Старобългарски език

Основа на всички славянски езици.
(пренасочване от Старославянски език)

Старобългарският език е най-ранният писмено засвидетелстван славянски език.

Старобългарски език
ѩзꙑкъ словѣньскъ
ѩзꙑкъ блъгарьскъ
Страна Средновековна България, Средновековни славянски държави
Регион Балкански полуостров, Източна Европа
Брой говорещи мъртъв език
Систематизация по Ethnologue
-Индоевропейски
.-Славянски
..-Южнославянски
...→Старобългарски
Официално положение
Официален в Coat of arms of the Second Bulgarian Empire.svg Първо и Второ българско царство
Кодове
ISO 639-1 cu
ISO 639-2 chu
ISO 639-3 chu

В старите паметници първоначално е наричан ѩзꙑкъ словѣньскъ – славянски език, а впоследствие ѩзꙑкъ блъгарьскъ – български език. Извън България е известен с наименования като староцърковнославянски, старославянски и др. Църковнославянският език, развил се от старобългарския, и до днес е каноничният език на православните славянски църкви (и в Румъния до към 1865 г.) и се употребява в различни униатски църкви.

СтаробългаристикаРедактиране

От изследователите този език е наричан различно. Йерней Копитар[1] и Франц Миклошич[2][3] го наричат „старословенски език“, тъй като в първите писмени паметници те са търсели черти от славянския диалект в Панония. А. Х. Востоков въвежда през 1820 г. термина „старославянски език“,[4] който днес е най-използваният термин в рускоезичната научна литература. Аналогично са образувани наименованията фр. le vieux slave, лат. palaeoslavica. Йозеф Добровски в „Institutiones linguae slavici dialecti veteris“ (Студия върху стария диалект на славянския език) (1822) открива в този език „старосръбско наречие“.[5] Но още в средата на 19 век Аугуст Шлайхер, Мартин Хатала[6] и Леополд Гайтлер[7] виждат, че езиковите особености на първите славянски книжовни произведения са еднакви с чертите на българския език. Те въвеждат наименованието „старобългарски език“ (нем. Altbulgarisch), възприет изцяло в България. В съвременното езикознание освен термина „старобългарски език“ са разпространени и названията „старославянски език“ и „староцърковнославянски език“.

Някои учени са на мнение, че науката за този език трябва да изследва само паметниците от т.нар. „канон“, т.е. езика на произведенията, най-тясно свързани със св. Кирил и Методий и книжовната им дейност, противопоставяйки се на езика на произведенията, произлезли от българските просветно-културни кръгове. Но това е явно едностранчиво схващане на въпроса за същността и обхвата на първия писмено засвидетелстван славянски език. Дали този език може да бъде наричан Кирило-Методиев? От ръката на братята няма стигнали до нас произведения, а т.нар. „канон“ откриваме в паметници, отстоящи най-малко 50 – 60 години от времето на първоучителите. А за това време са настанали някои промени не само в говоримата, но и в писмената реч. Следователно, езикът на Кирил и Методий може да бъде реконструиран приблизително по преписите на произведенията им, но достоверността на реконструкцията на техния език няма абсолютни документални доказателства, както например, и на по-ранния, праславянски език. Това е достатъчно, за да не обозначаваме езика на първите славянски писмени паметници с термина „Кирило-Методиев език“. Що се отнася и до термините „старославянски“ и „старочерковнославянски“, те също не отговарят на същността и етническата основа на този език. Направени са много изследвания и българската етническа основа на езика от дошлите до нас първи славянски ръкописи не може да бъде оспорвана. Доказателства за българската етническа основа на тези паметници откриваме в областта на фонетиката (в рефлексите на праславянските съчетания *tj, *gtǐ, *ktǐ, *dj и в широкия гласеж на ятовата гласна), в областта на лексиката (в заемките на някои гръцки думи от народния гръцки език, с който само българските славяни са били в пряк контакт, а това са думи като сѫбота (събота) от σάμβατο, а не от σάββατον) и в областта на синтаксиса:

  1. употреба на дателен притежателен падеж при лични местоимения и съществителни: рѫка ти; отъпоуштенье грѣхомъ;
  2. описателно бъдеще време с глагол хотѣти;
  3. употреба на сравнителна форма мьнии (по-малък) в значение на по-млад.

Освен това езикът на паметниците, произлизащи от българските земи след 12 век, в световната славистика биват наричани, без уговорка, единодушно „среднобългарски“. А щом бива признато съществуването на „среднобългарски“ и „новобългарски език“, то съвсем естествено и диалектически необходимо е да бъде признато, че тези два периода от развоя на българския език биват предхождани от един първи, поставил началото на писмения български език. А несъмнено, този първи период трябва да отговаря и на началото на славянската писменост. Следователно, езикът на първите славянски ръкописи би трябвало, и най-точно и научно обосновано е, да се нарича „старобългарски“, а не „старославянски“ или „старочерковнославянски“, тъй като в тази епоха отделните славянски езици са имали вече обособен облик и терминът „старославянски“ може да доведе до погрешни изводи, че този език е или изкуствен общославянски книжовен език, или че това е едва ли не праславянският език, засвидетелстван писмено, а терминът „старочерковнославянски“ навежда на мисълта, че този език е служел само за черковни (религиозни) цели, а не за обществено-политически и културни нужди. Що се отнася до опонирането на термина „старобългарски език“ с твърдението, че може да се стигне до смесване с езика на Аспаруховите сънародници, то не може да бъде убедително, тъй като последният бива наричан в науката „прабългарски“ (протобългарски, първобългарски).

От всичко казано дотук можем да направим следните изводи:

  1. Науката за старобългарския език има за предмет изучаването на езика на първите славянски писмени паметници, т.е. сравнително-историческата реконструкция на старобългарската граматика (на мъртвия език, възникнал през 9 век и оставил паметници от 10 – 12 век).
  2. При изследването на старобългарския език трябва да се имат предвид езиковите му средства, еволюцията им от праславянски до първото им писмено засвидетелстване, степента на диалектната диференциация в късния праславянски, в старобългарски и в новобългарски; литературните стилове и школи в старобългарски, т.е., по-широко разглеждане на старобългарския език, излизайки от рамките на „канона“. Затова старобългаристиката не може да няма връзки и с други научни дисциплини, на първо място с общото и индоевропейското езикознание.

Старобългарският език, благодарение на древността си, наред със санскрит, гръцки, латински, готски и други древни писмени индоевропейски езици, дава изключителен материал при реконструкцията на т.нар. индоевропейски праезик, незасвидетелстван писмено.

Изучаването на старобългарския език лежи в основата на цялата славистична наука, за която делото на първоучителите Константин-Кирил Философ и Методий е от първостепенно значение. Старобългарският език първо служи при възстановяването на предполагаемия праславянски език. От него се изхожда и при сравнително-историческото проучване на славянските езици. В него се отразява мисленето и светогледа на говорещия на него народ. Той е огледало и на социалната история и етногенезиса на българския народ в древността. Това се открива най-вече в лексиката. Значи, старобългарският език е ценен източник за изследователите на етническата и социалната ни история. Археологията и старобългарският език също са свързани, тъй като са открити немалко (повече от 30) епиграфски паметници с надписи на този език. Изследователите на старата българска литература трябва добре да познават езика на първите паметници, цялото му богатство и сила, за да се получи вярна представа за художествения принос на старите ни автори и преводачи.

При изследването на старобългарския език от немалко значение са и научни дисциплини като топономастиката, диалектологията и лексикологията, включени в балканското и славянското езикознание, защото именно в диалектите и изобщо в езиците на балканските народи са се запазили много славянски думи (с произход от българските славяни), които имат звучене по-близко до старобългарското – със запазени носовки и неметатезирани групи с плавни съгласни и др. Българската топонимия и диалекти също дават (след строго научни изследвания) много данни за старобългарския език, дори и за предписмения му период (достатъчно е да споменем топонима Варна с неметатезирана група CorC).

ИсторияРедактиране

ИзгражданеРедактиране

Докато за историята на българския език и българските народни говори, за славянското и индоевропейското сравнително-историческо езикознание езикът на старобългарските паметници има значение като отражение на един народен език, говорен от древно славянско население през Средновековието, то за историята на книжовните езици, за историята на културата и литературата старобългарският език представлява голям интерес като език на една стара писменост. Старобългарският език, след старогръцкия и латинския, е третият език, който през средните векове в Европа е бил употребяван в богослужението, администрацията, на който е била създадена поезия, философска, научна и юридическа литература. Създаден на народна основа, старобългарският език като всеки книжовен език е трябвало да бъде обогатен и приспособен да изпълнява сложни функции. Нужни са били нови думи за абстрактни понятия, нужни са били и много нови религиозни, философски, научни, морално-етични, административни термини. Обогатяването на народния език е ставало главно по три начина:[8]

  1. Обогатяване с ново значение на съществуващи народни думи. Така например думата просвѣщение първоначално е имала конкретното значение 'осветяване, просветване'. В старобългарските паметници откриваме само нейното абстрактно значение. В нов смисъл се употребяват многобройни подобни думи, най-често отглаголни съществителни: създание, прѣложение 'превод', знамение. В християнски смисъл се е променило значението на думи като небо, отьць, мѫченикъ, правьда, отъпоущение и др.
  2. Заемане на чужди думи. Една голяма част от старобългарската книжнина представя преведена от гръцки църковна литература и произведения на византийските писатели. Това довежда до появата на редица гръцки думи или латински и еврейски думи, възприети чрез гръцкия език. Гръцки думи са: евангелие, ангелъ, дѣволъ, апостолъ, архиереи. От еврейски произход са думи като пасха, аллилоуꙗ, вельзѣволъ 'дявол'. От латински проникват думи като кинъсъ 'данък', коустодиꙗ 'стража', оплатъ 'просфора, обреден хляб'. Част от тези думи са заети по време на мисията на свв. Кирил и Методий сред западните славяни.
  3. Създаване на нови думи. Чуждите думи са били избягвани чрез създаването на нови думи. Сред много от често употребяваните думи в нашето съвремие са и такива, които са възникнали в най-ранния период на формирането на старобългарския език. Това е например днешното благодаря (стб. благодарити), благодетел, благодат, светлозарен, безсмъртие, самовластен, лицемер, невъзможно, неръкотворен, милосърдие, недоумение и много други. Голяма част от тях са превод от гръцки: старобългарската зълодѣи, например, е буквален превод на гр. κακαῦρνος, добротворити съответства на гр. ἀγαθοποεῖν, доброродьнъ – на гр. εὐγενής. Наред с гръцките думи граматикиꙗ, риторикиꙗ, философиꙗ, в съчинението „Сказание за букивте“ от Черноризец Храбър откриваме славянските ꙃвѣздочьтение 'астрономия, букв. броене на звездите', землемѣрие 'земемерство, геодезия', двогласнаꙗ 'двугласна, дифтонг'.

РазвитиеРедактиране

Успоредно с останалите славянски езици, след 12 век старобългарският език претърпява значителни промени, които са отразени съвсем оскъдно в писмените паметници. Беглото отразяване на фонетичното и морфологичното развитие на езика в паметниците с религиозен характер се дължи на силното влияние на кирило-методиевата традиция в средновековна България. В светски документи (грамоти на българските царе), надписи-графити, приписки (Битолски триод), паметници със светско съдържание (Троянска повест), както и в някои произведения с религиозен характер (Добрейшово евангелие, преписът на „Шестоднев“ от 1263 г.) тези изменения се долавят по-ясно. Между 12 и 15 век промените в старобългарския език засягат предимно следното:

  • Еровете в слабо положение (пред сричка, несъдържаща ерове, и в края на думата) загубват звуковата си стойност, а в силно се изясняват: ъ > о/ъ, ь > ъ/е. Така се появяват нови групи съгласни, които са нехарактерни за най-старите старобългарски паметници: кънѧsь > кнѧзъ, праздьникъ > празникъ.
  • Смесване на носовките: носовите гласни (ѧ, ѫ) изравняват гласежа си след меки съгласни, а в някои говори съвсем изгубват носовия си призвук и се стига до характерната за паметниците от 13 – 14 век безразборна употреба на буквите ѧ и ѫ.
  • Разпад на склонението: Изместване на старобългарските паджени форми (родителен, местен) от съчетания на предлог и винителен или дателен падеж.
  • Показателните местоимения в задпоставно положение започват да се развиват като склоняем определителен член, макар че употребата му все още не е напълно граматикализирана.
  • Употреба на кратките форми на дателен падеж за изразяване на притежание.
  • Славянските деятелни причастия – сегашно (несѫштъ, двигнѫштъ), минало (рекъшии, четѣвъшии) – освен еловото причастие (реклъ, пеклъ) са напът да изчезнат напълно.
  • Изчезва сегашното страдателно причастие (хвалимъ, молимъ).
  • Супинът е заместен напълно от инфинитива, който към 14 – 15 век започва да се замества от съчетанието да + лични глаголни форми.
  • Бъдеще време се изразява чрез личните форми на сегашното време на глагола хътѣти + инфинитив, а впоследствие от да-конструкция с лични глаголни форми (хъштѫ да).
  • Формите на имперфекта започват да се образуват не от инфинитивната форма, а от основата за сегашно време (старобълг. плакати > плакаахъ, нести > несѣахъ, новобълг. плач-а > плачех, нося > носех).
  • Промяна при окончанията на формите на аориста под влияние на морфологични аналогии.
  • Започва образуване на ново глаголно спрежение по аналогия със старите атематични глаголи (быти > есмь, дати > дамь, іасти > іамь, имѣти > имамь) с харарктерната наставка за 1 лице, ед.ч. -м.
  • Развитие на нови местоименни форми с помощта на анафорични частици: тъ + и > тои, сь + и > сеи, които, тогова, този.
  • След 15 век се развива като отделна морфологична категория и миналото несвършено деятелно причастие (носел, четял).

Първите паметници на новобългарски език са дамаскините от 17 – 18 век.

Главни особеностиРедактиране

Най-ранните писмени паметници на старобългарски език са от 10 – 11 век (надпис на чъргубиля Мостич, Ананиев надпис). През 9 – 11 век езикът е съвсем близък до останалите славянски езици, поради което старобългарските черковни текстове се използват от други славянски народи като руси и сърби със съвсем малки изменения: Остромирово евангелие от 1056 г. и Симеонов сборник 1073/6 г. за руска редакция; Мирославово евангелие от 12 век за сръбска редакция.

Старобългарският език в периода 9 – 11 век притежава следните най-важни особености.

ФонетикаРедактиране

  • Запазване на праславянската система от гласни звукове, включително еровите (ъ, ь) и носовите гласни (ѧ, ѫ).
  • Почти не са засегнати от нови морфологични аналогии резултатите от третата палатализация: виждѫ < *vidjon при новобълг. (да) видя, нарицати при новобълг. наричам.
  • Още е в сила законът за отварянето на сричката.
  • Широк изговор на дългото ē (ѣ).
  • Особен рефлекс на праславянските съчетания *tj, *dj > шт, жд.

МорфологияРедактиране

  • Налице е богата именна система (13 склонения; 7 падежа – именителен, родителен, винителен, дателен, творителен, местен, звателен; 3 числа: единствено, двойствено, множествено), която в повечето съвременни славянски езици е опростена. Типовете склонения обикновено се класифицират според индоевропейската и праславянска основа – основи на гласна (-o-, -a-, -ja-, -i-, -u-) и съгласна (-n-, -nt, -men, -s, -r, -ŭ).
  • Лични местоимения има само за 1-во и 2-ро лице. В ролята на местоимения за 3-то л. се използват показателните онъ, тъ, от които произлизат днешните местоимения за 3-то л. той и он. Ролята на притежателно местоимение за 3-то л. се изпълнява от възвратно местоимение свои.
  • Всяко прилагателно име притежава 2 форми: кратка и дълга или определена. Дългата форма се получава от кратката с добавяне на анафоричното местоимение -и (новъ > новъи). Кратките форми се скланят като съществителните имена от съответните основи. Първоначално в дългата форма именната и местоименната част се скланят поотделно, но впоследствие се сливат и образуват нов тип склонение.
  • Налице е богата глаголна система (4 спрежения на тематичните глаголи и друго за малкото на брой атематични глаголи, форми за двойствено число, 6 времена, 2 глаголни вида – свършен и несвършен).
  • Употребяват се 3 прости глаголни времена – сегашно, минало свършено (аорист), минало несвършено (имперфект) и по-рядко 3 сложни глаголни времена – минало неопределено (перфект), минало предварително (плусквамперфект), бъдеще предварително. Бъдещето време се изразява с формата за сегашно време на глаголи от свършен вид, както и в повечето съвременни славянски езици.
  • Старобългарският език познава 3 наклонения (изявително, повелително и условно). Индоевропейското подчинително наклонение (конюнктив) е изгубено напълно, както и индоевропейският страдателен залог, изразяван посредством възвратнопричастни форми.
  • Налице са разнообразни нелични глаголни форми – инфинитив (чисти), супин (чистъ), сегашно деятелно и страдателно причастие (четы/четѫщии, четимъ), минало деятелно и страдателно причастие (четѣвъ/четѣвъшии, четенъ), елово причастие (челъ).

ПисменостРедактиране

ПримериРедактиране

„Отче наш“ (християнска молитва)
Старобългарски,
X век
Църковнославянски
(руска редакция на старобългарския)
Новобългарски,
XX и XXI век
Македонски диалект
(македонска книжовна норма)
Новобългарски,
XX и XXI век
(книжовна норма)
Новоруски,
XX и XXI век

Отьчє нашь, ижє ѥси на нєбєсѣхъ,
да свѧтитъ сѧ имѧ Твоѥ,
да придєтъ цѣсарьствиѥ Твоѥ,
да бѫдєтъ волꙗ Твоꙗ
ꙗко на нєбєси, и на зємли.
Хлѣбъ нашь насѫщьнꙑи даждь намъ дьньсь
и отпѹсти намъ длъгꙑ нашѧ, ꙗко и мꙑ отъпѹщаѥмъ длъжьникомъ нашимъ,
и нє въвєди насъ въ искѹшєниѥ,
нъ избави ни отъ нєприѣзни,
ꙗко твоѥ ѥстъ цѣсарьствиѥ и сила, и слава въ вѣкꙑ вѣкомъ.
Аминь!

Ѻтчє нашъ, ижє єси на нєбєсѣхъ,
да свѧтитсѧ имѧ Твоє,
да прїидєтъ царствїє Твоє,
да бȢдєтъ волѧ Твоѧ,
якѡ на нєбєси, и на зємли.
Хлѣбъ нашъ насȢщный даждь намъ днєсь
и остави намъ долги нашѧ,
якожє и мы ѡставлѧємъ должникѡмъ нашымъ,
и нє введи насъ во искȢшєнїє,
но избави насъ ѿ лȢкавагѡ.
Аминь!

Оче наш, кој си на небесата,
да се свети името Твое,
да дојде царството Твое,
да биде волјата Твоја,
како на небото, така и на земјата.
Лебот наш насушен дај ни го денес
и прости ни ги долговите наши,
како и ние што им ги проштеваме на нашите должници,
и не нè воведувај во искушение,
но избави нè од лукавиот.
Амин!

Отче наш, Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето Царство,
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята.
Насъщния ни хляб дай ни днес
и прости нам дълговете ни,
както и ние прощаваме на нашите длъжници,
и не въведи нас в изкушение,
но избави ни от лукавия,
защото твое е царството,
и силата, и славата во веки веков.
Амин!

Отец наш, Сущий на небесах!
да святится имя Твоё;
да придёт Царствие Твоё;
да будет воля Твоя
и на земле, как на небе;
хлеб наш насущный подавай нам на каждый день;
и прости нам грехи наши,
как и мы прощаем всякому должнику нашему;
и не введи нас в искушение,
но избавь нас от лукавого.
Ибо Твое есть Царство
и сила и слава во веки веков.
Аминь!

Вижте същоРедактиране

ЛитератураРедактиране

  • Граматика на старобългарския език, БАН, София, 1993
  • Увод в изучаване на южнославянските езици, БАН, София, 1986
  • Велчева, Боряна. Старите български ръкописи и техният език (Библиотека Родна реч омайна). София, 1983, стр. 32 – 49
  • Гълъбов, Иван. Старобългарски език с увод в славянското езикознание, София, 1980
  • Добрев, Иван. Старобългарска граматика – теория на основите, София, 1982
  • Дуриданов, Иван. Граматика на старобългарския език. Фонетика. Морфология. Синтаксис. (Гл. ред. и автор) – София, 1991, стр. 16, 87 – 97, 538 – 539, 549 – 557
  • Дуриданов, Иван. Старобългарският език в синхрония и диахрония. В: Славянска филология: Т. 19. Езикознание. – София, 1988, стр. 5 – 18
  • Милетич, Любомир. Старобългарска граматика с кратък сравнителен оглед към новобългарския език. За средните учебни заведения. Девето издание. София, Държавна печатница, 1923 djvu файл на сайта miryan.org
  • Мирчев, Кирил. Старобългарски език – кратък граматичен очерк, София, 1972
  • Младенов, Стефан. История на българския език, БАН, София, 1979
  • Младеновъ, Д-ръ Ст., Тома Атанасовъ и Ст. П. Василевъ. Учебникъ по старобългарски езикъ за пети класъ на срѣднитѣ училища. Съставенъ по програмата отъ 1925. г., Пловдивъ, Книгоиздателство Хр. Г. Дановъ, 1930.[9] | Прочетете книгата онлайн
  • Vittore Pisani. „Old Bulgarian Language“. Sofia, Bukvitza, 2012. ISBN 978-954-92858, English, Bulgarian, Italian

ИзточнициРедактиране

  1. Kopitar, Jernej (Bartholomäus). Grammatik der Slavischen Sprache in Krain, Kärnten und Steyermark. Laibach, Korn, 1808.
  2. Miklosich, Franz. Lexicon linguae Slovenicae veteris dialecti. Vindobonae, apud Gulielmum Braumüller, 1850.
  3. Miklosich, Franz. Lexicon Palaeslovenico-Græco-Latinum emendatum auctum. Vindobonae, G. Braumüller, 1862-1865.
  4. Востоков, Александр Х. Рассуждение о славянском языке, служащее введением к Грамматике сего языка, составляемой по древнейшим оного письменным памятникам. — 1820.[ръкопис; част от тази работа под названието „Рассуждение о славянском языке“ е публикувана в „Труды Общества по изучению русской словесности“, XVII, 1856; изцяло е издадена от Измаил Срезневски като „Рассуждение о славянском языке“ // Филологические наблюдения А.Х. Востокова. Санкт-Петербург, Типография Императорской академии наук, 1865.
  5. Dobrovský, Josef. Institutiones linguae slavicae dialecti veteris, quae quum apud Russos, Serbos aliosque ritus graeci, tum apud Dalmatas glagolitas ritus latini Slavos in libris sacris obtinet. Vindobonae, Sumtibus et typis A. Schmid, 1822.
  6. Hattala, Martin. Grammatica linguæ slovenicæ collatæ cum proxime cognata bohemica. Schemnicii, typis Francisci Lorber, 1850.
  7. Geitler, Leopold. Starobulharská fonologie se stálým zřetelem k jazyku litevskému. V Praze, Theodor Mourek, 1873.
  8. Велчева, Боряна. Старите български ръкописи и техният език. София, Народна просвета, 1983. с. 39–40.
  9. При представянето на книгата е запазен правописът от 1930 г. Вижда се, че името на книгоиздателството не е поставено в кавички, както би било правилно днес, а след годините се поставя точка (по немски модел), за да се покаже, че това са числителни редни.

Външни препраткиРедактиране