Фонемата (от гръцки φώνημα, „звук“) е най-малката звуково неделима частица от състава на думата, която може да изпълнява смислоразличителна функция в морфемите и в думите.[1] При замяната на една фонема с друга се получава друга дума. Фонемата е предмет на изучаване на фонологията и морфологията. Това понятие играе важна роля в решаването на такива практически задачи, като разработка на азбуки, правописните принципи и т.н. Фонемната система на българския език е изградена от 45 фонеми: 6 гласни (вокали) и 39 съгласни (консонанти).

Понятието „фонема“ е въведено в езикознанието от полския езиковед Ян Бодуен дьо Куртене. През 1875 – 1895 година, заедно със своя ученик Миколай Крушевски, той разработва теорията на фонемите, като част от по-обща теория, която те наричат психофонетика. Теорията за фонемите е доразвита през 1926 – 1935 година от руските езиковеди-емигранти, като Николай Трубецкой и Роман Якобсон, които организират Пражкия лингвистичен кръжок, както и от структуралистите, като Фердинан дьо Сосюр, Едуард Сапир и Леонард Блумфийлд.

По-късно концепцията за фонемите е използвана в генеративната лингвистика от изследователи като Ноам Чомски и Морис Хале. Фонемите продължават да играят централна роля в някои дялове на съвременната фонология, докато в други са допълнени или заменени от други теоретични концепции и модели.

Фонема, фон и алофон

редактиране

По определение фонемата е звук или група от звуци, за които говорещите съответния език смятат, че изпълняват една и съща функция. Пример за фонема е /k/ в думите кол и кил. Макар повечето говорещи български език да не забелязват това, звуците /k/ в тези думи се произнасят по различен начин – те са различни фони, като в кил фонемата /k/ е палатализирана, а в кол – не е.[2] Въпреки разликата в произнасянето, двата звука са една и съща фонема в българския, тъй като размяната им не би променила значението на думите – произнасянето на кол с палатализирано /k/ би звучало необичайно, но това не би попречило на разпознаването на думата. В същото време в други езици, например в някои славянски и уралски, палатализираната и непалатализираната форма на /k/ са самостоятелни фонеми, тъй като размяната им може да промени значението на някои думи.

Фоните, които принадлежат на една и съща фонема, както [k] и [kʲ] в горния пример принадлежат на българската фонема /k/, се наричат алофони. Често използван метод за определяне на това дали две фони са алофони на една и съща фонема, или самостоятелни фонеми, е откриването на минимална двойка – две самостоятелни думи, които се различават само по въпросния фон. Например, двойката думи кол и гол показва, че в българския език фоните [k] и [g] са самостоятелните фонеми /k/ и /g/, тъй като двете думи имат различно значение и лесно се разграничават една от друга от говорещите езика. В същото време при някои езици, например арабския, където звукът [g] напълно отсъства, за говорещия би било трудно да разграничи двете думи.

Фонетична и фонематична транскрипция

редактиране

Точният запис на изговора, при който се държи сметка както за основните фонеми, така и за техните позиционни варианти се нарича фонетична транскрипция. Тя намира приложение при записване на диалектоложки материал.

Записване на изговора, при което се отбелязват само фонемите в състава на думите, но не и техните позиционни варианти, се нарича фонематична транскрипция.

Класификация

редактиране
Гласни в Международната фонетична азбука
Предни Ненапр. предни Средни Ненапр. задни Задни
Затворени
 
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
noicon
Ненапр. затворени
Полузатворени
Междинни
Полуотворени
Ненапр. отворени
Отворени
Двойките гласни са незакръглена-закръглена

Съгласни

редактиране
  1. РБЕ
  2. Бояджиев, Тодор и др. Граматика на съвременния български книжовен език. Том I. Фонетика. София, Абагар, 1998. ISBN 954-584-235-0. с. 74.

Вижте също

редактиране