редовната армия на Принципата е създадена от първия император – Октавиан Август (``Augustus``) (управлявал 27 пр.н.е.– 14 г.) и е съществувала до края на 3 век. Тя е имала две съставни части, и двете попълвани с професионални военни на доброволен принцип.

Легионите са големи пехотни части (прибл. отговарящи на полк), като броят им е варирал между 25 и 33 през годините. Всеки един е включвал около 5500 души, както и малка конна част от 120 кавалериста. В легионите са приемани само Римски граждани. Помощните войски са се състояли от около 400 много по-малки части – около 500 души всяка (много малък дял от тях са достигали 1000 души), като е имало около 100 кавалерийски части (али-alae), 100 пехотни части (кохорти-cohortes) и 200 смесени части кавалерия/пехота – cohortes equitatae. Някои от помощните части – sagittariorum – са били специализирани в стрелба с лък. По този начин в състава на помощните войски са влизали почти всички кавалеристи и стрелци, а след края на 1 век и приблизително същия брой пехотинци, колкото и в легионите. В помощните войски войниците са набирани предимно от перегрини: свободни жители на провинциите без римско гражданство, но са приемани и римски граждани, а вероятно и варвари – римският термин за хора, живеещи извън границите на Империята. По време на Принципата и легионите и Помощните войски са били почти изцяло разквартирувани в граничните провинции. Единствената съществена военна сила на пряко подчинение на императора е била преторианската гвардия от около 10 000 мъже, намираща се в Рим.

До края на 3 век висшите офицери на армията са произхождали предимно от римската аристокрация. Тя е била разделена на две съсловия: сенаторско (ordo senatorius), състоящо се от около 600 члена на Римския сенат и техните синове и внуци; и по-многобройното (няколко хиляди) съсловие на конниците (или рицарите – equites).

Потомствените сенатори и конниците са съчетавали военния и цивилния си пост – кариерна пътека позната като „път на честта“ (cursus honorum), обикновено започваща с период на младши административни постове в Рим – последвано от 5 – 10 години в армията, и завършваща с висши постове в провинциите или в Рим. Тази малка, тясно обвързана управляваща олигархия от по-малко от 10 000 души монополизира политическата, военната и икономическата мощ на империя с около 80 милиона население и постига забележително ниво на политическа стабилност. През първите 200 години от съществуването си (24 г. пр.н.е – 180 г.) империята преживява само един епизод на граждански протести (Гражданската война 68 – 69 г.). Опитите за узурпиране на властта от провинциални управители са малко и бързо усмирявани.

По отношение на армията, само от членове на сенаторското съсловие са попълвани следните постове:

(a) legatus Augusti pro praetore (Губернатор на провинция, който съчетава гражданския си пост с поста главнокомандващ на военните части в провинцията);

(b) legatus legionis (Командващ легион);

(c) tribunus militum laticlavius (Помощник-командващ легион).

От съсловието на конниците (equites) се назначавали:

(a) Прокуратор (procuratores) – на Египет и на някои от малките провинции;

(b) Двамата командири на Преторианската гвардия Преториански префект;

(c) Втория помощник-командир на легиона (praefectus castrorum – 3-ти по старшинство в легиона), както и останалите 5 висши щабни офицери (военен трибун);

(d) Командирите на Помощните войски – Префекти (praefecti).

Към края на 1 век се сформира отделна военна прослойка от конници (equites), състояща се от не-латини. Това става в резултат на появилия се обичай императорът да издига Главния центурион (primus pilus) на всеки легион в ранг на конник, след като отслужи 1 година. Вследствие на това, всяка година около 30 професионални военни, предимно не-латини, издигнати в чин, се причислявали към аристокрацията. Тези нови конници обикновено са били много по-бедни от потомствените римските аристократи, т.к. обикновено идвали от семейства осигуряващи професионални военни от много поколения. Най-изтъкнати от тях са Романизираните Илири, произхождащи от племената, населявали римските провинции Панония (съвр. западна Унгария/Хърватия/Словения), Далмация (Хърватия/Босна) и Горна Мизия (части от южна България и Сърбия), заедно със съседните им Траки от провинции Долна Мизия (съвр. северна България) и Македония). Започвайки от Диоклециан (упр. 81 – 96 г.), когато повече от половината Римска армия е разположена покрай Дунава, Илирийските и Тракийските провинции стават най-важен източник на войници в Помощните войски (auxilia), а по-късно и в легионите.

Промени в армията през 3 век

Възстановка на типичен римски пехотинец от края на 3 век в бойно облекло. Шлемът е тип Niederbieber, с ръбове за подсилване отгоре, оформящи кръст, и набузници, които могат да се завържат един за друг. Мечът е Спата (средна дължина на острието 90 см.), използван и от кавалерията само през 1-ви и 2 век. Войникът носи spiculum – тежко метателно копие тип пилум. Забележете ризницата (Лорика хамата) и овалния щит. Облеклото се е състояло от туника с дълги ръкави, панталони и ботуши. Въоръжението на един пехотинец през 4 век е било почти същото, като копието, вместо spiculum, обикновено е било (хаста) и шлемът, ползван основно, е бил от тип „Intercisa“.

Фреска от синагога в укрепения граничен римски град Dura Europos, ок. 250 г. В центъра е изобразен лек кавалерист без доспехи, въоръжен с пики. Пред и зад него се виждат пехотинци, биещи се със спати (прави дълги мечове). Те са защитени с ризници до коленете, някои с дълги ръкави.

Плодотворен за развитието на армията в началото на 3 век е Constitutio Antoniniana (Едикт на Каракала) от 212 г., издаден от Император Каракала (упр. 211 – 218 г.). Този закон дал Римско гражданство на всички свободни жители на империята, премахвайки статута на `второкласни` граждани – перегрини. Ефектът от това е бил заличаването на различията между легионите, състоящи се от Римски граждани и състоящите се от не-граждани Помощни войски. През 1-ви и 2 век легионите са символ (и гаранция) за надмощието на римската „доминираща нация“ над подчинените ѝ народи. През 3 век легионерите вече не са били на по-високо социално ниво от войниците от помощните войски, въпреки че може би са запазили елитния си военен статут. Също така се премахва и разликата във военното облекло и снаряжение (например използването на доспехите Лорика сегментата само от легионерите).

Традиционното съвместяване на висши цивилни и военни постове постепенно отпада през 2 и 3 век, т.к. римската наследствена аристокрация прогресивно бива заменяна на висшите армейски постове от издигнатите бивши главни центуриони (primi pilares). През 3 век само около 10% от командващите помощните войски (чийто произход е известен) произлизат от римските конници, за разлика от предишните 2 века, когато те са болшинство. В същото време, конниците прогресивно заменят сенаторското съсловие на висшите военни постове. Септимий Север (упр. 197 – 211) поставя конници primi pilares да командват сформираните от него три нови легиона, а Галиен (260 – 268) прави същото и с останалите легиони, давайки на командирите им титла praefectus pro legato („префект действащ като легат“). Издигането на primi pilares, от една страна, осигурява на армията професионални водачи, но от друга – увеличава военното неподчинение от страна на амбициозни генерали. Това спомага за имперската криза през 3 век, когато има няколко войнишки въстания и граждански войни. Много малко от императорите през 3 век управляват дълго и/или умират от собствената си смърт.

Императорите отговарят на възникналата нестабилност с увеличаване на войските под тяхно пряко командване. Тези части стават известни като комитати (comitatus – придружаващи, от компания, група). Към Преторианската гвардия от 10 000 души, Септимий Север добавя легиона Legio II Parthica. Разположен в Albano Laziale близо до Рим, той става първият легион, дислоциран в Италия, от времето на Август. Север удвоява съпровождащата императора кавалерийска част (equites singulares Augusti) до 2000 кавалериста, присъединявайки към нея избрани части от алите от границите. Неговите комитати по този начин включват 17 000 души, което е еквивалентно на 31 пехотни кохорти и 11 кавалерийски али. Тенденцията императора да подчинява директно на себе си все по-голяма част от армията достига върха си при Константин Велики (упр. 312 – 337), чиито комитати са наброявали до 100 000 души – вероятно около 1/4 от общата численост на армията тогава.

При управлението на Галиен е бил създаден висш офицерски пост с титла дук (dux, мн.ч. duces), командващ цялата кавалерия на комитатите. Тази кавалерийска част е включвала equites promoti (частите обособени от легионите), Илирийската лека кавалерия (equites Dalmatarum) и обединената варварска (федератска) кавалерия (equites foederati). При Константин I на този офицер, командващ комитатската кавалерия, е дадена титлата magister equitum, която по времето на Републиката е принадлежала на представляващия Римския император Началник на конницата. Но наличието на тези две титли не предполага обособяването на отделна „конна армия“, както са предполагали в миналото някои учени. Кавалерията, командвана от тези офицери, е била част от смесените пехотно-кавалерийски комитати, като пехотата е била доминиращият елемент.

През 3 век численият състав на легионите и на някои помощни войски прогресивно намалява. Легионите са разделени на по-малобройни части, за което свидетелства смаляването и евентуалното изоставяне на големите им стационарни лагери, документирано например в Британия. Освен това, след 2 век отделянето на някои поделения от основните им части и обособяването им, става перманентно, с формиране на нови типови части, като например – на vexillatio equitum Illyricorum, базирана в Дакия в началото на 2 век; на equites promoti и на numerus Hnaufridi в Британия. Това води до увеличение на различните типове части през 4 век, които като правило са с по-малък числен състав, от този на частите на Принципата. Например през 2 век, с името вексиларии (vexillatio – от vexillum = „щандарт“) е наричана част от легион или от полк на помощни войски – както пехотна, така и кавалерийска. През 4 век това име означава елитен кавалерийски полк.

От 3 век са първите свидетелства за малък брой редовни части, носещи имена на варварски племена (за разлика от римските перегрински племенни имена). Те са били федерати (foederati) (обединени военни части с военно подчинение на Рим според сключен федератски договор), преобразувани в редовни части – тенденция, която се засилва през 4 век. Например 1-ва ала Сармати (ala I Sarmatarum), базирана в Британия, най-вероятно е била съставена от 5500 пленени Сарматски конници, изпратени да охраняват Адриановия вал от Император Марк Аврелий около 175 г. Няма свидетелства за преобразуване на варварски части в части от редовната армия на Принципата преди 3 век.

Кризата през 3 век

Римският Император Валериан I (вляво, коленичил) моли за живота си пленилия го в Битката при Едеса (259 г.) Персийски шах Шапур I (на коня) – най-унизителната военна загуба, претърпяна от Римската империя в края на 3 век и единственият случай, когато Римски император е бил пленяван. Каменен релеф край Naqsh-e Rostam, близо до гр. Шираз, Иран

В средата на 3 век империята потъва във военна и икономическа криза, която едва не довежда до разпадането ѝ. След поредица военни катастрофи, през 251 – 271 г. Алпийските региони и Италия, Балканите и Близкият изток, са окупирани от Гали, Алемани, Сармати, Готи и Перси. По същото време римската армия страда от последствията на епидемията, наричана Епидемия на Киприян, за която се смята че е била от Едра шарка. Тя започва през 251 г. и все още върлува през 270 г., когато взема живота на Император Клавдий (упр. 268 – 270 г.). Свидетелствата за предишната Епидемия на Антонин в края на 2 век, вероятно също от едра шарка, показват смъртност в рамките на 15 – 30% от населението на цялата империя. Зосим (Zosimus) описва епидемията при Киприян като още по-тежка. Армиите, а заедно с тях вероятно и целите гранични провинции, в които са се намирали (и откъдето основно са попълвали състава си), най-вероятно са имали смъртност, близка до горната граница (30%), поради голямата концентрация на хора и честите движения на армиите през територията на империята.

Кризата от 3 век дава началото на верижна реакция от социо-икономически ефекти, които се оказват решаващи за развитието на Късноримската армия. Комбинацията от варварско опустошение и намалени данъчни постъпления поради епидемията, довеждат до фалит имперското правителство, което прибягва до емисията на все по-обезценени монети – например Антонинианите – сребърните монети с които плащат на войниците през този период – губят 95% от сребърното си съдържание между въвеждането им през 215 г. и изтеглянето им през 260 г. Така са могли да бъдат сечени 20 пъти повече монети от същото количество скъпоценен метал (сребро). Това води до стремителна ценова инфлация: например, цената на пшеницата при Диоклециан е 67 пъти по-голяма от средната цена по времето на Принципата. Монетната икономика колабира и армията е трябвало да събира сама хранителен данък, за да се изхранва. Хранителният данък не е определян/събиран справедливо, а основно от граничните провинции, където са базирани военните части, което съсипва (разорява) провинциите. Войнишките заплати стават безполезни, което намалява бройката на войниците до санитарен минимум. Това от своя страна, отблъсква желаещите и принуждава правителството да разчита на наборна служба и вербуване на голямо количество варвари, поради недостига на хора заради епидемията. Към средата на 4 век, родените като варвари войници, вероятно наброяват до 1/4 от всички войници (и са над 1/3 в елитните полкове), което изглежда е много по-висок процент отколкото през 1-ви и 2 век.

Дунавска военна хунта (Войнишки императори)

Стена на Аврелиан в Рим, построена от Аврелиан през 270 – 275 г. Първата нова стена на Рим след построяването на Стената на Сервий през 4 век пр.н.е., след превземането на Рим от галите. Новата стена е символ за ширещата се в империята през 3 век несигурност. Оригинална височина: 8 м., удвоена през 410 г. до 16 м. след второто превземане на Рим през 410 г. И стените и кулите са имали зъбери, но те са оцелели на много малко места. По-голямата част от стената (с обиколка 19 км) се е запазила до наши дни

Към 3 век романизираните Илири и Траки – предимно primi pilares и техните наследници, започват да доминират във висшия офицерски ешелон. Накрая офицерският състав с дунавски произход завладява контрола над държавата. През 268 г. Император Гален (упр. 260 – 268 г.) е свален с преврат, организиран от група родени край Дунав висши офицери, в чието число влизат и неговите наследници Клавдий II Готски и Аврелиан (упр. 270 – 725). Те и техните наследници на престола – Марк Аврелий Проб (упр. 276 – 282) и Диоклециан (упр. 284 – 305), както и колегите на последния в тетрархията, образуват нещо като самовъзпроизвеждаща се военна хунта от Дунавски офицери. Те са служили в едни и същи поделения и/или са родени в едни и същи крайдунавски провинции, няколко от тях дори в един и същ град – Сирмиум – голяма военна база в Горна Мизия/Панония).

Хунтата възстановява загубите от военните неуспехи през 251 – 271 г. със серия от победи, най-известна от които е победата на Клавдий II Готски при Найсус в битката при Ниш (269) над огромната Готска армия. Тази победа била толкова съкрушителна, че Готите не са представлявали сериозна заплаха за империята през следващите 100 години до битката при Адрианопол (378 г.).

Дунавските императори били изключително загрижени за депопулацията на граничните провинции, възникнала поради епидемиите и варварските нашествия по времето на кризата. Проблемът бил особено остър в родните им Дунавски провинции, където много обработваема земя запустяла, поради липса на работна ръка. Така, намалялото население се превръщало в сериозна заплаха за набора в армията и за хранителните доставки. Като решение, Дунавската хунта предприела агресивна политика на заселване на победените варварски племена на територията на империята. Аврелиан преселва голямо количество карпи в Панония през 272 г. (След това, през 275 г., той евакуира цялата провинция Дакия, преселвайки цялото ѝ население в провинция Мизия – решение мотивирано от същия проблем). За неговия наследник Император Проб има сведения, че е преселил 100 000 Бастарни в Мизия през 279/280 г. а по-късно и същия брой Гепиди, Готи и Сармати. Диоклециан продължава тази политика, преселвайки през 297 г. огромен брой Бастарни, Сармати и Карпи (цялото им племе, според Аврелий Виктор). Макар че точните условия на заселване на тези племена в империята не са известни (а може и да са били различни), общо условие е било предоставянето на земя срещу задължение за военна служба, при много по-висока от обичайното задължителна квота. Тази политика носела тройна печалба от Римска имперска гледна точка – отслабване на варварските племена, заселване на обезлюдените от епидемиите гранични провинции (и рекултивация на изоставените обработваеми земи), както и осигуряване на сигурен военен набор за армията. Но тази политика може да е била изгодна и за варварските племена, които често били очаровани от перспективата да получат земя в империята. През 4 век такива общности са били известни с името лаети.

Дунавските императори управляват империята над 100 години, до 379 г. До 363 г. властта е в ръцете на потомците на някой от членовете на първата военна Хунта. Бащата на Константин I – Констанций I Хлор, е бил цезар (заместник император) в Диоклециановата Тетрархия. Внукът на Константин – Юлиян Отстъпник – управлява до 363 г. Тези императори възстановяват бившата мощ и ефективност на армията, но основен приоритет за тях са нуждите и интересите на военните. Те нямат връзка с богатите Римски сенаторски фамилии, които доминират сената и притежават повечето земя в Империята. Това от своя страна отчуждава Римската аристокрация от армията, която към края на 4 век започва да се възпротивява на прекомерните ѝ искания за наборници и провизии.

Диоклециан

Император Диоклециан, роден в Солин-Далмация през 244 г., умира през 312 г., упр. 284 – 305 г., провежда широкообхватни реформи на Римската армия и правителство. Бронзова монета – Фолис

Диоклециан е общопризнат за най-великия от Дунавските императори. Широкообхватните административни, икономически и военни реформи на Диоклециан имат за цел да осигурят на армията адекватни човешка сила, провизии и военна инфраструктура. По думите на един историк, „Диоклециан... превръща цялата империя във военна логистична база“ (която да осигурява армията).

Военна реформа на Диоклециан

Диоклециановите реформи имат две цели – да осигурят политическа стабилност и да предоставят административна инфраструктура, необходима за набиране на войниците и осигуряване на провизиите, изисквани от армията. На върха на управлението си Диоклециан институционализира Тетрархията. Така той разделя империята на две части – Източна и Западна, всяка от които управлявана от император – Август (Augustus). Всеки император от своя страна, си назначава заместник, наречен цезар (Caesar), който да действа като негов управляващ партньор (всеки Цезар получава власт над 1/4 от Империята) и да бъде негов официален наследник. Така този отбор от 4 души може да има както гъвкавостта да се справя с много и с едновременни предизвикателства, така и ще осигурява легитимно наследяване. Втората цел не се осъществява, тъй като не успява да предотврати катастрофални граждански войни, подобни на тези, причинени от узурпаторите през 3 век. Вместо това, може да се каже че ситуацията се влошава, защото всеки претендент получава значителни войскови части (комитати), с които да отстоява претенциите си. Самият Диоклециан доживява (в пенсия) да стане свидетел как неговите наследници воюват един с друг. Но разделянето на Империята на Западна и Източна, отчитащо както географските, така и културните разлики, се оказва трайно и като цяло се запазва през 4 век, а след след 395 г. става перманентно.

Диоклециан реформира администрациите на провинциите, въвеждайки тристепенна йерархия, вместо дотогавашната едностепенна. Броят на провинциите, от 42 по времето на Принципата, се увеличава до близо 120. Те са групирани в 12 Диоцеза, начело с викарий (vicarius), които са обединени в четири Префектури (praetorian prefectures), отговарящи на областите, подчинени на всеки от четирите Тетрарха. Всеки тетрарх е бил подпомаган от началник-щаб, наричан преториански префект (praefectus praetorio) (който се различавал от Командира на Преторианската гвардия, макар да носел същата титла). Целта на това раздробяване на провинциалната администрация вероятно е била да се намали вероятността от военни бунтове от страна на губернаторите (префектите) на провинции, като се намали числеността на частите, които те командвали.

Със същата цел, но и за да осигури по-професионално военно ръководство, Диоклециан разделил военното от цивилното командване на най-ниско, провинциално ниво. Губернаторите на провинциите по границата били отстранени от командването на частите, разположени в провинцията им, а на тяхно място били назначени професионални военни, наречени duces limitis („гранични дукове“). Около 20 дукове са били назначени още при Диоклециан. Повечето дукове командвали войската в една провинция, но някои получили командването на повече от една провинция, например този на Панония и Норика (dux Pannoniae I et Norici). На по-високите нива обаче, военното и цивилното командване било обединено в позициите на викариите (vicarii) и преторианските префекти (praefecti praetorio). Освен това, Диоклециан довършил отстраняването от висшите военни и административни позиции на представителите на сенаторския клас навсякъде, освен в Италия.

Бойна сила

За да осигури достатъчно новобранци, Диоклециан изглежда е въвел задължителен годишен военен набор сред Римските граждани за първи път от времето на Римската Република насам. Освен това, вероятно той е отговорен за закона, за пръв път записан през 313 г., задължаващ синовете на служещите в армията и на ветераните да постъпват в армията.

При Диоклециан броят на легионите, а вероятно и на другите части, се увеличава повече от два пъти. Изглежда малко вероятно общата численост на войската също да се е удвоила, т.к. по всяка вероятност числеността на отделните части е била намалявана, понякога драстично. Например новите легиони, сформирани от Диоклециан, са били съставени от около 1000 души, в сравнение с около 5500 при Принципата. Т.е. общата численост на легионите се е увеличила вероятно с около 15%. Учените по-скоро клонят към мнението, че общото увеличение на войската при Диоклециан е било значително, поне с 1/3 (33%).

Провизии

Основна грижа на Диоклециан е да постави доставката на провизии за армията на рационална и здрава основа. За тази цел императорът прекратява произволното събиране на хранителен данък от армията, чиято тежест е падала предимно върху граничните провинции и съсипвала икономиката им. Той учредява система от редовни годишни данъчни вноски (indictiones) с предварително определен за следващите 5 г. размер, съобразен с количеството обработваема земя във всяка провинция, базирано на задълбочено преброяване на земята, селяните и добитъка в цялата империя. За да се справи с проблемите на обезлюдяването (и свързаната с това загуба на продукция), той постановил че селяните, които винаги по времето на принципата са били свободни да напускат земята си, не трябва никога да напускат района в който са регистрирани при преброяването. Тази мярка на практика имала ефекта на законно обвързване на арендаторите (coloni) и техните потомци към именията на собствениците на земята.

Военна инфраструктура

Паралелно с възстановяване мощта на армията, Диоклециан насочил усилията и ресурсите си към широкообхватно обновяване на защитната инфраструктура по всички имперски граници, включително чрез строителство на нови крепости и военни пътища.

Константин

Император Константин I (упр. 312 – 337), сформирал първите големи Имперски армии-комитати(comitatus) и разделил армията на полеви комитатенси (comitatenses) и гранични (limitanei) войски, придавайки на Римската армия структурата, описана в Нотиция Дигнитатум. Бюст от Капитолийски музеи, Рим

След победата си над Максенций през 312 г., Константин I разпуска Преторианската гвардия, прекратявайки 300-годишното и съществуване. Макар че пряката причина е била подкрепата на гвардията за неговия противник Максенций, тази военна сила базирана в Рим вече станала излишна, след като императорите рядко пребивавали там. Ролята на императорски ескорт, който играела кавалерията на Преторианците (equites singulares Augusti), вече се изпълнявала от кавалерията на школниците (scholae). Тези елитни кавалерийски части вече съществували по времето на Константин, като най-вероятно са сформирани от Диоклециан.

Константин разширил своята Имперска армия – комитат (comitatus) до голяма и постоянна сила. Това е било постигнато с добавянето на подразделения, изтеглени (обособени) от граничните провинции и със създаването на нови части: повече кавалерийски вексиларии (vexillationes) и нов тип пехотни части, наречени auxilia. Разширените комитати (comitatus) вече били под командването на две нови офицерски позиции – един magister peditum, командващ пехотата, и един magister equitum за кавалерията. Частите на имперската армия комитат били формално обозначени като комитатенси (полеви армии – comitatenses), за да се различават от граничните войски, наречени лимитани (limitanei). Числеността на Константиновите комитати не е уточнена, но е известно, че той е мобилизирал 98 000 войника за войната си срещу Максенций, според Зосим. Най-вероятно повечето от тях са били присъединени към неговите комитати. Това прави около 1/4 от всички редовни военни части, ако приемем, че неговата армия е наброявала около 400 000 души. Причината за големия размер на комитатите е била предмет на обсъждане от учените. Традиционната гледна точка е, че комитатите са били стратегически резерв, който да бъде използван срещу варварски набези, успели да достигнат дълбоко в територията на империята, или като основа за големи експедиционни сили, изпращани зад граница. Учените от по-ново време разглеждат главната им функция като застраховка срещу потенциални узурпатори. (Виж Стратегия на късноримската армия по-долу).

Константин I завършва разделянето на военното командване от цивилната администрация. Викариите (vicarii) и преторианските префекти (praefecti praetorio) губят военната си позиция и остават чисто граждански постове. Все пак, те запазват водещата си роля във военните дела, т.к. остават отговорни за военния набор, плащанията (към армията), и на първо място – доставките на провизии и оръжие. Няма яснота по въпроса дали граничните дукове са били подчинени директно на императора, или на един от двамата командири (magistri) на комитата (comitatus).

Освен това, Константин вероятно е реорганизирал граничните части по поречието на Дунав, заменяйки предишните али alae и кохорти cohortes с нови формирования, съответно cunei (кавалерия) и auxilia (пехота). Не е много ясно по какво са се различавали новите видове части от старите, но тези по границата (за разлика от комитатите) изглежда са били по-малки, може би наполовина. На останалите места дотогавашните видове части на Помощните войски са се запазили.

Историкът от 5 век Зосим остро критикува образуването на големи комитати, обвинявайки Константин в съсипване усилията на своя предшественик Диоклециан да укрепи граничната отбрана: „Чрез предвидливостта на Диоклециан, границите на Римската империя бяха навсякъде укрепени с градове и крепости и кули... и цялата армия беше разположена покрай границите, така че беше невъзможно варварите да преминат... Но Константин съсипа тази отбранителна система изтегляйки повечето части от границата и разполагайки ги в градове, които нямаха нужда от защита.“ Критиката на Зосим може би е прекалена, както защото комитатите вече са съществували по времето на Диоклециан, така и защото Константин формира нови полкове за да разшири своите комитати, освен присъединяването на съществуващи подразделения към тях. Все пак, мнозинството от неговите комитати са изтеглени от (състава на) съществуващите гранични части. Това намаляване на състава на най-добрите гранични части неизбежно увеличава риска от успешен пробив на границата от големи варварски сили.

Край на 4 век

След смъртта на Константин през 337 г., тримата му синове – Константин II, Констанс и Констанций II, разделят империята помежду си, управлявайки на Запад (Галия, Британия и Испания), в Централната част (Италия, Африка и Балканите), и на Изток респективно. Всеки от тях получава дял от комитатите на баща си. Към 353 г. само Констанций II е все още жив, но изглежда всяка от 3-те армии комитати вече е перманентно базирана в съответния регион – едната в Галия, едната в Илирия и едната на Изток. Към 360 г. граничните дукове са подчинени на командира на комитата в региона. Освен тези базирани в регионите комитати, Констанций II задържа около себе си и военна част, която го следва навсякъде. Тази част оттогава бива наричана Имперски ескорт (comitatus praesentalis). Регионалните армии-комитати-постепенно увеличават броя си, като по времето на НД (ок. 400 г.), те стават 6 на Запад и 3 на Изток. Броят им съвпада с броя на граничните диоцези – на Запад: Британия, Трите Галии, Западна Илирия, Африка и Испания; на Изток: Източна Илирия, Тракия и Ориент (Oriens). Така командирът на комитатите в диоцеза е станал военен еквивалент на цивилния управител на диоцеза – викария, като е поел командването на всички военни части в диоцеза, включително над граничните дукове. Към този момент можем да обобщим паралелните цивилни/военни администрации по следния начин:

Провинциална административна структура на късната Римска империя (към 395 г.)

Ниво	Военен командир	Цивилен Администратор
Провинция	Граничен дук (Dux limitis)	Corrector
Диоцез	Магистър милитум (на Изток)/ Военен комита (Comes rei militaris) (на Запад)	Викарий (Vicarius)
Преторианска префектура	Август/Цезар	Преториански префект (Praefectus praetorio)

Еволюцията на регионалните армии – комитати – е частично отстъпление от реформите на Константин, и доказва правотата на Зосимовата критика, че той е отслабил граничните войски.

Въпреки умножаването на регионалните полеви армии – комитати, Ескортиращите императора армии остават да съществуват, и в периода на НД (ок. 400 г.) в трите имперски ескорта (comitatus praesentales), всеки от по 20 – 30 000 войника, има общо около 75 000 души. Ако приемем, че армията по това време е наброявала общо около 350 000 души, Ескортиращите императора армии са представлявал 20 – 25% от общата войска. Частите, включени в имперския ескорт, не по-късно от 365 г. биват наречени Палатини (Palatini – букв. „към палата“, от „палат“), като са имали по-висок ранг от комитатенсите (comitatenses)). Частите вече са класифицирани в 4 категории, указващи качеството, престижа и заплащането им. Категориите, в намаляващ ред, са: школници (scholares), палатини (palatini), комитатенси (comitatenses) и лимитани (limitanei).

Размер на армията

Поради наличието на детайлни свидетелства, има широк консенсус между учените за размера на Римската армия през 1-ви и 2 век. Такъв консенсус за размера ѝ през 4 век, обаче няма. Липсата на доказателства за числеността на поделенията в армията през 4 век води до твърде различаващи се оценки, започващи от 400 000 (колкото е численосттай през 2 век) и надминаващи един милион. Най-честите оценки все пак се колебаят между (приблизително) 400 000 (по-малка армия) и 600 000 (по-голяма армия).

По-голяма армия

Традиционното мнение на учените е, че армията през 4 век е била много по-голяма – почти 2 пъти, отколкото през 2 век. Писателят от края на 6 век Агатий дава обща бройка от 645 000 за бойния състав на армията „в старите времена“, което би следвало да значи в разцвета ѝ при Константин I. Тази бройка вероятно включва и флотата, като без нея общия брой на сухопътните войски остава около 600 000. Бройките при Зосим за армиите на съперничещите си императори (включително и константиновата) през 312 г., ако се съберат, дават подобно число – около 581 000 войника. A.H.M. Jones, в труда си Късна Римска Империя (1964), който представлява фундаментално изследване на Късноримската армия, определя общия ѝ брой на 600 000 (без флотите), като използва собствена оценка на размера на отделните части, изброени в НД.

Все пак, общият брой от 600 000, който Jones получава, се базира на допускане за размер на частите от гранични войски (limitanei), който може би е твърде завишен. Jones изчислява размера на една част в Египет при Диоклециан, използвайки записани на папирус ведомости за заплати. Но при една по-сериозна преоценка на това доказателство R. Duncan-Jones стига до извода, че Jones е надценил размера им от 2 до 6 пъти. Например, Jones оценява размера на легионите на границата на ок. 3000 души и на останалите части на ок. 500. Но ревизираните бройки на Duncan-Jones дават за легионите ок. 500 души, за една ала само 160, а за едно пехотно поделение (equites) – 80. Дори допускайки вероятността някои от тези поделения да са били част от по-големи формирования, изглежда че числеността на частите при Диоклециан е бил много по-малка от тази в предходния период.

Treadgold (1995) се опита да подкрепи тезата за „по-голяма армия“ в детайлно изследване на размера на Византийската армия. Аргументите на Treadgold са, че бройката дадена от John Lydus – 389 704 войници – се отнася за размера на армията през 285 г.,, докато бройката на Зосимус – 581 000 войника – се отнася за 312 г. Treadgold оценява размера на армията като сравнително постоянен между 235 и 285 г., рязко е увеличен с повече от 50% между 285 и 305 г., след което остава относително постоянен между 305 и 395 г.

Тезите на Treadgold могат да бъдат оспорени в няколко посоки:

1. Заключението, че размерът на армията не се променя между 235 и 285 г., изглежда неправдоподобно, т.к. това е времето на Кризата от 3 век по време на която наборът в армията силно намалява заради Чумата на Киприян, многобройните граждански войни и варварски нашествия;
2. Предположението, че бройката дадена от John of Lydus' – 390 000 – за размера на армията на Диоклециан, се отнася за началото на управлението му, е съмнително, т.к. по-естествено за един хронист е да даде размера при най-голямата мощ на императора;
3. Твърдението на Treadgold, че Диоклециан е увеличил размера на армията с над 50%, е счетено за невероятно от Heather, според когото увеличаването даже с 33% би изисквало Херкулесови усилия ;
4. Оценките на Treadgold се базират на бройките за армията на Константин, дадени от Зосим, който е известен сред учените като недостоверен хронист, като цяло и особено за бройките: например, той пише за 60 000 Алемани убити при битката край Страсбург през 357 г. – едно абсурдно преувеличаване на бройката от 6000, записана от съвременника на събитието и считан за надежден източник Амиан Марцелин.

По-малка армия

Традиционното мнение, че армията през 4 век е била по-многобройна, напоследък е оспорвано от някои историци поради преоценката на досегашните доказателства и намирането на нови. Ревизираното мнение е, че при своя максимум армията през по-голямата част от 4 век е била приблизително със същия размер като през 2 век, и със значително по-малък към края на 4 век.

1. бройките, посочени от Агатий и Зосим, дори и да са достоверни, може би се отнасят към официалния, а не към реалния размер на армията на Константин. И наистина, съществуват някои доказателства, че сформираните по-късно части често са били с по-малък размер, може би около 2/3 от официалния., така че приведените от Агатий 600 000 като запис, може би са били не-повече от 400 000 в действителност. Второто число отговаря по-добре на други общи оценки от древните източници, като тази на писателя от 6 век John Lydus – 389 704 (без флотите) – за армията на Диоклециан. Бройката, посочена от Lydus, се счита от учените за по-достоверна, от тази на Агатий, защото е по-точна (не е закръглена, а и е намерена в официален документ), и защото е уточнено за коя година (период) се отнася.
2. Археологическите разкопки по цялата имперска граница говорят, че късните фортове са били проектирани за доста по-малки гарнизони, отколкото предшестващите ги по времето на Принципата. За местата, където разкопките могат да се съотнесат с фортове, описани в НД, може да се твърди, че разквартируваните части също са били по-малки. Примерите включват Legio II Herculia, създаден от Диоклециан, който е заемал форт с размер 1/7 от типичния за Принципата легион, което означава състав от около 750 души. В Abusina на Дунава, Cohors III Brittonum е домувал във форт с размери 10% от тези на един стар Траянов форт, което означава, че е бил съставен само от около 50 души. Доказателствата трябва да се тълкуват внимателно, т.к. съпоставянето на археологическите обекти с имената от НД е често несигурно, а и споменатите части може да са били отделени (командировани) (НД често споменава едно и също име на част на две или три местоположения едновременно). Все пак, археологическите находки предполагат по-малки по брой гранични части. Според археологическите доказателства армията в Британия към 400 г. е наброявала само 1/3 от числеността си към 200 г. (17 500 към 55 000 респективно).

В същото време по-нови изследвания предполагат, че армията през 2 век е била значително по-голяма от ок. 300 000, както се смяташе традиционно. Това се базира на мнението, че през 2 век размерът на Помощните войски не само е бил равен на този на легионите, но е бил дори с 50% по-голям. Армията на Принципата вероятно е достигнала максимума си от почти 450 000 (без да броим флотите и федератите) към края на 2 век. Нещо повече, има доказателства, че реалният размер на частите през 2 век е бил много по-близо до официалния (ок. 85%) отколкото този на частите през 4 век.

Оценките за размера на Римската армия през Имперския период може да се сумират по следния начин:

размер на Римската армия 24 – 420 г.

Армейски части	Тиберий 24	Адриан c. 130	С. Север 211	Диоклециан начало 284	Диоклециан край 305	Константин I край 337	НД (Изток ок. 395 г.; Запад ок. 420 г.)
ЛЕГИОНИ	125 000	155 000	182 000
ПОМОЩНИ ВОЙСКИ	125 000	218 000	250 000
ПРЕТОРИАНСКА ГВАРДИЯ	~~5000	~~8000	~15 000
Общо Римска Армия	255 000	381 000	447 000	минимум: 260 000? Treadgold: 389 704	минимум: 389 704 Treadgold: 581 000	Elton: 410 000 Treadgold: 581 000	минимум: 350 000? Treadgold: 514 500

Забележка: Даден е размерът само на редовната сухопътна армия: не са включени нередовните варварски (федератски) части и Римският флот (40 – 50 000 войника по времето на Принципата)

Организация на Армията

Късноримската армия се е състояла от три типа армейски групи:

• (a) Ескортиращи императора армии (comitatus praesentales). Те отначало са били базирани близо до имперските столици (Милано на Запад, Константинопол на изток), но обикновено са придружавали императори при военните кампании.
• (b) Полеви армии на Диоклециан – комитати (comitatus). Те са били базирани в стратегически региони, на/или близо до границите.
• (c) Гранични войски – лимитани (exercitus limitanei).

Двата типа (a) и (b) често са дефинирани като „мобилни полеви армии“, защото за разлика от частите на лимитаните, техните операции не са били ограничени в рамките на една провинция. Но стратегическата им роля е била доста различна. Основната роля на ескортиращата армия вероятно е била да осигури на Императора защита срещу узурпатори – наличието на такава мощна сила би възпряло потенциалните конкуренти, а ако не успее, самата ескортираща армия често е била достатъчна за победата над тях. Вторичната им роля е да придружават императора при големи военни офанзиви, като кампания в чужбина или отблъскване на голямо варварско нашествие. Комитатите на Диоклециан, от друга страна, са имали задачата да подпомагат граничните войски при големи операции в диоцеза.

Висше командване

Изток

Структура на висшето командване на Източната римска армия ок. 395 г. Йерархията и числеността на армиите е на база сведенията в НД.: Източните magistri militum, командващи комитатите, са били подчинени директно на Императора. Дуковете са показани подчинени на magister militum на техния диоцез, както предполагат Jones и Elton. Местоположенията са дадени според зимните квартирувания през този период.

Структура на висшето командване на Западната римска армия ок. 410 – 425. Йерархията и числеността на армиите е на база сведенията в НД.: Подчинението на дуковете на комитите е като на Изток, като дуковете са подчинени на старшия офицер в техния диоцез (докато според НД те са подчинени направо на magister utriusque militiae). Местоположенията са дадени според зимните квартирувания през този период.

Частите на НД, отнасящи се за Изтока, са датирани около 395 г., към смъртта на Теодосий I. По това време, според НД, на изток е имало две ескортиращи императора армии (comitatus praesentales), всяка командвана от magister militum praesentalis – най-високият военен чин, подчинен директно на Императора. Те са се състояли предимно от части с ранг палатини (palatini). Освен тях е имало 3 полеви армии – комитати, по една във всеки диоцез: Източен Илирик, Тракия и Ориент, състоящи се предимно от части с ранг комитатенси (comitatenses). Начело на всяка е стоял магистър милитум (magister militum), който също е бил подчинен директно на Императора.

13те източни гранични дука (duces) са били подчинени на магистър милитум-а на техния диоцез: (Източен) Илирик (2 дука), Тракия (2), Понтика (1), Ориент (6) и Египет (2).

Организацията на Източната армия, както е дадена в НД, остава приблизително същата до идването на власт на Юстиниан I (упр. 525 – 565 г.).

Запад

Частите на Нотицията, отнасящи се за Запада, са завършени значително по-късно от тези за Изтока, ок. 425 г., след като Западът е завладян от Готите. При това, изглежда че тези части няколко пъти са били ревизирани в периода между 400 и 425 г.: например описанието за Британия трябва да е отпреди 410 г., т.к. за тогава се смята, че Римската армия се е оттеглила от Британия окончателно. Това отразява объркването на времената. Разположението и разделението на армията постоянно са се сменяли, за да отговорят на моментните нужди (на Империята). Размерът на хаоса през този период е показан в анализа на Heather's на армейските части на Запад. От 181 комитатски полка, описани към 395 г., само 84 съществуват след 425 г.; много полкове на комитатите всъщност са преобразувани части на лимитаните, което говори за унищожение или разпускане на около 76 комитатски полка през периода 395 – 425 г. Към 460 г. Западната армия в голямата си част е разпусната (или вляла се в армите на готските кралства).

Като следствие, Западната част на Нотицията не представя точно организацията на Западната армия към 395 г. (За този период за нея може би е по-добре да се съди по организацията на Източната част).

Организацията на Западната армия се различава значително от тази на източната. На Запад, след 395 г., императорът вече не е директен командир на разположените в диоцеза комитати, които вместо това са подчинени на военен генералисимус (късно-римски еквивалент на шогуна от прединдустриална Япония). Тази аномална организация се създава от възхода на полу-вандалския военен диктатор Стилихон (395 – 408), който бил назначен от Теодосий I за настойник на своя невръстен син, Honorius, който го наследил на Запад. След смъртта на Стилихон през 408 г. поредицата от слаби императори на Запад гарантира запазването на този пост от приемниците на Стилихон (особено Аеций и Рицимер), чак до падането на Западната Римска империя през 476 г. Генералисимусът имал титлата magister utriusque militiae (съкратено: MVM, буквално „командващ и двата рода (войски)“, т.е. и кавалерията и пехотата). Той имал под командването си една /но голяма/ западна ескортираща императора армия, базирана край Милано.

Подчинени на MVM са били всички командири на комитатите в Западния диоцез: Галия, Британия, Западен Илирик, Африка, Мавритания и Испания. За разлика от съответните командири на изток, които всичките имали чин магистър милитум, тези на Запад били с по-ниския чин военен комита (comes rei militaris), с изключение на този в Галия – генерал на конницата на Галия (magister equitum per Gallias). Предполага се, че това е поради факта, че всички комитатски полкове, с изключение на тези в Галия, са били по-малки от 20 – 30 000, колкото обикновено е командвал един магистър милитум.

Според НД, всичките 12 западни дукове (duces), освен двама, също са били подчинени директно на MVM, а не на комитите (comes) на техния диоцез. Обаче това не отговаря на организацията на Изток и вероятно не отразява ситуацията към 395 г.

Школи

И в Западната, и в Източната част, школите /наричани и схоли/ (scholae) – личният кавалерийски ескорт (гвардия) на императора – се намирали извън обичайното подчинение. Според Нотицията, командирите на школите, наречени трибуни на школата (tribunus scholae), са били подчинени директно на магистър официорум (magister officiorum) – Министъра на цивилната администрация. Това най-вероятно е било само за административни нужди, а по време на кампания трибуните на школите са били подчинени директно на императора.

Базиране

Войските на полевите и на граничните армии имали различна политика на квартируване. Частите на полевите армии често били разквартирувани заедно с цивилното население, докато граничните части имали свои собствени лагери.

Повечето гранични части били базирани във фортове като своите предшественици – легионите и помощните войски на Принципата, а в много от случаите те били базирани в същите фортове. Някои от по-големите полкове на лимитаните (гранични войски) (легиони и вексилатиони) са били разквартирувани в градовете, вероятно в перманентни лагери. Понеже поделенията на лимитаните (гранични войски) са действали в една област, имали са собствени лагери и често са били набирани от същата област, те като правило са поддържали по-добри отношения с местното население, отколкото комитатенсите и палатините, които често били прехвърляни от място на място и настанявани в частни жилища.

Частите на полевите армии, включително палатините, комитатенсите, а понякога и псевдокомитатенсите, в мирно време са били базирани в градовете, и /обикновено/ във временни лагери по време на кампания. Но изглежда, те са нямали нарочно изградени за целта лагери в/край градовете, подобно на също базираните в градове лимитани (limitanei). Според наличните доказателства те са били принудително разквартирувани в частни жилища (hospitalitas). Това се дължи на факта, че те често са зимували в различни провинции. Ескортиращите императора армии (comitatus praesentales) са придружавали императора в кампаниите, докато дори регионалните комитати (comitatus) са сменяли зимната си база според оперативните нужди. Все пак, през 5 век императорите рядко са участвали лично в кампаниите, така че Ескортиращите императора армии стават по-уседнали в зимните си бази. Западните Ескортиращи императора армии обикновено се базирали около Милано (Mediolanum), а двете източни комитати – около Константинопол.

Формирования

Промените в структурата на военните части през 4 век са били: намаляване числеността на частите и увеличаване на броя им, създаване на нови видове части и нова йерархия в организацията им, по-сложна от разделянето на легиони и спомагателни войски (auxilia).

Размер на частите

Нащитни знаци на полковете, командвани от Magister Militum Praesentalis II на армията на източната империя ок. 395 г. Страница от Нотиция Дигнитатум, средновековно копие от Късноримския сборник с официални структури на империята

Свидетелствата за размера на късната армия са частични и противоречиви. В таблицата по-долу са дадени някои скорошни оценки на размера ѝ по вид, тип и ранг на частта:

Оценка на размера на частите в армията през 4 век

Кавалерия тип на частта	Комитатенси (вкл. палатини)	Лимитани	XXXXX	Пехота тип на частта	Комитатенси (вкл. палатини)	Лимитани
Ала		120 – 500		Батальон (Auxilium)	400 – 1200
Ескадрон (Cuneus)		200 – 300		Кохорти		160 – 500
Батальон (Equites)		80 – 300		Легиони	800 – 1200	500 – 1000
Школа*	500			Milites		200 – 300
Вексилатиони (vexillationes)**	400 – 600			Нумери (Numerus)		200 – 300

* Школниците технически не са били Комитатенси ** Частите на вексилатионите са били наричани и „Equites“, например Equites Stablesiani

Все-още има доста неясноти, особено що се отнася до размера на частите на лимитаните, което се вижда и от широките граници на оценките. Също така е вероятно, даже твърде вероятно, размера на частите да се е изменял през 4 век. Например, изглежда че Валентиниан I е разделил около 150 комитатски части с брат си и съимператор Валенс. Като резултат, всеки е получил части с половин състав спрямо оригиналния (освен ако не се е провел масивен набор за да се възстанови бройката).

За Школите се смята, че са имали около 500 души, на база на свидетелства от 6 век.

За състава на комитатите има консенсус, че вексилатионите са били съставени от 500, а легионите – от около 1000. Най-голяма неяснота има за размера на пехотните поделения на помощната дворцова войска (auxilia palatina), сформирана от Константин. Свидетелствата са противоречиви, варирайки от 500 до 1000 души. Ако по-голямото число е вярно, тогава няма да има особена разлика между ауксилията и легионите, което е най-силният аргумент в подкрепа на по-малкото число – ок. 500.

Относно размера на граничните части, мненията са раздвоени. Jones и Elton предполагат, на база на оскъдните и неясни писмени свидетелства, че граничните легиони са наброявали около 1000 души, а останалите поделения в региона – около 500 души всяко. Други, позовавайки се на папируси и скорошни археологически разкопки, оценяват размера на граничните части наполовина на тази на Jones/Elton – т.е. около 500 за легионите и около 250 за останалите части.

Типове части

Школи

Въпреки че съществуват от началото на 4 век, единственият пълен списък на школите се намира в НД, показвайки състоянието към края на 4-ти – началото на 5 век. По това време е имало 12 школи /схоли/, от които 5 са били подчинени на Западния император, а 7 – на Източния. Тези полкове от ескортиращата императора кавалерия са наброявали около 6000 души общо, сравнено с 2000 equites singulares Augusti към края на 2 век. Мнозинството (10) от школите били „конвенционална“ кавалерия, с доспехи подобни на алите от Принципата, носейки титлите scutarii („щитоносни“), armaturae (с „броня“ или „доспехи“) или gentiles („местни“). Тези титли, изглежда, са станали изцяло почетни, макар отначало вероятно са отразявали разлика във въоръжението или етническия произход (с gentiles са наричали варварските племена, приети в империята срещу задължение за военна служба). Само две школи, и двете на Изток, са били специализирани части: една школа от clibanarii (катафракти – тежковъоръжена кавалерия), и една част конници-стрелци (sagittarii).

40 избрани военни от школите, наречени кандидати заради белите си униформи, изпълнявали ролята на лични телохранители на императора.

Палатини и Комитатенси

В полевите армии кавалерийските части носели имената вексилатиони палатини и вексилатиони комитатенси; Пехотните части – легиони палатини, спомагателни части палатини, легиони комитатенси и псевдокомитатенси. Спомагателните части имали ранг единствено на палатини, подчертавайки елитния им статус, докато подразделенията на легионите е можело да имат ранг на палатини, комитатенси или на псевдокомитатенси.

По-голямата част от кавалерийските части в полевите армии (comitatus) (61%) са носели същата полубронирана традиционна екипировка, имали са подобно въоръжение и тактическа роля като на алите от Принципата, и са били подходящи за близък бой. Тези части имали най-различно име: comites, equites scutarii, equites stablesiani или equites promoti. Отново, тези имена най-вероятно са чисто традиционни и не индикират различно въоръжение или функции. 24% от частите са били незащитена (без доспехи) лека кавалерия, означена Equites Dalmatae, equites Mauri или equites sagittarii (конници-стрелци), предназначени за предизвикване на противника и за преследване. Леката конница на Мавританците (произхождащи от Мавретания) служи на Рим като Помощна войска от времето на Втората пуническа война 500 години преди това. Equites Dalmatae, от друга страна, изглежда е била създадена едва през 3 век. 15% от частите на comitatus – кавалерията, са били тежковъоръжени (с тежки доспехи) – катафракти или clibanarii, предназначени за внезапна атака (всички подобни ескадрони са отбелязани като комитати в Нотицията, освен един)

Пехотните части се сражавали предимно в близък бой, подобно на частите при Принципата. Пехотното въоръжение било общо-взето подобно на това на Помощните войски през 2 век, с някои модификации (виж Въоръжение по-долу).

Гранични войски (limitanei)

Граничните войски (limitanei) са включвали повечето типове части. Пехотните части са били от типовете milites, numeri и auxilia, както и традиционните легиони и кохорти. Кавалерийските части са били от типовете equites, cunei и традиционните али.

Свидетелствата сочат, че частите на комитатенсите са били считани за по-добри от тези на граничните войски (limitanei). Разликата обаче не трябва да се преувеличава. Има предположения, че граничните войски са били съставени от местни земеделци, привиквани от време на време в армията, което водело до слаби умения за водене на бой. Тази гледна точка е отхвърлена от много от съвременните учени. Свидетелствата сочат, че граничните войски в този период са били съставени от професионални военни, занимаващи се само с това. Те е трябвало да се противопоставят на постоянните малки варварски набези – траен проблем на империята. Така че е твърде вероятно те да са били добре подготвени за бой. Това е демонстрирано при обсадата на Амида (359 г.), където обсадените гранични легиони противостоят на Персите с отлични умения и упоритост. Elton заключава, че липсата на исторически сведения за варварски нахлувания с по-малко от 400 души предполага, че с по-малко от толкова са се справяли граничните части, без да викат подкрепление от комитатите. Граничните части често били присъединявани към полевите армии (comitatus) за специфични кампании и понякога са били задържани в състава им за дълго време под титлата псевдокомитатенси, което предполага равна способност за водене на бой.

Специализирани части

Барелеф на Сасанидски тежковъоръжен конник. Той е облечен в доспехи и лицева ризница. Смята се, че това е типът доспехи, означена с римския термин clibanarii/clibanarius, вероятно означаващ „опечен човек“ поради жегата вътре в отвсякъде затворената броня. Забележете бронираните доспехи на коня. От Taq-e Bostan, Иран

Външни снимки
	Римски кавалерист катафракт.

В късноримската армия имало значителен брой тежковъоръжени кавалеристи наречени Equites cataphractariiи (от гръцкото kataphraktos означаващо „защитен отвсякъде“). Те били покрити от врата до петите с комбинация от ризница (scale armour) и/или ламеларни доспехи за торса и ламелна защита за крайниците, като често и конете им са били облечени в броня. Катафрактите носели дълга, тежка пика, наречена contus, дълга ок. 3.65 м, която държали с две ръце. Някои носели и лъкове. Основна тактика на катафрактите била внезапната атака, целяща да разкъса вражеската отбрана, концентрирайки съкрушителен удар на избрано място. В свидетелствата от 4 век се споменава и разновидност на катафрактите наречена clibanarii. Този термин може да идва от гръцката дума klibanos (фурна за хляб) или от сирийската дума за казан. Не е ясно дали clibanarius е алтернативен термин за катафрактите, или са били специфичен подвид катафракти. Този тип кавалерия е развиван от номадските конни племена на Евразийските степи след 6 век пр.н.е.: Скитите и техните родственици Сарматите. Този тип е възприет от Партите през 1 век пр.н.е. и по-късно от Римляните, които имали нужда от него, за да противостоят на Партите на Изток и на Сарматите по Дунав. Името напървият полк римски катафракти, появило се в археологическите находки, е ala I Gallorum et Pannoniorum cataphractaria, засвидетелствано в Панония в началото на 2 век – Траян#Втора Дакийска война. Въпреки че катафрактите в Римската армия не са нещо ново, техният брой в Късноримската армия е много по-голям, като повечето части са базирани на Изток. Трябва все пак да се отбележи, че няколко от частите, намиращи се на Изток, имат Галски имена, което безспорно показва западния им произход.

Частите, въоръжени с лъкове, са означени в Нотицията с термините equites sagittarii (конници-стрелци) и sagittarii (пеши стрелци, от sagitta = „стрела“). Както и при Принципата, най-вероятно и другите части са включвали някаква бройка стрелци с лък. Конниците-стрелци, изглежда са били предимно в леката кавалерия. Частите със стрелци, както конници, така и пешаци, са принадлежали към частите с ранг „комитати“. В граничните войски (limitanei, според НД, има само конници-стрелци като отделни части, което най-вероятно означава, че пехотните части на граничните войски) са имали собствени стрелци с лък.

Съществено отличие на Късноримската армия е появата на отделни артилерийски поделения, които по времето на Принципата са били включени в състава на легионите. 7 такива части са описани в НД, наречени ballistarii (от балиста = „катапулт“), като всички, освен една, са класифицирани като комитати. Една част от тях обаче се водят псевдокомитатенси, което значи, че те първоначално са принадлежали към граничните войски. Целта на създаването на отделни артилерийски части, трябва да е била възможността да се концентрира голяма огнева мощ, особено полезна при обсади. Редовите войскови части най-вероятно са продължили да имат собствена артилерия, особено в граничните войски.

В НД са описани няколко части, вероятно от леката пехота, с имена подсказващи специализация: superventores и praeventores („прехващачи“); exculcatores („съгледвачи“), exploratores („разузнавачи“). В същото време, Амиан описва леката пехота с различни термини: velites, leves armaturae, exculcatores, expediti. От контекста не става ясно дали това са отделни части, специализирани поделения, или отделени от основната част подразделения, специално въоръжени за специфична (конкретна) операция. От НД можем да направим извода, че поне в някои случаи Амиан е имал предвид отделни части.

Букеларии

Букеларии (Bucellarii – на латински – мн.ч. от букеларий – bucellarius); буквално „ядящ бисквити“, на гръцки: βουκελλάριοι) е термин за професионални войници в Късноримската и Византийската армия, които не са наети от държавата, а от частно лице, но все пак полагат клетва да служат на императора. Работодатели на тези „частни армии“ обикновено са били високопоставени генерали или цивилни служители. Поделенията на тези части обикновено били доста малки, но понякога, особено по време на гражданска война, можели да достигнат до няколко хиляди души. Накратко, букелариите били малки частни армии, въоръжавани и издържани от богати и влиятелни хора. Поради това те често били по-добре подготвени и въоръжени, а също и мотивирани, от войниците в редовните части по същото време. Зародили се в края на 4 век, те стават все по-важни, като по времето на Ранновизантйската армия те вече можели да съставляват по-голямата част от експедиционната армия. Някои извести работодатели на букеларии са магистър милитумите Стилихон и Флавий Аеций, и Преторианския префект Руфин.

Федерати

Освен редовните части в състава на Римската армия е имало значителни по брой съюзнически войски, известни като федерати (foederati – от foedus = „договор“) или симахи (symmachi) на Изток. Това са били или части, предоставени от варварските вождове по силата на договор или съюз с Рим, или dediticii. Такива сили са използвани от римляните през цялата им история, например сцените на битките на Траяновата колона в Рим показват, че частите на федератите са играли важна роля в Дакийските войни на Траян (101 – 106 г.).

През 4 век, както и при Принципата, тези сили са организирани в еднородни по етнически състав части, наречени нумери („войски“, макар че войска-numerus – е било също така и името на редовна пехотна част). Федератите са воювали заедно с редовната армия по време на някоя отделна операция или за определен период. Обикновено те са воювали само в региона, където живее племето, но понякога са използвани и другаде. Те са имали собствени командири. Не е ясно дали през 4 век са използвали собствените си оръжия и доспехи, както през 2-ри, или са ползвали стандартното римско въоръжение. В късноримската армия по-полезните и дълго служили федератски части, изглежда са присъединени (включени в редовете) на редовната армия, бързо ставайки неразличими от останалите редовни части.

Военна служба

Римляни

По времето на Принципата повечето от войниците и в легионите и в помощните войски (auxiliary), изглежда са били доброволци (voluntarii). Задължителната военна повинност (dilectus) никога не е била отменяна, но към нея се е прибягвало само при критични ситуации и по време на подготовка на крупни военни кампании, когато са били нужни много допълнителни войници. За сравнение – при Късноримската армия се е разчитало основно на принудително набрани Римски граждани. Първо, синовете на служещите в момента в армията и на ветераните са били задължени да се записват в армията. Второ, имало е годишна квота за наборници на база данъчната категория на областта (indictio). В зависимост от дължимия за земята им данък, земевладелецът, или групата от собственици са били задължени да осигуряват пропорционална бройка наборници за армията всяка година. Естествено, собствениците на земя имали интерес да запазят най-добрите млади хора за да работят в тяхното имение, и изпращали за войници по-негодните или неблагонадеждните. Има свидетелства и че за да попълнят своята квота, земевладелцитеса се опитвали да мамят, изпращайки войнишки синове (които трябвало да служат на друго основание) или скитници (vagi).

На практика военната повинност не е била всеобща. Първо, базираната на поземлена собственост квота е касаела само синовете на селяните, за разлика от гражданите. Това изключвало около 20% от населението на империята. Освен това, по времето на Принципата, робите не са били военно повинни, както и освободените (роби), и упражняващите някои професии, като пекари и ханджии. Освен това, провинциалните чиновници и куриалите (curiales – членове на градския съвет – общински съветници) – не можели да бъдат вербувани. Тези правила са били отслабвани само при критични ситуации, като военната криза от 405 – 406 г. (нападението на Италия от Радагайз) или голямото нахлуване на Галите). Най-важното е, че военната повинност е можела да бъде заменена с парична, при фиксирана цена за наборник. Това е важало за някои провинции в определени години, макар че конкретните детайли не са известни. От малкото налични доказателства следва, че военната повинност не е била равномерно разпределена между всички провинции, а е била концентрирана в областите, традиционно предоставящи войници за армията: Галия (включително двете „Германски“ провинции покрай Рейн) и Дунавските провинции, а в останалите региони повинността често е била заменяна с парична. Анализ на известния произход на комитатенсите в периода 350 – 476 показва, че в Западната армия произхождащите от диоцезите Галия и Илирик са представлявали повече от 52% от всички войници. Обобщено, от Дунавските провинции са били почти половината от войниците в цялата армия, макар че там са били само 3 от 12-те диоцеза. Това разпределение е в основни линии същото, както и през 2 век.

Наборниците е трябвало да минат комисия (подбор). Те трябвало да са между 20 и 25 годишни, като към края на 4 век интервалът е увеличен на 19 – 35 годишни. Наборниците трябвало да са физически здрави и не по-ниски от 6 римски фута (175 cm) допреди 367 г., когато това изискване било намалено до 5.3 Римски фута (167 cm). Според Вегеций в много късната Римска империя (ок. 400 г.) дори това изискване може да е било намалено: „...ако има необходимост, правилно е да се вземе предвид не ръста, а силата. Дори Омир е бил привлечен за подкрепа, защото е писал, че Тидей е бил нисък на ръст, но силен войник.“.

След като наборникът е бил приет, той е бил `маркиран` на ръката, вероятно с татуировка или дамга, за да се улесни разпознаването, ако опита да дезертира. След това му е издаван идентификационен диск (който бил носен на врата) и сертификат за приемане в армията (probatoria). След това бил зачисляван към някое поделение. Закон от 375 г. изисквал тези с изключително здраве и сила да бъдат зачислявани към комитатенсите. През 4 век минималният срок на службата е бил 20 години (24 години в някои части на гранични войски). За сравнение: по време на Принципата се е служило по 25 години и в легионите, и в спомагателните войски.

Широкото въвеждане на задължителна военна служба, задължението да служат синовете на войниците, намалението на ограниченията за възраст и ръст и `маркирането` на войниците води до сериозен проблем за армията да набира и задържа достатъчно военни. Наборните трудности са отразени в законите от това време: има предвидени наказания за случаите на самонараняване с цел избягване на военна служба (например отрязване на палец), включително един краен указ от 386 г. изискващ такова лице да бъде изгорено живо. Дезертирането явно също е било сериозен проблем, много по-тежък отколкото при Принципата, т.к. тогава армията е била предимно доброволна. Това се потвърждава от факта, че предоставянето на отпуск (commeatus) е много по-стриктно регулирано. Докато през 2 век войнишкият отпуск е одобряван от командира на частта, отпуск през 4 век е можел да одобри много по-висшестоящ офицер (дук, комита или магистър милитум). Към това се добавят свидетелствата, че комитатските части са били обикновено на 1/3 недопопълнени. Голямата разлика между официалната и реалната бройка войници в една част, е силно доказателство за проблемите с набора на войници. На обратното мнение е Elton, според когото Късноримската армия е нямала сериозен проблем с набора, ако се съди от големия брой официални освобождавания от военна повинност.

Варвари

Късноримски войници, вероятно варвари, изобразени на релефа (заден ред) в основата на Теодосиевата колона в Константинопол (ок. 390 г.). Войниците са палатини, т.к. са изобразени да охраняват императора (вляво). Повече от 1/3 от палатините по това време са родени като варвари. Обърнете внимание на колиетата с полкови знаци и дългата коса, каквато са носели варварите-новобранци, за разлика от късата коса, приета при Принципата

Варвари е общ термин използван от Римляните за означаване на хората, живеещи извън границите на Империята, и най-точно се превежда като „чужденци“.

Повечето учени смятат, че голям брой варвари са били завербувани по времето на Принципата да служат в Спомагателните части (auxilia) (в легионите е можело да служат само римски граждани). За това няма сигурни доказателства преди 3 век. Малкото свидетелства сочат, че по-голямата част, ако не и всички спомагателни войски тогава, са били съставени от Римляни-Перегрини (граждани с непълни права) или Римски граждани. Във всеки случай, към 4 век армията е била много по-зависима от варварски попълнения, отколкото през 1-ви и 2 век. Свидетелствата за това са:

1. В Нотицията са изброени няколко варварски военни селища в империята. Известни като лаети (laeti) или гентили (gentiles-„местни“), те са били важен източник на новобранци за армията. На отделни варварски племена, например Германски, Готски и Сарматски, е била давана имперска земя, където да се установят, в замяна на военна служба. Най-вероятно всяко племе е имало договорно задължение да предоставя определена бройка новобранци всяка година. Заселването в империята на варвари в замяна на военна служба не е нещо, започнало през 4 век – това е практика още от времето на Октавиан Август. Все пак изглежда, че през 4 век създаването на такива военни селища е много по-систематично и разпространено.;
2. В НД има голям брой части с варварски имена. Това най-вероятно е в резултат на преобразуването на нередовните съюзни части, имащи собствени местни офицери (известни като соции или федерати), в части на редовната армия. По времето на Принципата няма редовни части с варварски имена до 3 век, и дори тогава са рядкост, например „1-ва ала сармати“ (ala I Sarmatarum), засвидетелствана през 3 век в Британия – без съмнение наследница на Сарматските конници, изпратени там през 175 г.;
3. Появата на голям брой висши офицери с варварски имена в редовната армия, и евентуално дори в главното командване. В ранния 5 век Западната римска армия често е била командвана от родени като варвари генерали или такива с варварско потекло, като Арбогаст, Стилихон и Рицимер;
4. Възприемането от армията през 4 век на варварско облекло (особено Германско), обичаи и култура, показва нараснало варварско влияние. Например: римски военни части приемат описателни варварски имена като корнути („рогатите“) – препратка към Германския обичай войниците да закачат рога на каските си, и барити (barritus) – Германски боен вик. Дългата коса излиза на мода, особено в частите на палатините, където родените като варвари войници са били многобройни.

Количествената оценка на процента на войниците с варварски произход в армията от 4 век е силно спекулативна. Елтън е предприел най-подробният анализ на оскъдните доказателства. Според този анализ, 1/4 от изследваната извадка армейски офицери са били с варварски произход през периода 350 – 400 г. Анализът по десетилетия показва, че тази пропорция се запазва чак до началото на 5 век. От това следва и че варварите на по-ниски постове са били в подобна пропорция, иначе броят на офицерите щеше да нараства съответно.

Ако съотношението на варварите спрямо римляните е било около 1/4, то е било много по-високо отколкото в редовната армия на 2 век. Ако същият процент варвари бяха наети в помощните части на армията през 2 век, тогава повече от 40% от войниците щяха да бъдат варвари, т.к. помощните войски са били 60% от редовната сухопътна армия. Няма доказателства за привличане на толкова много варвари във войската през 2 век. Анализ на имената на войниците с не-римски произход показва, че 75% от тях са Германски, Готски или Вандали: Франки, Алемани, Сакси, Готи, и Вандали има в записаните в НД имена на части. Други съществени източници на наборници са били Сарматите от Дунавските земи; Арменците и Кавказките ибери от Кавказ.

За разлика от Римските наборници, мнозинството от варварските са били най-вероятно доброволци, привличани от перспективата за военна служба и кариера, която им се струвала по-добра в сравнение с условията за живот у дома. Освен това, след отслужване на военната си служба, варварите придобивали статут на римски граждани. Една малка част от наборниците са постъпвали в армията принудително, например dediticii (варвари, предали се на римските власти доброволно, често за да избегнат битка със съседно племе), или племена, победени от римляните и задължени с мирен договор да предоставят определен брой наборници годишно. Варварите са били наемани или директно, като се запишат индивидуално в редовната армия, или индиректно, в състава на нередовните федератски части, преобразувани в редовни части.

Чинове, заплащане и облаги

Обикновени войници

В основата на командната пирамида се намирали обикновените войници: педи (pedes – пехотинци) и екви (eques – кавалеристи). За разлика от войниците през 2 век, на тези от 4 век храната и въоръжението не са били за сметка на тяхната заплата (стипендия – stipendium), а са били предоставяни безплатно. Това е било така поради факта, че войнишката заплата, плащана в обезценени сребърни денари (denarii), при Диоклециан е имала много по-ниска стойност, отколкото през 2 век. Тя губи и последната си стойност при Константин, и от средата на 4 век вече не се изплаща редовно.

Единственият съществен доход на войниците идвал от т.нар. донатив – паричните бонуси, раздавани периодично от императора, т.к. те се изплащали в златни солиди (solidi) (които никога не се обезценявали), и/или в чисто сребро. Имало е редовни бонуси от 5 златни солида на всеки пет години от възцаряването на поредния Август (т.е. по един солид на година). Също така, при възкачването на нов Август – по 5 солида и фунт сребро (имащо стойност 4 солида) – общо 9 солида. Дванадесетте императори (Августи) управлявали на Запад между 284 и 395 средно по 9 години. Това прави средно по още 1 солид на година допълнителен бонус. Така войнишкият доход в този период е бил поне 2 златни солида на година. Възможно е, въпреки че няма доказателства, допълнителен бонус да е бил плащан не само при възкачването на нов Август, но и на нов Цезар. Документираният доход от 2 солида е само 1/4 от дохода на един легионер от 2 век, който е бил еквивалентен на 8 солида. Бонусът при уволнение на войник от 4 век (който включвал и малко парче земя) също бил миниатюрен, в сравнение с бонуса на легионер от 2 век, защото стойността му била само 1/10 от него.

Въпреки несъразмерното спрямо времето на Принципата заплащане, според Jones и Elton, заплатата през 4 век е била атрактивна, сравнена с тежката реалност на селските семейства в предимно земеделската среда, откъдето идвали повечето наборници. Срещу този довод може да се посочи явната непопулярност на военната служба.

Все пак, заплащането трябва да е било много по-атрактивно за по-високите чинове. Най-високо заплатени са били елитните кавалерийски части на школите, след тях частите на палатините, после на комитатенсите, и най-накрая на граничните войски (лимитаните). Има малко свидетелства колко точно е била разликата в заплащането между типовете войски. Но че е имало значителна разлика показва примерът с actuarius на комитатски полк, който е получавал 50% повече от същия чин в псевдокомитатенски полк.

Полкови офицери

Чиновете на полковите офицери в частите от стар тип (легиони, али и кохорти) остават същите, както при Принципата до центурион и декурион. В частите от нов тип – вексилатиони, ауксилиа и т.н. – чиновете имат съвсем други имена, съставени по подобие на титлите на местните административни чиновници. За тези нови чинове се знае толкова малко, че е невъзможно да се съпоставят с достатъчна сигурност с традиционните чинове. Вегеций казва, че дукенарият (ducenarius) командва, както си личи от името, 200 души. Ако е така, то кетенарият (centenarius) може да отговаря на центурион в стария тип части. Вероятно най-точна съпоставка може да се получи, ако се сравнят нивата на заплащане:

Полкови офицери в армията през 4 век

Коефициент спрямо базовата заплата (2 век) или annona (4 век)	кохорти от 2 век (нарастващи чинове)	част от 4 век (нарастващи чинове)
1	педес (пехотинец)	pedes
1.5	tesserarius („ефрейтор“)	semissalis
2	signifer (центурионен знаменосец) optio (помощник-центурион) vexillarius (знаменосец на кохорта)	circitor biarchus
2.5 до 5		centenarius (2.5) ducenarius (3.5) senator (4) primicerius (5)
над 5	centurio (центурион) centurio princeps (главен центурион) beneficiarius? (помощник-командир на кохорта)

Забележка: Чиновете си съответстват по ниво на заплащане, не е задължително да имат същите функции

От таблицата се вижда, че заплатата на висшите офицери през 4 век пропорционално е доста по-ниска, спрямо тази на редовите войници, в сравнение с 2 век, което се съгласува с по-ниската заплата, получавана от висшите чиновници на гражданската администрация.

Полкови и корпусни командири

Полкови и корпусни командири в армията през 4 век

Ниво на заплащане (спрямо един пехотинец)	Чин (нарастващ ред)	Брой в армията (според Нотицията)	Функция
12	Протектори	няколкостотин (200 в domestici при Юлиан)	полкови командири-кадети
няма инф.	Трибун (или префект)	ок. 800	полкови командир
няма инф.	Трибун комита	няма инф.	(i) командир, протектор доместик (комита доместик) (ii) командир на бригада или два слети полка или (iii) някои (по-късно всички) трибуни на школи (iv) някои щабни офицери (tribuni vacantes) към магистър или император
100	Дук (или по-рядко комита) лимитис	27	командир в гранични войски
няма инф.	Военен комита (Comes rei militaris)	7	командир на малка комитатска (comitatus) армия в диоцез
няма инф.	Армейски генерал:Магистер милитум (Magister militum) (Магистър–еквитум – magister equitum на Запад)	4	Командир на голяма комитатска (comitatus) армия в диоцез
няма инф.	Командващ Съпровождащата императора армия(Magister militum praesentalis) (magister utriusque militiae на Запад)	3	Командир на имперския ескорт /гвардия/ (comitatus praesentalis)

В таблицата по-горе са показани чиновете на офицерите, които са имали специално пълномощие (sacra epistula, lit: „тържествено писмо“). То е било връчвано на новоназначения офицер лично от императора на специална церемония.

Детайл на мозайка от 4 век, изобразяваща ловна сцена. Фигурите вероятно са на Римски военни офицери, носещи всекидневна (не бойна) униформа (т.е. без доспехи и шлем, но с щит и копие) от късната армия. (През имперския период военните обикновено не са били изобразявани в бойна обстановка). Обърнете внимание на белезникавите туники с дълги ръкави. Свастиката, избродирана на лявата туника, е била мистичен символ, вероятно с индо-европейски произход, символизиращ вселената /кръговрата на слънцето през четирите сезона/ и е била масово използвана от римските войници за украса. Обърнете внимание на военния плащ (chlamys) и панталоните. Емблемата на щита показва от кой полк е носещият го. Забележете и лентите, избродирани на ръкавите и раменете. От Пиаца Армерина, Сицилия

Полкови командири-„кадети“ (Протектори – protectores)

Значителна новост през 4 век е създаването на части от протектори, състоящи се от старши офицери-„кадети“. Въпреки че протекторите би трябвало да са войници, издигнати в чин поради добра служба, като обща практика се налага приемането в тези части на младежи извън армията (често синове на старши офицери). Частите от протектори са служили и като школа за офицери и като източник на щабни офицери, способни да изпълняват специални задачи на магистрите милитум или на императора. Тези, които били прикрепени към Императора, са известни като дворцови протектори (protectores domestici) и са организирани в четири школи, ръководени от дворцов комита (comes domesticorum). След няколко години служба в частите, протекторът обикновено е бил повишаван, и е получавал пълномощно от императора да командва военна част.

Полкови командири (трибуни)

Полковите командири са имали един от следните три чина: трибун (tribunus – на комитатските части и граничните кохорти), префект (praefectus – на повечето от останалите гранични части – limitanei) или препозит (praepositus – на част в помощни войски – milites- и в някои от съюзните варварски части). Освен това названиетотрибун (tribunus) е било използвано в разговорната реч за командир на каква да е част. Макар че повечето трибуни са били назначавани от редовете на протекторите, една малка част, отново синове на висши действащи офицери, са били директно назначавани на поста. Статутът на полковите командири се е различавал чувствително според ранга на тяхната част. Най-високо са стигали някои командири на школите, които са получавали благородническата титла комита (comes). Това се превръща в практика след 400 година.

Висши полкови командири – трибуни комити (tribuni comites)

Комитет (comitiva – „Колегия на придружителите (на императора)“), е било благородническо съсловие създадено от Константин I, с членство в което са били награждавани (удостоявани) хора с висши граждански и военни чинове, особено от обкръжението на императора. То частично се е припокривало със съществуващите съсловия на Сенаторите и Конниците, като в него е можело да бъде включен член на някое от двете (но не е било задължително). То е било разделено на три ранга, от които само първият – комита от първи ранг (comes primi ordinis – равнозначен на сенатор) запазва някакво значение след 450 г., поради раздаването им на твърде много хора. В много случаи титлата се е давала ex officio, но тя е могло да е чисто почетна.

Във военната сфера титлата комита от първи ранг (comes primi ordinis) е била присвоявана на някои висши трибуни (tribuni). Това били: (1) командирът на дворцовите протектори (protectores domestici), който към 350 г. е имал чин дворцов комита (comes domesticorum); (2) някои трибуни от школите: след ок. 400 г. командирите на школите получавали тази титла още при назначаването си; (3) командирите на бригада от два слети комитатски полка вероятно също са получавали титлата комита. (Такива слети полкове винаги са действали и прехвърляни заедно, например двата легиона Ioviani и Herculiani); (4) на последно място, някои трибуни без поделение (tribuni vacantes), които служели като щабни офицери на императора или на магистър милитума, също можели да получат тази титла. Тези офицери не са били равни по военен чин на военните комити (comes rei militaris), които командвали части (обикновено на малка армия от комитати в диоцез), а са командвали един или два полка (или николко).

Армейски командири (дукове – duces, военни комити-comites rei militaris, магистри милитум-magistri militum)

Командирите на армии, т.е. армейски образувания съставени от няколко полка, са имали следните чинове (в нарастващ ред): граничен дук (duces limitis), военен комита(comites rei militaris), и магистър милитум (magistri militum). Те са съответствали по чин на генералите и фелдмаршалите в съвременните армии.

Дук (или по-рядко комита) limitis (lit. Граничен командир), е командвал граничните войски (limitanei) и речните флотилии, разположени в граничните провинции. До времето на Константин I, дукът е бил подчинен на викария (vicarius) на диоцеза, в който са разположени войските. След ок. 360 г. дукът по принцип е бил подчинен на командира на комитата, разположен в същия диоцез (бил той магистър милитум или комита). Те обаче имали право да се обръщат директно към Императора, както се вижда от запазени императорски едикти. Няколко от граничните командири, по изключение, са имали чин комита, например comes litoris Saxonici („Комита на Саксонското крайбрежие“) в Британия.

Военните комити – Comes rei militaris (букв. „Придружител (на императора) за военни операции“) обикновено е командвал малка армия-комитат в диоцез (обикновено около 10 000 души). По времето на НД, комити е имало предимно на Запад, поради разделянето на западните армии – комитати на няколко по-малки части. На Изток е имало двама военни комити (comites rei militaris), командващи в Египет и Мавритания само гранични войски (limitanei). Техният статут може да се дължи на факта, че те по време на НД са били подчинени директно на Императора (по-късно те са били подчинени на магистър милитум на Ориента-magister militum per Orientem). Военните комити (comes rei militaris) също така са командвали граничните дукове в своя диоцез.

Армейските генерали – Magister militum (букв. „Командващ войниците“) са командвали големи армии комитати в диоцеза (обикновено над 20 000 войника). Магистър милитум е командвал също и дуковете в диоцеза, в който е разположена армията (comitatus) му.

Най-висок чин Генерал на Имперската армия – Magister militum praesentalis (букв. "Повелител на войниците присъстващи [при Императора]") е имал командирът на ескортиращата императора армия (обикновено съставена от 20 – 30 000 войника). Този чин е бил равен по ранг на Magister utriusque militiae („Генерал на конницата и пехотата“), Magister equitum („Генерал на конницата“) и Magister peditum („Генерал на пехотата“).

Не е ясно каква част от командирите на армии са получили поста си чрез повишение по чин, но вероятно те не са били много, т.к. повечето офицери, минали през всички чинове, докато стигнат до командир на полк вече са били на пенсионна възраст и едва ли са повишавани по-нагоре. За разлика от тях, директно назначените от императора протектори и трибуни са доминирали висшите командни ешелони, т.к. обикновено са започнали като младежи. За тях повишението до командир на армия е ставало бързо, напр. бъдещия император Теодосий I е бил дук на 28-годишна възраст. Също така е било възможно да се прескачат чинове от военната кариера. Командирите на школи, които са имали привилегията да имат директен достъп до императора, често са стигали до най-високия чин магистър милитум (magister militum): например офицерът с варварски произход Агило е бил повишен директно до магистър милитум (magister militum) от трибун на школа през 360 г., прескачайки дук.

Снаряжение

Фриз, показващ (в долната си част) кавалерията на Константин I, която преследва частите на Максентиус към река Тибър при битката за Милвианския мост (312 г.). Изображението доказва, че войниците през 4 век са носели метални доспехи (войниците на Максентиус имат или ризници или някаква люспеста броня). Кавалерията на Константин не е бронирана, вероятно защото това са части от леката Илирийска конница (equites Dalmatae) и конници-стрелци. Детайл от Арката на Константин, Рим

Детайл от барелеф на бившата Колона на Теодосий в Константинопол (Истанбул). Датирана ок. 390 г. Римски войници в атака. Забележете, че войникът в центъра има шлем тип Intercisa с метален кръст (вероятно означаващ офицерски чин) и е облечен в ризница или люспеста броня – доказателство, че твърдението на Вегеций, че пехотата не е носела шлемове и доспехи в късния 4 век, е погрешно. Археологически музей Истанбул

Късноримски шлем, наречен шлем Deurne. Той е покрит със скъпа украса от сребро и злато, и е надписан на кавалерист от Стабилната кавалерия (Equites Stablesiani).

Основното снаряжение на един пехотинец през 4 век е приблизително същото, както и през 2 век: метална ризница, метален шлем, щит и меч. Еволюция в снаряжението се наблюдава през 3 век. Тенденциите са към възприемане на по-топло облекло, изоставяне на характерното само за легионите въоръжение и доспехи, приемане на въоръжение от пехотата на такова, използваното само от кавалерията по-рано, по-широко използване на тежковъоръжена и бронирана кавалерия наречена катафракти (cataphracts).

Облекло

През 1-ви и 2 век облеклото на Римските войни се е състояло от бельо, туника с къси ръкави, стигаща до коленете, и специални подковани военни сандали-калига (caligae). Това облекло, оставящо ръцете и краката голи, е възникнало в Средиземноморския климат и не било подходящо за по-студеното време на Северна Европа. След 1 век, през зимата в Северна Европа войниците се обличали с туники с дълги ръкави, панталони – браки (bracae), чорапи (носени вътре в сандалите caligae) или ботуши с връзки (има сведения че са носени с партенки). През 3 век тези дрехи стават по-широко разпространени, достигайки също и до Средиземноморските провинции. При топло време най-вероятно панталоните са били сваляни и вместо ботуши са били носени сандали. Късноримското облекло често било силно украсено, с тъкани или бродирани ленти-clavi, кръгли медальони-orbiculi или квадратни панели – tabulae, пришити към туниките или наметалата. Тези цветни декоративни елементи обикновено представлявали геометрични шарки или стилизирани флорални мотиви, но можело да включват и фигури на хора или животни. Отличителна част на войнишкото облекло, въпреки че вероятно е била носена и от цивилни чиновници, била кръгла шапка без периферия, наречена Панонска шапка (pileus pannonicus).

Доспехи

Легионерите от 1-ви и 2 век са носели предимно ламеларни доспехи – (Лорика сегментата) – сложна броня от ламеларни плочки, осигуряваща по-добра защита в сравнение с другите видове доспехи тогава – ризницата (lorica hamata) и люспестата броня (lorica squamata). Тестването на изготвени в съвремието възстановки показва, че този тип доспехи е бил непробиваем за директен удар или стрела. Той обаче е бил некомфортен: тестовете установили, че прежулването прави болезнено носенето им повече от няколко часа. Те освен това били скъпи за направа и трудни за поддръжка. През 3 век лорика сегментата изглежда е била изоставена и войските са носели или ризници (chain mail) (основно) или люспеста броня – стандартните доспехи за Помощните войски (auxilia) от 2 век. Художествените творби показват, че повечето от войниците в късен Рим са носели метални доспехи, въпреки твърдението на Вегеций за обратното. Например илюстрациите в НД показват, че оръжейните фабрики (fabricae) са произвеждали ризници в края на 4 век. Големи парчета и от двата вида – ризница и люспеста броня – са намерени при разкопки при Триер и Weiler-La-Tour съответно, в пластове от 4 век. Офицерите като правило са носели железни или бронзови ковани анатомични брони, както и по времето на Принципата, заедно с традиционните птериги – пола с прикрепени кожени ленти за защита на краката. Тежката кавалерия – катафрактите и клибанариите (cataphract и clibanarii), от малкото изображения и особено от описанията на Амиан, изглежда са носели специален тип броня. В частност техните крайници са били защитени от ламинарна (ламелна?) защита, съставена от извити застъпващи се метални сегменти: „Laminarum circuli tenues apti corporis flexibus ambiebant per omnia membra diducti“ (Тънки кръгове от железни плочки, напаснати по извивките на телата им, напълно покривали техните крайници).

Шлемове

Римските кавалерийски шлемове предоставяли допълнителна защита – чрез по-широки набузници и по-голяма задна козирка – на страните и задната част на главата, отколкото шлемовете на пехотата. Пехотата е била по-малко уязвима в тези области поради по-тясната си формация при бой. През 3 век шлемовете на пехотата възприемат по-добрата защита на кавалерийските шлемове при Принципата. Набузниците често можели да се завържат заедно под брадичката, за да предпазват лицето, като покривали ушите, с изключение на една цепка, оставена за да може войникът да чува – напр. „Тип Е“ на Помощни войски или вариантът му от Niederbieber. Кавалерийските шлемове стават още по-затворени – напр. „Heddernheim“ тип, близък до средновековния great helm, но за сметка на известни ограничения за погледа и слуха.

Към края на 3 век е въведен принципно нов тип римски шлем. Предишните римски шлемове, имащи келтски дизайн (и произвеждани в Галия), били заменени от нов тип, наподобяващ шлемовете, използвани в Сасанидската империя (или от Сарматите). Новите шлемове се произвеждали от няколко метални плочи, обединени от медиален гребен, и са известни като късноримски шлемове („ridge helmets“). Те се разделят на 2 подгрупи – типове „Intercisa“ и „Berkasovo“. Този от тип „Intercisa“ имал каска от 2 части, не пречел на лицето и имал дупки за ушите в свръзката на набузниците с шлема, осигурявайки добра чуваемост. „Intercisa“ е била по-проста и евтина за производство, затова най-вероятно е била най-често използваната, но е била структурно по-слаба и затова осигурявала по-слаба защита. Този от тип „Berkasovo“ е бил по-здрав и е осигурявал по-добра защита. Бил е направен от 4 до 6 метални пластини за каската (и характерния медиален гребен), защита за носа, широка предна козирка занитена за каската, и широки набузници. Това най-вероятно е била кавалерийската версия, т.к. набузниците нямат отвори за ушите. Необичайно, един шлем, намерен в замъка Бург в Англия, е от тип „Berkasovo“, но има набузници с дупки за ушите. Защита за лицето от метална мрежа или във вид на метални антропоморфни маски с дупки за очите, често е била добавяна към бронята на тежката кавалерия, особено на катафрактите.

Въпреки че компонентите от които са се правили шлемовете, по всяка вероятност не са били скъпи, много от оцелелите Късноримски шлемове, включително от тип „Intercisa“, носят следи от скъпа декорация във вид на сребърен или сребърно-златен обков. Едното логично обяснение за това е, че повечето оцелелите шлемове са били на офицери, и сребърната или позлатената украса е била символ на чина им, а инкрустираните скъпоценни камъни вероятно означават, че шлемът е принадлежал на висш офицер като „Deurne helmet“. Други учени смятат, че са достигнали до нас, защото са били широко използвани от войниците от комитатите, на които са били давани като форма на заплащане или за награда.

Щитове

Легионерският скутум – изпъкналият правоъгълен щит – също изчезва през 3 век. Всички части, освен тези на стрелците с лък, възприемат овалния (понякога кръгъл) щит на Помощните войски (clipeus). Щитовете, съдейки по намерените образци край Dura Europos и Nydam, са били от вертикални дървени планки, залепени една за друга, покрити (обикновено) с боядисана (волска?) кожа отвътре и отвън. Краищата на щита са обшити с волска кожа, която, като се свие при изсъхването, стяга частите, увеличавайки структурната здравина. Това обшиване (с волска кожа) е било и по-леко от канта медна сплав, използван в по-ранните римски щитове.

Ръчни оръжия

Гладият, къс (средна дължина 46 см.) широк меч за промушване, предназначен за близък бой, който е бил стандартно въоръжение на пехотата по времето на Принципата (и на легионерите и на помощните войски), също излиза от употреба през 3 век. Пехотата се въоръжава със Спата – по-дълъг (средна дължина: 76 см.) меч, който преди това се е използвал предимно от кавалерията. Освен това, Вегеций споменава за ползването на по-къс меч, наречен семиспата (semispatha). По същото време пехотата получава тежко ударно копие (Хаста), което става основно оръжие за близък бой, заменяйки гладия. Тези тенденции показват поставянето на акцента върху борбата с врага на „една ръка разстояние“. За периода на целия 4 век, няма археологични или художествени свидетелства за използването на pugio (Римска бойна кама), която е засвидетелствана до 3 век. В гробовете от 4 век са намирани къси, едноостри ножове заедно с кания за закрепване на военен колан.

Метателни оръжия

Освен ударното копие, късноримският войник можело да бъде въоръжен и с копие за хвърляне – верутум (verutum) или спикулум, разновидност на тежкия дълъг Пилум, подобен на ангона. Вместо тях, той е можел да бъде въоръжен с няколко къси копия (lanceae). Късноримският пехотинец често е носел 5 – 6 утежнени с олово дротика за хвърляне, наречени плумбата (plumbatae – от plumbum = „олово“), с обсег на поразяване до 30 м. – доста по-далеч от копието. Дротиците били носени захванати отвътре на щита. По този начин, късноримският пехотинец е разполагал с много по-голяма поразяваща мощ, отколкото предшественика си при Принципата, който обикновено е имал само две копия пилум. Стрелците с лък в късноримската армия продължавали да използват съставния лък като основно оръжие. Той е бил сложно, компактно и мощно оръжие, подходящо и за пешаци и за конници (кавалерийската версия е била малко по-компактна от пехотинската). Малка част от стрелците може също така да са били въоръжени с арбалет или ръчна балиста (manuballista).

Тилово осигуряване на армията

Продукти на военна фабрика (fabricae), от Нотиция Дигнитатум. На илюстрацията са показани: шлемове, щитове, ризници и ламеларни протектори за крайниците, различни оръжия.

Пълноразмерна възстановка на Римски патрулен кораб от 4 век (lusoria), вероятно от силите на дука на провинция Германия I. За модел е използван един от петте късноримски кораба, намерени край Moguntiacum в началото на 80-те години на 20 век. Корабът на илюстрацията, означен като Майнц тип А, е имал дълъг (22 м.) и тесен (2.8 м.) корпус за бързина, както и заоблен кил, позволяващ да навлиза в плитчини. Той е можел да превозва 32 моряка, в пълно бойно снаряжение – по 16 гребци от всяка страна. На борда на кораба войниците са окачвали щитовете си на специални стойки, закрепени за перилата (планшира), за да ги предпазват от изстрели откъм брега. Museum fur Antike Schifffahrt, Майнц, Германия

Решително превъзходство на късноримската армия спрямо всичките ѝ противници, с изключение на Персите, е било наличието на сложна организация, гарантираща подходящото въоръжение и необходимите провизии по време на кампания. Подобно на неприятелите си, късноримската армия е можела да разчита на конфискуването на храна и фураж за доставки по време на кампания на чужда територия. Но това очевидно не е било желателно на Римска територия и неприложимо през зимата, или през пролетта преди жътва. Добре организираната система за доставки на провизии е позволявала на армията да воюва във всички сезони и в райони, където врагът е използвал тактиката на „изгорената земя“.

Организация на доставките

Отговорност за осигуряването на армията е носел Преторианският префект (praefectus praetorio) на оперативния сектор. Той е контролирал йерархията от граждански власти (начело на които са били викариите на диоцеза и губернаторите на провинции), чиито агенти са събирали, съхранявали и доставяли провизиите директно на военните части или в предварително определени за целта укрепени центрове. Количествата на доставките е било огромно и е изисквало продължително и подробно планиране преди голяма кампания. Един късноримски легион от 1000 души се е нуждаел от минимум 2.3 тона зърно (или еквивалент) на ден. Една полева армия от 25 000 души, съответно се е нуждаела от около 5000 тона зърнен еквивалент за една 3-месечна кампания (плюс фураж за конете и транспортните животни).

Транспортиране на доставките

Такива големи товари е трябвало да бъдат превозвани с кораб, колкото е възможно по-надалеч, по море и/или река, и по възможно най-краткото разстояние по суша. Това се е налагало, т.к. превозът по вода е бил много по-евтин от превоза по суша (както и сега, въпреки че разликата днес е по-малка).

Превозването по суша е извършвано от cursus publicus (имперската транспортна служба), обикновено с товарни коли – ангарии (angariae), с максимален полезен товар от ок. 680 кг, теглени от два чифта волове. Полезният товар на повечето римски товарни кораби от този период е бил около 10 000 – 20 000 модии (modii) (70 – 140 тона). Така, един кораб със средна вместимост 100 тона, с екипаж от 20 души, е можел да превози същия товар като прибл. 150 товарни коли (които са изисквали 150 водача и 600 вола, плюс заплащането им, плюс фураж за животните). Търговският кораб, освен това, при подходящ вятър, се е движел около три пъти по-бързо от волския впряг (който имал средна скорост 3 км/ч.). Корабите, също така, можели да плават през цялата светла част на деня, докато воловете вървели само по 5 часа на ден. По този начин, търговския кораб можел да изминава до 100 км на ден, в сравнение с 15 км за колите. Недостатъкът на корабите бил, че повечето кораби с такава товаропреносимост, били с квадратни платна (без гребци). Те можели да плават само при попътен вятър и понякога се налагало да чакат подходящ вятър с дни в пристанищата. (Имало е обаче малки крайбрежни и речни товарни кораби, наречени актуари (actuariae), комбиниращи платна и гребци, които осигурявали по-голяма гъвкавост). Морският превоз, освен това, бил спиран изцяло през зимата, за поне четири месеца (т.к. бурното време го правело твърде рискован), а дори и през останалата част на годината корабокрушенията са били чести. Въпреки това, достигналите до нас разценки за превоз показват, че е било по-евтино да се превози товар от зърно по море от Сирия до Лузитания (т.е. през цялото Средиземно море и дори по-далеко – ок. 5000 км), отколкото само на 110 км. по суша.

Речните кораби (actuariae) можели да плават през цялата година, с изключение на периодите, когато реките замръзвали, или при пълноводие (след обилни валежи или когато се топи снегът), когато речните течения са били опасно силни. По всяка вероятност установяването на имперската граница по линията Рейн-Дунав е било продиктувано от логистичната нужда от големи реки, по които да плуват корабите с доставки, а не толкова от съображения за защита на границата. По бреговете на тези реки са били гъсто разположени нарочно построени военни пристанища (portus exceptionales). Охраната на конвоите с доставки е била задължение на речни флотилии (classes) под командването на речни дукове. В НД няма информация за флотилиите по Рейн (т.к. границата по Рейн е била изоставено към времето, когато е съставяна Западната част на Нотицията), но са споменати четири Дунавски флотилии (classes Histricae) и 8 други флотилии (classes) по притоците на Дунав. Всяка флотилия е била командвана от префект на флотилията (praefectus classis), който е бил подчинен на местния дук. Така излиза, че всеки дук на Дунавска провинция е имал поне една флотилия (като един от тях – дукът на Панония (dux Pannoniae) – е контролирал три).

Производство на оръжие

През 4 век производството на оръжие и снаряжение е било до голяма степен централизирано (и вероятно стандартизирано) в няколко големи държавни фабрики за оръжие (fabricae), документирани в НД. За тях не се знае кога са били създадени, но със сигурност по времето на Диоклециан вече са съществували. Има свидетелства, че през 2 век такива фабрики е имало в легионерските бази и дори в много по-малките фортове на Помощните войски, където се трудели самите войници. Няма никакви свидетелства, нито археологически, нито писмени, за наличието на фабрики по време на Принципата, извън военните бази, в които да работят цивилни (все пак съществуването им не може да бъде тотално отхвърлено, защото няма археологични доказателства и за късноримските фабрики). Късноримските фабрики били разположени в граничните провинции и диоцези. Някои произвеждали всякакви оръжия и брони (fabrica scutaria et armorum) или само едно от двете. Други били специализирани в производството на един или повече видове от следното въоръжение, например: фабрика за мечове – fabrica spatharia, за копия – lanciaria, за лъкове – arcuaria, за стрели – sagittaria, за брони-loricaria, за тежки брони – clibanaria (брони за катафрактите), и за катапулти – ballistaria.

Укрепления

Стените на Теодосий II в Константинопол, построени 408 – 413 г., за да увеличат защитената от стените на Константин площ. Забележете масивните кули със зъбери и оцелелите части от стената. Стените са имали три реда, всеки контролиращ съседния. Те са били непревземаеми до развитието на барутната артилерия в късното Средновековие

Пример за късноримско укрепление. Забележете издадените напред кули, позволяващи надлъжен (на стената) огън. Първоначално стените и кулите са били по-високи, отколкото са днес, а зъберите не са оригиналните, а са били грубо издълбани във външната стена през Средновековието. Църквата, която се вижда вътре, е била построена през 12 век от Норманите. Замъка Порчестер, Англия. 3 век

В сравнение с 1-ви и 2 век, през 3-ти и 4-ти са построени много повече Фортове. Късноримските укрепления – и новите, и укрепените стари, са имали много по-добри защитни функции, в сравнение с предходните. Осен това, през късния 3-ти и 4 век са били укрепени много селища и градове, включително самият Рим и източната столица – Константинопол.

Според Лутвак (Luttwak), римските фортове от 1-ви-2 век, било то castra legionaria (грешно превеждано като легионерска „крепост“) или форт на Помощни войски, са били жилищни бази, и не са били проектирани да издържат на сериозна атака. Типичната им правоъгълна форма, дългите, тънки и ниски стени, плиткият ров и неукрепените врати не са били подходящи за защита, а са имали за цел разграничаване и предпазване от единични нарушители. Това мнение е твърде крайно, т.к. всички свидетелства сочат, че такива фортове, дори по-простите ранни типове, построени по образец на походните лагери (ров, земен насип и дървена ограда), предлагали значително ниво на защита. Последното се доказва от обсадата на легионерския лагер при Castra Vetera (Ксантен)по време на въстанието на батавите през 69 – 70 г. Тогава 5000 легионера успели да удържат отбраната в продължение на месеци срещу неколкократно превъзхождащите ги въстанали Батави и техните съюзници, ръководени от отстъпника Гай Юлий Цивилис, офицер от Помощните войски, който хвърлил срещу тях около 8000 от своите войници (т.е. обучени и въоръжени от Рим части от Помощни войски) и използвал подобни на римските обсадни оръдия. (Римляните били принудени да се предадат, едва когато им свършили провизиите).

Независимо от всичко, късните фортове без съмнение са били построени така, че да предоставят много по-добри защитни функции отколкото тези през 2 век, включително следните:

1. По-дълбоки (средно: 3 м.) и много по-широки (средно 10 м.) околни ровове (fossae). Те са имали плоско дъно, а не традиционната V-образна форма. Такива ровове затруднявали приближаването на обсадна техника (стълби, тарани и обсадни оръдия) към стените. Рововете, също така, концентрирали атакуващите в ограничено пространство, където те били изложени на обстрела от стените.
2. По-високи (ок. 9 м.) и по-дебели (ок. 3 м) стени. Крепостните стени били изграждани от камък или облицовани отвън с камък, а отвътре изградени с натрошен камък. По-голямата дебелина защитавала от вражеско подкопаване. Височината на стените принуждавала нападателите да използват разтегателни стълби. В горната част на стените имало зъбери (crenellations), осигуряващи защита на бранителите.
3. По-високи (ок. 17.5 м.) и издадени ъглови и междинни кули. Те позволявали обстрел на атакуващите покрай стените. Кулите обикновено били кръгли или полукръгли, и много рядко квадратни, т.к. квадратните били по-уязвими. Кулите обикновено били разположени през 30 м.
4. Кули от двете страни на входните врати, издадени пред вратите, за да може защитниците да обстрелват мястото пред входа. Самите врати обикновено били дървени, обковани с железни плочи, които да ги предпазват от огън. Някои врати имали спускаща се решетка. В кулите или близо до тях имало странични врати, от които да бъдат извършвани контраатаки.

Много повече на брой от новите били старите фортове, доукрепени с цел да отговарят на по-високите защитни стандарти. Например двата паралелни рова, характерни за по-старите фортове в някои случаи били съединявани, като се изкопае пръстта между тях. Били добавяни издадени напред кули. Вратите били изграждани наново с кули от двете страни или вграждани в голям правоъгълен бастион. Стените били укрепвани чрез удвояване на оригиналната дебелина. Укрепените стари фортове обикновено били много по-големи от новопостроените. Новите фортове рядко надвишавали един хектар и се строели така, че да запълнят дупките между старите фортове и/или градове. Не всички от старите фортове обаче, които продължавали да бъдат използвани през 4 век, са били доукрепени – например фортовете по Адриановия вал и някои други фортове в Британия не са били съществено модифицирани.

Основните характеристики на късноримските отбранителни съоръжения са явен предшественик на характеристиките на средновековните крепости. Но способностите за защита на римските фортове не трябва да се надценяват. Те не винаги са били разположени на защитени места, като на върха на хълм например, а също така, те не са били проектирани като независими логистични центрове, където гарнизонът да издържа с години от запасите си (вода в цистерни или от кладенци и складирани провизии). Те оставали военни бази, откъдето войската да нападне неприятеля, за да го унищожи или забави.

Все пак, ползите от по-защитени фортове били видими: те можели да служат за временно укритие на разбитите от превъзхождащи ги сили местни части по време на варварски нашествия, за място, където да чакат подкрепления. Фортовете били трудни за превземане от варварите, които обикновено нямали необходимата техника (обсадни машини). Във фортовете можели да се складиратможели да се складират достатъчни за няколко седмици количества провизии, с които да се прехранват както обсадените, така и притеклите се на помощ да ги освободят сили. Фортовете са имали и функцията на опорни пунктове, откъдето защитниците да нападат отделни групи варвари и да действат съвместно с освобождаващите ги части.

Възниква въпросът: защо през 4 век армията е имала нужда от по-защитени отколкото през 2 век фортове, когато явно не е имало такава нужда. Според Лутвак (Luttwak) по-защитените фортове са били съставна част на „глобалната стратегия“ за защитавдълбочина от 4 век, докато при стратегията за „превантивна защита“ от 2 век, е нямало нужда от такива фортове. Съществуването на такава „стратегия“ е силно оспорвано от няколко учени, т.к. много елементи от състоянието на късноримската армия били съгласувани с продължаващата активна защита. Според едно алтернативно обяснение, стратегията за „превантивна защита“ все още е била в сила, но вече не е работела толкова добре като преди, и варварските нашествия са прониквали навътре в империята по-често.(Виж Стратегия по-долу)

Стратегия и тактики

Стратегия

Едуард Лутвак (Edward Luttwak), в книгата си Глобалната стратегия на Римската империя (Grand Strategy of the Roman Empire) (1976), възобновява тезата на Теодор Момзен, че през 3-ти и 4 век защитната стратегия на империята се изменя от активна защита (или „превантивна защита“) по времето на Принципата, към защитавдълбочина през 4 век. Според Лутвак, армията на Принципата е разчитала на възпирането на неминуемите варварски нашествия, преди да са достигнали до границите на империята. Това е било постигано чрез разполагане на военни части (и легиони и помощни войски) директно на границата, и посредством охраната на ключови позиции дори и пред границата. В отговор на всяка заплаха, големи пехотни и кавалерийски части от базите по границата са можели да навлизат във варварската територия от няколко места и да обграждат и спират вражеската армия, още докато се събира.

Според Лутвак, превантивната защита е била лесно уязвима при нападения от необичайно големи варварски армии, т.к. римските части са били разпръснати твърде нарядко по огромната граница, за да се справят с такава опасност. Освен това, липсата на резерви в дълбочина зад границата, позволявала на варварските части, ако успеят да преодолеят защитата на границата, безпрепятствено да грабят дълбоко в имперска територия, преди римските подкрепления от другите гранични гарнизони да ги настигнат и спрат.

Съществена разлика в стратегията за защитавдълбочина, според Лутвак, е възприемането на идеята по-скоро самите римски гранични провинции да станат основна военна зона при борбата с варварските заплахи, отколкото варварските земи зад граница. Според тази стратегия граничните войски (limitanei) не следва да се опитват да спрат големи набези (от превъзхождащи ги сили). Вместо това, те трябвало да се оттеглят в укрепените си фортове и да чакат експедиционните сили (комитатенсите) да пристигнат и да отблъснат нападателите. Граничните части са много по-слаби и малобройни, отколкото при стратегията за активна защита, но това се компенсира от по-силно укрепените им (и повече) бази, които ги предпазват.

Но валидността на тезата на Лутвак напоследък е силно оспорвана от редица учени, особено от Б. Айзък (B. Isaac), авторът на водещото изследване на Римската армия на Изток (1992). Айзък твърди, че империята е нямала интелектуален капацитет или централизирано военно планиране да следва Глобална стратегия, т.к. тогава е нямало структура, еквивалентна на сегашните Генерални щабове. Във всеки случай, продължава Айзък, империята изобщо не се е интересувала от „защита“: тя е била в основата си агресивна както в идеологическа, така и във военна насока, чак до 4 век включително.

Нещо повече, няма археологични и литературни паметници, подкрепящи теорията за защитавдълбочина. Ман посочва, че няма доказателства, нито в НД, нито от археологическите разкопки, частите по Дунав и Рейн да са били разположени във вътрешността на граничните райони. Напротив, на практика всички фортове, за които е доказано, че са били построени или използвани през 4 век по Дунава, се намират съвсем близо или дори отвъд реката, поразително наподобявайки ситуацията от 2 век.

Друг предполагаем елемент на защитата в дълбочина са Имперските армии (comitatus praesentales – Съпровождащи императора армии), разположени във вътрешността на империята. Според традиционната гледна точка, ролята на тези армии е била именно стратегически резерв за краен случай, който е можел да спре наистина голямо варварско нашествие дълбоко във вътрешността на империята (подобно на тези от 3 век). Но тези големи Имперски армии не са били образувани преди 312 г., по което време вече от 40 г. не е имало успешно варварско нашествие. Самият Лутвак признава, че те са се намирали твърде далеко от границата, за да бъдат с нещо полезни за спирането на вражески набези. Докато пристигнат на арената на военните действия, са щели да минат седмици, дори и месеци. Въпреки че comitatus praesentales често са описвани като „мобилни полеви армии“, в този контекст „стационарни“ би било по-точно описание. Затова общоприетата съвременна гледна точка за тях е, че основната им роля е била да защитават императора от узурпатори.

Изследването на Лутвак завършва до управлението на Константин, преди да бъдат създадени полевите армии (comitatus) в диоцезите. За разлика от Съпровождащите Императора армии, те са били достатъчно близо до оперативния театър, за да подпомагат граничните войски. Тяхното разположение малко се е различавало от това на легионите през 2 век, макар че са квартирували в градовете, а не в нарочно построени легионерски лагери. Например за двете полеви армии (comitatus) в Илирик (Източен и Западен) се знае, че са зимували в Сирмиум, където е имало голям легионерски лагер при Принципата.

Нещо повече, късната Римска империя запазва нещо основно за превантивната защита при Принципата: системата от договори за взаимопомощ с племената, живеещи край имперските граници. Римляните са обещавали да защитават племето от нападенията на съседите му, а племето е обещавало да се въздържа от набези на имперска територия, и да възпрепятства съседите си от същото. Въпреки че съюзниците на Рим официално са били назовавани tributarii (т.е. задължени да плащат данък на Рим, в пари или в натура), на практика тяхната лоялност е била „купувана“ с подаръци или редовни субсидии от Рим. Тази практика е била прилагана по всички граници. Римляните помагали на съюзните племена да се защитават и през 4 век. Например, армията на Константин I е построила два огромни защитни вала 100 – 250 км зад Дунава, с обща дължина ок. 1500 км, Devil's Dykes в земите на днешните сегашна Унгария и Румъния и Brazda lui Novac (limes) в Румъния. Охранявана както от римски, така и местни войски, целта и била да защитава съюзните племена на Даки и Сармати в планините на Тиса и Влахия) от нападенията на Готите. Това създава буферна зона покрай целия Дунав, започвайки от Aquincum (Будапеща) чак до делтата на Дунава, което явно противоречи на схващането, че самите гранични провинции са били разглеждани като буферни зони. (Това е много слабо вероятно по отношение на тези региони, т.к. Дунавските императори и офицери, произхождащи от тези провинции и доминиращи в късноримската армия, едва ли биха се радвали да видят родните си места превърнати във военна зона).

Късните Римски императори продължили с големите и чести нападателни операции извън имперските граници и през 4 век. Те поразително наподобявали обхващащите акции, описани от Лутвак като характерни за активната защита през Принципата. Такава е например кампанията на Валентиниан I срещу Квадите през 375 г. Императорите Юлиян през 356 – 360 г. и Валентиниан I през 368 – 374 провеждат няколко военни кампании през Рейн и Дунав, целящи да принудят местните племена да се подчинят и приемат статут на tributarii.

Така че „защитната“ стратегия на късноримската армия включвала много от елементите, характерни за армията на Принципата, което повдига въпроса дали стратегията за защитавдълбочина е била наистина планирана и реализирана на практика. Но в академичните среди все още се води разгорещен дебат за тази стратегия (защитавдълбочина).

Роля на кавалерията

Офицер от късноримската кавалерия (в долния десен ъгъл) на лов. В битка повечето кавалеристи са носели ризница и шлем, подобно на пехотата. Мозайка от Piazza Armerina, Сицилия. 4 век

Традиционното виждане е, че кавалерията е придобила много по-голямо значение през 4 век, отколкото е имала в армията на 2 век. Според това виждане, кавалерията е станала много по-голяма част (пропорционално) от армията и е заела водещото тактическо място на пехотата. Нейният статут също се е повишил спрямо 2 век. В същото време, пехотата е станала по-малко ефективна, губейки значението си при битка в полза на кавалерията. На практика, няма сериозни доказателства в подкрепа на тази гледна точка, а много доказателства дори сочат срещу нея.

Ако се проверят бройките, кавалерията в средата на 2 век е била ок. 80 000 конника при обща численост на армията ок. 385 000 войника, т.е. кавалерията е представлявала ок. 21% от всички войски. За късноримската армия, около 1/3 от армейските части в НД са кавалерия, но като бройка кавалерията е била по-малка част от всички войски, защото кавалерийските части са били по-малки (по състав) от пехотните. Например в частите comitatus, кавалерийските подразделения vexillationes са имали наполовина по-малък състав от пехотните легиони (legiones). Общо взето, от наличните доказателства следва, че кавалерията през 4 век е запазила същото процентно съотношение, както през 2 век. Примери: 478 г. частите comitatus общо 38 000 души са имали 8000 кавалеристи (21%). 357 г. частите comitatus в Галия, около 13 – 15 000 общо, са имали около 3000 души кавалерия (20 – 23%).

От това следва, че и през 4 век в повечето битки основна роля е играла пехотата, както и преди това, а кавалерията е имала поддържаща роля. Единственото изключение остават източните граници, където кавалерията е играла водеща роля, поради използването ѝ от персите като основна сила. Това принудило римляните да засилят там кавалерийската компонента, в частност увеличавайки броя на тежковъоръжените конници – катафракти (cataphracti).

Предположението за по-висок статут на кавалерията през 4 век също е съмнително. То се основава предимно на подценяването на важността на кавалерията през 2 век. Кавалерията винаги е имала по-висок статут от пехотата през принципата: по времето на Доминициан (управлявал 81 – 96 г.), на кавалеристите в помощните войски е плащано 20 – 40% повече, отколкото на пехотата (в помощните войски).

Гледната точка на някои съвременни учени, че кавалерията през 4 век е била по-ефикасната сила (от пехотата) със сигурност не е била споделяна от Амиан и неговите съвременници. Амиан Марцелин описва три големи битки, които или почти, или съвсем, са били загубени, поради некомпетентност или страхливост на кавалерията: (1) Битката при Страсбург (357 г.), когато кавалерията, включително тежката, е избягала от противниковата кавалерия още в началото на битката, оставяйки дясното крило на пехотата опасно открито. След като кавалерията избягала зад линията на пехотата, се наложило лично император Юлиан да ги убеждава да се върнат в боя. (Катафрактите са били принудени от Юлиан след това да носят женски дрехи за наказание); (2) По време на войната в Персия през 363 г. на Юлиан се наложило да накаже две кавалерийски части, които избягали след внезапна атака на противника (едната част била подложена на Децимация, а другата биларазформирована). По-късно кавалерийския полк Tertiaci бил наказан да се движи зад останалите части, заедно с обоза и придружителите на армията (проститутки, търговци и т.н.), защото дезертирал от бойното поле, тъкмо преди пехотата да успее да пробие вражеската защита; (3) При битката до Адрианопол (378 г.), Римската кавалерия била основният виновник за катастрофалната загуба. Кавалерията на школите (Scholae) започнала битката с неоторизирана атака към построените в кръг вражески каруци, докато император Валент се опитвал да договори примирие с Готите. Атаката не успяла, а когато Готската конница контраатакувала, Римската кавалерия избягала, оставяйки лявото крило на римската пехота без защита. Готската кавалерия разбила лявото крило на римляните, и битката била загубена.

За контраст, отличното представяне на пехотата, както от полевите армии (comitatenses), така и от граничните (limitanei), е често срещана в историята на Амиан. При обсадата на Амида от персите, на която Амиан е бил личен свидетел, той описва защитата на града от граничните войски (limitanei) като изкусна и упорита, макар и неуспешна в крайна сметка. При Страсбург (357 г.), пехотата е показала изключителни умения, дисциплина и гъвкавост, спасявайки положението в два критични момента.(виж Битка при Страсбург за повече детайли). Дори при катастрофата при Адрианопол, римската пехота продължила да се бие, въпреки че била изоставена от кавалерията си и била обградена от 3 страни от превъзхождащите я сили на Готите.

Тактики

Също както доспехите, и оръжията на Късноримската армия са били на практика същите като тези преди, а армейските тактики са били базирани на традиционните принципи. Основните елементи, като систематично разузнаване, походен строй, боен строй, укрепени лагери и изкуство на засадата (siegecraft), са били спазвани непроменени и през Късноримския период. В тази секция са разгледани само тези аспекти на късната тактика, които са се различавали съществено от тактиките по времето на Принципата.

Една поразителна разлика е, че доктрината (и практиката) на късноримската армия е целяла избягване на пряка битка с противника при възможност, докато доктрината при Принципата е изисквала противникът да се предизвиква към битка възможно най-бързо и най-често. Основната мотивация за това изглежда не е била намалялата способност за печелене на такива битки. Късната армия е продължавала да печели болшинството от битките си с варварите. Изглежда, че основната причина е била нуждата да се минимизират жертвите. Преките сблъсъци обикновено водели до тежки загуби на висококачествени comitatenses войници, които не можели лесно да бъдат подменени. Това от своя страна, подкрепя хипотезата, че късната армия в сравнение с Принципата е имала по-големи проблеми с намирането на достатъчен брой доброволци (за армията), и особено на качествени такива. Късноримската армия е предпочитала да воюва с врага с изненада или хитрост, използвайки: засади, изненадващи атаки, пресиране и обкръжаване или затваряне в местност, където няма достъп до доставки и откъдето не може да се избяга (например блокирайки планинските проходи или речните бродове).

Когато сражението е било неизбежно, късната армия в основни линии е следвала традиционния боен строй. Тежката пехота обикновено е била поставяна в центъра, оформяйки основната бойна линия, състояща се от две или три подразделения в дълбочина. Конниците-стрелци и пешите стрелци с прашка (slingers) са били разполагани пред първата линия на пехотата. Кавалерията е била разпределяна на двете крила (леката кавалерията от външната страна). Пешите стрелци са съставяли втора или трета бойна линия. Зад главните части е имало резервна линия от пехота и кавалерия с различна големина, която е трябвало да се включи при пробив на главната линия, или при възможност за контраатака. На няколко километра зад армията се е намирал укрепеният лагер от предната нощ, където са били помощните части и запасите, пазени от малък гарнизон. Лагерът е можел да служи за укритие, ако се наложи армията да отстъпи. Римските армии при кампания никога не оставали да нощуват, без да укрепят мястото. Около лагера е бил изкопаван ров, с пръстта от който е изграждан отбранителен вал, отгоре на който са забивани накръст подострени дървени колове, за да се оформи непроходима ограда. Тези защитни съоръжения, редовно патрулирани, на практика изключвали изненадващи атаки и позволявали на бойците спокойно да се наспят през нощта.

Развитието, което показва късната армия, е видимо най-вече в бойната тактика. Армията по времето на Принципата е разчитала на първоначален масиран обстрел с тежки метателни копия (pila), последван от мощна атака на пехотата, което обикновено е било достатъчно да бъде разбита или поне дезорганизирана вражеската войска. След това легионерите са били тренирани да встъпят в ръчен бой, удряйки врага в лицето с изпъкналия център на тежките си щитове (scuta) и брутално намушквайки го с късите си мечове (gladii). В такава близка битка Римляните са имали същественото преимущество на по-добрата си броня, и тази тактика много често е водела до разгром на по-лошо екипираните и обучени варварски врагове. Конниците-стрелци и пешите стрелци с прашка ('slingers'), намиращи се пред основния строй на пехотата, са изстрелвали амунициите си преди вражеската пехота да се доближи, след което бързо се оттегляли на мястото си във втора или трета бойна линия зад основния строй, откъдето, заедно с пешите стрелци с лък, продължавали да обстрелват врага над главите на пехотата. Ролята на кавалерията по фланговете е била да разбие и разпръсне вражеската кавалерия срещу тях, след което, ако е възможно, да обгради вражеската пехота и да я атакува по фланговете и/или тила.

В късната армия, докато ролята на стрелците и кавалерията остава подобна, тактиката на пехотата става по-малко агресивна, разчитайки по-малко на атака и често чакайки врагът да започне битката. По време на битка Римската армия в плътен строй е упражнявала постоянен натиск. Ударното копие (2 – 2.5 м. дълго) заменя късия меч (gladius) (дълъг само 0.5 м.) като основно оръжие за ръкопашен бой. Удълженият обсег на копието, съчетан със замяната на правоъгълните щитове с кръгли или овални, позволява формиране на боен ред в който съседните щитове се застъпват, за да образуват плътна „стена“. (Копията са стърчали напред през 'V'-образните междини между щитовете). Късната армия също така повече е използвала обстрела, заменяйки единичния залп с тежки копия (pila) с по-продължителен обстрел с къси копия и дротици.

Тази тактика за водене на битка отговаря на стратегията за минимизиране на жертвите и нейната ефективност е добре илюстрирана при битката до Страсбург. Сражението е било предимно борба на изтощение, като постоянният натиск върху варварите, в крайна сметка води до разгрома им. Въпреки дългата и трудна битка, загубите на римската армия са били незначителни, сравнени със загубите на победената армия.

Късноримските стратегия и тактика, съответно доразвити, са описани подробно в Стратегикона на Маврикий.

Теория за „варваризация“ на армията

Портрет на Стилихон, полу-вандал, главнокомандващ (magister utriusque militiae) Западноримската армия 395 – 408 г. Генералът е изобразен в стандартното облекло на пехотинец извън битка, носещ военна пелерина (chlamys) върху туниката си, държащ тежко копие за близък бой и овален щит (в битка повечето войници от късноримската армия са носели метални ризници и шлемове). Той е направен изкупителна жертва на варварското нашествие през 405 – 406 г., макар че на практика неговите военни способности по всяка вероятност са спасили Западната римска империя тогава. Портретът е прерисуван (1848 г.) от диптих от слонова кост, Монца, Италия

Теорията за варваризация, основаваща се на Магнум опус-a на Едуард Гибън от 18 век – Залез и упадък на Римската империя, съдържа два постулата:

1. че в късноримската армия е имало много по-голям брой войници с варварски произход, отколкото в армията по времето на принципата; и
2. че много по-големият брой войници с варварски произход е довел до силното намаляване на ефективността на армията и е бил основен фактор за падането на Западната Римска империя.

Както беше обсъдено по-горе, твърдение (1) по-скоро е вярно, макар че трябва да се има в предвид, че вероятно около три четвърти от войниците в късната армия все пак са били родени като Римски граждани. В тази секция се разглежда твърдение (2).

Според тази гледна точка, офицерите и войниците с варварски произход в късноримската армия, идвайки от племена-традиционни врагове на Рим, не са били истински лоялни и често са предавали римските интереси, встъпвайки в сговор с нахлуващите варварски племена, особено ако това са били родните им племена. В същото време, разпространението на варварските обичаи и култура довежда до спад в традиционната военна дисциплина, и вътрешно армията се разделя поради търканията между римляните и варварите. Накрая армията дегенерира до сборище от чуждестранни наемни банди, неспособни ефикасно да защитят империята.

Според историка А.Д. Ли (A.D. Lee), има малко свидетелства, подкрепящи тази гледна точка и съществени основания за отхвърлянето ѝ. На първо място, късната армия съвсем определено не е била, и не е станала, неефективна. Редовната армия на Западната римска империя е оставала страшна военна сила до политическото разпадане на Западната империя в средата на 5 век, продължавайки да печели повечето си основни битки срещу варварските сили, например победата над Радагайз през 405 г. Във всеки случай, Източноримската империя не се разпада, макар че в нейната армия са служили поне такъв процент варвари, както в западноримската, ако не и по-голям. Анализите на етническия произход на офицерите от Римската армия в периода 350 – 399 показват, че 23% вероятно са били родени като варвари. Същото изследване за произхода на офицерите (на практика всичките от източноримската армия, т.к. западната вече не съществува) за периода 449 – 476, показва 31%. В Нотиция Дигнитатум, 55 източноримски полка имат варварски имена, сравнено с 25 в западноримската армия.

Има тенденция някои съвременни изследователи да приписват на древните варвари ниво на етническа солидарност, каквато те всъщност са нямали, според A.H.M. Jones. Германските племена постоянно са воювали едно срещу друго, и дори в племенни обединения като това на Франките и Алеманите, е имало яростни вражди между съставляващите ги племена и родове. Основната причина, поради която много племенни образувания са се подчинявали на римската държава (dediticii) и са искали да се установят в империята като laeti, е била да избегнат преследванията на съседите си. Малкото извести конфликти, свързани с лоялност, са възникнали, когато Римската армия е воювала директно срещу родния клан на войниците с варварски произход. Самият Амиан никога не е описвал войските с варварски произход като ненадеждни. Напротив, той свидетелства, че войниците-варвари са били толкова лоялни, и са се сражавали така упорито, както и войниците-римляни.

Признак за високата оценка от армията на родените като варвари войници е предимството, с което те са били наемани в елитните части на късноримската армия. В пехотните части на помощната дворцова войска (auxilia palatina), варварите изглежда са били някъде между една-трета и половината от общия брой (сравнено с една-четвърт за цялата армия). От края на 3 век, наемането на варвари става от първостепенна важност за съществуването на армията, осигурявайки така необходимия източник на първокласни войници.

Бившият историк от Оксфорд Adrian Goldsworthy изтъква като причина за падането на Западната римска империя не варваризацията на армията, а постоянните граждански войни, които водят до сериозното намаляване на способностите на армията да отблъсне и победи вражеските нашествия отвън (границите на империята). В Източноримската империя (наречена по-късно Византия), през същия период: 383 – 432 г., е имало много по-малък брой граждански войни.

Литература

Антична

• Амиан Марцелин, Roman History (late 4th century)
• Зосим, Historia Nova (5th century)
• Нотиция Дигнитатум, Augustana (late 4th/early 5th century)

Съвременна

• Barlow, J. и др. Tribuni Scholarum Palatinarum c. A.D. 353 – 64: Ammianus Marcellinus and the Notitia Dignitatum // Classical Quarterly New Series, 51. 2001. с. 237 – 254.
• Bishop and Coulston, M.C. & J.C.N. Roman Military Equipment From the Punic Wars to the Fall of Rome, 2nd ed. 2006. ISBN 1-84217–159–3.
• The Cambridge History of Greek and Roman Warfare, vol. 2: Rome from the Late Republic to the Late Empire, ed. P. Sabin, H. van Wees and L.M. Whitby (Cambridge University Press 2007) ISBN 978-0-521-85779-6
• Coello, T. Unit Sizes in the late Roman Army. 1996.
• Duncan-Jones, Richard. Structure and Scale in the Roman Economy. 1990.
• Duncan-Jones, Richard. Money and Government in the Roman Empire. 1994.
• Elton, Hugh. Warfare in Roman Europe, AD 350 – 425. Oxford University Press, 1996. ISBN 978–0–19–815241–5.
• Elton, Hugh. Warfare and the Military The Cambridge Companion to the Age of Constantine. Cambridge University Press CCOL0521818389.015, 2006.
• Goldsworthy, Adrian. Roman Warfare. 2000.
• Goldsworthy, Adrian. Complete Roman Army. 2003.
• Goldsworthy, Adrian. The Fall of the West: The Slow Death of the Roman Superpower. 2009.
• Hassall, Mark. "The Army" in Cambridge Ancient History 2nd Ed Vol XI (The High Empire 70 – 192). 2000.
• Heather, Peter. Fall of the Roman Empire. 2005.
• Holder, Paul. Auxiliary Deployment in the Reign of Hadrian. 2003.
• Isaac, B. Limits of Empire. 1992.
• Jones, A.H.M. Later Roman Empire. 1964.
• Lee, A.D. "The Army" in Cambridge Ancient History 2nd Ed Vol XIII (The Later Empire 337 – 425). 1997.
• Lendon, J.E. Soldiers and Ghosts: A History of Battle in Classical Antiquity. 2005. ISBN 978–0–300–11979–4.
• Luttwak, Edward. Grand Strategy of the Roman Empire. 1976.
• Mattingly, David. An Imperial Possession: Britain in the Roman Empire. 2006.
• Nicasie, M.J. Twilight of Empire: The Roman Army from the Reign of Diocletian until the Battle of Adrianople. 1998.
• Rance, Philip, – 409 „Campidoctores, vicarii vel tribuni: the senior regimental officers in the late Roman army and the rise of the campidoctor“ in A.S. Lewin and P. Pellegrini (ed.), The Late Roman Army in the Near East from Diocletian to the Arab Conquest ([BAR Int. Ser. 1717] Oxford 2007) 395 – 409
• Rance, Philip. – 501 Sculca, *sculcator, exculcator and proculcator: the Scouts of the late Roman Army and a disputed Etymology // Latomus. Revue d’Etudes Latines 73. 2014. с. 474 – 501.
• Southern & Dixon, P. & K. The Late Roman Army. 1996. ISBN 0–300–06843–3.
• Sumner, Graham. Roman Military clothing (2) AD 200 to 400. 2003. ISBN 978–1841765594.
• Tomlin, R. S. O. "The Army of the Late Empire" in The Roman World (ed J. Wacher). 1988.
• Tomlin, R.S.O. (2000), 'The Legions of the Late Empire' in R.J. Brewer, Roman Fortresses and their Legions. Papers in Honour of George C. Boon (London/Cardiff 000) 159 – 181.
• Treadgold, Warren (1995) Byzantium and Its Army, 284 – 1081, Stanford: Stanford University Press.
• Williams, Stephen. Diocletian and the Roman Recovery. London, B T Batsford Ltd, 1985.
• Woods, David. Subarmachius, Bacurius, and the Schola Scutariorum Sagittariorum // Classical Philology 91. University of Chicago Press, 1996. с. 365 – 371.

Външни препратки

• Diocletian and the Roman Army
• Warrior culture in the Late Roman Army
• Roman army reenactors
• Comitatus Historical reenactment and Living history group portraying the Late Roman army in northern England
• Britannia Historical reenactment/Living history The largest (and oldest) Late Roman group in the UK, with members located around the country.

Вижте също

• Римска армия (на Принципата)
• Източноримска армия
• Византийска армия

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Late Roman Army в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​