Кралство на двете Сицилии

стара италианска държава
(пренасочване от Двете Сицилии)

Кралството на двете Сицилии (на неаполитански: Regno dê Doje Sicilie; на италиански: Regno delle Due Sicilie) е абсолютна монархия, която управлява Южна Италия и Сицилия между 1816 и 1861 г., т.е. от Реставрацията на Бурбоните до Обединението на Италия.

Кралство на двете Сицилии
на итал. Regno delle Due Siciliе
на лат. Regnum Utriusque Siciliae
8 декември 1816 – 21 февруари 1861
Знаме
Знаме
      
Герб
Герб
Местоположение на кралството в Европа към 1839 г.
Местоположение на кралството в Европа към 1839 г.
КонтинентЕвропа
СтолицаНеапол (1808 – 1816; 1817 – 1861)
Палермо (1816 – 1817)
Официален езикиталиански, латински
Неофициален езикнеаполитански, сицилиански, италиански, арбърешки диалект, хърватско-молизански, гръцки, галоиталийски диалект на Сицилия, галоиталийски диалект на Базиликата, гуардиолски диалект
РелигияКатолицизъм
Форма на управлениеАбсолютна монархия (1808 – 1848; 1849 – 1861)
Конституционна монархия (1848 – 1849)
ДинастияБурбониː линия Бурбони на Двете Сицилии
Крал
1816 – 1825Фединанд I на Двете Сицилии (първи)
1859 – 1861Франциск II на Двете Сицилии (последен)
История
Байонски устав1808
Битка при Толентино2 май 1815
Реставрация на Бурбоните22 май 1815
Поход на хилядата1861
Площ
Общо (1856)111 557 km2
Население
Преброяване9 117 050 (1856)
Валутадукат на Двете Сицилии
Предшественик
Неаполитанско кралство Неаполитанско кралство
Сицилианско кралство Сицилианско кралство
Наследник
Кралство Италия Кралство Италия
Днес част от Италия
Кралство на двете Сицилии в Общомедия

Преди Френската революция от 1789 г. и последвалите Наполеонови кампании династията на Бурбоните управлява същите територии от 1735 г. насам,[N 1] но те са разделени на две отделни области: Кралство Неапол и Кралство Сицилия. Година след Виенския конгрес и след Договора от Казаланца суверенът Фердинанд де Бурбон, който преди това е приел неаполитанската корона (отсам Месинския фар) като Фердинанд IV и сицилианската (отвъд Месинския фар) като Фердинанд III, събира отново двете кралства в една държавна единица чрез Основния закон на Кралството на двете Сицилии от 8 декември 1816 г., почти 400 г. след първото провъзгласяване на Кралство Utriusque Siciliae от Алфонсо V Арагонски. В ранните етапи от живота на кралството столицата е Палермо – вековното седалище на Сицилианския парламент, но на следващата година (1817) тя е преместена в Неапол. Палермо продължава да се счита за столица на остров Сицилия.[1]

На кралството е сложен край с Похода на хилядата, подписването на примирието и предаването на крал Франциск II на 17 февруари 1861 г., с провъзгласяването на Кралство Италия на 17 март същата година.

Името „Две Сицилии“ произлиза от разделянето на средновековното Кралство Сицилия. До 1285 г. остров Сицилия и Южна Италия са съставни части на кралството. В резултат на Войната на Сицилианската вечерня (1282 – 1302),[2] кралят на Сицилия губи остров Сицилия в полза на Арагонската корона, но остава владетел на полуостровната част на държавата. Въпреки че територията официално се нарича Кралство Неапол, той и наследниците му никога не се отказват от титлата „Крал на Сицилия“ и все още официално наричат държавата си „Кралство Сицилия“. През същото време арагонските владетели на остров Сицилия също наричат държавата си „Кралство Сицилия“. Оттук идва името и „Две Сицилии“.[2]

Произход на термина „Две Сицилии“

редактиране

Джовани Антонио Сумонте – историк, живял между 16. и 17. век, във втория том на своята Historia della città e Regno di Napoli[3] вмъква трактата „На остров Сицилия и неговите крале; и защо Кралство Неапол е наречено Сицилия“. В него произходът на разграничението между две „Сицилии“, разделени от Месинския фар, се свързва с папската була, която папа Климент IV връчва на Шарл I Анжуйски от Кралство Неапол през 1265 г.:[4]

Папа Климент IV, който инвестира и короняса Шарл Анжуйски в тези две кралства, нарече този остров и Кралство Неапол с едно име, както може да се види в тази була, където той казваː „Шарл Анжуйски, крал на двете Сицилии, отсам и отвъд Фара“, и това бе съблюдавано и от другите папи, които го наследиха, и използваха същите названия. Защото 7 други крале, които наследиха споменатия Шарл..., които бяха господари само на Кралство Неапол, а не на Сицилия, наричаха Кралство Неапол „Сицилия от тази страна на Фара“. Тогава крал Алфонсо, станал крал на остров Сицилия, след като наследи баща си Фернандо и след като също така с големи усилия и сила на оръжията спечели Кралство Неапол от ръцете на Рене, и самият той се нарече „крал на двете Сицилии, отсамна и отвъдна“. И това е, за да се покаже, че не противоречи на авторитета на папите. След това Алфонсо бе наследен от 4 други крале..., които бяха господари само на Кралство Неапол и бяха титулувани, подобно на останалите, „крал на Отсамна Сицилия“. Но Фернандо Католикът , дъщеря му Хуана, император Карл V и Филип, нашият крал и господар, който владееше и двете кралства, се титулуваха и наричаха „крал на двете Сицилии – Отсамна и Отвъдна“: следователно истината е, че тези имена идват от римските папи (както бе казано), които започнаха да наричат Неаполитанското кралство Сицилия

Същата теза се поддържа и от Пиетро Джаноне в неговата „Гражданска история на Кралство Неапол“ (1723), в която са цитирани различни откъси от папската була, с която Климент IV дава инвеститурата на Шарл I Анжуйски «pro Regno Siciliae, ac Tota Terra, quae est citra Pharum, usque ad confiniam Terrarum, osim Civitate Beneventana...» („за Кралство Сицилия и цялата земя, която е от тази страна на Фара, до границата на земите, с изключение на град Беневенто“). В друг пасаж булата провъзгласява: «Clemens IV infeudavit Regnum Siciliae citra, et ultra Pharum» („Климент IV дава като феод Кралство Сицилия от тази и от другата страна на Фара“). Според Джаноне това е произходът на титлата rex utriusque Siciliae („крал на двете Сицилии“), която обаче Шарл Анжуйски никога не е използвал в официалните си актове, предпочитайки древните титли на нормандските и швабските суверени.[5]

 
Алфонсо V Великодушни

Кралство Сицилия, родено през 1130 г., започва да се нарича Кралство Сицилия отвъд Фара (или отвъдно) и Кралство Сицилия от тази страна на Фара (или отсамно), във връзка с Месинския фар и следователно с Месинския пролив. През 1268 г. Шарл I Анжуйски е коронясан за rex Siciliae („крал на Сицилия“) от папа Климент IV. Веднага след като се възкачва на престола, той премества столицата в Неапол и започва сурова потисническа политика срещу сицилианците, която достига кулминацията си през 1282 г. в Революцията на Сицилианската вечерня и в последващо отделяне от континента на Сицилия (което ще приеме името Кралство на Отвъдна Сицилия). Сицилианският парламент предлага короната на острова на Педро I Сицилиански – законен наследник на крал Манфред, считайки Шарл I Анжуйски за узурпатор. Това е началото на първата фаза от Войната на вечернята, която има примирие с Мира от Калтабелота през август 1302 г. и постановява разделянето на две независими и отделни държави. Според споразуменията след смъртта на сицилианския крал Федерико III островът би трябвало да се върне на Анжуйците, което в действителност никога не се осъществява.[N 2]

Първото официално споменаване на топонима „Две Сицилии“ е през 1442 г., когато Алфонсо V Арагонски поема титлата, без обаче да обедини Кралство Сицилия и Кралство Неапол, които остават отделни кралства. Следователно короната на Rex Utriusque Siciliae („крал на двете Сицилии“) представлява личната уния на двете едноименни кралства, понякога разграничавани като "citra pharum" – „отсам Фара“ (на Неапол) и "ultra pharum" – „отвъд Фара“ (на същинска Сицилия). След кратката скоба на Алфонсо двете кралства отново стават напълно отделни, едното със столица Неапол, а другото със столица Палермо.

 
Constitutiones regum regni utriusque Siciliae, 1786 г.
 
Карта на Кралството на двете Сицилии от 19 век
 
Карлос III де Бурбон

През 1734 г. Карлос III де Бурбон – син на краля на Испания Филип V и на Изабела Фарнезе, успешно завършва военното завладяване на Кралство Неапол и Кралство Сицилия, влизайки в Неапол на 10 май. На 25 май той побеждава австрийците при Битонто и на 2 януари 1735 г. приема титлата „крал на Неапол, без конкретна номерация“. След това завършва завладяването на Сицилия и през юли 1735 г. е коронясан за крал на Сицилия в Палермо.

Следователно той поддържа разделението между двете кралства: в Неапол той царува с абсолютен суверенитет като просветен деспот, в Сицилия като парламентарен монарх и поддържа и свиква сицилианския парламент.[6] Столиците остават две, но той запазва двора в Неапол.

Карлос III няма ефективна автономия от Испания до Виенския мир през 1738 г., който слага край на Войната за полското наследство. Съгласно предвидените споразумения Австрия му отстъпва Държавата на Президиите, Кралство Неапол, както и Кралство Сицилия, които е разменила със Сардиния през 1720 г. след Хагския мир.

През 1759 г., след напускането на Карлос III, станал крал на Испания, неговият син Фердинанд се възкачва на престола едва на 8-годишна възраст. Основните представители на Регентския съвет са Доменико Катанео Дела Волта, принц на Сан Никандро, и маркиз Бернардо Танучи. По време на регентството, както и през следващия период, главно Танучи е този, който държи юздите на двете кралства и продължава реформите, започнати през Епохата на Карлос III.

Наполеонов период

редактиране

Французите вече са навлезли в Италия през 1796 г. с Наполеон Бонапарт, който лесно успява да преодолее австрийските армии и слабите местни правителства. На 22 декември 1798 кралят напуска Кралство Неапол, за да намери убежище в Палермо (където остава до 1802 г.), оставяйки Неапол практически беззащитен.

На 22 януари 1799 г. (за някои 21), докато лацароните[N 3] все още се бият, неаполитанските якобинци провъзгласяват републиката. Неаполитанската република няма дълъг живот, поразена от европейската реакция и неспособна да гарантира присъединяването на народните класи и провинциите, които не са окупирани от френската армия.

 
Свети Лука и Богородица, от Лука Джордано, първоначално в Неапол, отнесена в Лувъра и след това в Лион с наполеоновите грабежи
 
Смъртта на Софонизба, първоначално в Неапол, обект на наполеоновите грабежи, сега в Музея на изящните изкуства в Лион

Французите нанасят много тежък удар на неаполитанското културно наследство. През 1799 г., с пристигането им в Неапол и с краткото създаване на Неаполитанската република, щетите са огромни. Страхувайки се от най-лошото, предходната година Фердинандо вече е прехвърлил четиринадесет шедьовъра в Палермо. Френските войници ограбват множество произведения: от 1783-те картини, които са част от колекцията, от които 329 от Колекция „Фарнезе“, а останалите са съставени от придобивания на Бурбоните, 30 са предназначени за републиката, докато други 300 са продадени, особено на Рим.[7] Няколко произведения на изкуството стигат до Франция благодарение на наполеоновите грабежи в Музея „Наполеон“, който днес е Лувъра. Според каталога, публикуван в Bulletin de la Société de l'art français от 1936 г.,[8] нито едно от произведенията на изкуството не се връща в Италия, като например:

След победата при Аустерлиц на 2 декември 1805 г. Наполеон отново окупира Кралство Неапол с войските си през 1806 г., обявявайки династията на Бурбоните за разпусната и правейки брат си Жозеф Бонапарт крал на Неапол. Жозеф Бонапарт, предопределен да управлява Испания през 1808 г. (по случайност на мястото на брата на Фердинанд, Карл IV), е наследен от Жоашен Мюра. Мюра царува до май 1815 г., като си връща титлата „крал на двете Сицилии“, отменя административната власт на Кралство Сицилия, която не е успял да завладее, и централизира властта в една държава със столица Неапол.

Фердинанд I и Реставрацията

редактиране
 
Фердинанд I

Фердинанд, който намира убежище в Палермо за втори път през 1806 г. поради френското нашествие, открива атмосфера, която е всичко друго, но не и празнична, тъй като сицилианският народ не иска да се подчини на неговото господство. През 1810 г. кралят свиква сицилианския парламент, като лично моли за адекватна помощ за защита на кралството, заплашено от французите, но бунтът избухва на острова. На 12 юли 1812 г. кралят обнародва Сицилианската конституция, докато синът му Франциск(Франческо) е назначен за регент и е установено ново правителство със сицилианските аристократи. Едва през 1815 г. те успяват да се върнат в Неапол.

 
Кралският дворец на Фикуца, в планините Сикани, където Фердинанд живее няколко години

Второто завръщане на Фердинанд I в Неапол не се характеризира с репресии. Суверенът поддържа повечето от реформите, извършени от французите (но разводът е премахнат), включително правилата на Наполеоновия кодекс, приет през френското десетилетие, който е преименуван на „Кодекс за Кралството на двете Сицилии“. Единственото значително прекъсване на Наполеоновия период се случва в отношенията с Църквата, която се завръща, за да заеме водеща роля в гражданския живот на кралството.[9] Този процес на „сливане“ е управляван от министър-председателя Луиджи де Медичи да Отаяно, назначен през юни 1816 г., който има за цел да обедини политическия и бюрократичен персонал от епохата на Мюра с този на Бурбоните в една класа, искайки да спечели Мюра за каузата на възстановената монархия.[10]

Раждането на Кралството на двете Сицилии

редактиране
 
Официално издание на „Кралството на двете Сицилии“

Политиката на реформаторски абсолютизъм, провеждана от неаполитанското правителство на Медичите, също води до ефективно обединяване на неаполитанските провинции със сицилианските. След Виенския конгрес и Договора от Казаланца (20 май 1815 г.), на 8 декември 1816 г. Фердинанд обединява отново кралствата Неапол и Сицилия в една държава с името Кралство на Двете Сицилии, като изоставя името „Фердинанд IV Неаполитански“ и „Фердинанд III Сицилиански“ и приема това на „Фердинанд I на двете Сицилии“. Този акт също има за последица ефективното лишаване на Сицилия от конституцията, провъзгласена от самия Фердинанд през 1812 г., която наред с други неща изрично задължава краля на Сицилия, в случай на повторно придобиване на Кралство Неапол, да се откаже от едно от двете кралства.[11]

До Виенския конгрес Кралство Сицилия, представлявано от Сицилианския парламент, запазва своята формална независимост въпреки личната уния (т.е. един крал за две кралства) с Кралство Неапол. Актът на обединението се разглежда от сицилианската политическа и благородническа класа като оскърбление към това, което непрекъснато и в продължение на около 600 години е било независимо кралство във всички отношения.[12] Антибурбонската кампания започва почти веднага, придружена от пропаганда на сицилианската идентичност, особено чрез действията на аристократичните елити на Палермо. Столицата на новото кралство също е преместена в Неапол, докато принц Франциск става генерален наместник на Сицилия. Като привилегии за сицилианците се запазват безмитното пристанище в Месина, изключването от военна повинност, неприлагането на данъци върху солта и свободното отглеждане на тютюн. В правителството през 1820 г. е създадено Министерство по сицилианските въпроси.

 
Диплома на Карбонар, 1820 г.

Реставрацията, въпреки че е провеждана с реформистки и с противоположен подход в сравнение с 1799 г., в крайна сметка не успява да преодолее пропастта между монархията на Бурбоните и по-напредналите класи, която се отваря през 1799 г., a в крайна сметка я разширява и до сицилианската управляваща класа. Тази ситуация допринася за създаването на благоприятна почва за разпространението на тайни общества, които набират последователи от големи части от буржоазията на кралството. Сред най-важните тайни общества на времето е Карбонерия-та, чиито последователи са обединени от общото желание за обновление, което се изразява главно в искането за конституция. Също така близо до Карбонерия са Мюрати-те, които с помирителната политика на Медичи да Отаяно са заели отново много позиции в държавната администрация и въоръжените сили.[10]

Бунтовете от 1820 г.

редактиране
 
Гулиелмо Пепе – водеща фигура на въстанията от 1920 г. и по-късно защитник на Венеция .

В Сицилия нарастващото недоволство от неаполитанските власти (заедно с неотдавнашната конституционна промяна) предизвиква избухването на народен бунт на 15 юни 1820 г., докато Франциск Бурбон – генерален наместник на Сицилия, е принуден да напусне Сицилия на 27 юни за Неапол.

И в неаполитанската област това нарастващо искане за обновление води в нощта между 1 и 2 юли 1820 г. до произнасянето в Нола на група кавалерийски войници, водени от вторите лейтенанти Микеле Морели и Джузепе Силвати. Инициативата на революционното движение в неаполитанската област е поета след успеха на испанския конституционен бунт от януари 1820 г. Превратът в Кралството на двете Сицилии е извършен с помощта на Карбонерията и висши офицери от въоръжените сили, включително Гулиелмо Пепе, който поема командването на революционните сили. Крал Фердинанд I, след като забелязва невъзможността за потушаване на бунта (който бързо се разпространява в много провинции), издава конституцията на 7 юли 1820 г., в съответствие с Испанската конституция от 1812 г. (Конституция от Кадис), и назначава сина си Франциск за свой наместник. На 1 октомври започва работата на новия неаполитански парламент, избран в края на август, в който надделяват широко разпространените през френското десетилетие буржоазни идеали. Сред актовете на парламента са реорганизацията на провинциалните и общински администрации и разпоредби относно свободата на печата и религията.[13]

Междувременно на 16 юли в Палермо е създадено открито независимо временно правителство, което поисква от революционното правителство на Неапол възстановяване на Кралство Сицилия, макар и все още под ръководството на Бурбоните, и собствен парламент. Неаполитанското правителство първоначално изпраща генерал Флорестано Пепе в Сицилия на 30 август, който в съгласие с Термини Имерезе от 22 септември предоставя на сицилианците възможността да изберат свой собствен парламент – споразумение, което не е ратифицирано от новоизбрания парламент на Неапол.[14] Въпреки това буржоазията на острова вижда в този жест предателството на своите стремежи за независимост. Това принуждава неаполитанското правителство да изпрати генерал Пиетро Колета на острова на 14 октомври със заповед да наложи със сила на сицилианците желанието за единство на централното правителство. Липсата на координация на силите на различните сицилиански градове води до отслабване на временното правителство (Месина и Катания се противопоставят на претенциите на Палермо да управлява острова), което скоро пада под ударите на репресиите на Бурбоните.[15] Така на 22 ноември Сицилия се връща под контрола на конституционното правителство на Неапол.

Въпреки това нововъведенията, въведени в Кралството на двете Сицилии с въстанията от 1820 г., не са оценени от правителствата на големите европейски сили, особено от Австрия на Клеменс фон Метерних, която след конгреса в Тропау на 27 октомври 1820 г. вика Фердинанд I на Люблянския конгрес да изясни отношението си към дадената от него конституция. Метерних, притеснен от последствията, които неаполитанското движение би могло да причини в другите италиански държави, организира с благоволението на Фердинанд австрийска въоръжена намеса с цел потискане на неаполитанското конституционно правителство, въпреки противоречивите мнения на други европейски сили. Неаполитанското правителство, което напразно се надява на защита на конституцията от краля в Любляна, се решава на въоръжена съпротива срещу австрийската агресия.

През март 1821 г. Кралството на двете Сицилии е нападнато от австрийски войски, които побеждават неаполитанската конституционна армия, командвана от Гулиелмо Пепе в битката при Риети-Антродоко. Бойният дух на другите войски на неаполитанската армия също е отслабен от прокламация на крал Фердинанд, който след австрийците ги приканва да оставят оръжието си и да не се бият с "онези, които са дошли да възстановят реда в кралството".

На 23 март 1821 г. Неапол е окупиран, конституцията е суспендирана и започват репресииː има 13 доживотни присъди и 30 смъртни присъди, сред които тези на Морели и Силвати, изпълнена през 1822 г., и тези на Микеле Караскоза и Гулиелмо Пепе, които така и не са изпълнени, тъй като двамата офицери успяват да избягат от кралството.[16]

Франциск I

редактиране
 
Франциск I

В началото на януари 1825 г. умира крал Фердинанд I и на трона се възкачва синът му Франциск I. На политическо ниво той провежда реакционна политика, придържайки се към австрийските директиви от 1821 г., въпреки че има благосклонно отношение към революционните движения по време на управлението на баща си.

Управлението му постигна важен политически успех през 1827 г., когато успява да изчисти кралството от австрийските войски, които са го окупирали от 1821 г. По същото време се предприемат стъпки за реорганизиране на Кралската армия, като нейното командване се поверява на престолонаследника Фердинанд и се довежда до размера, който е имала преди 1820 г. Този път те се опитват да направят въоръжените сили валидна опора на монархията, като по този начин изключват всички онези войници с предишен опит на Карбонарите или Мюратите и наемат 4 швейцарски полка.

Въпреки въвеждането на жестоки репресивни методи и раждането на влиятелни културни католическо-реакционни движения, не е възможно да се укроти сектантската опозиция и да се попречи на развитието на либералната политическа мисъл. В Кралството на двете Сицилии сектантското въстание избухва отново през юни 1828 г. в Чиленто, водено от елементи на парламента от 1820 г., с провъзгласяването на конституцията според френския модел. Този бунт обаче бързо е потушен от кралската жандармерия, водена от полковник Франческо Саверио дел Карето.[10]

Фердинанд II, реформи и 1848 г.

редактиране
 
Фердинанд II

След смъртта на Франциск I на 8 ноември 1830 г. кралството преминава към 20-годишния му син Фердинанд II. Младият суверен незабавно демонстрира по-либерални идеи и приветливо отношение към народа[17]: той предприема стъпки да отзове многобройни изгнаници обратно в родината им и да ги върне на техните позиции (включително генерал Гулиелмо Пепе, призован да потуши избухналите бунтове в Сицилия и Караскоза) и да възстанови най-заслужилите в техните роли, не само сред офицерите, които са служили при Жоашен Мюра, опитвайки се да си осигури лоялността на войниците, служителите и служителите, уволнени след френското десетилетие (1806-1815 г.).[18]

Неговото управление се характеризира с реформи, насочени към подобряване на икономиката с цел постепенно елиминиране на дефицита, формиран между 1921 и 1930 г. Премахнати са ловните стопанства и са намалени разноските на двора и някои министерства.[19]

В този период в Портичи възникват Фабрики „Пиетрарса“ – една от най-големите специализирани фабрики в Европа за конструиране и поддръжка на парни локомотиви, която по-късно става музей. Индустриалният център има голям международен резонанс и е посетен от цар Николай I, който го взема за пример за изграждането на железопътния комплекс Кронщат.[20] В кралството функционира най-голямата корабостроителна индустрия в Италия (в Неапол и Кастеламаре ди Стабия, последната с 1800 работници, е най-голямата италианска корабостроителница), първият парен военен кораб в Италия (пирофрегата „Ерколе“), първият кораб с витло („Джильо деле Онде“), първият кораб, оборудван с парна машина, построен изцяло в Италия („Еторе Ферамоска“), първият военен кораб с витло и направен от метал („Бурбон“), първата железопътна линия и първата гара в Италия (1839 г., Неапол-Портичи), железопътният тунел близо до Ночера, първата система от лещовидни фарове в Италия, първата сеизмологична обсерватория в света (Везувианската обсерватория).[21]

Във външната политика Фердинанд I се опитва да държи кралството извън сферите на влияние на силите на времето: „ девизът му е „Независимост““.[17] Тази посока е конкретно преследвана, като се благоприятства чуждестранната инициатива в кралството, но винаги с оглед на придобиване на технологични знания, които биха позволили за сравнително кратко време освобождаване от Франция и Обединеното кралство. В това отношение трябва да се помни, че през 1816 г. британското правителство получава от Фердинанд I монопола върху експлоатацията на сицилианска сяра[22] на много ниски цени (сярата е материал от стратегическо значение за времето). Фердинанд II, решен да намали данъчното облагане чрез премахване на данъка върху смляното кафе, решава да повери монопола на френска компания, която предоставя плащане, което е повече от два пъти по-голямо от английското: тази мярка задейства т. нар. „Серен въпрос“. Британският министър-председател лорд Парлмърстън изпраща военен флот в Неаполитанския залив, заплашвайки да бомбардира града. Фердинанд II на свой ред поставя флота и армията си на бойна основа. Войната е избегната само с намесата на Луи-Филип, крал на Франция: Фердинанд II най-накрая трябва да компенсира както на англичаните, така и на французите за причинените щети.

Революционни движения

редактиране
 
Руджеро Сетимо

През януари 1848 г., с препотвърждаването на регионалните движения, пробудени от неотдавнашната европейска криза, в Кралството на двете Сицилии и по-точно в Сицилия избухва ново въстание. Това е събитие, което предизвиква подобни движения и в останалата част на кралството и следователно в останалата част от Италия, с решаващи последици за последващата национална история. Сицилианската революция избухва на 12 януари 1848 г. на пл. „Фиеравекия“ в Палермо, водена от Джузепе Ла Маса. Първоначално въстанието вижда масовото участие на обикновените хора в Палермо, което е последвано от привързването на либералната буржоазия, водена преди всичко от желанието да се възстанови островното кралство Сицилия и Конституцията от 1812 г. След кървави сблъсъци Ла Маса, командващ народната армия, успява да прогони генерал-лейтенанта и голяма част от армията на Бурбоните от Сицилия, създавайки генерален революционен комитет. Общият комитет създава временно правителство в Палермо; на фона на общи поздравления и оптимизъм Руджеро Сетимо – умерен либерал, принадлежащ към сицилианската аристокрация, е назначен за президент.

 
Фердинанд II се заклева пред Конституцията (24 февруари 1848 г.)

Разширяването на въстаническото движение към Кампания и останалата част от кралството е незабавно. Кралят, след известни опити да забави движението с малки отстъпки, се опитва да спре либералните искания, като дава конституцията с Кралски указ от 29 януари, вдъхновен от френския модел. Парадоксално е, че въстанията от 1948 г. във Франция побеждават в края на февруари точно този най-добър модел на конституция и крал Луи-Филип. След приемането на конституцията Фердинанд II, одобрявайки исканията на новото правителство, насърчава нови реформи от чисто либерален характер. Сред многото реформи, планирани от конституционното правителство от 1848 г., е тази на общественото образование, поверена от краля на Франческо де Санктис. Конституцията обаче не засяга съществено кралската власт, тъй като кралят има изпълнителна власт, докато споделя законодателната власт с парламента.

Междувременно в Сицилия на 11 февруари е обнародвана конституцията, пред която се заклеват на 24 февруари – в деня, в който крал Луи-Филип бяга от Париж. На 25 март 1848 г. Генералният парламент на Сицилия се събира с революционно правителство, председателствано от Руджеро Сетимо и съставено от министри, избрани от самия президент, който провъзгласява независимостта на острова, възстановявайки Кралство Сицилия. Оптимизмът обаче скоро е последван от разочарование. Всъщност политическите сили в коалицията изглеждат много противоречиви: има голямо присъствие на умерени либерали, противопоставени на демократите и някои поддръжници на Джузепе Мацини. Полетата, които запалват фитила на съперничеството, са преди всичко създаването на Национална гвардия и всеобщото избирателно право, и двете подкрепяни преди всичко от Паскуале Калви – демократичен член на правителството. Има недостатъчно приети позиции относно това каква линия на поведение да се предприеме спрямо правителството на Неапол и възможността да участва или не във формирането на Италианската държава, като последното е подкрепено само от малцинството на Мацинианци.[23] Междувременно, въпреки конкретната подкрепа на сицилианските градове за временното правителство на Сетимо, селските райони стават слабо контролирани и селските вълнения поставят местните администрации в сериозни затруднения.

 
15 май 1848 г. в Неапол

Изборите в континенталното Кралство на двете Сицилии пък се провеждат през април. Преодоляването на тази деликатна фаза не слага край на спора между суверена, който смята току-що обнародваната конституция за основа на новия представителен ред, и по-радикалната част от новоизбраните членове, които, напротив, възнамеряват с първия акт на парламента да променят конституцията. На 15 май 1848 г. в Неапол, ден след откриването на Камарата, има сензационни демонстрации на конституционните депутати (и по-специално на републиканските). Това е решаващият ден за съдбата на Конституцията на двете Сицилии: в Неапол има барикади на градските улици (особено тези в близост до двореца), от които се стреля по посока на разположените части. Тези безредици определят неизбежната кралска реакция и следователно разпускането на Неаполитанския парламент от Фердинанд II. Месец по-късно, на 15 юни, са проведени нови избори, но избраните до голяма степен са тези от предишните избори. След първата сесия повторното отваряне на Неаполитанския парламент е отлагано няколко пъти от месец на месец до 12 март 1849 г., когато е отложено за неопределено време.

 
Карло Филанджери, принц на Сатриано. Главен герой на Наполеоновите войни, той задушава сицилианската революция от 1848 г., впоследствие е министър-председател и създател на конституцията от 1860 г.
 
Карло Филанджери, княз на Сатриано

След събитията от 15 май Фердинанд II решава да предприеме решителна абсолютистка реставрация. През септември 1848 г., след като отзова неаполитанската армия, разположена в Ломбардия, в родината му и спира парламентарната дейност, кралят решава да потисне със сила сицилианския сепаратизъм. Още с т. нар. Указ от Гаета той си възвръща владението на Сицилия благодарение на военните действия, водени от генерал Карло Филанджери, разпускането на двора и бомбардирането на крепостите на град Месина (действие, което печели на Фердинанд II прозвището „кралят бомба“). Суровите репресии на Бурбоните от лятото на 1849 г. срещу вече нестабилно временно правителство постановяват края на революционния опит от 1848-1849 г. и по-нататъшното разширяване на съществуващата преди това пропаст между сицилианската и неаполитанската политическа класа.

Фердинанд II назначава Филанджери за херцог на Таормина и за губернатор на Сицилия. С указ на краля на Неапол от 15 декември 1849 г. на острова е наложен държавен дълг от 20 милиона дуката.

Политическо бездействие и британска враждебност

редактиране
 
Луиджи Сетембрини

Макар че няма формална отмяна на конституцията, а нейното „суспендиране“ за неопределен период от време, след сицилианските и неаполитанските въстания Фердинанд II решава да не предприема повече политически реформи в кралството. И в този случай има поредица от процеси и присъди, включително тези на Луиджи Сетембрини (известен философ и педагог, вече автор на „Протеста на народа на двете Сицилии“), Филипо Агрести и Силвио Спавента. Възстановяването на абсолютизма е последвано от решително потискане на либералното движение и на опитите за въстание (Ф. Бентиня, Карло Пизакане).

След като пламъците, които избухват през 1848 г., са потушени, за да върнат местните администрации обратно в сянката на короната, са подписани петиции в цялото кралство, в които гражданите, представлявани от кметовете, поискват премахването на устава. Представители на либералния свят твърдят, че за да помири буржоазията с короната, тогавашният държавен секретар Джустино Фортунато е измислил гениалното законодателно решение на петицията.[24] Инициативата за петиция, която предизвиква полемика от страна на либералната преса, най-накрая е приложена както от отсам Фара, така и отвъд Фара, където убедителната работа, извършена от генерал Карло Филанджиери спрямо сицилианската политическа класа, е фундаментална. Само малка част от кметовете отказват да подпишат, като постепенно са отстранени от длъжност и са поставени под полицейско наблюдение[25]. Много голяма част от собствениците и населението обаче спонтанно се включват в инициативата, тъй като са уморени от безредиците, причинени от събитията от онези години. От друга страна, според Харолд Актън и управляващата класа, масите се чувстват чужди на революциите, желани от елитите, и копнеят да живеят мирно.[26]

 
Антонио Шалоя
 
Уилям Гладстон

Със събитията от двугодишния период 1848–1849 г. либералните идеи и толерантното отношение на Фердинанд II се провалят: суверенът възприема негъвкаво поведение, което, от една страна, му позволява да възвърне контрола над своето кралство, но от освен това го кара да бъде обрисуван като „чудовище“ от европейската либерална преса.[27] В това отношение писанията на Антонио Шалоя правят голямо впечатление в Неапол, дотолкова че карат Фердинанд II да създаде специална комисия, целяща публично да опровергае тезите на заточения в Торино икономист. Международен отзвук обаче постигат писмата на британския политик Уилям Гладстон, публикувани през 1851 г., който, описвайки условията в затворите на Бурбоните, стига толкова далеч, че определя неаполитанското правителство като „отрицание на Бога“. Този последен епизод силно раздразва Фердинанд II, който зърва зад перото на Гладстон (който вероятно никога не влиза в затвора в Кралството на двете Сицилии) ръката на неаполитанските либерали и преди всичко изнудването на британското правителство.

 
Принц Паоло Руфо ди Банярия, княз на Кастелчикала, неаполитански посланник и наследник на ген. Карло Филанджери в Сицилия

В тази връзка, преди публикуването на писмата на Гладстон, английският министър-председател лорд Абърдийн многократно призовава неаполитанския посланик в Лондон – принц Руфо ди Банярия, да окаже натиск върху правителството на Бурбоните да приеме по-либерална политическа линия, опасявайки се от бъдещо разпространение на буквите. Въпреки това министър-председателят на двете Сицилии Джустино Фортунато не осъзнава сериозността на ситуацията и пренебрегва предупрежденията на лорд Абърдийн. След скандала, предизвикан от публикуването на кореспонденцията, Фердинанд II принуждава маркиз Фортунато да подаде оставка от поста министър-председател[28]. Нападението, извършено от Аджезилао Милано срещу него през 1856 г., допринася за допълнително влошаване на враждебността на краля към политическите позиции. Милано – калабрийски войник – привърженик на Джузепе Мацини, на 8 декември 1856 г., възползвайки се от близостта на краля (с намерение да прегледа войските), удря Фердинанд II с щика, причинявайки дълбока рана в корема, която няма фатални последици.

 
Карло Пизакане
 
Джузепе Мацини

За да прекъснат стагнацията, в която е изпаднало кралството на Бурбоните след 1848 г., изгнаниците, намерили убежище в Торино и Париж, решават през 1857 г. да подкрепят план, разработен от Джузепе Мацини, насочен към облекчаване на италианското население с походи на революционери до различни точки на полуострова. Планът на Мацини предвижда похода до двете Сицилии да бъде поверена на Карло Пизакане – бивш офицер от кралската армия, ветеран от битките при Ломбардия и отбраната на Рим през 1848 г. Пизакане е революционер със социалистически идеали и с много по-радикални позиции от Мацини. Въпреки това идеята за похода до кралството на Бурбоните успява да помири двамата мъже въпреки големите трудности, които тази операция води със себе си. На 25 юни 1857 г. Пизакане отплава от Генуа с парахода „Каляри“ към южната част на Чиленто, надявайки се да намери население в тези места, готово да се надигне срещу Бурбоните. Властите на кралството, след дебаркирането на Пизакане в Сапри, успяват незабавно да спрат опита за въстание, като подстрекават самото местно население срещу въстаниците. Пизакане, ранен в сблъсъците при Падула, се самоубива на 2 юли 1857 г. в Санца.[10]

Фердинанд II умира на 22 май 1859 г. само на 49 години, след сепсис, причините за която все още са спорни. Той е поразен от възпаление на слабините по време на пътуването от Неапол до Бари, което не е лекувано навреме.

 
Карло Поерио, осъден на доживотен затвор, напуска Викарията на Кастел Капуано, окован с белезници с обикновен затворник (Никола Паризи)

Абсолютистката реакция, предприета от Фердинанд II, за да възстанови реда в кралството след революциите от 1848 г., открива в Кралството на двете Сицилии това, което се определя като истинско „десетилетие на неподвижност“. То се характеризира с нарастваща изолация от чужди сили, особено тези, оглавявани от Обединеното кралство, и с кристализиране на институциите на Бурбоните по реакционни стандарти. Фердинанд II, изключително разочарован от конституционния опит и твърдо убеден, че трябва да запази абсолютизма, е отговорен за изселването на едно цяло поколение интелектуалци и военни, върху които бойните полета на Първата война за независимост (1848-1849) и реформите, съзрени през 1848 г., оставят незаличимо желание за иновации. Това поколение, разочаровано от липсата на конституционни промени в кралството и от реакцията на Фердинанд II, намира приемлив отдушник в столицата на Кралство Сардиния, Торино – държава, която след 1848 г. запазва своя собствен Албертинов устав и първично но значително ядро от основни свободи и граждански права. Консолидирането на нещо като конституционна монархия в Пиемонт, напротив, открива едно „десетилетие на подготовка“ в Савойското кралство, което вижда Савойското кралство като единствената отправна точка в Италия за поколението, посветено на „националната кауза“. Следователно десетилетието 1849-1859 г. е решаващо за последвалите събития, довели до завладяването на двете Сицилии през 1860 г.: кралството на Бурбоните, вече дипломатически изолирано и оборудвано със застаряваща и консервативна управляваща класа, трябва да се изправи срещу кралството на Савоя в Италия, дипломатически облагодетелствано и подкрепяно от нови морални и политически сили, включително онези, които, потиснати, са изоставили Кралството на двете Сицилии. Новият владетел на двете Сицилии, Франциск II, е наясно, че трябва да направи бърза промяна в кралството, за да навакса пропуснатото време, но против волята си е принуден да се справи с непредсказуема криза.[29]

Франциск II

редактиране
 
Франциск II в униформа, на снимка от Пиер Пти

23-годишният Франциск II се възкачва на престола на 22 май 1859 г. заедно с младата си съпруга Мария-София Баварска (сестра на известната „Сиси“). С мек характер, неговото царуване, макар и кратко, е много интензивно, тъй като първо трябва да се справи с бунт, който избухва в 3-ти швейцарски полк в Неапол, а след това да се изправи срещу Похода на хилядата и деликатната конституционна трансформация на неговото управление. Притиснат от събитията, той не успява да прекъсне политическата изолация на кралството и да предотврати разпадането м. Въпреки това той се заема да предаде конституцията (което прави с помощта на Карло Филанджери по време на настъплението на Гарибалди в Сицилия) и някои исторически източници твърдят, че това е неговото желание да възобнови „реформаторския“ път, прекъснат през 1849 г.[30] По време на управлението му старата управляваща класа на Фердинанд II е напълно оставена настрана: навсякъде е заменена от личности с либерална вяра.

През същия период повечето от изгнаниците, напуснали Двете Сицилии след 1848 г. по политически причини, се завръщат у дома, като често продължават да заемат позиции в новото неаполитанско правителство. Тази внезапна смяна на режима е една от основните причини за отслабването на Кралството на двете Сицилии в конвулсивните дни на 1860 г.: новите държавни институции се оказват в ситуация, която изисква решителност, която напълно липсва при тези обстоятелства.[30] Кралството оцелява до 1861 г., когато след завладяването на по-голямата част от територията му от Джузепе Гарибалди (след Похода на хилядата в Сицилия – инициатива, способна от една страна да събере революционната воля на демократите от Партията на действието, а от друга страна – да действа с мълчаливата и частична, но реална подкрепа на Савоя), последните крепости на Бурбоните (Гаета, Месина и Чивитела дел Тронто) се предават на пиемонтските обсадители.

 
Палермо през 1860 г.

Ситуацията в Сицилия през 1860 г. е изключително напрегната. От 1849 г. до смъртта на Фердинанд II Сицилиански има десетилетие на относително спокойствие благодарение на репресивните и същевременно помирителни действия, проведени от наместниците на краля Карло Филанджери и Паоло Руфо. Въпреки това след смъртта на авторитарния суверен революционните стремежи отново се разпалват на острова. Голяма част от аристокрацията на острова, особено в Палермо, е ясно на страната на либералната и унитарна фракция и много от нейните млади потомци имат активна роля в конспиративните дейности. След победата при Солферино (24 юни 1859) има голяма вълна от ентусиазъм към италианската кауза в цялото кралство, което подхранва въстаническите пламъци, които скоро ще пламнат. През първите месеци на 1860 г. от острова започват искрени призиви към Джузепе Гарибалди да се постави начело на нова сицилианска революция. Гарибалди от своя страна отговаря, че ще напусне веднага щом сицилианците вземат оръжие. С намерението да провокират всеобщ бунт някои млади аристократи организират въоръжен бунт на 4 април 1860 г., като тайно трупат оръжие в стар склад в манастира Ганча. Бурбонската полиция, ефективно ръководена от Манискалко, научава за бунта и на 4 април кралските войски нахлуват в манастира, като изземват оръжията и арестуват заговорниците.[30] От този ден нататък област Палермо е поставена под обсада и военните съвети на кралската армия извършват 13 екзекуции сред младите заговорници, което допринася за раздразнението на духовете в сицилианската столица.

Походът на Хилядата

редактиране
 
Джузепе Гарибалди
 
Розолино Пило

Гарибалди, предшестван от Розолино Пило (Поход от Сапри, 25 юни-1 юли 1857 г.) и подкрепен от сицилианските изгнаници в Торино Франческо Криспи и Джузепе Ла Фарина, решава да акостира в Сицилия, за да ръководи въстанието на острова, с двусмисленото дипломатическо и военно прикритие на правителството на Савоя. И в този случай полицията на Бурбоните научава предварително за проекта на Гарибалди и веднага е организиран план за патрулиране на сицилианските брегове от армията и флотата. Въпреки това двата пиемонтски кораба, на които са качени Хилядата на Гарибалди, успяват да пресекат участъка от брега, ръководен от пирофрегатата „Стромболи“. В ранните часове на 11 май 1860 г. гарибалдцийците спокойно започват операциите по акостиране в пристанището на Марсала. „Стромболи“, който този ден трябва да спре за няколко часа в пристанището на Трапани, пристига в Марсала едва след акостирането заедно с корабите „Партенопе“ и „Капри“, и не може да направи нищо друго освен късна и неефективна бомбардировка. Решителното закъснение, с което е открит огън срещу Хилядата, е причинено главно от присъствието на английски кораби в сицилианското пристанище, които рискуват да бъдат уцелени от бурбонските гранати, което би имало много сериозни политически последици. Междувременно телеграфната служба в Марсала вече е изпратила новината за десанта в Палермо, а на следващия ден неаполитанското правителство издава официална нота, в която остро осъжда правителството в Торино за това, че е позволило подобен акт на пиратство.[30]

 
Бомбардирането на Палермо от бурбонските войски през 1860 г.

Франциск II реагира, като оказва натиск върху някои известни неаполитански генерали, включително опитния бивш министър-председател Карло Филанджери, да ръководят операциите в Сицилия. Никой обаче не приема тежката задача и Филанджери, като алтернатива, предлага стария си другар ген. Фердинандо Ланца за главнокомандващ на кралските войски в Сицилия, който поема тази роля на 15 май 1860 г. Веднага след като встъпва в длъжност, Ланца научава за отстъплението на Франческо Ланди към Калатафими, без да предприеме никакви мерки за противодействие на настъплението на Гарибалди, който сега може да разчита и на хиляди сицилианци, организирани във въоръжени банди. Единственото решение, взето от Ланца през онези дни, се отнася до премахването на охранителните постове в Палермо, което прави града неконтролируем. Той не предприема никакви настъпателни действия вътре в острова въпреки непрекъснатите увещания на краля, убеден, че трябва да изчака Гарибалди в Палермо, и по този начин обезсмисля дългите преследващи маршове на колоната „Фон Мехел“. В Неапол доверието в Ланца внезапно се срива и Франциск II не можа да направи много, за да поправи грешките си.

На 27 май, след като губи ценни дни, Ланца най-накрая е нападнат от Гарибалди в Палермо. Следват три дни ожесточени боеве по улиците на града, в които войските на Бурбоните са на ръба на няколко пъти да потиснат импровизираната революционна защита. Но точно в момента, в който Гарибалди изглежда поразен, също и благодарение на навлизането в града на колоната „Фон Мехел“, Ланца решава да сключи примирие, което на практика постановява превземането на Палермо от въстаниците.[30]

Принц Филанджери, осъзнавайки, че ситуацията се влошава, предлага дипломатическо решение на кризата на младия суверен: той, действайки като говорител на намеренията на Наполеон III, настойчиво призова Франциск II да изостави пропадащата австрийска политическа линия и да се доближи до френската кауза (винаги скъпа на Филанджери), предоставяне на конституцията и окупиране на Папската държава на мястото на френските войски: само по този начин Френската империя може да подкрепи правата на Двете Сицилии в Италия, докато в същото време противодейства на английските интереси в Средиземно море. Франциск II решително отхвърля този план, тъй като му се сторва недостоен да окупира териториите на папата, и се ограничава до обнародването на нова конституция във френски стил. Отношението на Франциск II предизвиква оставката на Филанджери, който се оттегля от политическия и военен живот.[30]

 
Силвио Спавента

Подвигът на Гарибалди изумява съвременниците му с командните умения, демонстрирани от него и офицерите му, и със скоростта, с която Хилядата успяват да завладеят кралството, въпреки първоначалното несъответствие на силите на бойното поле. След решителната окупация на Сицилия в кралството се провеждат въстания, водени от множество нови и стари либерали (координирани от Силвио Спавента), които, недоволни от конституционните заповеди, дадени от правителството на Бурбоните, решително застават на страната на обединението[31]. Движението за единство в Двете Сицилии е силно повлияно от южната буржоазия: приносът на тази социална класа е много важен през този период.

Първото въстание е това в провинция Базиликата, което започва в Корлето Пертикара на 16 август и завършва с превземането на Потенца на 18 август и последващото провъзгласяване на временно правителство на името на Гарибалди и Виктор Емануил II Савойски.[32] Следват други, със или без официални прокламации, в Тера ди Бари с въстанието в Алтамура на 21 август, в Калабрия Читериоре с Козенца на 24 август, в Калабрия Ултериоре Прима с Катандзаро на 26 август [33] и в Принчипато Читериоре с Аулета на 31 август.[34] С град Беневенто, анклав на Папската държава, който принуждава баварските войници, които вече го държат от 22 юли, да избягат. На 2 септември се надига и Принчипато Ултериоре.[35] В Абруцо на 9 септември е провъзгласено временно правителство.[36]

Армиите на Бурбоните първоначално не успяват да организират ефективна съпротива въпреки многобройните документирани епизоди на неподчинение и корупция[37] на самите генерални офицери Тези офицери обикновено са над 70 г., предимно бивши карбонари и мюрати, извикани на служба от Фердинанд II през 1831 г., за които не може да се каже, че са привърженици на проавстрийската партия, доминираща в двора на Бурбоните. Младият и неопитен Франциск II, получавайки противоречиви новини в Неапол, не успява да овладее неуспешното управление на операциите в Сицилия от генерал Фердинандо Ланца. Последният не прави нищо, за да се възползва от очевидното си превъзходство на хора и оборудване (той има около 24 000 души в Сицилия), което предизвиква дълбоко недоволство в самите кралски войски. По-специално е показателно сериозното решение на генерал Франческо Ланди в Калатафими неаполитанската пехота да се изтегли точно в момента на най-голяма трудност за Хилядата на Гарибалди.[38]

Раздразнението на войниците от Кралската армия достига своя връх в Калабрия: там генерал Бриганти (бивш поддръжник на бомбардировките на Палермо през дните на въстанието в Палермо през 1860 г., след като дава на войските още една заповед да отстъпят, без да се бият с Гарибалди, е застрелян от хората си, които го смятат за предател и не могат да търпят по-нататъшния отказ на своя командир да атакува много по-слабия враг. Решаваща е и ролята на висшите офицери от Кралския флот, които отказват да потопят гарибалдийските кораби при преминаването им от Сицилия в Калабрия и които впоследствие, според пробурбонските историци, умишлено предават повечето си кораби на Савойския флот.[39]

 
Джерламо Индуно, Гарибалди преди Капуа, 1862

Бездействието на висшите офицери на Бурбоните, основателно или неоснователно заподозрени в предателство от потомството, обаче е частично обяснимо, ако се вземе предвид, че в този период сред ръководителите на неаполитанските министерства битува широко разпространеното убеждение, че ще има бърза дипломатическа реакция от част от чуждите сили срещу това, което в Неапол се смята за напълно нелегитимно нашествие или, по-просто казано, акт на пиратство. Наистина дипломатическата дейност в онези дни е неистова, но кралят осъзнава твърде късно, че сега е изоставен на произвола на съдбата от главните сили, преди всичко поради политиката на изолация, прилагана от баща му Фердинанд II след 1848/49 г.[40]

 
Замък на Гаета, Франциск II прави преглед на артилерийска позиция на кралската армия по време на обсадата

Едва в последната част на кампанията, с битката при Волтурно (1 октомври 1860 г.), кралството си възвръща достойнството на последната битка. Крал Франциск II решава да не се бие в Неапол (въпреки че е добре оборудван и укрепен), а да се установи в крепостите на равнината Кампания, за да направи опит за контранастъпление и последващо повторно завладяване на кралството. Кралските войски се бият храбро при Волтурно,[41] поставяйки силите на Гарибалди в затруднение. Въпреки това намесата на армиите на Сардиния във фазата на присъединяване към силите на Гарибалди[40] и преди всичко стратегическите грешки, допуснати от Генералния щаб, спомагат за решителното поражение. Волята да не се предава се демонстрира и от обсадената крепост Гаета, където кралското семейство намира убежище и в която приблизително 13 000 войници, останали от неаполитанската армия, се озовават срещу армиите на Кралство Сардиния в изтощителна обсада. Обкръжена, Гаета е подложена на морска блокада и е силно бомбардирана от морето и сушата, докато не се предава (Обсада на Гаета).

Край на кралството

редактиране
 
Либорио Романо приема Гарибалди на гарата в Неапол

Краят на кралството е разделен на поредица от отделни моменти след Похода на хилядата, между октомври 1860 г. и март 1861 г.

Официално Двете Сицилии са присъединени с голямо мнозинство към Пиемонт-Сардиния след резултата от двата референдума за анексия, проведени в неаполитанските провинции и в сицилианските провинции на 21 октомври 1860 г., резултатите от които са формализирани с кралските укази от 17 г. декември 1860 г., n. 4498 и 4499 („ Неаполитанските провинции са част от Кралство Италия “ и „ Сицилианските провинции са част от Кралство Италия “). Решението за незабавното и безусловно анексиране на Двете Сицилии към Кралство Сардиния е силно подкрепено от министър-председателя Камило Бенсо, граф на Кавур, който, уплашен от перспективата за демократично-народно и републиканско утвърждаване в южните територии, завладени от Гарибалди, прави всичко, за да гарантира, че Похода на Хилядата няма да се наклони към ляво решение. Анексирането означава ваксинация срещу революционния риск, срещу „социалните безредици“, следователно е направен незабавен опит за установяване на споразумения с по-малко компрометираните представители на стария режим (пример за това е двусмисленото поведение, възприето в този момент от Либорио Романо), и преди всичко се опитва да успокои старата аграрна класа, чиято подкрепа е незаменима за политическия контрол на Южна Италия.[10]

 
Изглед към крепостта на Чивитела дел Тронто

Кралството на двете Сицилии официално престава да съществува с избирането на новия италиански парламент на 27 януари 1861 г. след референдумите за анексиране. След това пред новия италиански парламент е представен законопроект от 21 февруари за провъзгласяването на новото Кралство Италия, включващ и депутатите от наскоро анексираните територии, който става нормативен акт на 17 март 1861 г. Междувременно войната срещу силите на Бурбоните официално е приключила с приключването на обсадата на Гаета през 1860 г. и предаването на Франциск II на 17 февруари; цитаделата на Месина се предава едва на 12 март, а крепостта на Чивитела дел Тронто – последната крепост на Бурбоните, с 400 души, на 20 март.

Правителствата на нова Италия са далеч от осигуряването на реализацията на онези идеали за единство на родината и равенство на гражданите, засенчени от идеализма на Джузепе Мацини и на поколението герои на борбите на Рисорджименто.[42]

След като независимостта е загубена, производствените сектори на бившето кралство на Бурбоните навлизат в дълбока криза.[43] Докато новата държава не започне политика на индустриализация (1878 г.), последиците от анексирането първо и приетите тогава митнически политики бележат края на вече не „защитените“ южни компании в сравнение с европейската и италианската конкуренция,[44] допринасяйки за раждането на Южния въпрос.

Административно деление

редактиране
 
Административно деление на Кралството на Двете Сицилии

Кралството включва настоящите италиански региони Абруцо, Базиликата, Калабрия, Кампания, Молизе, Пулия и Сицилия, както и голяма част от днешния Южен Лацио (области Сора и Гаета) и източната част на днешна провинция Риети (област Читадукале). Архипелагът Пелагоза, днес част от Хърватия, също е принадлежал на кралството, административно включено в провинция Капитаната. Градовете Беневенто (днес в Кампания) и Понтекорво (днес в Лацио) пък са папски анклави. Границата между Кралството и Папската държава, определена веднъж завинаги през 1840 г. с двустранно споразумение, минава от устието на река Кането (на Тиренско море, между Фонди и Терачина) до Порто д'Асколи на устието на река Тронто (на Адриатическо море на границата между Абруцо и Марке). Линията е проследена чрез поставяне на серия от 686 гранични камъка (т. нар. „Термини“) между 1846 и 1847 г., които носят датата и ключовете на Свети Петър от едната страна и лилията на Бурбоните и прогресивното число от другата. Някои от мемориалните камъни все още са запазени на място, докато други са преместени или изгубени.[45]

 
Табела на район Мартина

Основното разделение на кралството (въпреки че няма административен характер) е между континенталната му част, Кралските владения отсам Фара, и Сицилия, Кралските владения отвъд Фара, по отношение на Месинския фар. От административна гледна точка обаче през 1816 г. кралството е разделено на 22 провинции, от които 15 в Отсамна Сицилия (бивше Кралство Неапол) и 7 в Отвъдна Сицилия (бивше Кралство Сицилия), от своя страна разделени на области (на итал. distretto, административни единици от второ ниво) и райони (на итал. circondario, административни единици от трето ниво).[46]

Кралските владения отсам Фара обхващат следните провинцииː

  • I Провинция Неапол (столица: Неапол )
  • II Тера ди Лаворо (столица: Казерта, до 1818 г. Капуа)
  • III Принчипато Читра (столица: Салерно)
  • IV Принчипато Ултра (столица: Авелино)
  • V Базиликата (столица: Потенца)
  • VI Капитаната (столица: Фоджа)
  • VII Тера ди Бари (столица: Бари )
  • VIII Тера д'Отранто (столица: Лече)
  • IX Калабрия Читериоре (столица: Козенца)
  • X Калабрия Ултериоре Прима (столица: Реджо)
  • XI Калабрия Ултериоре Секонда (столица: Катандзаро)
  • XII Контадо Молизе (столица: Кампобасо)
  • XIII Абруцо Читериоре (столица: Киети)
  • XIV Абруцо Ултериоре Примо (столица: Терамо)
  • XV Абруцо Ултериоре Секондо (столица: Акуила)

Кралските владения отвъд Фара обхващат следните провинцииː

Образование

редактиране
 
Сградата на Кралския неаполитански институт за насърчаване
 
Сградата на Кралският музикален колеж „Сан Пиетро а Маджела“ (Неапол)
 
Сградата на Неаполитанския университет
 
Мостът „Реал Фернандо“ (Монтурно)

Сред най-важните академии на Кралството на Двете Сицилии са Академия Понтаниана, Кралското общество на Бурбоните, Кралският неаполитански институт за насърчаване (научен институт), Медико-хирургическата академия, Кралската школа по ветеринарна медицина и селско стопанство и Кралският музикален колеж „Сан Пиетро а Маджела“. Университетът в Неапол също се откроява с научните си заслуги. От този период изпъкват Микеле Теноре – директор на Ботаническата градина в Неапол и един от бащите на съвременната ботаническа систематика, химикът Рафаеле Пирия – откривател на салициловата киселина и инженерът Луиджи Гура – автор на няколко архитектурни произведения, най-забележителните от които са мостовете „Реал Фердинандо“ в Минтурно и „Мария Кристина“ в Солопака.

Общественото образование е структурирано около начални училища, средни училища, кралски колежи, кралски гимназии и кралски университети, под надзора на Министерството на църковните въпроси и общественото образование. В Сицилия управлението му е поверено на генерален наместник от името на Министерството на вътрешните работи.

 
Протокол от изпит от началното училище (1859 г.)

Началното образование, въпреки че се ръководи от щателни разпоредби, въведени през френското десетилетие (1806-1815), се предоставя неравномерно по цялата територия, особено в селските райони на кралството. Според статистиката от периода след Реставрацията на Бурбоните Базиликата е провинцията с най-нисък процент на образование в кралството[47], докато Неапол е този с най-голям брой държавни начални училища (около 2 на област). Положителният аспект се отнася до прилагането на меритократични критерии, т.е. такива по заслуги, в училищната система, където неадекватната културна подготовка и лошата професионална етика, които биха могли да компрометират функционирането на общественото образование, водят до уволнението на даден учител.[48] От 1850 г. започват да се забелязват леки подобрения: правителството на Бурбоните прилага реформи, които позволяват включването на нов персонал в много училища в кралството, които дотогава са били с недостатъчен.[49] Кметовете (Decurioni) трябва да уреждат (заедно с провинциалните интенданти и епископите) съставянето на трио от учители за началните училища, които се опитват да бъдат поставени във всички общини на кралството във вече съществуващи структури (особено в разпуснатите манастири). Държавното начално образование е безплатно, подлежи на редовни проверки и се провежда по взаимоучителния метод (или метода на Джоузеф Ланкастър), но въпреки подобренията през последните години то все още е запазено само за момчета и не е задължително. Безплатното начално образование за жените обаче се управлява до голяма степен и с малка ефективност от епархиите. Децата, принадлежащи към по-богатите социални класи, обикновено се обучават в частни институции, присъстващи в големи количества в основните градски райони.[50] Заслужават внимание и двата обществени института за глухонеми, основани от Бенедето Коцолино (Неапол) и Иняцио Дикситдоминус (Палермо) и един за незрящи в Неапол – първият по рода си в Италия.[51]

 
Франческо де Санктис като млад, преподавател във Военното училище и в Кралската военна академия на хълма Пицофалконе, Неапол

Средното образование е поставено на по-солидна основа. Гимназиите, разделени на „Кралски колежи“ и „Средни училища“, се намират в столиците на провинциите и в главните градове. През 1860 г. има най-малко един кралски колеж за всяка столица на провинция и 58 средни училища, като последните са гимназии, които, за разлика от кралските колежи, предоставят и техническо и професионално обучение.[52] И по отношение на средното образование има колежи (предимно религиозни) и частни технически институти, главно в Сицилия.[53]

Университетът на столицата, главният в кралството, се намира в Неапол. „Кралските лицеи“ също зависят от университета и са разположени в Акуила, Киети, Бари, Салерно, Козенца и Катандзаро, упълномощени да издават квалификации за практикуване на свободни професии (главно медицински и юридически).[54] Има три сицилиански университета: в Палермо, Катания и Месина. В Сицилия има и три кралски гимназии.[55]

Що се касае до общественото образование в Кралството на двете Сицилии след Реставрацията на Бурбоните, на 10 януари 1843 г. тогавашният крал Фердинанд II постановява пълния отказ на Държавата от всякаква намеса и контрол върху училището, което е напълно поверено на властта на епископите. Епископите получават властта да назначават, отстраняват и преместват общински учители и да определят продължителността и времето на преподаване. След този указ почти нищо не остава от организацията на Жоашен Мюра.[56]

След бунтовете срещу Бурбоните в провинциите на кралството на 29 януари 1848 г. Фердинанд II издава конституцията (обнародвана на 10 февруари). Краткият период, през който кралството е под ръководството на конституционното правителство (февруари-май 1848 г.), отново разпалва надежди за реорганизиране на Държавата и училищата в либерален смисъл и следователно за връщане към система на обществено образование. Всъщност на 6 март е създадено Министерството на просвещението. С постановление от 29 март се създава комисия, натоварена да представи законопроект за реорганизация на основното образование. Указ от 19 април 1848 г. отменя закона, който поставя основното образование под отговорността на епископите; друг указ от 27 април отново увеличава средствата на Министерството на образованието. С падането на конституционното правителство и връщането към абсолютизма обаче училището на Кралството на двете Сицилии също се връща към управлението с критериите на стария режим и под църковния монопол.[57]

След поражението на революцията от 1848 г. Кралството на Двете Сицилии на практика вече не е в състояние да подхранва или да осъществява надеждата за обновление, освен чрез тежък църковен филтър. През 1859 г. има само 2010 начални училища с 39 881 ученици, 27 547 ученички и 3171 учители при население от над 9 млн. жители. По време на Обединението на Италия (1861), ако средното ниво на неграмотността в Кралство Италия е 78% (72% сред мъжкото население, 84% сред женското население), на юг този процент нараства до 90%.[58][59] Леополдо Франкети, в известното си изследване от 1875 г. върху икономическите и административните условия на неаполитанските провинции пише: „С изключение на няколко града открихме хора, затворени в дива страна, затворени в нейните мръсни села и околните полета, без пътища да се измъкне от него, невеж и трудолюбив, ръководен от свещеници, малко по-цивилизовани от него, и от господари, някои от които бяха невежи като него, но по-покварени; добрите хора в затвора или под наблюдение или прогонени, всички отделени от останалата част на Италия и Европа чрез система от търговски забрани, паспорти и изключване на книги.“[60]

Въоръжени сили и обществена сигурност

редактиране

Въоръжените сили на Кралството на Двете Сицилии са разделени на Кралската армия и Морската армия на Негово Величество, координирани от Военното министерство и Флота. Кралската армия (военен клон на министерството) през 1860 г. има около 70 000 професионални войници и войници с дълга служба, 20 000 наборници и около 40 000 резервисти (последните 5 класа наборници, готови за отзоваване), под прякото командване на суверена, който притежава чин на генерал-капитан. Морската армия (клон на военноморските сили на министерството) разчита на приблизително 6500 професионални моряци, 2000 моряци на наборна служба, повече от 90 ветроходни кораба и 30 парахода под командването на графа на Акуила [[Луиджи Бурбон-Двете Сицилии ]].[61]

 
Крепостта Пескара, в която Бурбоните създадават затвор за политически затворници.

Службите на Министерството на войната и флота ежегодно представят бюджетната оценка за следващата финансова година, която след това е представена на вниманието на краля. Военните разходи през 50-те години на 19. век възлизат средно на почти 13 милиона дуката годишно – цифра, съответстваща на повече от 1/3 от общите годишни публични инвестиции. Това значение на военните разходи в публичния бюджет е симптом не само на голямото внимание към въоръжените сили, проявено от последните правителства на Бурбоните, но и на значението на военните в икономическата структура на кралството. Всъщност освен множеството държавни фабрики за производство на въоръжение е необходимо да има адекватно снабдяване на въоръжените сили с материали и оборудване от различен вид. След това разходите и качеството на материалите се контролират от органи, отговорни за тази функция (Интенданция и администрация на армията и флота).[40]

По отношение на проблема с разбойничеството Кралството на Двете Сицилии одобрява специални закони като Указа на крал Фердинанд I n. 110 от 30 август 1821 г. и Указа на крал Франциск II n. 424 от 24 октомври 1859 г. Пътуването по улиците на кралството обаче често е опасно, както историкът Рафаеле де Чезаре описва в книгата си „Краят на едно кралство“, и жандармерията често сътрудничи с престъпниците, които ограбват пътниците.[62] Франческо Саверио Нити в книгата си „Герои и разбойници“ (издание от 1899 г.) обяснява как разбойничеството е ендемично явление в Южна Италия преди Обединението, което е съществувало винаги.

Валута и финанси

редактиране
 
30 дуката, 1850
 
120 грани (пиастър), 1859
 
10 торнези, 1859

Законът от 20 април 1818 г. определя за парична единица на кралството дуката на двете Сицилии от сребро с тегло 22,943 грама. Един дукат отговаря на 100 грани, една грана – на 2 торнези. Започвайки от 1816 г., в Двете Сицилии се секат медни монети (торнези), сребърни монети (грана и производни: карлино е на стойност 10 грани, тарѝ – 20, половин пиастър – 60 и пиастър – 120 грани) и златни монети от 3, 6, 15 и 30 дуката.[63]

Кралството има принципно еднометален паричен режим, базиран на среброто, съставен не само от монети от този метал (т.е. по-голямата част от монетите в обращение), но също и от вид депозит на Банката на Двете Сицилии, наречена fede di credito („кредитна бележка“),[N 4] считан и за първокласна валута в чужбина.[64] Фраческо Саверио Нити твърди, че към момента на въвеждането на лирата в Кралството на Двете Сицилии са изтеглени 443,3 милиона монети от различни тиражи[65], от които 424 млн. са сребърни,[66] което се равнява на 65,7% от всички монети в обращение на полуострова. Това огромно количество сребърни монети е изсечено от монетния двор на Неапол главно след нарастването на износа на Двете Сицилии, настъпило през 1850 г., тъй като по изричната воля на правителствата на Бурбоните във всички търговски операции трябва да циркулират монети от благороден метал, както се изисква от Доктрината на меркантилизма.[67] Джустино Фортунато (19-20 век) твърди, че изобилието от сребърни монети е само косвен ефект от откриването на нови златни находища в Калифорния и Австралия. Това събитие води до увеличаване на производството на злато; този метал, до голяма степен излят във Франция, означава, че там среброто се превръща в спомагателна валута, използвана за внос от чужбина (особено от Двете Сицилии).[68] Тази теза обаче е оспорена от други икономисти, включително Карло Роданò ̈(20 век); той, много критичен към интерпретациите на Фортунато относно изобилието от монети от благороден метал,[69] обяснява, че през втората половина на 19 век правителството на Двете Сицилии разрешава износа на зърнени храни и други хранителни продукти, дотогава забранено, и намалява митото върху зехтина. Последствието е увеличаване на износа и едновременно увеличаване на навлизането на среброто на територията на кралството: сеченето на сребърни монети преминава от 1,8 млн. дуката през 1852 г. на 13,6 млн. през 1856 г.[70] И Нити, и Фортунато се съгласни, че финансовото управление на държавата на Бурбоните се характеризира с изключително малки и разумни обществени разходи, особено на инфраструктурно ниво.[71][72] Фортунато обаче е на друго мнениеː той приписва причините за проблемите на Южна Италия на вековете история преди обединението на Италия. Ученият уточнява, че през 1860 г. икономическото положение на Кралството на двете Сицилии не е било по-добро от това на другите държави преди обединението, нито пък непрекъснато намаляващите данъци. Той критикува митническата система, определяйки я като „средновековна“, както и огромните военни разходи на Бурбоните, докато на кралството липсват училища, пътища, морски пристанища и модерна транспортна система.[73]

 
Осигурителна полица от 1859 г.

Икономическата пропаст е очевидна още тогава, предвид статистическите данни, отнасящи се до италианските командитни дружества по време на Обединението на Италия, въз основа на данните, свързани с търговските и индустриални компании, взети от Италианския статистически годишник от 1864 г. Има 377 командитни дружества, от които 325 в Централна и Северна Италия, изключвайки от изчислението съществуващите в Лацио, Венето, Трентино, Фриули и Венеция Джулия. Въпреки това акционерният капитал на тези компании възлиза на общо 1 млрд. и 353 млн., от които 1 млрд. и 127 млн. в компаниите от Централна и Северна Италия (отново без същите области) и само 225 млн. в Южна. За сравнение, общият паричен резерв на Държавата на Бурбоните е равен на 443 200 млн. лири; практически 1/3 от капитала на централно-северните командитни дружества, с изключение на няколко територии, които все още не са анексирани. Само командитните дружества на Кралство Сардиния имат общ капитал, който е почти двойно по-голям от този на Държавата на Бурбоните: 755,776 млн. срещу 443,200 млн. ликвидни средства.

 
Кредитна бележка от 630 дуката, издадена от Дворцовата каса на Бари през 1858 г.

Кредитните институции на кралството са представлявани до 1808 г. от 8-те обществени банки, работещи в Неапол от 16 век (Банка на Свети Яков, Народна банка, Банка на св. Салватор, Банка на св. Елигий, Банка на Светия Дух, Банка на Благовещението, Банка на бедните и Банка на милосърдието), и от житните планини[N 5] и заложните къщи в провинциите. Банковите депозити традиционно се удостоверяват с „кредитни бележки“[N 4], които във всички отношения представляват представителна гаранция за депозита, свободно прехвърляема и одобрена като заместител на парите: в икономика, която не предвижда използването на хартиени пари, за извършване на плащане е необходимо доставката (или изпращането) на метални пари, което често е много трудна операция. Кредитната бележка, по-лесна от парите за обработка и изпращане и снабден с несъмнени гаранции за сигурност, предоставени от издаващите банки, скоро става валиден заместител на парите в брой.[63]

 
Сух печат на Банката на Двете Сицилии

През 1806 г. Неаполитанските банки участват в иновативната политика, която Жозеф Бонапарт налага на Кралство Неапол, опитвайки се да ги моделира по френската система. Банката на Свети Яков е трансформирана в „Дворцова банка“, обслужваща държавата, а всички останали банки са събрани в една единствена банка – Частна банка, обслужваща гражданите. През 1808 г. Жоашен Мюра, след като става крал на Неапол, иска да обедини предишните банки, за да създаде нова институция по модела на Банката на Франция: Банка на Двете Сицилии. Основното нововъведение е да се създаде акционерен капитал, призовавайки публичните органи и класата на собствениците и спестителите да участват в съдбата на институцията.[63]

Реставрацията на Бурбоните през 1815 г. не засяга мерките през френското десетилетие (1806-1812). Банката на Двете Сицилии се състои от две отделни секции: Дворцовата каса, за обслужване на общата хазна на кралството (под Министерството на финансите), и Касата на частните лица. През 1816 г. е създадена и Касата на намалението в полза на търговията и индустрията. За да отговорят на нуждите на клиентите и потребителите на кредитни бележки[N 4] в кралството (особено в Пулия и Сицилия), през годините са открити някои клонове: в Неапол през 1824 г. е открита Втората дворцова банка, през 1844 г. е открита Дворцовата каса в Палермо и през 1846 г. една в Месина. Едва през 1858 г., след много настояване от страна на местните клиенти, е открита Дворцовата банка в Бари, към която незабавно е присъединен отдел на Банката на намалението. През последните години от живота на кралството, сред основните клиенти на банката, освен благородници и обществени организации, са индустриалците и множество търговски компании, основани от 1830 г.[63] Тази много централизирана структура на банката, ако от една страна ограничава финансовата дейност на провинциите, от друга позволява по-голям контрол върху печалбите и сериозно ограничаване на загубите. Поради тази причина активите на Банката на Двете Сицилии нарастват постоянно през тези години. Тази икономическа политика е благоприятствана и от строгостта на законодателството на Бурбоните по финансовите въпроси.[74]

Управителя на Банката на Двете Сицилии е и директор на монетния двор или Администрацията на монетите, базиран в църквата ,Св. Августин“. Монетният двор притежава монетни работилници, химически рафинерии за злато, гравиращи кабинети и машини за обработка на сребърна тел и стомана. Задачата на монетния двор е също така да определя стойността на чуждите монети.[74]

Най-важните икономически движения на кралството са концентрирани на фондовата борса в Неапол, разположена в Палат „Сан Джакомо“. Сред най-важните ценности са рентата, зърнените храни и маслата. Министерството на финансите одобрява всяка година борсов календар, който позволява на агентите да разделят дейността си на смени. Има и „консултативни търговски камари“, чиито интенданти на провинциите са президенти, които събират търговци, участващи в планирането на стратегиите, които да бъдат приети на фондовата борса. В рентата преговарят банкери като Наполитанските Ротшилд (с техния единствен италиански клон), Форке, Мьорикофр и Сорвило, Гундершайн и др.

Фондовата борса в Неапол е една от най-активните в Европа в селскостопанския сектор по онова време, характеризираща се с игри на вдигане или сваляне върху напъпващите култури, управлявани месец по месец от специални брокери.[75] Маслата и зърнените храни имат видно място в операциите на фондовия пазар: пшеницата от Двете Сицилии (въпреки че страда от силна конкуренция от руската и полската пшеница) е една от най-ценените по това време, а маслата от Пулия и Калабрия са широко продавани в чужбина за храна и промишлени употреби (тъй като минералните масла все още не са използвани по това време). Специализираните търговски къщи, работещи на фондовата борса, имат складове в крайбрежните градове (по-специално в Манфредония, Барлета, Галиполи, Джоя Тауро и Кротоне). Складовете са предоставяни на местните земевладелци, които съхраняват продуктите си там, получавайки адекватна компенсация, определена от фиксираните ценоразписите на борсата. След това търговците изпращат събраните в складовете продукти по море, за да достигнат до съответните им потребителски пазари (главно Русия, Англия, Белгия и Франция).

Търговските къщи обикновено имат седалище в Неапол и клонове в различните провинции и в чужбина. Най-важните къщи също се наричат „площадни подписи“ (на итал. firme di piazza) и сред тях изпълват тези на Рока, Кардинале, Пирия, Перфети, Павончели, Де Мартино и Мина и Арлота. По-специално последната е главният герой на значителна операция на фондовия пазар през 1856 г., която води до изключването на Ротшилд от петролния пазар в кралството.[75]

Всички тези предприятия се разрастват значително през 50-те години на миналия век, също благодарение на лекотата на данъците. По-големите печалби позволяват на селскостопанските предприемачи да подобрят качеството на продукцията и да издържат на чуждестранната конкуренция (главно тази на руската зърнена продукция). През 50-те години има и известно промишлено съживяване, често прилагано в селското стопанство, благоприятствано от техническите иновации, регистрирани от Кралския институт за насърчаване и от конкурсите за награди, обявени от Икономическите дружества на провинциите (които след обединението на Италия (1861) стават Търговски камари). Забележителна работа на Икономическите дружества е творбата от 1856 г. на Гулиелмо Лудолф за експлоатацията на Суецкия канал, който тогава е в процес на изграждане. С откриването му се очаква силно развитие на икономиката на Двете Сицилии, тъй като това е по същество по-скоро произвеждаща отколкото консумираща нация, с огромни търговски хоризонти, отворени към останалия свят.[74]

Селско стопанство и риболов

редактиране

В кралството на Бурбоните, както и в другите държави преди обединението на Италия, селското стопанство е преобладаващият сектор.[76] Климатичните условия на Двете Сицилии благоприятстват производството на пшеница, ечемик, овес, картофи, бобови култури и зехтин.[76] Също така е важно отглеждането на цитрусови плодове и много други растения, подходящи за средиземноморския климат, като маслиново дърво, лоза, смокиново дърво, черешово дърво, кестеново дърво, лешниково дърво, орехово дърво и бадемово дърво.[77] Областите, силно експлоатирани за отглеждане на овощни дървета, са например провинцията около Везувий. Развъждат се предимно овце (вълна), коне и свине.[76]

Риболовът е традиционно широко разпространена дейност по всички брегове на кралството. Той придобива промишлен характер преди всичко благодарение на работата на Винченцо Флорио, който в Сицилия е много активен и в тази област (в допълнение към сферите на химическата, стоманената, текстилната и морската транспортна промишленост), изграждайки капани за риба тон и фабрики за обработка и съхранение на улова.

Селското стопанство на двете Сицилии има своите силни точки в равнините на Кампания и Пулия. В плодородните равнини на Кампания културите често се отглеждат на интензивна основа (по-специално зеленчуци, овощни дървета, тютюн и други промишлени продукти като коноп, лен и черница). Равнините и скалистите хълмове на Пулия обаче са с почви, подходящи за производството на качествен зехтин и зърни култури, в някои случаи произведени с новаторски технически решения[78] (в това отношение се открояват големите земевладелци сем. Павончели от Чериньола), които са продадени на борсата в Неапол на всички основни европейски пазари). Вината, особено тези, произведени в Сицилия (с важното вино Марсала), подхранват процъфтяваща търговия с Обединеното кралство и САЩ.[79]

 
Продавач на зехтин (Франческо де Буркар, рисунка от 1853 г. на Филипо Палици, гравюра на Франческо Пизанте
 
Домакиня продаваща сладкиши (Франческо де Буркар, 1853)

За разширяване на селскостопанската площ са предприети работи по възстановяване на земята: сред най-важните са рекултивациите на Вало ди Диано, низината Таволиере деле Пулие и равнината на Фучино, в района на областта Абруцо Ултериоре Секондо, последното като решение на инж. Карло Афан де Ривера. Подобни мерки са предприети за борба с проблемите, свързани с хидрогеоложката нестабилност, като изграждането на изкуствени канали, като този на Alveo comune nocerino, тръгващ от Ночера Инфериоре, и коригирането на долното течение на река Сарно. Селскостопанските колонии, създадени по кралска воля, също са важни: най-прочутата – Кралското имение „Кардитело“ в областта Тера ди Лаворо служи и като експериментален център за иновативни култури и производство. Друг пример за селскостопанска колония е тази в Батипаля, където през 1858 г. правителството на Бурбоните построява град, оборудван с всички необходими услуги за настаняване на жертвите на земетресението в Мелфи, което им позволява да обработват новите рекултивирани земи на низината Пиана ди Селе.

Особено в Кампания и Пулия реформите от френското десетилетие (1805-1816) и последвалата рационализация на публичната администрация пораждат буржоазната аграрна класа, предназначена да замени повечето от старите благороднически земевладелци.[80] Част от тази буржоазна класа (не само аграрна, но и индустриална), която се формира през първата половина на 19 век, се превръща в крайъгълен камък на новите либерални движения: южната буржоазия, подсилена от постигнатите икономически позиции, изисква реформи и позиции на властта в управлението на кралството. Желанията на буржоазията обаче трябва да се сблъскат с твърдата абсолютистка политика на крал Фердинанд II. По този начин средната класа, родена благодарение на икономическата политика на Бурбоните, се превръща след неуспешните реформи от 1848 г. в социалната класа, която е най-враждебна към династията, превръщайки се в гръбнака на конституционните движения и движенията за обединение – главните герои на разпадането на кралството през 1860 г.[81]

Премахването на феодализма е кулминацията на процес, вече започнал по времето на Фердинанд I, който, притиснат от интелектуалците на кралството, е първият, който започва да възприема политика, насочена към справяне със латифундията – основната пречка пред земеделието прогрес на селския юг. През 1792 г. суверенът изготвя закон за реформа на държавната собственост (De Administratione Universitatum), който предвижда намаляване на латифундията чрез създаване на класа от дребни и средни земевладелци, което ще превърне наемните фермери в дребни преки фермери. Мярката обаче не е оценена нито от бароните, които биха загубили голяма част от притежанията си, нито от провинциалната буржоазия, която не може да търпи да бъде изпреварена от селяните при подялбата на големите имоти.[82] С изгнанието на Фердинанд I и раждането на Неаполитанската република (1799), практиката от 1792 г. е приложена от якобинското правителство, за да спечели благоразположението на селяните от вътрешните региони. Въпреки това след падането на Неаполитанската република и санфедисткото повторно завладяване на кралството средната класа и аристокрацията се връщат във владение на земите, поверени на народа през 1799 г.[82]

С първата Реставрация на Бурбоните въпросът за държавната собственост отново се регулира от практиката от 1792 г., която след това става основа на Наполеоновата реформа за подривните закони за феодализма.[N 6] Подривните закони за феодализма обаче, според Томазо Педио, въпреки голямото значение, което имат за постигането на модерната повратна точка в управлението на държавата и в консолидирането на буржоазната собственост, в много случаи правят несигурни икономическите условия на селяните в селските райони на кралството (и без това мизерни условия, ако се вземе предвид, че единствените имоти на тези фермери обикновено са семейните къщи и малките парцели земя).[82] В мярката, приета от правителството на Жозеф Бонапарт за изкореняване на феодализма, дяловете земя, предоставени на работниците, не отчитат състава на семейната единица, принуждавайки много от тях да задлъжнеят при богатите земевладелци, за да купуват повече земя.[82]

С втората реставрация на Бурбоните правителството на Бурбоните приема законодателството, което влиза в сила през десетилетието на Наполеон и така повечето от проблемите, свързани с покупко-продажбата на земя в селските провинции, въпреки премахването на феода, остават нерешени, така че водят до бунт след събитията от 1848 г. Проблемът със собствеността се влошава още повече след обединението на Италия (1861), тъй като новото правителство на Савоя не само отказва да разреши проблемите, свързани с разделянето на старите големи владения, но също така предоставя на земеделската буржоазия в Южна Италияг в замяна на политическата си подкрепа, да заемат старите имоти и държавни земи, върху които се е основавал поминъкът на по-бедната селска класа.[82]

В по-малко плодородните и по-периферни райони на кралството (като във вътрешността на Сицилия и във вътрешността на полуострова) изолацията допринася за запазването на някои сериозни наследства от феодализма (премахнат през 1806 г. в континенталните владения и през 1813 г. в Сицилия[83][84]), което се отразява негативно на икономическите условия на местните земеделски работници. Тези неудобства, причинени предимно от трудността при разделянето на земята на старите провинциални благороднически земевладелци, все още обвързани с поземлена рента, обаче са компенсирани от гъвкава селска икономика, която като цяло прави и икономическото положение на най-бедните фермери поносимо.[28][44] След Обединението на Италия, със значителното[85] увеличение на данъците и не особено внимателното регулиране на митническите тарифи, това икономическо статукво в южния хинтерланд изчезва.[44] Правителството на Савоя демонстрира няколко пъти (започвайки с потушаването на бунта на Бронте през август 1860 г.), че не го е грижа особено за съдбата на работниците,[10] като в годините след обединението на Италия предприема мерки, които допринасят за още по-лошото им положение, несигурно съществуване и подхранване на много силно несъгласие с новата унитарна държава. Несъгласие, което, често съчетано с политически мотиви, поражда първо т. нар. „разбойничество“ (на итал. brigantaggio), а след това и голямата емиграция.[28] С течение на времето Италианската държава със Савойската монархия е оценена и в Южна Италия до такава степен че референдумът за монархия-република от 1946 г. вижда, че Югът гласува с много голямо мнозинство в полза на запазването на Савойската монархия, докато Северът гласува за републиканската институция.

Индустрия и предприемачество

редактиране
 
Франческо Буонано, щавен индустриалец от Солофра (1855 г.)

Индустриалният сектор, макар и по-малко важен от селското стопанство, е развиваща се област и е подкрепян от правителството на Бурбоните[86][87] чрез протекционистични политики и чрез насърчаване на притока на чужд капитал в кралството.[88] След първите проблясъци на индустриално развитие, настъпили през френското десетилетие (1806-1815 г.), династията на Бурбоните, с втората си реставрация, започва политика, насочена към икономическата независимост на кралството. Следователно е въведена индустриална политика, която въпреки своите ограничения (не успява да задоволи напълно нуждите на кралството), води до възникването на първите модерни фабрики на полуострова и до забележителни промени в социалната тъкан на Юга.[89]

 
Проект за разширяване на оръжейната фабрика в Торе Анунциата

В индустриалната област Неапол е най-значимият град в кралството и още през 30-те години на 19 век е решено индустриалната му експанзия да се насочи към източните предградия и покрай брега на Везувий. Сред най-важните дейности на неаполитанската градска зона са обработката на кожа (основно за производството на ръкавици и обувки), производството на съдове, мебелни фабрики, фабрики за строителни материали и кристали (известна е тази в Позилипо), за музикални инструменти, дестилерии. Хартиената и текстилната промишленост имат значителна консистенция, както на занаятчийско, така и на индустриално ниво. Напредъкът в областта на текстила се наблюдава и от Статистическото общество на Лондон в началото на 1840 г.: консулът на британската кралица Галуей пише през октомври 1841 г. доклад за ефективността на текстилните фабрики на неаполитанското тиренско крайбрежие.[90] Стоманодобивът и металообработването представляват най-значимият промишлен отрасъл, с фабрики, разположени между района на Меркато и Пиетрарса.[91] Значителни са металообработващата фабрика в Пиетрарса, Кралската леярна в Кастелнуово, Кралската оръжейна фабрика в Неапол, корабостроителниците в Неапол и работилниците на Гранили, които са част от голямата неаполитанска държавна индустрия. Кралският механичен завод и политехника на Пиетрарса със своите 34 000 m² е най-голямото промишлено предприятие на целия Италиански полуостров[92]. То е оборудвано с машини, годни за всякакъв вид металургична и металообработваща дейност, и произвежда металорежещи машини, котли, двигатели, релси, оръдия, железопътни вагони, материал за кораби, локомотиви и парни двигатели с различни приложения.[91] В комплекса се помещава и училище за железопътни и морски инженери, благодарение на което кралството успява да замени английските работници, използвани преди това, в рамките на няколко години. Първите морски двигатели в Италия са построени в Пиетрарса за колесните кораби „Тасо“ и „Фиерамоска“.[91] Комплексът на Пиетрарса е ограден от фабриката „Гранили“ – завод, проектиран от Фердинандо Фуга, предназначен за производство на морски котли и локомотиви, както и леярна.[91] Сред най-важните и модерни частни металообработващи индустрии са работилниците Гупи и фабриките „Дзино и Хенри“ в неаполитанската област. Недалеч от Неапол се намира корабостроителницата на Кастеламаре ди Стабия, в която работят около 1800 работници.[92]

Поради една чисто централизирана система Неапол е седалище на по-голяма индустриална агрегация: в първите години на този процес на индустриализация това води до масови движения на работници, които, идвайки от другите провинции на кралството, се стремят към по-добри условия на живот. Заетостта обаче не винаги е гарантирана за всички.[93] Въпреки това с еволюцията на обществото, предизвикана от индустриалния растеж, явлението на вътрешната миграция все повече намалява, докато почти напълно не изчезва през последните десетилетия от живота на кралството. Извън големите икономически центрове като Неапол, Палермо и Бари, в други провинции на кралството постепенно възникват някои индустриални реалности.[93]

В областта на Калабрия Ултериоре[94] се намира леярната „Фердинандеа“ и центърът за желязо и стомана „Монджана“, където желязото, извлечено от многобройните мини в района, се обработва и преобразува (така избягвайки вноса от чужбина). Там се намира и Оръжейната фабрика „Монджана“[95], която произвежда суровини и готови материали за употреба във въоръжените сили на кралството. Основните производители на оръжия обаче се намират в Неапол и в Торе Анунциата (домът на Reale Fabbrica e Montatura d'Armi), където калабрийската стомана се обработва и трансформира в огнестрелни оръжия и хладни оръжия.

 
Винченцо Флорио (1799 – 1868)

В Сицилия не се появява индустрия, както се случва в неаполитанската област. Едва през 1832 г. с Винченцо Флорио се развиват индустриални инициативи в сектора на стоманата, морския транспорт, опазването на рибата и виното.[96] В районите на Ена, Калтанисета и Агридженто минната индустрия, базирана на добива на сицилианска сяра, по това време основна за производството на барут (което в кралството се извършва в модерната фабрика за барут в Скафати) и сярна киселина, присъства от векове, което задоволява 4/5 от световното търсене[97] и на халит. Това активира традиционното производство и търговия с морска сол, а в селското стопанство – с цитрусови плодове и пшеница. Английският търговец Джон Удхаус пък започва да продава вино „Марсала“.

Швейцарската общност в Двете Сицилии

Швейцарската общност в Кралството на Двете Сицилии е сред най-видимите чуждестранни общности, присъстващи на територията на кралството. Първите миграционни потоци датират от втората половина на 18 век, когато швейцарски наемнически войници се преместват в Двете Сицилии, за да бъдат наети от Бурбоните.
По същото време обаче друг вид мигранти идва на Италианския полуостров. Това са швейцарски семейства, които заемат цели икономически сектори на кралството, както като предприемачи, така и като работници. Това, което привлича по-голямата част от инвеститорите и работната сила, са вторичният сектор и третичният сектор: по-специално текстилната промишленост, но също така и хотелиерската индустрия, банковото дело и търговията.[98][99]

[…] Южна Италия представляваше истински рай за много швейцарци, които емигрираха там, водени преди всичко от икономически причини, както и от красотата на местата и качеството на живот. Място на основната атракция: Неапол, към който на вълни емигрират много швейцарци, особено немско-швейцарски граждани от всякакъв социален произход, с различни лични цели. Към средата на 19 век, в столицата на Кралството на двете Сицилии, швейцарската общност е сред най-многобройните чуждестранни общности.

Клод Дювоазен, швейцарски консул в Неапол, 10 юли 2006 г.

Швейцарската общност в Двете Сицилии се състои не само от предприемачи и работници, но и от група културни хора, съставена от интелектуалци, художници и писатели, които превръщат Неапол в източник на вдъхновение за някои от своите творби[98].
Голяма швейцарска общност все още живее в Неапол днес – потомци, отчасти, на емигрантите от 19 век[98].

В района на Салерно и в долината на пеща Сарно има нещо като текстилен център,[100] управляван главно от предприемачи, които са част от голямата швейцарска общност от Кампания (Фон Вилер, Майер и Зотинген, Зублин & Co., Шлепфер, Венер & Co., Ешер & Co.). Тези текстилни индустрии, оборудвани с механизирани фабрики, имат по-голям потенциал по това време от тези в района на пиемонтския град Биела (който по-късно става основният италиански текстилен център).[101]

 
Текстилна фабрика в Пиедимонте д'Алифе
 
Текстилна фабрика в долината Ирно (Салерно, 1840)

В тази област, заедно с текстилния сектор, също възникват голям брой свързани индустрии, в някои случаи които са оцелели до наши дни. Най-старото ядро на швейцарската общност в Кампания може да бъде проследено до раждането на фабриките „Ег“ в Пиедимонте д'Алифе. Миграцията на швейцарските тъкачи в Кампания е причинена от недостига на суровини, от който швейцарският текстилен сектор страда по време на наполеоновата „континентална блокада“, която възпрепятства износа на прежди от Англия (фундаментален за зараждащата се швейцарска текстилна индустрия). Сред първите швейцарци, започнали производство на текстил в Неаполитанското кралство, са Мьорикофр (Meuricoffre) – бъдещи банкери и Йохан Якоб Ег (18-19 век).[102] През 1812 г. Ег получава стар манастир в Пиедимонте от правителството, който той бързо трансформира в модерна фабрика с 1300 работници. Много от сънародниците му, насърчени от неговия успех, решават да се установят в Кралството на двете Сицилии, където производството на памук (в района на Везувий) и вълна (в Абруцо) е изобилно и с добро качество.[103] Текстилни фабрики, управлявани от местни предприемачи, има и в други провинции на кралството, като текстилните фабрики Сава, Дзино, Мана и Полсинели в областта Тера ди Лаворо: по-специално в долините на Лири има над 15 фабрики за вълна, които задоволяват повечето от нуждите на южния пазар. Значителната хартиена индустрия също е концентрирана в долините на Лири и Фибрено, които обаче работят и в други долинни центрове на кралството.[104] Значими фабрики са разположени в Сан Леучо (Казерта), където се извършва и все още се извършва производството на фина коприна.

Хранително-вкусовата промишленост е свързана по-специално с производството на зехтин, вино и твърда пшеница, а фабриките за паста са широко разпространени на цялата територия на кралството (по-специално в провинция на Неапол между Торе Анунциата и Граняно)[105] с износ на обработена паста, която засяга както различни европейски държави, така и САЩ.[106]

С течение на времето има развитие на индустриалните структури, които вече съществуват в Кампания, Калабрия и Сицилия, и разпространение на скромни фабрики и малки или средни фабрики и в други континентални области на кралството, по-специално в Абруцо, Пулия и в много малка степен в Молизе и Базиликата.[107]

В Тера ди Бари и другите провинции на Пулия през първата половина на 19 век има процес на индустриализация, включваща множество градски центрове.[108] Сред най-важните компании в текстилния сектор са вълнените фабрики „Никман“ (1848) и предачните фабрики „Марщалер“, които, в допълнение към производството на тъкани, отговарят и за износа на зехтин, вина и бадеми за Германия. В металургичния сектор са фабриките „Линдеман“ (основани от Гулиелмо Линдеман в Салерно през 1836 г.), разположени в Бари от 1850 г., които в допълнение към металургичното производство (преработка на сяра, газометри, селскостопански машини, кофраж за големи сгради, котли и корабни двигатели), имат ролята на агрохимическа фабрика в процесите на извличане на зехтин и в производството на сапуни. И накрая, през тази епоха в градовете на Пулия, чрез местна инициатива, възникват малки индустрии, свързани преди всичко със селскостопанското производство: строят са мелници, произвеждат се машини за обработка на прежди, за производство на зехтин, вино и сапун.[108]

След 1824 г. много малки производствени фабрики се трансформират в истински промишлени комплекси, което прави някои райони на Кралството на Двете Сицилии в челните редици в началната фаза на индустриализацията на Италианския полуостров.[109]

 
Домашна тъкачка (Франческо Де Буркар, 1853 г.)

През 50-те години на 19 век заплатите на работниците в частния сектор възлизат средно на дневна надница от 40/50 грани (само за сравнение – в публичния сектор батальонният адютант, който е най-високият подофицер в кралската армия, получава дневна заплата от 54 грани, което между другото съответства на над 20% повече от заплатата на неговия колега в пиемонтската армия).[110] Ръководителите на работниците пък получават среднодневна надница от 75/85 грани. Въпреки че тези заплати са в съответствие с тези в останалата част на Италия[111], разходите за живот в Двете Сицилии са особено ниски. Всъщност тази структура на заплатите е част от една доста стабилна ценова система, особено за най-масовите продукти: килограм хляб струва 6 грани, 1 кг паста - 8 грани, 1 кг говеждо месо - 16 грани, 0,75 литра вино 2 грани.[112]

Томазо Педио (20 век) напомня, че все още не е имало правила за защита на условията на труд: работникът няма право да протестира, за да получи по-добри условия на труд, и стачката може да бъде наказана от законодателството на Бурбоните като „незаконен акт, който има за цел да наруши обществения ред“: това допринася за създаването на известно брожение сред работническата класа на кралството през годините след 1848 г., чието недоволство след това се проявява с голяма сила в годините след обединението след появата на нови проблеми.[113] Около 1848 г. се зараждат някои социалистически ядра сред неаполитанските и салернитанските работници и сред неаполитанските интелектуалци (чийто най-известен представител е Карло Пизакане).[114]

Според някои историци[115] Предприемачеството в южните провинции е слабо развито в сравнение с останалата част на Италия, с изключение на някои забележителни изключения като сицилиаското семейство Флорио. Това се дължи на структурните недостатъци на икономиката на Юга, подчертани главно в недостига на суровини като изкопаеми въглища и желязо, липсата на капитал (основно инвестиран в приходи от земя и държавни облигации), липсата на техническо образование на работниците, което премества производствената дейност главно в занаятчийския и домакинския сектор (при първото преброяване на 1861 г., от 1 179 499 единици, регистрирани като „занаятчийско население“ в неаполитанските провинции, 764 350 са жени, от които на свой ред 118 626 са под 15-годишна възраст [116]) и недостига на вътрешния пазар на самото кралство.[117] Въпреки това данните, докладвани от проучване от 2010 г. на Централната банка на Италия, потвърждават някои от ревизионистките хипотези[118]: те показват как през 1871 г. индексът на индустриализация на основните провинции Кампания и Сицилия е същият ниво като провинциите на индустриалния триъгълник (Торино-Милано-Генуа). Същото проучване подчертава как през втората половина на 19 век италианската индустрия е предимно занаятчийска по природа[118] и е концентрирана близо до големи градски райони. В допълнение към проучването на Банката на Италия е и докладът на икономистите Виторио Даниеле (Университета на Катандзаро) и Паоло Маланима (ISSM Institute - CNR), които, реконструирайки дохода на глава от населението в италианските региони въз основа на данни от 1891 г. следващите години, заключават, че през 1860 г. няма реална разлика по отношение на средния индивидуален доход между Севера и Юга – разлика, която вместо това започва да се появява през последното десетилетие на 19 век.[119] В заключение авторите заявяват, че сегашното несъответствие в доходите между Северна и Южна Италия не може да се обясни с прибягване до причините преди обединението, тъй като разликата се проявява от последните двадесет години на 19 век под формата на на по-нисък растеж на Южна Италия. Въпреки това авторите на изследването искат да посочат, че „провинциите са по-малко хомогенни от регионите и индексите трябва да се оценяват с по-голяма предпазливост“, тъй като например „индексите за Неапол и особено Ливорно имаха тенденция да надвишават средната просто защото провинциите бяха малки, с малко земеделска земя и следователно относително малко фермери.“[120]

Търговски флот и международна търговия

редактиране
 
Месина – важно търговско пристанище (снимка преди да бъде разрушено от земетресението през 1908 г.)

Кралството има значителен търговски флот. Както търговията, така и промишлеността, съсредоточени главно в крайбрежните градове, използват морския транспорт, осигурен от многобройните корабни компании и от самата държава, която освен че плава по Средиземно море, извършва и океански маршрути (особено за достигане до страни от Северна Европа).[121] Например компанията „Сикула Трансатлантика“ от корабособствениците „Де Паче“ от Палермо е оборудвана с построения в Шотландия параход „Сицилия“, който свързва Палермо с Ню Йорк за 26 дни, превръщайки се в първия италиански параход, достигнал Америка.[122]

През 1734 г., годината, в която Карлос III де Бурбон поема титлата на крал на Двете Сицилии след периода на вицекралете, неаполитанските и сицилианските търговски флотилии са в ужасно състояние. Малките пристанища са затворени за трафик и износът е сведен до минимум. За да се справи с тази ситуация, кралят издава серия от правила и разпоредби, целящи най-накрая да направят търговското корабоплаване в неговата държава ефективно. Създадени са съвременни разпоредби за моряците и собствениците, а корабостроенето и професионалното образование са увеличени в районите с най-дълголетна морска традиция (като полуостров Соренто и архипелага Кампания). Новият курс на неаполитанския и сицилианския търговски флот също се определя от укрепването на флота, а също така и от премахването на митническите привилегии за английските, френските, испанските и нидерландските кораби, което създава проблеми за националната хазна. В средата на 18 век корабите на Двете Сицилии възобновяват търговията с основните пристанища на Средиземно море, със случайни пътувания отвъд Херкулесовите стълбове.[123]

С идването на Фердинанд IV на трона на Неапол правилата, въведени при управлението на Карлос III де Бурбон, са консолидирани, структурите, обслужващи търговския флот, са укрепени, и се подписват нови търговски договори със страните от Северна Африка, държавите от Ханзата от Балтийско море и с Руската империя, позволявайки на кораби от Двете Сицилии да преминават през Дарданелите и Босфора, за да достигат до пристанищата на Черно море. Освен това през тези години търговските отношения са консолидирани с всички средиземноморски държави, с Обединеното кралство, Португалия, Нидерландия, Дания и Швеция.[124]

 
„Фердинанд I“ – 1-вият параход в открито море в Европа (1818)

Втората половина на 18 век бележи възстановяването на морското съзнание за Кралството на двете Сицилии, белязано от възхода на всички онези дейности, които определят началото на еволюцията, настъпила след Виенския конгрес, в който процесът на трансформация на неаполитанското общество дава буржоазен тласък на икономиката. По време на френското десетилетие (1806-1815) икономическите и социални структури на кралството укрепват, буржоазията се консолидира – наследник на вече премахнатото феодално баронство, и преди всичко се формира ново политическо съзнание. След завръщането на Фердинанд I на трона разпоредбите от Наполеоновата епоха са запазени, награди са дадени на корабите, които изнасят в най-далечните морета, раждат се първите застрахователни компании и националното корабостроене се увеличава. През 1810 г. знамето на Двете Сицилии, първото в историята на Италианска държава, започва да се вее редовно и в американските пристанища на Севера и Юга (откриването на първото посолство на Съединените щати в Италия е в Неапол на 16 декември 1796 г.), в Антилите и Индиите.[125] През 1817 г. принцът на Отаяно Луиджи де Медичи да Отаяно – министър на финансите решава, че кралството трябва да се оборудва с параходи за търговско корабоплаване. Така първият параход в Средиземно море е поръчан от корабостроителницата на Станислао Филоза близо до крепостта Вилиена източно от Неапол: „Фердинанд I“, от 213 тона, пуснат на вода на 24 юни 1818 г. и поверен на корабния енсин Джузепе Либета. Първото пътуване е между Неапол и Марсилия, минавайки през Генуа, Ливорно и Чивитавекия: това е първото пътуване на параход в открито море в Европа.[125]

С управлението на Франциск I има по-нататъшна консолидация на търговския флот на Двете Сицилии: предимствата за тези, които изнасят за Америка, се увеличават, строителството на парни кораби се увеличава (организират се и пощенска служба и връзки между параходи – първата по рода си в Италия) и са подписани нови търговски споразумения. По-специално се сключва споразумение с Високата порта, което позволява свободното преминаване на кораби под флага на Бурбоните през Босфора.[126]

 
Винченцо ди Бартоло, пионер на търговското корабоплаване в Източна Индия

След смъртта на Франциск I синът му Фердинанд II се възкачва на трона на Двете Сицилии като суверенът, който дава най-голям тласък на укрепването на търговския флот в кралството. По време на неговото управление са отбелязани много първенства: първият круизен параход в Средиземно море („Франческо I“, 1832 г.), първият железен параход с витлово задвижване („Джилио дела Онде“', 1847 г.), първият трансатлантически параход между Неапол и Ню Йорк („Сицилия“, от братя „Де Паче“ от Палермо, през 1854 г.), първата модерна система от фарове в Италия (от 1841 г.). Освен това почти всички пристанища на Двете Сицилии са разширени и модернизирани, включително това на Неапол (където през 1852 г. е построен вторият италиански сух док след този в Генуа[127][128]), построени са нови пристанища (като това на Низида и Бари) и са създадени нови морски школи и болници. Износът също отбелязва значително увеличение. Трафикът през Атлантическия океан, Черно море, Балтийско море, Латинска Америка, Скандинавия и Северна Африка се увеличава, а износът за Обединеното кралство се консолидира. Капитан Винченцо ди Бартоло, командващ „Елиза“ (249 тона), е първият италианец, достигнал Югоизточна Азия с кораб от държава преди Обединението: след като напуска Антилските острови и преминава през нос Добра надежда, той прекосява целия Индийския океан, за да достигне остров Суматра. Начинанието му отваря пътя за търговия за Източна Индия, знамето с лилиите на Бурбоните започва да се вее в Зондските морета, често място на конфликт с местните пирати, записвайки стабилно присъствие в пристанищата на Сингапур и Семаранг. През тези години се наблюдава непрекъснато и постоянно нарастване на износа и вноса и съответно постоянен растеж на икономиката на кралството. През 1846 г. много протекционистки мита са премахнати или намалени: с декрета от 9 март е намалено митото върху тъканите, коприната и металните изделия, и химическите продукти и лекарствата; с този от 21 ноември е намалено митото за износ на зехтин. Впоследствие с указ от 26 март 1847 г. се премахва вносното мито върху дъбовата кора, необходима за кожарските предприятия.[129] През 1847 г. корабите на Двете Сицилии са най-многобройни в пристанищата на Северна Америка сред тези на италианските държави преди Обединението на Италия (1861), вносът и износът нарастват още повече и тонажът на търговския флот надхвърля, отново през тази година, 200 хил. тона.[130]

Бунтовете от 1848 г. отбелязват неуспех за търговията на кралството, но след няколко години флотът на Двете Сицилии възобновява своя растеж. През 1852 г. неаполитанските кораби също започват да търгуват с Колката и събитията от последвалата Кримска война са използвани от кралските корабни компании, които значително увеличават капитала си, като предоставят флотите си за военен транспорт. През 50-те години размерът на търговския флот на Двете Сицилии достига своя връх и първите 1000-тонни кораби са построени в корабостроителниците на полуостров Соренто, което постига още един рекорд за италианска държава преди Обединението: те достигат до Мадагаскар и по-малките острови в Индийския океан. Освен това има поредица от търговски договори: през 1845 г. с Русия, през 1846 г. с Кралство Сардиния, САЩ и Дания, през 1847 г. с Прусия, през 1848 г. с Белгия и Нидерландия, през 1851 г. с Османската империя, през 1852 г. с Велико херцогство Тоскана, през 1854 г. с Австрия и Папската държава и през 1856 г. с Испания и Швеция.[131] С указ от 18 декември 1854 г. се постановява също, че разпоредбите на договорите се прилагат както за прекия, така и за косвения произход.[132] Първенството във вносно-износните отношения на Двете Сицилии принадлежи на Франция и Англия: в проучванията, извършени върху общата търговска статистика на двете Сицилии, съхранявана в Държавния архив на Неапол, се установява за 1857 г., че 40,6% от експортно-вносните сделки са с френски дървен материал и 32,1% с английски.[133] Външната търговия на Двете Сицилии се основава главно на селскостопанските продукти: маслото, коприната, пшеницата, женското биле, брошът, конопът и вълната представляват 75% от запасите.[134] Между 1859 и 1860 г., след смъртта на Фердинанд II, други либерални предложения са направени от Франциск II, които се състоят в драстично намаляване на вносните мита. Тези мерки обаче никога не са прилагани ефективно, тъй като с анексирането на Кралство на двете Сицилии към Кралство Италия, разпоредбите на Кралство Сардиния също са въведени в бившата държава на Бурбоните. През 1859 г. търговският флот на Двете Сицилии има общо почти 12 000 плавателни съдове и кораби за общо приблизително 320 000 тона.[135]

 
Джоакино Росини, директор на Театър „Сан Карло“ от 1815 до 1822 г.

Кралството на двете Сицилии наследява вековните традиции на кралствата Неапол и Сицилия и тяхното културно наследство. Културният и артистичен живот в големите градове на кралството е оживен, има множество театри и културни институции (по-специално театрите имат водеща роля в социалния живот). Кралският театър „Сан Карло“ се намира в Неапол и е един от най-големите и най-старите в Европа. В него участват Винченцо Белини, Саверио Меркаданте, Гаетано Доницети, Джоакино Росини, Джузепе Верди и най-известните гласове на времето. Водеща фигура в тази среда е Винченцо Торели – журналист и театрален мениджър, собственик на списание „Омнибус“, известен по това време с ролята си в управлението на неаполитанските театри и с връзките, които установява с множество актьори, композитори и музиканти.

 
Театър „Сан Карло“ в Неапол

Красотите на Неаполитанския залив (една от основните дестинации на Голямата обиколка) са вдъхновение през онези години за неаполитански художници като Джачинто Джиганте и чужденци като Антон Сминк ван Питло, които са сред основателите на Школата в Позилипо. Академията за изящни изкуства в Неапол играе важна роля в художественото образование.

Богатството от археологически находки дава началото на един от най-важните археологически музеи в света – Националния археологически музей в Неапол, наричан тогава „Кралски музей на Бурбоните“.

В кралството са обучени изтъкнати интелектуалци, като хуманистите Карло Троя и Франческо де Санктис, и учени като Станислао Каницаро и Фердинандо Палашано, много от които дават основен принос за събитията от 1848 г.[136]

Транспорт и далекосъобщения

редактиране

В края на 18 век кралството трябва да се справи с недостига на сухопътни комуникационни пътища, особено в по-континенталните райони. Тази ситуация затруднява сухопътния транспорт и следователно търговския обмен в рамките на Държавата на двете Сицилии. Фердинанд II проявява особен интерес към изграждането на нови обществени съоръжения, подобно на това, което прави навремето неговият предшественик Карлос III де Бурбон. Позицията на кралството в Средиземно море също благоприятства създаването на значителна търговска флота, но тази флота е предназначена главно за каботаж, разчитайки на по-голям брой кораби от тези на всички останали държави преди обединението на Италия, докато тонажът спира до приблизително 29% от общия брой[137]. Много от техниците, допринесли за инфраструктурното развитие на територията на Двете Сицилии, са обучени в Школата за прилагане на мостове и пътища, основано в Неапол по нареждане на Жоашен Мюра през 1811 г.

 
План на линията Неапол-Кастеламаре-Ночера

В началото на 19 век много железопътни техници се интересуват от неаполитанската ситуация и сред тях се откроява френският инженер Арман Баяр дьо ла Вентри, който „насочи погледа си върху процъфтяващия и многолюден град Неапол, замисляйки идеята за създаване на железопътен път, който от този град“ да се насочи „към трите провинции Пулия, трите на Калабриия и тези на Базиликата и др.".[138] На 19 юни 1836 г. Фердинанд II официално отговаря на молбите на Баяр, като му дава концесии за изграждането на първа железопътна линия между Неапол, Кастеламаре и Ночера, с правото да я разшири към Салерно, Авелино и други места. За да компенсира Баяр за строителните разходи, правителството на Бурбоните му предоставя правото да събира сумите, произтичащи от използването на железницата в продължение на 80 години, в края на които Държавата ще поеме управлението.

На 27 март 1838 г. Баяр представя проекта за изграждане на участъка „Неапол-Портичи“, който веднага е одобрен и пуснат в строителство. На 3 октомври 1839 г. е тържественото откриване на новия железопътен път в присъствието на краля и самия инженер Баяр, който заедно с двора и заобиколен от ликуваща тълпа участва в тържественото пътуване, като разказва ентусиазирани впечатления от новото превозно средство. Така се ражда първата италианска железопътна линия, по която само за месец пътуват около 60 000 души.[139]

 
„Дука ди Калабрия“, проектиран от машинен инженер Копола и построен в Officine delle Stazioni в Неапол през 1847 г., би трябвало да се счита за първия изцяло италиански локомотив[140]

Големият брой пътници налага незабавното разширяване на железниците до съседните общини, които заедно образуват водосборна зона от почти 1 млн. жители. На 6 ноември 1840 г. е постановено откриването на Кралската фабрика „Пиетрарса“, чиято първоначална задача е да произвежда релси, локомотиви и всичко необходимо за изграждането на новите железници от името на Държавата. На 1 май 1841 г. железопътната линия „Баяр“ достига до Торе дел Греко, а на 1 август 1842 г. е открита железопътната част до Торе Анунциата и Кастеламаре ди Стабия. На 18 май 1844 г. е открит участъкът от Торе Анунциата до Помпей, Скафати, Ангри, Пагани и Ночера. На този етап се смята за подходящо да се стигне и до Салерно. През 1845 г. инж. Баяр представя на Фердинанд II проекта за удължаване на неговата железопътна линия от Ночера до столицата на областта Принчипато Читериоре. Този проект е смел, тъй като включва преодоляване на стръмни склонове и премахване на препятствия в планинска среда (включително изграждане на тунели). Той получава концесията от краля, но строителните обекти остават в застой поради спор с друга френска компания, която е решен едва през 1853 г. По време на обединението на Италия (1861) линията на Баяр е достигнала Виетри сул Маре, преодолявайки естествени препятствия, и се е подготвя да достигне близкия Салерно и след това да продължи до Еболи по равен участък[141]. Междувременно са предприети стъпки за изграждането, този път изцяло на държавни разноски, на първата железопътна линия на север. На 11 юни 1843 г. линията Неапол–КанчелоКазерта е открита за обществеността. На 25 май 1844 г. линията е удължена до Капуа, пресичайки голяма част от плодородната равнина на Кампания и обслужвайки почти всички нейни големи градове. Неапол, с експлоатацията на двете железници (тази на инженера Баяр и Кралската), придобива ново лице: трафикът става по-интензивен и движението на хора се увеличава. На 3 юни 1846 г. е открито разклонението Канчело-Нола на линията „Regia“ (кралската) Неапол-Казерта, която през 1856 г. е удължена до Сарно.[142]

В началото на 50-те години на 18 век започват да възникват проекти за пресичане на Апенините, тъй като е счетено за необходимо да се свърже столицата Неапол с регионите на Адриатическо и Йонийско море. През 1855 г. Фердинанд II предоставя на барон Панфило де Рисейс концесиите за изграждането на железопътната линия между Неапол и границата на река Тронто до папската граница, която трябва да бъде завършена след 10 години. Тази линия трябва да минава през Аверса, Пиедимонте д'Алифе, Изерния, Кастел ди Сангро, Ланчано, Ортона, Пескара, до Тронто (с разклонения към Чепрано и Пополи Терме). По време на обединението на Италия участъкът до Чепрано (на папската граница към Рим ) е почти напълно завършен.[143]

 
Двете гари в Неапол през 1860 г.: „Regia“ и „Bayard“

През същата година (1855) пулийският инженер Емануеле Мелисурго получава концесии от краля за изграждането на ЖП линията на Пулиите между Неапол и Бриндизи на двоен коловоз, чиято работа трябва да започне на 11 март 1856 г. Поради някои бюрократични затруднения, породени от британска компания, строителните обекти остават затворени за една година, поради тази причина през 1857 г. Фердинанд II решава да построи железопътната линия на Пулиите директно от името на Държавата, като веднага започва работа между Сарно и Авелино и между Фоджа и Барлета (работата трябва да бъде завършена в рамките на 5 години). Изграждането на тази забележителна инфраструктура започва със завършването на участъка Сарно-Меркато Сан Северино, през тунела „Орко“ (открит през 1858 г.). От Сан Северино железницата трябва да тръгне към Монторо и Авелино. От Авелино е трябвало да премине през долината на река Сабато между Таурази и Гротаминарда и след това да навлезе в долината Уфита до Ариано, продължавайки до Орсара, Троя и Фоджа. От Фоджа планираната линия напредва в южна посока към Чериньола, Каноза и Барлета, след това към Трани, Бишелие, Молфета, Джовинацо, Битонто, Модуньо и Бари. От Бари след това трябва да се разшири до Конверсано, Монополи, Остуни и накрая Бриндизи. Тази линия би трябвало да бъде изцяло изградена с материали и средства от национален произход (главно от фабриките „Петрарса“ и „Дзино и Хенри“).[144]

През последните години от живота на кралството други проекти привличат вниманието на правителството на Бурбоните, които включват изграждането на железопътни линии от Абруцо до Калабрия, от Базиликата до Саленто и железопътната мрежа в Сицилия, която напълно липсва. Въпреки че намерението на Франциск II е да ускори изграждането на националната железопътна мрежа, всички тези проекти остават само на хартия, тъй като посрещат края на кралството през 1860 г., след загубата на независимостта.

 
Карта на южните провинции на Италия (1861 г.), показваща военните трасета, пощенските релефи, пътищата и железопътните линии, съществуващи през 1861 г.

Въпреки това след обединението на Италия (1861) на инфраструктурно ниво железопътната мрежа в Южна Италия продължава да бъде много скромно развитаː напр. железопътната линия Неапол-Портичи е дълга само 7,25 км в сравнение тази на Милано-Монца от 13 км.[145] Така, започвайки от 1862 г., проектите на Бурбоните са частично подети и завършени от индустриалеца мацинианец Пиетро Бастоги. По време на обединението на Италия на територията на Кралство на двете Сицилии железопътните линии присъстват само в областта Тера ди Лаворо[146], тъй като през 1860 г. са използвани само 128 км, вече завършени през предходните години между Капуа и Салерно (чието строителство е извършено по критерии в съответствие с европейските стандарти на времето и за чиято експлоатация са използвани превозни средства, произведени първо в чужбина, а след това в работилниците на Кралството).[147][148][149][150][151] Всички други проекти, одобрени след 1855 г., все още са в начална фаза на изпълнение: към момента на обединението на Италия са завършени приблизително 110 км нови железопътни линии по линиите на Абруцо и на Пулия, които обаче все още не са отворени за железопътен трафик.[146] Освен това трябва да се подчертае, че изграждането на тези конструкции е трудно по това време предвид факта, че железопътните линии на Кампания (за разлика от тези, построени по същото време в района на Паданската низина) задължително трябва да се простират на големи разстояния в планински и геологично нестабилни територии, преди да стигнат до даден град на адриатическото и йонийското крайбрежие.[146] Едва през 1863 г. са положени първите километри коловози в Сицилия, с Палермо-Багерия. [152]

 
Мостът над Анитола (1842), днес част от междуградския път SS 110

По времето на установяването на династията на Бурбоните младият крал Карлос III предприема политика, насочена към пълното обновяване на обществените съоръжения, пренебрегнати по време на вицекралския период. Сред тях е отдадено значение на отварянето на нови пътища, от които континенталните части на кралството имат голяма нужда. От 1734 г. са построени нови пътища, които, частично следвайки маршрута на древните консулски пътища, свързват Кампания с папската граница, Пулия, Базиликата, Абруцо и Молизе. От голямо икономическо значение е по-специално Кралският път на Пулиите (Regia Strada delle Puglie, днес разделен на SS 7 bis на Тера ди Лаворо, SS 90 на Пулиите, SS 16 Адриатика, SS 100 на Джоя дел Коле и SS 7 ter Салентина), който свързва Кампания с крайбрежието на Пулия.[153]

По време на наполеоновата окупация е даден нов тласък на изграждането на пътищата, преструктурирането на старите пътища и павирането на военните пътища, които вече не са употребяеми. Сред тези нови работи е проектиран и пътят на Калабриите (днешен SS 19 на Калабрия), който е завършен едва след завръщането на династията на Бурбоните на трона на Неапол. Тази работа, сред най-важните в кралството, обхваща стотици километри пресечен, нестабилен и планински терен и изграждането му изисква значителни икономически усилия, както по отношение на дизайна, така и по отношение на строителството.[154]

През 19 век Фердинанд I и Франциск I, с помощта на Дирекцията на мостовете и пътищата, предприемат изграждането на нови връзки за всички столици на провинциите на кралството, изграждайки разклонения, които от главните пътища се насочват към главните градове, за да ги свърже със столицата, моретата и сухопътните граници.[154]

 
Висящият мост „Мария Кристина“ в Солопака през 1835 г. на картина на Салваторе Фергола

По време на управлението на Фердинанд II са построени множество нови пътища (днешните SS 18 Тирена Инфериоре, SS 163 Амалфитана, SS 145 Сорентина, SS 84 Френтана, SS17 на Апенините на Абруцо и на Апулo-Санитико, SS 87 Санитика, SS86 Истония, Фердинандеа Салентинa Галиполи-Отранто и др.), както и множество мостове, включително двата известни железни висящи моста: над Гариляно („Реал Фердинандо“ в Минтурно) и над Калоре („Мария Кристина“ в Солопака), първите по рода си в Италия. Модернизирани са, също с изграждането на множество нови участъци, 5-те големи „кралски“ пътя, които свързват столицата с Абруцо, Пулия, Базиликата, Калабрия и Папската държава. Тези пътища също са оборудвани с ежедневна пощенска услуга, която, благодарение на липсата на спирки по време на курсовете и честата смяна на конете на пощенските станции, позволява да се стигне до предварително установената дестинация за кратко време.[155] За да се разбере ангажиментът на правителството на Фердинанд II в изграждането на нови пътища, трябва да се има в предвид, че в кралството през 1828 г. има общо около 2800 km пътища, докато през 1855 г. общото им разширение достига около 8500 км.[156] През същия период (1851 г.) Карло Филанджери, наместник на краля в Сицилия след революцията от 1848/49 г., организира изграждането на нова сицилианска пътна мрежа с модерна концепция (частично изпълнена през първото десетилетие от управлението на Фердинанд II), с обща дължина от 625 мили и с 8 висящи моста, който трябва да свърже всички главни сицилиански градове. Въпреки това, въпреки че Филанджери разполага с всички ресурси и средства, необходими за изграждането на новата пътна мрежа, изграждането ѝ все се отлага поради недоверието към този проект на Касизи, министър на Сицилия в Неапол. Следователно органичната реформа на сицилианската пътна система е силно забавена от правителството на Фердинанд II, но Филанджери, през последните години от своя мандат в Сицилия, все още има някои важни пътища, построени по негова собствена инициатива (като този от Палермо до Месина). Тази инфраструктурна политика е продължена от неговия наследник в Сицилия, принц Руфо Паоло Руфо ди Банярия, княз на Кастелчикала.[157]

По времето на Обединението на Италия (1861) има ефективна и органична система от кралски и провинциални пътища (съответно на дълги и средни разстояния), които свързват столиците с икономически най-важните центрове и стратегически области на кралството. По отношение на общинските пътища обаче ситуацията изглежда много по-малко хомогенна. Историците, които се занимават с темата, подчертават колко от селските общини и села в кралството, особено тези, разположени в планинските райони на вътрешността, все още са без пътни връзки с националната пътна система през 1860 г. (докладът на Мазари от 1863 г. говори за 1321 общини от 1848-те в континентална Южна Италия, повечето от които са разположени в Базиликата, Абруцо и Калабрия[158]). Това обаче е следствие от критериите и стратегиите, приети от Дирекцията за мостове и пътища при изграждането на пътната мрежа на Двете Сицилии. Целите на неаполитанските инженери всъщност са две: първо да намалят разстоянията възможно най-много и, следователно, времето за пътуване (и разходите) за трафик на дълги разстояния (главно между бреговете на Адриатическо море и Тиренско море), благоприятствайки изграждане на пътища в прави линии и избягване на отклонения или безполезни разширения (когато не се налагат от хидрографската структура на пресичаните територии). Другата цел е да се избегнат прекомерни наклони, като се има предвид, че дори минимални вариации в наклона биха направили транзита изключително труден за превозните средства, задвижвани от животни, използвани по това време.[159] Това означава, че строителството на пътища се извършва почти изключително в равнинни райони или, за планинските райони, в дъната на долините и по хребетите (избягвайки пресичането на многобройните населени центрове, разположени по върховете на хълмовете). Следователно общините, разположени в планинските райони, трябва да осигурят за своя сметка изграждането на общински пътни връзки, които свързват населените им центрове с пътната ос, намираща се в дъното на долината. Това решение често предизвиква протести от страна на общините срещу Мостовата и пътна администрация – институция, която обаче никога не поставя интересите на отделните населени места пред общата ефективност на строителството.[63] Като цяло недостигът на пътна инфраструктура се усеща силно в Юга преди обединението, който може да разчита на пътна мрежа от едва 14 000 km, докато Ломбардия, четири пъти по-малка, вече има пътна мрежа от 28 000 km.[160]

Пощи и телеграфи

редактиране
 
1950: площадът на замъка с Двореца на кралските министерства (Дворец „Сан Джакомо“). В центъра на площада може да се види градският електрически часовник, свързан с кабелите на съседната Електротелеграфна работилница.[161]

Противно на това, което се случва с изграждането на нови железопътни линии извън Кампания, изграждането на нови телеграфни линии е силно подкрепено от Фердинанд II в цялото кралство. В кралството използването на оптичен телеграф тип „Шап“ е засвидетелствано от 1802 г., но първата неаполитанска електрическа телеграфна линия е построена и пусната в експлоатация едва през 1853 г. между Неапол и Терачина. Този първи електрически телеграф в кралството свързва с Терачина, Ариано и Салерно. През следващите години електрическите телеграфи, налични във всички неаполитански станции, са свързани с другите телеграфни линии, които се простират от Северна Италия до Сицилия.[143]

 
Телеграфът с две игли „Хенли“, използван в Двете Сицилии, оборудван с магнитно-електрически генератор.

През първите месеци на 1858 г. суверенът изготвя нов регламент за инсталирането и обслужването на електромагнитни телеграфи, възприемайки по-модерните системи на Хенли и Морз. Освен това броят на телеграфните станции, отворени за частни лица, е значително увеличен, тъй като повечето от станциите дотогава са използвани само за институционални и чуждестранни комуникации. Територията на кралството е разделена на седем телеграфни отдела, разделящи действащите там служби на три класа. Минималният данък се прилага за телеграми от 25 думи, цената се увеличава след още 25 думи, след това на всеки 50 думи, без да се изчисляват адресите. След това тази система е частично поета от телеграфната служба на Кралство Италия. На 25 януари 1858 г. е открита подводната електрическа телеграфна линия между Реджо Калабрия и Месина, а на 27 е предоставена на частни лица. През 1859 г. подводни кабели са разположени и между Модика и Малта и между Отранто и Вльора, във връзка с телеграфните линии на Централна и Източна Европа. Следват многобройни откривания на нови станции и телеграфни линии до края на кралството, при което Двете Сицилии са оборудвани с 86 станции и 2874 км линии.[162]

 
марка от 1 грана на Сицилианските пощи (1859 г.)

Пощенските марки са създадени с Кралски указ от 9 юли 1857 г. Указът изисква вестниците, печатните издания и кореспонденцията като цяло да бъдат с марки, с право получателят да плати пощенските разходи и марките. Създадени са седем серии марки: от половин грана, една, две, пет, десет, двадесет и петдесет грани. Листовете са подложени на печати от една или две грани, в зависимост от местоназначението на писмото. Марките са анулирани с черен печат, носещ думата „анулирано“. Първото издание на марки за Неаполитанската пощенска служба е на 1 януари 1858 г. Новите марки са с различни цветове и обикновено съдържат гравюри с водни знаци, изобразяващи бюста на Фердинанд II или символите на кралството (3 лилии, необуздан кон и Тринакрия). С указ от 28 февруари 1858 г. обръщението на марките е разширено и до Сицилианските пощи.[163]

 
Карта, начертана през 1842 г. от картографа Бенедето Марцола, показваща Кралските пътища, по които пътува пощенската служба по това време

Традиционно пощенските пратки по суша се извършват четири пъти седмично от Неапол до континенталните региони (и обратно) и шест пъти до чужбина (папската граница). Главният пощенски офис на Кралството на двете Сицилии се намира в Дворец „Гравина“ в Неапол. С декрета от 1857 г. са установени и „бързи“ пощенски пратки между Неапол и Лече, Неапол и Терамо и Неапол и Кампобасо (и обратно). С наредба от 19 януари 1858 г. са установени нови разписания за 6-те основни линии: пътуването до Пулия трябва да бъде завършено за 50 часа за отиване и връщане, това за Калабрия за 80 часа, това за Абруцо за 28 часа, това за Молизе на 13, това за Сора за 15 и това за Терачина (пантификалната граница) на 14 часа. Обикновено тези пътувания в рамките на кралството се правят по големите кралски пътища или в някои случаи по по-малки провинциални пътища, като се предвиждат много специфични спирки за смяна на конете и спирки за почивка на пътниците. Най-използваният метод за пътуване в рамките на Двете Сицилии е този на пощенските пътувания, които следователно включват и превоз на пътници.[164]

Широко се използва морският транспорт: използва се добра пощенска услуга на параходи, за да се стигне до островите и в чужбина.

Вижте също

редактиране

Обяснителни бележки

редактиране
  1. Благодарение на Бурбонското завоюване на Двете Сицилии, завършено от испанския крал Карлос III.
  2. Съобщава се за исторически атласи от авторитетни издатели, които показват обратното (т.е. Сицилия = „от тази страна на Фара“, демонстрирайки неофициалната употреба на термините до царуването на Карлос III; тук се следва версия, взета от „Официални актове, закони и постановления“ от периода на Бурбоните.
  3. Терминът lazari (или също lazzaroni) се отнася до младите хора от работническата класа на Неапол през 17-19 век. Особено известна е ролята, която те играят в санфедистката защита на града срещу бунтовниците от Неаполитанската република от 1799 г., подкрепяни от революционна Франция.
  4. а б в Кредитната бележка (на итал. fede di credito) е депозит, който се прави в банка и чрез т.нар. джиро се прехвърля на друго лице. Потвърждението може също да съдържа конкретни клаузи, които позволяват спиране на плащането в случай, че бенефициентът не спазва определени предварително определени условия. По същество, ако клиентът отиде в банка с намерението да депозира определена сума пари за издаване на кредитния фиш, касиерът вкарва депозираната сума в три счетоводни книги, като една от тези книги носи на т. нар. „федист“ който се е погрижил за съставянето на кредитния фиш и последващото подпечатване (трите книги, в които е отбелязан депозитът в брой, са първа бележка, общ доход и частен доход). Източникː Napoli e la fede di credito: la culla del sistema bancario moderno (finanzasulweb.it)
  5. Житните планини (на итал. monti frumentari) са създадени в края на 15 век с цел да раздават на бедните фермери, със задължението да връщат, пшеницата и ечемика, които са им необходими за посев. Имат значително разпространение през 16 и 17 век. Те са насочени по-специално към онези, които живеят в условия на чисто препитание, когато поради нужда са принудени да ядат дори това, което трябва да бъде запазено за посев, или са принудени да се обърнат към лихвари.
  6. Подривните закони за феодализма (на итал. Leggi eversive della feudalità) са законодателни мерки, приложени между 1806 и 1808 г., с които Жозеф Бонапарт, крал на Неапол и брат на Наполеон, премахва феодализма в Кралство Неапол по време на т.нар. наречено Френско десетилетие (1806-1815). Автор на законите е министърът на правосъдието по онова време, маркиз Микеланджело Чанчули.

Източници

редактиране
  1. Elementi di geografia universale antica e moderna. Т. Vol. I e II. Napoli, Agnello Nobile, 1823. с. 175. Посетено на 27 април 2024 г.
  2. а б Sicilian History // Dieli.net. Посетен на 2024-4-27.
  3. La storiografia napoletana tra Umanesimo e Barocco // Roma. Посетен на 2024-4-27.
  4. Giovanni Antonio Summonte, Dell'Isola di Sicilia, e de' suoi Re; e perché il Regno di Napoli fu detto Sicilia, in Historia della città e Regno di Napoli, vol. 2, Napoli, Raffaele Gesari, Domenico Vivenzio & Giuseppe Raimondi, 1748, с. 279. Архив
  5. Pietro Giannone, Istoria civile del Regno di Napoli, vol. 1, Milano, Nicolò Bettoni & Compagnia, 1833. Посетено на 27 април 2024 г.
  6. Francesco Renda, Storia della Sicilia, 2006, Sellerio, secondo volume, pagina721
  7. Touring Club Italiano, 2012 с. 12..
  8. Marie-Louise Blumer, Catalogue des peintures transportées d'Italie en Francce de 1796 à 1814, collana Bulletin de la Société de l'art français, 1936, fascicule 2
  9. Severino Caprioli, Codice Civile - strutture e vicende, Giuffrè Editore, Milano 2008, с. 54
  10. а б в г д е Gabriele De Rosa, Storia Contemporanea, Minerva Italica
  11. Costituzione del Regno di Sicilia stabilita dal Parlamento dell'anno 1812. stamp. De Marco, 1848. Посетено на 27 април 2024 г.
  12. Salvatore Bottari, Rosario Romeo e il Risorgimento in Sicilia: bilancio storico e prospettive di ricerca, Rubbettino 2002, с. 59
  13. Pietro Colletta, Storia del Reame di Napoli dal 1734 sino al 1825, Volume II, Le Monnier 1856, гл. 2
  14. Antonio Maria Orecchia. La difficile unità // Посетен на 2024-4-27.
  15. Salvatore Bottari, Rosario Romeo e il Risorgimento in Sicilia: bilancio storico e prospettive di ricerca, Rubbettino 2002, с. 59
  16. Pietro Colletta, Storia del Reame di Napoli dal 1734 sino al 1825, volume II, Le Monnier 1856, гл. III
  17. а б Harold Acton, Gli ultimi Borboni di Napoli (1825-1861), Giunti 1997
  18. Harold Acton, Gli ultimi Borboni di Napoli (1825-1861). Firenze, Giunti Editore, 1997. ISBN 88-09-21256-8. с. 2.
  19. FERDINANDO II di Borbone, re delle Due Sicilie // Dizionario Biografico degli Italiani, vol. 4. 1996.
  20. Un museo ricorda la prima ferrovia italiana // 2017-6-9. Посетен на 2024-4-27.
  21. Harold Acton p. 3..
  22. Fatti e avvenimenti // http://www.irsap-agrigentum.it/. Посетен на 2024-4-27.
  23. , L. Riall, Il Risorgimento in Sicilia, in F. Benigno - G. Giarrizzo (a cura di) Storia della Sicilia. Dal Seicento ad oggi, Roma-Bari, Laterza, 2003, с. 38. Посетено на 27 април 2024 г.
  24. Raffaele de Cesare, La fine di un regno (Napoli e Sicilia), S. Lapi, 1900, с. 11
  25. Raffaele de Cesare, La fine di un regno (Napoli e Sicilia), S. Lapi, 1900, с. 12
  26. Harold Acton с. 333..
  27. Harold Acton с. 1-3.
  28. а б в Raffaele de Cesare, La fine di un regno (Napoli e Sicilia), S. Lapi, 1900
  29. Rivista Militare, Esercito delle Due Sicilie (1856-1859), Quaderno n. 8/57
  30. а б в г д е R. de Cesare, La fine di un regno, Vol. II
  31. Raffaele de Cesare, La fine di un regno, Vol. II
  32. Tommaso Pedio, La borghesia lucana nei moti insurrezionali del 1860, in «Archivio storico delle provincie napoletane», n.° 40, anno 1960.
  33. Gaetano Cingari, La Calabria nella rivoluzione del 1860, в «Archivio storico delle provincie napoletane», n.° 40, anno 1960.
  34. Antonio Saladino, Il tramonto di una capitale, in «Archivio storico delle provincie napoletane», n.° 40, anno 1960.
  35. Alfredo Zazo, Il Sannio e l'Irpinia nella rivoluzione unitaria, in «Archivio storico delle provincie napoletane», n.° 40, anno 1960.
  36. R. Colapietra, L'Abruzzo nel 1860, in «Archivio storico delle provincie napoletane», n.° 40, anno 1960.
  37. Roberto Martucci, L'invenzione dell'Italia unita: 1855-1864. Firenze, Sansoni, 1999. ISBN 88-383-1828-X. с. 191.
  38. Aldo Servidio, L'Imbroglio Nazionale. Napoli, Alfredo Guida Editore.
  39. Giuseppe Buttà, Un viaggio da Boccadifalco a Gaeta. Brindisi, Edizioni Trabant, 2009. ISBN 978-88-96576-09-0. Архив на оригинала от 2013-12-13 в Wayback Machine.
  40. а б в Rivista Militare, Esercito delle Due Sicilie (1856-1859), Quaderno n. 5/87.
  41. Giuseppe Buttà, Un viaggio da Boccadifalco a Gaeta, Edizioni Trabant, 2009 p. 248, с. изд. Trabant..
  42. Costanzo Maraldi, Documenti francesi sulla caduta del regno meridionale. Napoli, Società napoletana di Storia Patria, 1935. с. 188.
  43. Egidio Sterpa, Anatomia della questione meridionale. Milano, Editrice Le Stelle, 1978. с. 6-7.
  44. а б в Giustino Fortunato, Il Mezzogiorno e lo stato italiano; discorsi politici (1880-1910). Т. 2. Bari, Laterza, 1911.
  45. Regno Delle Due Sicilie: Il Confine Tra Regno Delle Due Sicilie E Stato Della Chiesa Посетено на 27 април 2024 г.
  46. Карта от 1842 г. представена у Eleaml-Fora!
  47. Angelo Massafra, Il Mezzogiorno preunitario: economia, società e istituzioni, Edizioni Dedalo, Bari, 1988, с.434
  48. Angelo Massafra, Il Mezzogiorno preunitario: economia, società e istituzioni, Edizioni Dedalo, Bari, 1988, с.443
  49. Angelo Massafra, Il Mezzogiorno preunitario: economia, società e istituzioni, Edizioni Dedalo, Bari, 1988, с.447
  50. Raffaele de Cesare, La fine di un Regno
  51. Giuseppe Sacchi, Intorno all'attuale stato dell'istruzione elementare in Lombardia, Milano 1834
  52. Statistiche dell'Italia del Conte Luigi Serristori, Firenze, 1842
  53. Giuseppe De Luca, Il Reame delle Due Sicilie, Napoli 1860
  54. Statistiche dell'Italia del Conte Luigi Serristori, Firenze, 1842
  55. Raffaele de Cesare, La fine di un regno (Napoli e Sicilia), S. Lapi, 1900, с. 12
  56. Dina Bertoni Jovine, Storia dell'educazione popolare in Italia. Einaudi, 1954. с. 26.
  57. Dina Bertoni Jovine, Storia della scuola in Italia dal Settecento a oggi. Laterza, 2007. с. 58.
  58. Treccani. Italiano e dialetto dal 1861 a oggi // Посетен на 2024-4-27.
  59. Sandra Chistolini, Comparazione e sperimentazione in pedagogia. Milano, Franco Angeli, 2001. с. 46.
  60. Giovanni Genovesi, Storia della scuola in Italia dal Settecento a oggi. Einaudi, 2007. с. 58.
  61. Lamberto Radogna, Storia della Marina Militare delle Due Sicilie, Mursia
  62. La fine di un Regno с. 114-115 Посетено на 27 април 2024
  63. а б в г д AAVV, L'archivio storico del Banco di Napoli, Banco di Napoli MCMLXXII
  64. Raffaele de Cesare, La fine di un Regno, т. I, гл. 14
  65. Nicola Zitara, Nascita di una colonia. Jaka Book, 1971. с. 36.
  66. F. S. Nitti, Nord e sud, Torino, 1900 с. 136
  67. F. S. Nitti, Nord e sud, Torino, 1900 с. 134-135
  68. Fortunato, Il Mezzogiorno... цит. съч., с. 338.ː
    Кулминационният факт остава, според повечето, за голямото количество метални пари в обращение: Югът преди 1960 г. притежаваше 65̥ ̤̤% от всички пари, циркулиращи в Италия; и повечето заключават, че 65 % от богатството, или по-скоро от националния капитал, са били наши. Това е обикновен предразсъдък, много разпространен сред нас, където дълго време доминираше и все още доминира концепцията за инстинктивен меркантилизъм, наследство от стари времена: тоест, че изобилието от пари представлява истинското богатство на една страна; предразсъдък, защото металната валута представлява минимална част от общественото богатство, не повече от 1 или 2 процента, в цивилизованите държави. Още преди 1960 г. Маляни отбелязва, че „изчисленията на количеството пари в обръщение винаги са погрешни, когато човек иска да направи изводи от тях за богатството или бедността на една нация“. И оттогава Меседаля добави, че „няма интерес, наистина има нетна загуба от увеличаване на масата на парите в обращение, ако стойността им някога изтече поради това увеличение“. И точно това се случи между нас. Новите златни залежи, открити през 1948 г. в Калифорния и през 1951 г. в Австралия, доведоха до голямо производство на злато, което потече основно във Франция, където замени в обращение и в банковите резерви среброто, което, след като се превърна в спомагателна валута и намирането на по-добри цени в по-бедните щати, течеха в големи количества в Кралство Неапол. Правителството на Бурбоните се опита да се защити от прекомерния принос, като увеличи правата върху монетния двор.
  69. Carlo Rodanò, Mezzogiorno e sviluppo economico. Bari, Laterza, 1954. с. 135.
  70. Carlo Rodanó p. 133.. Mezzogiorno e sviluppo economico, Bari, Laterza, 1954ː „Фортунато остави впечатлението, че няма ясна представа за функцията на парите, било то метал, хартия или банкиране.“
  71. Francesco Saverio Nitti, L'Italia all'alba del secolo XX, Casa Editrice Nazionale Roux e Viarengo, Torino-Roma, 1901, с.112
  72. Giustino Fortunato, Il Mezzogiorno e lo stato italiano; discorsi politici (1880-1910), vol.2, Laterza, 1911, с.337
  73. Giustino Fortunato, IL MEZZOGIORNO E LO STATO ITALIANO - DISCORSI POLITICI (1880-1910), LATERZA & FIGLI, Bari, 1911, с. 336-337 Посетено на 27 април 2024 г.
  74. а б в Raffaele de Cesare, La fine di un Regno, т. I, гл. 14
  75. а б Raffaele de Cesare, La fine di un Regno,т. I, гл. 14
  76. а б в Nicola Zitara, La legge di Archimede: L'accumulazione selvaggia nell'Italia unificata e la nascita del colonialismo interno (PDF
  77. Angelo Massafra, Il Mezzogiorno preunitario: economia, società e istituzioni, Edizioni Dedalo, Bari, 1988, с. 852.
  78. Ornella Bianchi, L'impresa agro-industriale: una economia urbana e rurale tra XIX e XX secolo. Bari, Edizioni Dedalo, 2000. с. 21.
  79. Raffaele de Cesare, La fine di un regno, vol. 1.
  80. Alessandro Marra, La società economica in Terra di Lavoro - Le condizioni economiche e sociali nell'Ottocento borbonico - La conversione unitaria, FrancoAngeli 2006 Milano, с. 63.
  81. Raffaele de Cesare, La fine di un regno, vol. 1.
  82. а б в г д Latifondo e usi civici, prammatica 1792, eversione della feudalità, usurpazioni delle terre demaniali, adesione dei galantuomini al nuovo regime // Посетен на 2024-4-27.
  83. Domenicantonio Vacca, Indice generale-alfabetico della collezione delle leggi e dei decreti per il Regno delle Due Sicilie. Stamperia dell'Ancora, Napoli 1837. с. 355.
  84. Lodovico Bianchini, Della storia delle finanze del Regno di Napoli. Т. Volume III, Libro VII. Napoli, 1839. с. 643.
  85. Patrick Keyes O'Clery, The making of Italy, Londra, Regan Paul, Trench, Trubner & Co., 1892, с. 362
  86. Списък с есета за продуктите на неаполитанската индустрия 1844 Elenco di saggi de' prodotti della industria napolitana presentati nella... - Google Libri
  87. Rapporto del Cav. Francesco Cantarelli al Real Istituto d'incoraggiamento alle scienze naturali Rapporto letto al Real Istituto d'incoraggiamento alle scienze naturali - Francesco Cantarelli - Google Libri
  88. Angelo Massafra, Il Mezzogiorno preunitario: economia, società e istituzioni, Edizioni Dedalo, Bari, 1988, с.239
  89. Tommaso Pedio, Industria, società e classe operaia nelle province napoletane nella prima metà dell'Ottocento, Archivio Storico Pugliese, Bari, 1977, с.319
  90. Tommaso Pedio, Economia e società meridionale a metà dell'Ottocento, Capone, 1999, с.52, 61
  91. а б в г Associazione per l'archeologia industriale - Centro documentazione e ricerca per il Mezzogiorno, Bollettino "Tutela e riuso dei monumenti industriali", n. 2-3, 1982
  92. а б Piero Bevilacqua, Breve storia dell'Italia meridionale: dall'Ottocento a oggi, Roma, 1993, с. 54
  93. а б Tommaso Pedio, Industria, società e classe operaia nelle province napoletane nella prima metà dell'Ottocento, Archivio Storico Pugliese, Bari, 1977, с.320
  94. Studi statistici sull'industria agricola e manifatturiera della Calabria Ultra II, Luigi Grimaldi, Napoli 1845 Studi Statistici Sull'Industria Agricola E Manifatturiera Della Calabria... - Luigi Grimaldi - Google Libri
  95. Speciale TG1, l'industria siderurgica calabrese Speciale TG1 - Ricchezza in Calabria - Unità d'Italia - YouTube
  96. http://www.treccani.it/enciclopedia/vincenzo-florio_(Dizionario-Biografico)
  97. Harold Acton, Gli ultimi Borboni di Napoli (1825-1861), Firenze, 1997, с.140
  98. а б в sectors. aspx?IdArt=473740&KeyW=PARTENOPEO  Неапол и Швейцария: три века взаимоотношения // 15 юли 2006.
  99. Nadia Pedicino, Napoli e la Svizzera: tre secoli di rapporti[неработеща препратка], на Il Denaro.it, Gruppo editoriale Il Denaro, 15 luglio 2006
  100. Quando Salerno era la terza provincia italiana... // Посетен на 2024-4-27.
  101. Ornella Bianchi, L'impresa agro-industriale, Edizioni Dedalo, Bari 2000, с. 16-20 L'impresa agro-industriale: una economia urbana e rurale tra XIX e XX secolo - Ornella Bianchi - Google Libri
  102. Шаблон:DSS
  103. Gaetano Calabrese, Gli archivi d'impresa in Sicilia, Franco Angelo 2007, с. 152 Gli archivi d'impresa in Sicilia: una risorsa per la conoscenza e lo... - Google Libri
  104. Francesco Durelli Cenno storico di Ferdinando II re del regno delle due Sicilie, Napoli, 1859, с. 347
  105. Nicola Zitara, La legge di Archimede: L'accumulazione selvaggia nell'Italia unificata e la nascita del colonialismo interno (PDF), на eleaml.org, Eleaml-Fora!.
  106. Biblioteca di commercio, vol. 1. Napoli, Carlo Batelli e Comp., 1841. с. 50-51. Шаблон:NoISBN
  107. Tommaso Pedio, Industria, società e classe operaia nelle province napoletane nella prima metà dell'Ottocento, Archivio Storico Pugliese, Bari, 1977, с. 335-342.
  108. а б Ornella Bianchi, L'impresa agro-industriale, Edizioni Dedalo, Bari 2000, с. 26-28.
  109. Tommaso Pedio, Industria, società e classe operaia nelle province napoletane nella prima metà dell'Ottocento, Archivio Storico Pugliese, Bari, 1977, с. 335.
  110. Rivista Militare, L'Esercito delle Due Sicilie (1856-1859), Quaderno n. 5/87, с. 51.
  111. Vittorio Daniele - Paolo Malanima, "Il prodotto delle regioni e il divario Nord-Sud in Italia (1861-2004)" Rivista di politica economica, marzo - aprile 2007
  112. Tommaso Pedio, Industria, società e classe operaia nelle province napoletane nella prima metà dell'Ottocento, Archivio Storico Pugliese, Bari, 1977, с.320
  113. Tommaso Pedio, Industria, società e classe operaia nelle province napoletane nella prima metà dell'Ottocento, Archivio Storico Pugliese, Bari, 1977, с. 319; 353-356.
  114. Tommaso Pedio, Industria, società e classe operaia nelle province napoletane nella prima metà dell'Ottocento, Archivio Storico Pugliese, Bari, 1977, с.357
  115. Angelo Massafra, Il Mezzogiorno preunitario: economia, società e istituzioni, Edizioni Dedalo, Bari, 1988, с. 234.
  116. MAIC, Statistica del Regno d'Italia. Censimento Generale (31 dicembre 1861), Firenze 1866, vol. III, с. XIV.
  117. D. Demarco, Il crollo delle Regno delle Due Sicilie. La struttura sociale, ESI 2000, с. 93-101.
  118. а б Carlo Ciccarelli, Stefano Fenoaltea. Quaderni di storia economica n.4. Banca d'Italia, 2010 Архив на оригинала от 2011-01-25 в Wayback Machine.. с. 8
  119. 10 Daniele - Malanima // Архивиран от оригинала на 2010-12-14.
  120. Carlo Ciccarelli, Stefano Fenoaltea. Quaderni di storia economica n.4. Banca d'Italia, 2010. с. 7-8
  121. Raffaele de Cesare, La fine di un Regno, Vol. 1
  122. il piroscafo Sicilia
  123. Lamberto Radogna, Storia della Marina Mercantile delle Due Sicilie (1734-1860), Mursia 1982
  124. Lamberto Radogna, Storia della Marina Mercantile delle Due Sicilie (1734-1860), Mursia 1982
  125. а б Lamberto Radogna, Storia della Marina Mercantile delle Due Sicilie (1734-1860), Mursia 1982
  126. Lamberto Radogna, Storia della Marina Mercantile delle Due Sicilie (1734-1860), Mursia 1982
  127. Вж. относно паметта, съставена за националния парламент от полковник Дел Дженио и от заместник Дамяно Саули в Dei bacini di carenaggio e particolarmente di quello costruito nel porto di Genova dal 1847 al 1851, Genova, Fratelli Ferrando, 1852.
  128. Вж. темата "arsenale" в Enciclopedia Italiana Treccani.
  129. Augusto Graziani, La politica commerciale del Regno delle Due Sicilie, in «Atti della Accademia Pontaniana», VI, (1956-1957), Napoli, Giannini Editore, 1958, с. 222.
  130. Lamberto Radogna, Storia della Marina Mercantile delle Due Sicilie (1734-1860), Mursia 1982
  131. Augusto Graziani, La politica commerciale del Regno delle Due Sicilie dal 1838 al 1858, в «Atti della Accademia Pontaniana», VI, (1956-1957), Napoli, Giannini Editore, 1958, с. 222-223.
  132. Augusto Graziani, La politica commerciale del Regno delle Due Sicilie dal 1838 al 1858, в «Atti della Accademia Pontaniana», VI, (1956-1957), Napoli, Giannini Editore, 1958, с. 223.
  133. Augusto Graziani, Le relazioni commerciali fra il Regno delle Due Sicilie e gli altri Paesi Europei ed Extraeuropei, в «Atti della Accademia Pontaniana», VI, (1956-1957), Napoli, Giannini Editore, 1958, с. 279.
  134. Augusto Graziani, Il commercio estero del Regno delle Due Sicilie nella sua composizione merceologica, в «Atti della Accademia Pontaniana», VI, (1956-1957), Napoli, Giannini Editore, 1958, с. 247.
  135. Lamberto Radogna, Storia della Marina Mercantile delle Due Sicilie (1734-1860), Mursia 1982
  136. Raffaele de Cesare, La fine di un Regno, vol. I
  137. https://www.storiaeconomica.it/pdf/2011.2.207.pdf
  138. Francesco Ogliari, Storia dei trasporti italiani, vol. 21° "Terra di primati", Cavallotti Editore, Milano 1975
  139. Francesco Ogliari, Storia dei trasporti italiani, vol. 21° "Terra di primati", Cavallotti Editore, Milano 1975
  140. Francesco Ogliari, Storia dei trasporti italiani, vol. 21° "Terra di primati", Cavallotti Editore, Milano 1975
  141. Francesco Ogliari, Storia dei trasporti italiani, vol. 21° "Terra di primati", Cavallotti Editore, Milano 1975
  142. Francesco Ogliari, Storia dei trasporti italiani, vol. 21° "Terra di primati", Cavallotti Editore, Milano 1975
  143. а б Francesco Ogliari, Storia dei trasporti italiani, vol. 21° "Terra di primati", Cavallotti Editore, Milano 1975
  144. Francesco Ogliari, Storia dei trasporti italiani, vol. 21° "Terra di primati", Cavallotti Editore, Milano 1975
  145. Borbone, il regno delle ferrovie?Falso mito, lo dimostrano i dati Svimez da corrieredelmezzogiorno.corriere.it, 21 marzo 2011
  146. а б в Francesco Ogliari, Storia dei trasporti italiani, vol. 21° "Terra di primati", Cavallotti Editore, Milano 1975
  147. Raffaele de Cesare, La fine di un Regno, vol. II, с. 86
  148. Uberto Bajocchi, Tre ottobre 1839, in Rivista tecnica delle ferrovie italiane, a. 29, 57 (1940), n. 5, pp. 193–214 e tavv. f. t. XIV-XVI. Rist. in La tecnica professionale, n. s. 16 (2009), n. 9, с. 7–30
  149. Luigi De Rosa, Iniziativa e capitale straniero nell'industria metalmeccanica del Mezzogiorno. 1840-1904, Napoli, Giannini, 1968
  150. Nicola Ostuni, Iniziativa privata e ferrovie nel Regno delle Due Sicilie, Napoli, Giannini, 1980
  151. Antonio Gamboni, Paolo Neri, Napoli-Portici. La prima ferrovia d'Italia. 1839, Napoli, Fausto Fiorentino, 1987
  152. Alessandro Crisafulli, Un problema ancora aperto: quali locomotive inaugurarono la Palermo–Bagheria? in I treni, 42 (2021), n. 448, pp. 22-24.
  153. Mauro Musci, Storia civile e militare del Regno delle Due Sicilie dal 1830 al 1849, Napoli 1855, Vol. I, с. 418
  154. а б Mauro Musci, Storia civile e militare del Regno delle Due Sicilie dal 1830 al 1849, Napoli 1855, Vol. I, с. 418
  155. Raffaele de Cesare, La fine di un Regno, Vol. II
  156. Egidio Sterpa, Anatomia della questione meridionale, Le Stelle, Milano 1978, с. 73
  157. Raffaele de Cesare, La fine di un Regno, Vol. I
  158. Вж. с. 34 Giuseppe Massari, Il brigantaggio nelle province napoletane: relazione della Commissione d'inchiesta parlamentare, Fratelli Ferrario, 1863
  159. Angelo Massafra, Campagne e territorio nel Mezzogiorno fra settecento ed ottocento, Edizioni Dedalo, с. 189
  160. Il problema del Mezzogiorno » Il divario di partenza // Посетен на 3034-4-29.
  161. Comune di Napoli - Cultura - I segreti del Palazzo - Aneddoti e curiosità - l'orologio di città
  162. Raffaele de Cesare, La fine di un regno, vol. I, cap. 12
  163. Raffaele de Cesare, La fine di un regno, vol. I, гл. 12
  164. Raffaele de Cesare, La fine di un regno, vol. I, гл. 12
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Regno delle Due Sicilie в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​