Радомир

град в България
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за града в Област Перник. За други значения вижте Радомир (пояснение).

Ра̀домир е град в Западна България. Той се намира в област Перник и е в близост до градовете Батановци и Перник. Градът е втори по големина в областта след Перник и е административен център на община Радомир. Населението му е около 14 232 души (2015).

Радомир
      
Герб
Централният площад „Свобода“ в Радомир
Централният площад „Свобода“ в Радомир
Общи данни
Население 13 501 души[1] (15 юни 2020 г.)
313 души/km²
Землище 47,499 km²
Надм. височина 764 m
Пощ. код 2400
МПС код РК
ЕКАТТЕ 61577
Администрация
Държава България
Област Перник
Община
   кмет
Радомир
Пламен Алексиев
(ГЕРБ)
Уебсайт www.radomir.bg
Радомир в Общомедия

ГеографияРедактиране

Град Радомир е разположен на 764 метра надморска височина[2] в Радомирската котловина, в подножието на планината Голо бърдо. Той е център на историко-географската област Мраката.

В североизточната разширена централна част на града се намира естественият водопад с височина 10 – 12 метра „Бучалото“. Той е оттбелязан като природна забележителност в пътеписи на Константин Иречек и Иван Вазов.

В централната част на планината Голо бърдо, частично в землището на Радомир, се намира природният резерват „Острица“ с обща площ от 1346 декара и буферна зона от 1281 декара. В резервата е регистрирано изключително голямо разнообразие от растителни видове – 362 вида и подвида, отнасящи се към 212 рода и 56 семейства, което представлява 12% от видовото богатство на България, 27% от родовете и 43% от всички семейства на нашата флора. Дърветата и храстите са 36 вида, а тревистите растения – 316. Тук се намират ендемити – растения, чието разпространение е ограничено, и реликти – растения, които са запазени само на изолирани места. В тази естествена ботаническа градина на първо място е поставено урумовото лале. Следват го българското карамфилче, метличините, сръбското звънче, кримското омайниче, орхидеите и други.

ИсторияРедактиране

 
Паметник на бозаджията

Радомир е средновековен град, изграден над праисторическо, антично селище и некропол.

В историята на малкия град не са се запазили много имена на свещеници и духовници, но факт е, че Радомирската котловина е била защитавана в християнския дух и след падането на България под османско владичество в края на XIV век. През 1418 г. в околностите на Радомир избухва вълна от недоволство срещу тежките данъци наложени от османските управници. По това време населението не е надхвърляло 6 – 7 хиляди души в цялата котловина, но то е давало добри занаятчийски продукти. Местните хора са били предимно земеделци и животновъди, но редом с тях е вървял и занаятът. Много известни са били така наречените „кацари“, които са произвеждали бъчви известни чак до Беломорието. В с. Дрен е имало дърворезбари несравними по майсторство.

Недоволството на хората прераства във въоръжен бунт, който в началото има известен успех. Разгневени от дързостта на бунтовниците османските управници бързо се справят с шепата хора и почти целият район е изселен (някои са продадени в робство, някои заточени далеч от родните им места), като кръвопролития не имало. Да не забравяме, че все пак част от българите са били със специален статут в тогавашната османска държава, която все още не е империя (империята се основава след падането на Константинопол през 1453 г.). Нито една от българските църкви не е разрушена през по-късните периоди, а са построени нови. Двете религии – християнството и исляма съжителстват доста време чак до Освобождението. Нагледен пример е благородният Муса бей в днешното село Гълъбник, който е раздал земите си на бедни българи, и Териш ага собственик на всеизвестния хан „Тъмни клисури“ на разклона за с. Углярци, който е подслонявал без пари бедните. Около 50 – 60 години след малкия бунт част от хората почват да се завръщат и възраждат българския бит и култура, който е жив и до днес.

Населението е с будно национално съзнание. Първите училища в Радомир са създадени от хора, отдали се на богослужението. Една от видните личности през епохата на Възраждането е архимандрит Зиновий Поппетров, който е развивал своята будна дейност в този район.

През 30-те години на 19 век оттук минава френският геолог Ами Буе, който описва Радомир като малко градче с не повече от 2000 – 3000 жители по-скоро приличащо на село. Над площада, който е малко наклонен, се намира конакът на Мюселим с харема и градините му, обградени със стени. На самия площад има добре уредена странноприемница, държана от един грък от Янина.[3]

Според свидетелства на посетили града през 1862 година американски мисионери, той има предимно турско население, а българите нямат свое училище.[4] В гр. Радомир учебното дело датира от 1868 г.

В Руско-турската война от 18771878 г. вземат участие 25 опълченци от Радомирско. Последен знаменосец на Самарското знаме е Никола Корчев, родом от с. Долна Диканя, Радомирско. След освобождението знамето е донесено в гр. Радомир от установилата се тук Трета опълченска дружина и се съхранява в радомирските казарми до 1882 г.

 
Българската армия в Радомир, юни 1913 г.

При избухването на Балканската война през 1912 година четиринадесет души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[5]

През 1918 г. гр. Радомир става център на Войнишкото въстание. Оттук на 27 септември 1918 г. България за първи път е провъзгласена за република. На 10 януари 1944 г. след въздушен бой на български и немски изтребители с 280 самолета – 180 англо-американски бомбардировачи и 100 изтребителя, в който са свалени 8 „летящи крепости“ и 3 изтребителя, при Радомир е свален и загива кап. Герхард Венгел.

През 1976 година край града започва строителството на един от последните грандомански проекти на комунистическия режим – останалият незавършен Завод за тежко машиностроене – Радомир.

НаселениеРедактиране

 
Църквата „Свети Димитър“

Численост на населението според преброяванията през годините:[6][7]

Година на
преброяване
Численост
19347030
19467199
19568079
19659818
197511 809
198516 460
199216 909
200115 785
201114 494
201912 843

Етнически съставРедактиране

Преброяване на населението през 2011 г.

Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:[8]

Численост Дял (в %)
Общо 14 494 100
Българи 12 403 85,57
Турци 27 0,2
Цигани 866 5,97
Други 22 0,15
Не се самоопределят 107 0,74
Не отговорили 1069 7,37

УправлениеРедактиране

 
Стойовата къща

В настоящия общински съвет на Радомир (мандат 2015 – 2019 година) влизат 8 представители на ПП ГЕРБ, 3 – на МК „НОВ БЪЛГАРСКИ ПЪТ“, 2 – на ПП „БЪЛГАРСКА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ“, 2 – на ПП "Съюз на патриотичните сили „Защита“", 2 – на партия Зелените, 2 – на ПП „Български демократичен център – БДЦ“, 1 – на Коалиция „Народен съюз“, 1 – на ПП „Обединени земеделци“.

ИкономикаРедактиране

Град Радомир с неговите предприятия от леката и най-вече тежката промишленост е част от Софиийско-Пернишко-Радомирския комплекс, който осигурява над 20% от промишлената продукция на страната.

Днес гр. Радомир е съвременен град със свой облик, стопанска инфраструктура, природни забележителности и културни институти. На територията му работят фирми на тежкото машиностроене и други промишлености – „Бесттехника“ АД /бивш Завод за заводите „Червена могила“/, „Радомир метали“, „Симинвест“, електротехническата „АК Електрик“ АД и фармацевтичната компания за производство на ветеринарни и хуманни медикаменти „Ветпром“ АД.

ИнфраструктураРедактиране

Радомир е важна жп гара по линията София-Дупница-Благоевград-Петрич-Кулата, от нея тръгва и главна жп линия №6 за Кюстендил и Гюешево-пътуващите от София за Кюстендил правят връзката си тук.

В община Радомир има 13 учебни заведения, 3 детски градини, 25 читалища, 1 младежки дом, три музейни експозиции

Образование

КултураРедактиране

 
Читалище „Напредък“

За град Радомир е характерно православието. Религията почти винаги е играла ключова роля както в битието на радомирци така и в духовното им израстване.

В града е организирано „Историческо дружество“ – Радомир.

Архитектурни забележителности
 
Водопад Бучалото след земетресението на 22 май 2012 г.
  • Архитектурен ансамбъл по северния, южния и източния фронт на централната градска част на гр. Радомир. Сградите са строени през 18-19 век.
  • Стойова къща. Строена за жилищни нужди през 17 век. Сградата е от редките представители на възрожденската архитектура за този край. В нея е изградена етнографска експозиция „Традиционно народно облекло и тъкани от Радомирско.
  • Църква „Св.в.м. Димитрий“, строена през 1863 г.
  • Комплекс късносредновековна църква „Св. Петка“ и килийно училище с. Радибош.

Църквата е построена в уютна долина на югозападните склонове на Черна гора. Тя има богата история. Била е под закрилата на Рилския манастир и негови монаси често са навестявали този край. В края на 16 век в църквата е донесена една от първите старопечатни книги, печатана във Венеция през 1538 година от Божидар Вукович. Към нея са били позвързани 16 страници от 15 век, дело на книжовника Владислав Граматик. Книгата и ръкописните листи се съхраняват в Националния исторически музей.

Въз основа на архитектурните данни и стиловите особености на стенописите, старата част от църквата се отнася към края на 16 век.

През 1847 година църквата е разширена на запад и следващите години е изографисана от самоковския художник Никола Образописов. /Това е същата година, в която самоковския художник Захари Зограф зографисва църквата на Троянския манастир/ Иконостасът е дело на Младен Богоин от Радибош.

През 1826 година при църквата се открива първото в Радомирско килийно училище. Учителят е мирянин – Раде Вилаетски от село Върба.

Към средата на века в храма е свещенодействал поп Михаил, които заедно със свещениците след него са били и учители.

Училището е функционирало до 1965 година. През 80-те години на 20 век е реставрирано. Изградена е малка експозиция за историята на църквата, училището и родовете в селото. Архитектурният комплекс е обект на културен туризъм.

  • Средновековна църква „Св. Богородица“ с. Прибой. Стенописите на църквата са един от големите паметници на късносредновековната монументална живопис.
  • Средновековна църква „Св. Никола“ с. Чуковец. Въз основа на строителната техника и обемно-плановото решение строежа на църквата се отнася към 16-17 век. В нея са открити средновековни стенописи, а възрожденските стенописи са дело на самоковски зографи.
Музеи
  • Музей „Войнишко въстание“, пазещ реликви от въстанието през 1918 г., когато в град Радомир е обявена република.
Редовни събития

Всяка година на 26 октомври се празнува Димитровден – денят на град Радомир.

Спорт

Известни личностиРедактиране

Родени в община Радомир
  • Асен Даскалов (1899 – 1925), български революционер
  • Асен Начев собственик на винарна изба, производител на вина и други алкохолни напитки до 1944 г.
  • Богомил Бонев (р. 1957), български политик
  • Богомил Симеонов (1922 – 1991), български актьор
  • Георги Арнаудов, македоно-одрински опълченец, 36-годишен, четата на Георги Мяхов[9]
  • Димитър Лазаров (? – 1925), български революционер
  • Емилия Радева (р. 1932), българска актриса
  • Нигрета Величкова (1936 – 2013), български учен, преподавател и статистик
  • Никола Котев, български революционер от ВМОРО, четник на Лазар Димов[10]
  • Миле Йовев Чучулков, опълченец от с. Прибой (махала Чучулци), участвал в Балканската война 1912 – 1913 г. от 14-и пехотен македонски полк, убит на моста Орляк – област Демирхисар (Македония) на 25.06.1913 г., набор 1893 г., последовател Станислав Христов – военнослужещ под. 54 150
  • Петко Ал. Петков (р. 1920), партиен и стопански деец, кмет на Кюстендил (1950 – 1955)
  • Светослав Минков (1902 – 1966), български писател
  • Симеон Ананиев (р. 1955), български експерт и учен
  • Симеон Идакиев (р. 1941), български журналист, пътешественик
  • Тодор Христов Николов (12.IV.1909 - 25.XI.1932), деец на ВМРО[11]
Починали в община Радомир
Свързани с Радомир

ЛитератураРедактиране

  • Ковачев, Георги Кр., Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век, София, 2007

БележкиРедактиране

  1. www.grao.bg.
  2. www.fallingrain.com
  3. Френски пътеписи за Балканите, XIX век“. София, Наука и изкуство, 1981, стр.351.
  4. Шашко, Филип и др. Американски пътеписи за България през XIX век. „Планета – 3“, 2001. ISBN 9549926583. с. 64.
  5. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 838.
  6. „НСИ Преброяване на населението 2011 г.“. // nsi.bg. Посетен на 22 април 2020.
  7. „Bulgarian cities population“. // mashke.org. Посетен на 22 април 2020. (на английски)
  8. „Ethnic composition, all places: 2011 census“. // pop-stat.mashke.org. Посетен на 22 април 2020. (на английски)
  9. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 52.
  10. „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903 – 1908“, ДА-Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.29
  11. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 332.

Външни препраткиРедактиране