Отваря главното меню

Национален музей и галерия на Каподимонте

музей в Неапол
(пренасочване от Музей Каподимонте)

Националният музей и галерия на Каподимонте (на италиански: Museo e Gallerie Nazionali di Capodimonte), накратко Музей на Каподимонте (Museo di Capodimonte), е художествен музей с художествена галерия в Неапол.

Музей на Каподимонте
Museo di Capodimonte
Reggia di Capodimonte 1.JPG
Сградата на музея
Location map Naples.jpg
40.867° с. ш. 14.2505° и. д.
Местоположение в Неапол
Местоположение Неапол
Тематика Художествена галерия и музей
Основан 1757
Основател Карлос III Бурбон
Телефон +39 08174991113908174991539081848800288
Сайт Официален сайт
Музей на Каподимонте в Общомедия

Разположен е в бивш дворец (лятна резиденция) на Бурбоните, на територията на градския парк „Каподимонте“ (на италиански: Parco di Capodimonte) на едноименния хълм Каподимонте. Най-ценната част от експозицията е картинната галерия с платна на италиански художници от епохата на Ренесанса.

крал Карлос III Бурбон

ИсторияРедактиране

Дворецът на Бурбоните е построен по заповед на Карл ІII, крал на Неапол и Сицилия, по проект на архитект Джовани Антонио Медрано. По замисъл на краля, едно от първоначалните предназначения на сградата е настаняване на колекцията на пармските херцози Фарнезе, която попада в Неапол след брака Изабела Фарнезе с бащата на Карл ІII.

Освен колекцията Фарнезе в музея Каподимонте са представени (частично) и други колекции: колекция Борджия, колекция гоблени, колекция на семейство Aвалос, порцелан на Мария-Амалия Саксонска и др. Част от платната са пренесени от исторически храмове на Неапол („Сан Доменико Маджоре“, „Сан Лоренцо Маджоре“, „Санта Мария дел Пианто“ и други) заради тяхната сигурност и оптимални условия за съхранение.

Най-ценните експонати са картините на европейски (предимно италиански) художници от късното Средновековие и Ренесанса. Сред авторите-художници в различните колекции на музея са: Симоне Мартини („Св. Луи Тулузки предава короната на Робер Неаполитански“, „Mаестà“); Мазачо („Разпятие на Христос“); Андреа Мантеня („Света Евфимия“, „Портрет на Франческо Гонзага“); Сандро Ботичели (Мадона с младенеца и две ангели); Джовани Белини (Преображение на Христа); Филипино Липи (Благовещение и светци), Кристофоро Скакко ("Коронацията на Богородица със свети Марк и Юлиан), Лото (Мадона с младенеца, Портрет на епископ Роси); Себастиано дел Пьомбо ("Портрет на папа Климент VII, „Мадона с покривало“), Тициан (най-ранната от четирите „Даная“, два портрета на папа Павел III и др), Рафаело Санцио (Мадона Divina amore, „Портрет на кардинал Фарнезе“); Антонио да Кореджо („Циганин“, „Мистичният брак на св. Екатерина Александрийската“, „Свети Йосиф с човек, приел вярата отскоро“, „Свети Антоний абат“); Пармиджанино („Антея“, „Лукреция Римска“, „Портрет на Галеацо Санвитале“, „Светото семейство“), Микеланджело да Караваджо („Бичуване на Христос“), Гуидо Рени (Аталанта и Хипомен), Артемизия Джентилески („Юдит, обезглавяваща Олоферн“, Св.Януарий в амфитеатъра на Поцуоли), Лука Джордано (Св. Януарий, Христос и Богородица защитници срещу чумата", „Венера, Купидон и Марс“ и др), анонимни италиански майстори (например, „Портрет на Лука Пачоли“), както и Питер Брьогел Стари с (Притча за слепците, „Мизантроп“), Ел Греко („Момче, осветено от светлината на свещ“, „Портрет на Джулио Кловио“); Франсиско Гоя (Портрет на Карлос IV", „Портрет на Мария-Луиза Пармска“).

18 векРедактиране

Крал Карлос III Бурбон се възкачва на трона на Неаполското кралство през 1734 година. Той се изправя пред проблема за осигуряване на достойна обстановка за произведения на изкуството, наследени от майка му, Изабела Фарнезе [1], които формират част от неговата семейна колекция, основана от папа Павел III през XVI век и продължено от наследниците му [2]. Все още разпръснати между Рим и Парма, някои творби, по-специално тези, чиято стойност надхвърля стойността на транспорта, са преместени в Кралския дворец на Неапол (основно Рафаел, Анибале Карачи, Кореджо, Тициан и Пармиджанино)[3], където до този момент няма реална галерия: в крайна сметка останалата част от колекцията е преместена и се съхранява вътре в трезорите на двореца, защото е застрашено тяхното състояние от външното влияние дори от естествени фактори, като например близостта на морето[3]. През 1738 година кралят започва изграждането на дворец на хълма Каподимонте, за да се използва като музей [4]; успоредно екип от експерти проектира интериора с оглед разполагането на колекцията: проектът поставя условие творбите да са настанени в стаи с южно изложение, обратно на морето [5]. При все още недовършено строителство, първите картини са поставени през 1758 година, в дванадесет стаи, разделени по художници и живописни школи: не е известно точно кои творби са били изложени в музея, защото годишните описи са унищожени по време на Втората световна война. Освен изложбата, в музея от 1755 г., е създадена Кралската академия, под ръководството на художника Джузепе Бенито [3].

 
Жоашен Мюра, крал на Неапол от 1808 до 1815 година

Около края на 70-те години с прехвърляне на други части от колекцията Фарнезе, музеят има двадесет и четири стаи: като са закупени и нови картини на най-известните художници от Южна Италия, като Караваджо, Хосе де Рибера, Лука Джордано, в допълнение панелни творби на Антоан Рафаел Менгс, Анжелика Кауфман и Франческо Лиани.

През 1783 г. е закупена колекцията на граф Карл Йозеф фон Фирмиан, съдържаща около двадесет хиляди гравюри и рисунки от художници като Фра Бартоломео, Албрехт Дюрер и Рембранд [3]. Фердинанд I, крал на Двете Сицилии, през 1785 г. създава Правилник на музея Каподимонте: работното време е дефинирано, определени са задачите на охраната, отговорността на посетителя, достъпът на копистите. В същото време не е либерализиран достъпът за населението, което е наложена практика в други музеи на Бурбоните. Посещенията са ограничени, само с разрешение, издадено от държавния секретар [6].

В края на осемнадесети век, когато в музея се помещават около хиляда и осемстотин картини, е решено да се създаде един неаполитански музеен комплекс: изборът пада върху Palazzo Degli Studi, бъдещият Национален археологически музей, който започва да работи с това ново обществено предназначение от 1777 година, преобразувано от Фердинандо Фюга, с намерението да събере цялата колекция Фарнезе и Херкулан, последният в резултат на археологическите находки от разкопките на Помпей, Херкулан и Стабия, както и да приеме на библиотеката на академията [3].

Първи етажРедактиране

 
Първи етаж:
██ Галерия Фарнезе
██ Collezione De Ciccio
██ Колекция Бурбони
██ Кралски апартаменти
██ Колекция Борджия
██ Салон на порцелана
██ Галерия на порцелана

Колекция ФарнезеРедактиране

 
Зала № 2

Зала № 2 маркира входа на колекция Фарнезе и позволява да се видят нейните картини, притежавани от членове на семейство Фарнезе [3] Много от тези творби, като например „Портрет на Павел III“ и „Портрет на Павел III с внуците си Алесандро и Отавио Фарнезе“ са дело на Тициан, като колекцията от този художник в Каподимонте е най-представителната и многобройна в Италия и в света [3]. Тук също са изложени картини на Рафаел, като Портрет на кардинал Алесандро Фарнезе, картини от Джорджо Вазари и Андреа дел Сарто, както и скулптури на Гулиелмо дела Порта и гоблен, изобразяващ жертвата на Александър [3].

Малката трета зала е посветена на „Разпятие“ от Мазачо; То не е част от колекцията Фарнезе, но е закупено през 1901 г. от частно лице като картина на неизвестен флорентински художник от петнадесети век и едва по-късно се разбира, че това е централната част на олтара в църквата „Санта Мария дел Кармине“ в Пиза, рисуван от Мазачо. Другите части на олтара се съхраняват в други европейски и американски музеи [3].

В зала № 4 са показани четири скици, рисувани с въглен: две на Микеланджело и по една от Рафаел и Джанфранческо Пенни [3], които по-рано били притежание на Фулвио Орсини, и са наследени, в съответствие с волята му, от член на семейство Фарнезе. Произведенията първоначално влизат в Каподимонте през 1759 г. по нареждане на Жозеф Бонапарт, след това са прехвърлени към Кралския дворец, където съставляват ядрото на кабинета от рисунки и щампи, но после отново са върнати в Каподимонте.

В зала № 5 творбите са подредени в хронологичен ред и разделени по културни области: между тях се открояват две творби на Мазолино: „Създаване на църквата “Санта Мария Маджоре“ и „Успение Богородично“, централни елементи от триптих, първоначално поставени на олтара на базиликата Санта Мария Маджоре в Рим.

В зала № 6 са събрани картини от колекцията Фарнезе на художници, които представят ренесанса в Умбрия – Тоскана. Творбите показват картинни нововъведения за времето си, като например използването на перспектива от автори като Филипино Липи с Благовещение и светии, Лоренцо ди Креди, Сандро Ботичели с „Мадоната с Младенеца и два ангела“.

В зала № 8 са изложени живописни произведения на изкуството от Венецианската школа датирани между петнадесети и началото на шестнадесети век с автори като Бартоломео Виварини, Андреа Мантеня и Лоренцо Лото, всички принадлежащи към колекцията Фарнезе, докато работите на други автори като Джовани Белини и Джакопо де Барбари са свързани с покупки от Бурбоните. Картините показват всички нововъведения от този исторически период, в който те са рисувани: колоритен финес, използване на въздушна перспектива и даващи ключова роля на светлината.

В зала № 9 са творби на Себастиано дел Пьомбо и Джюлио Романо. Тук са изложени също и картините Мадоната на Божествената любов рисувана от Рафаело Санцио и помощници между 1516 и 1518 г., с използвана техника маслени бои върху дърво“ и Страшният съд“ на италианския художник Марчело Венусти, рисувана 1549 г., с използвана техника темпера върху дърво (188,5х145 см.).

Зала № 10 съдържа картини на тоскански художници, реализирали се през третото десетилетие на шестнадесети век: Понтормо, Росо [56], Фра Бартоломео, Андреа дел Сарто, Доменико Пюлиго и Питер де Вите – творци, отворили вратите към маниеризма. Също в зала № 10 е изложена картината Успение Богородично със Свети Йоан Кръстител и Света Екатерина Александрийска на италианския художник Фра Бартоломео, рисувана вероятно през 1516 г., с техника маслени бои върху дърво.

В зала № 11 са събрани венециански работи: по-специално произведения на зрелия Тициан като „Даная“, „Портрет на млада жена и Магдалена“; на младия Ел Греко, ученик на Тициан и придворен художник на Фарнезе и Джакопо Палма Векио. Забележително е [[|Момчето, което духа, за да запали свещ|Момче разпалващо свещ]], изработена със силна светлосянка, с ясни акценти като при Караваджо.

Зала № 12 събира една от най-важните колекции на картини от Емилианския ренесанс от шестнадесети век, подарени на Фарнезе или конфискувани от някои семейства на Пиаченца и Парма, които заговорничели срещу Рануцио Фарнезе; сред тях са Кореджо, с неговите свещени и митологични теми и човешки фигури с меки форми и меки цветове, и Пармиджанино, един от главните герои на италианския Маниеризъм.

 
зала № 12

Тук е изложена и картината „Сант Антонио Абате“ на италианския художник Антонио да Кореджо, рисувана през 1517 – 1518 г., използвана техника маслени бои върху дърво.

В зала № 17 има картини от фламандската и немската школа; по-специално тук са изложени два шедьовъра от Питер Брьогел Стари, „Притча за слепците“ и „Мизантроп“, двете представят зрелия му период.

В зала № 19 са изложени творби на членовете на фамилия Карачи, братята Агустино и Анибале Карачи, водещи художници при семейство Фарнезе, заедно с братовчед им Лудовико: творбите са засегнати от ограниченията, наложени от Трентски събор, който изисква ново художествено решение, според което художникът следва да има визия за реалността, за да извади италианската картина от това състояние на криза.

В зала № 20 продължава колекцията от произведения на Емилианската школа с Анибале Карачи. Този път е представен чрез зрелия си период, вдъхновен от гръцките митове.

Стая № 21 е посветена на картините на Бартоломео Шедони, един художник, който свързва професионалния си живот със семейство Фарнезе, като работи за семейството в Модена и Парма, а те купуват по-голямата част от работите му, дори и тези, които, след смъртта му, са депозирани в магазина. Ученикът на Кореджо, Федерико Барочи и Карачи превръщат светлината в преобладаващата новост в картините си, като я съчетават с ексцентрични фигури.

Стая № 22 е посветена отново на Емилианската школа: основната творба е „Аталанта и Ипопоне“ от Гуидо Рени, към която се доближават картините на Джовани Ланфранко и Мишел Десолео. Всички картини представят темите и стила на зараждащия се бароков стил.

Зала № 24 съдържа фламандски картини на Антонис ван Дайк, една от които Разпятието на Христос е закупена от Диего Сарторио. Също – картини на Петер Паул Рубенс. Това са творби от колекцията Фарнезе или последващи покупки, които дават възможност за сравнение между италианските и холандските картини от периода.

Колекция БорджияРедактиране

 
Тадео ди Бартоло,Св.Себастиан

В 7 зала се помещава колекция Борджия [7]: това е колекция, закупена през 1817 г. от Фердинанд I, собственост на кардинал Борджия, който през осемнадесети век, изпълнява различните католически мисии по целия свят, получава множество художествени предмети от най-различни хора, като например ориенталски и екзотични [8]. Произведенията са запазени от кардинала в римския му дворец във Велетри, където тя се превръща в истински музей, отворен за учени и се разделя на десет секции: древноегипетска, етруска, гръко-римска, източна от Далечния Изток, арабски антики, етно-антропологически находки от Северна Европа, Централна Америка и музей на христианството, състоящ се от творби, свързани с иконографията и свещените писания. След смъртта на кардинала колекцията е наследена от племенника му Камило Борджия и по-късно закупеня от Бурбоните [9].

Колекцията включва картини, като например: иконата „Света Евфимия“ от италианския художник Андреа Мантеня, рисувана през 1454 г., с техника темпера върху плат. Светицата е изобразена, облечена в тъмни дрехи, изправена в цял ръст под монументална арка с висящи гирлянди от плодове и листа. [10]; иконата „Мадоната с младенеца и св. Петър, Павел и Антоний абат“ от Тадео Гади; картината „Мадоната с младенеца“ от Бартоломео Капарали, „Св. Себастиан“ от Тадео ди Бартоло; и още има сирийски, испански, бирмански и френски произведения и предмети, състоящи се от различни материали, – алабастър, стъкло, бижута, емайлирани предмети, слонова кост, като „Разпятие“ от византийски автор от десети век [11].

Кралски апартаментиРедактиране

 
зала №42 е балната зала

Кралските апартаменти са от стая 31 до стая 60, към които се добавя стая 23, но се изключват помещения 35 и 36, тези от 38 до 41, както и тези от 46 до 50.

В 23-та стая е изложено основно, леглото на Франческо I крал на Кралството на двете Сицилиии и Мария Изабела Испанска, изработено между 1829 и 1830 година и по дизайн на Антонио Николини, със специални декоративни пана, напомнящи фреските, намерени при разкопките на Помпей и Херкулан и тапицерия от Сан Леучо в Казерта.

Салон и галерия на порцеланаРедактиране

 
Една от стените на салона – зала № 52
 
украса от рокайлови форми, имитиращи порцелан на тавана – зала № 52

В зали №№ 35 и 36 е изложена така наречената порцеланова изложба: състояща се от повече от три хиляди части [3], като, поради липса на място, е изложена само една малка част от най-представителните екземпляри от италианските и европейски порцеланови фабрики, особено на тези на Каподимонте, на Майсен, на Севър, някои от които са украсявали домове в Неапол, Виена и Берлин [3]. Всички експонати до 1972 г., идват от колекцията на Бурбоните; до 1860 г. тези съдове обикновено се използват, а след това, започвайки от 1873 г., по заповед на Виторио Емануеле III започва аранжирането им за изложбата на порцеланите.

Под № 52 се намира салонът на порцелана (бивш Будоар на кралицата на Неапол – Мария-Амалия Саксонска), украсен в стил рококо и изцяло покрит с бели и цветни порцеланови фигури, декорирани с висок релеф с гирлянди и занимателни битови скечове. Представлява стилово направление, получило своето развитие разновидност на стила рококо. Стилът „chinoiserie“ е един от видовете ориентализъм, в по-широк смисъл може да се схваща като екзотика.

Втори етажРедактиране

 
Il secondo piano:
██ изкуство
██ Залата на гоблените
██ Колекция Авалос
██ Галерия на неаполитански автори
 
Полиптих на историята на Страстите Христови, зала 61

Вторият етаж е разделен на зони: галерия на неаполитански автори и колекция на съвременното изкуство:първата – от 61 до 97, с изключение на 62 е художествена галерия от неаполитански картини от тринадесети до осемнадесети век; стаята 62 е посветена на гоблените; колекцията Авалос е в зали от 98 до 101; докато частта на съвременното изкуство заема две стаи плюс други, които са на третия етаж

Зала № 65 съдържа картини от времето на унгарския клон на династията на Анжу, по-специално на Карл III Анжуйски и Ладислав Анжуйски, последният възлага произведения на анонимен художник, известен като „Майсторът на историите на Св.Ладислаус“.

Стая № 66 е съдържа един изключителен на шедьовър на Симоне Мартини, „Свети Луи Тулузки дава короната на брат си Робер Анжу“: олтарът е от времето на управлението на династия Анжу в Неапол, поръчан от Робер Мъдри, за да се помни и почита брат му Луи Тулузки, който се отказа от престола на кралството след приобщаването му към францисканския орден.

Картината изобразява св. Луи Тулузски, короноващ Робер Неаполитански, а в същото време ангели коронясват с небесна корона самия св. Луи. Символизмът на картината е ясен: Луи се съгласява да стане епископ при условие, че му позволят да встъпи във францисканския орден, за което той тайно се договаря с папа Бонифаций VIII. Така той преживява живота си в бедност, чистота и безсребърничество. Мартини в картината скрива неговата бедност, напротив изобразява Луи в скъпо и готическо красиво облекло. В ниската част на олтара се намират предели, в които са поставени 5 малки картини със сцени от житието на св. Луи Тулузки.

КолекцияРедактиране

Зала на гобленитеРедактиране

 
залата с гоблените

Зала 62 експонира седем гоблена, изобразяващи битката при Павия, изработени между 1528 и 1531 година, вдъхновени от ескизи на Бърнард ван Орлей с тъкани от Брюксел: през 1531 г. са дарени от Генералните щати на Брюксел на император Карл V, а през 1571 стават част от колекцията на Франческо де Авалос и де Аквино. През 1862 г. наследникът му Алфонсо де Авалос дарява гоблените на италианската държава, която ги прехвърля в музея Каподимонте. Седемте гоблена имат следните наименования:

  • Имперската армия атакува френската кавалерия, водена от Франсоа I;
  • Поражението на френската кавалерия; имперската пехота се възползва от силата на аркебузите;
  • Залавянето на френския крал Франсоа I;
  • Нападение и ограбване на френския лагер;
  • Швейцарците отказват да изпълняват заповедите на техните лидери;
  • Бягство и отстъпление на френския ариергард, ръководен от херцог Шарл IV Алансон през река Тичино;
  • Набезите на обсадените и в резултат давещи се масово швейцарски войници в река Тичино.

Колекция АвалосРедактиране

Залите 98, 99, 100 и 101 са събрали колекцията на Авалос.

Трети етажРедактиране

 
Трети етаж:
██ Съвременно изкуство
██ Фотографска секция
██ Галерия от XIX век

Третият етаж е продължение на колекцията на съвременно изкуство, Галерия на XIX век и фотографската секция.

ЛитератураРедактиране

  • Museo nazionale di Capodimonte, a cura di Nicola Spinosa, con la collaborazione di Luisa Ambrosio. Napoli: Electa Napoli, 1994; Milano: Touring club italiano, 2002.
  •  Museo e Gallerie Nazionali di Capodimonte (Napoli): Le collezioni borboniche e post-unitarie. Dipinti dal XIII al XVI secolo. Napoli: Electa Napoli, 1999 (альбом репродукций).

ИзточнициРедактиране

  1. Mario Sapio, Il Museo di Capodimonte, Napoli, Arte'm, 2012, ISBN 978-88-569-0303-4.
  2. Mariella Utili e Barbara Maria Savy, Museo di Capodimonte – La Galleria Farnese: dipinti italiani, Napoli, Electa Editore, 1999, ISBN 978-88-435-8618-9.
  3. а б в г д е ж з и к л м Touring Club Italiano, Museo di Capodimonte, Milano, Touring Club Editore, 2012, ISBN 978-88-365-2577-5.
  4. Touring Club Italiano, Museo di Capodimonte, Milano, Touring Club Editore, 2012, ISBN 978-88-365-2577-5.
  5. Brevi cenni sul Museo nazionale di Capodimonte, su Realcasadiborbone.it.
  6. Touring Club Italiano, Museo di Capodimonte, Milano, Touring Club Editore, 2012, ISBN 978-88-365-2577-5.
  7. Mario Sapio, Il Museo di Capodimonte, Napoli, Arte'm, 2012, ISBN 978-88-569-0303-4.
  8. Mario Sapio, Il Museo di Capodimonte, Napoli, Arte'm, 2012, ISBN 978-88-569-0303-4.
  9. Touring Club Italiano, Museo di Capodimonte, Milano, Touring Club Editore, 2012, ISBN 978-88-365-2577-5.
  10. Mario Sapio, Il Museo di Capodimonte, Napoli, Arte'm, 2012, ISBN 978-88-569-0303-4.
  11. Touring Club Italiano, Museo di Capodimonte, Milano, Touring Club Editore, 2012, ISBN 978-88-365-2577-5.

Външни препраткиРедактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Museo nazionale di Capodimonte“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.