Скопие

столица на Северна Македония
(пренасочване от Скопско)

Скопие[2] (на македонска литературна норма: Скопје; на албански: Shkup или Shkupi, Шкуп или Шкупи; на сръбски: Скопље или Skoplje; на турски: Üsküb, Юскюб) е столицата и най-населеният град на Северна Македония. При преброяването от 2021 г. Скопие има население от 422 540 жители в градската си зона и 526 502 души в десет общини, които образуват отделната административно-териториална единица Град Скопие. Той е център и на Скопския статистически регион, който освен Град Скопие включва още 7 съседни по-малки общини и има население 634 251 души.[1][3]

Скопие
Скопје
— град —
Знаме
      
Герб
Северна Македония
41.9961° с. ш. 21.4317° и. д.
Скопие
Скопие
41.9961° с. ш. 21.4317° и. д.
Скопие
Страна Северна Македония
РегионСкопски
ОбщинаСкопие
Географска областСкопско поле
Площ571,46 km²
Надм. височина240 m
Население422 540[1]
души (градска зона, 2021)
Демонимскопяни
КметДанела Арсовска (независима)
Пощенски код1000
Телефонен код02
МПС кодSK
Официален сайтwww.skopje.gov.mk
Скопие в Общомедия

Столица е на България от 972 до 992 г. Разположен е в долината на река Вардар. В Скопие се намират най-важните учреждения на страната – Македонска академия на науките и изкуствата, Скопски университет „Св. св. Кирил и Методий“, Исторически архив, Педагогическа академия, Македонски народен театър, както и многобройни индустриални предприятия, осигуряващи половината от производството на Северна Македония.

Наименование редактиране

Съвременното име на Скопие се приема, че води началото си от засвидетелстваното през Античността латинско име на града Скупи (на латински: Scupi), град-крепост[4] с тракийски (пеонски или дардански) произход.[5][6][7]

По време на голямото преселение на народите и настаняването по тези места на славянските племена името очевидно претърпява малка промяна и по времето на българската държава запазва името си Скопие. С идването на османските турци името на града е видоизменено на Юскюп (на османски турски: اسكوب; на турски: Üsküp), макар преобладаващото в района българско население векове наред да продължава да използва името Скопие. Сред албанците градът се ползва с името Шкупи (понякога Шкуп) на албански: Shkup или Shkupi. След Първата световна война и попадането на Скопие в Кралството на сърби, хървати и словенци (по-късно Югославия) е наложена сръбската форма на името на града Скоплье (на сръбски: Скопље) това продължава до 1941 година. След като градът става част от Царство България (1941 – 1944), върната е българската форма на името – Скопие. От 1945 година със създаването на новия македонски литературен език официално е прието името на града да се изписва Скопје, съгласно установената нова азбука.

География редактиране

Местоположение редактиране

Скопие е разположен в северната част на Северна Македония, по двата бряга на река Вардар. От юг градът е притиснат от склоновете на планината Водно, а от север – от ридовете на Скопската Църна гора. Нешироката в района на града долина на река Вардар е наложила неговата планировка и разрастване главно в посоките запад и най-вече изток, накъдето се разпростира Скопското поле. Разположен е във Вардарската разломна зона, в която се наблюдава значителна сеизмична активност.

Скопие се намира на и 42° северна ширина и 21° 25' източна дължина. Надморската височина в централната част е 240 m. Широката градска част (с предградията) е с площ около 1818 km², като се приема, че е 9 km на ширина (планината Водно – село Радишани) и 23 km на дължина (село Драчево – кв. Гьорче Петров). Ядрото на градската част обхваща около 225 km².

Води редактиране

През Скопие протича най-значимата речна артерия на Северна Македония – река Вардар, а в западната част на града, току в границите му, във Вардар се вливат още реките Лепенец (ляв приток) и Треска (десен приток). От голямо стопанско и гражданско значение за Скопие е язовирът на река Треска, наричан езеро Матка, разположен югозападно от града.

Климат редактиране

Средната годишна температура за града е около 12,4 °C. Летата са дълги, сухи и горещи, а зимите – хладни, с много мъгливи дни. Климатът се характеризира като умерен, преходно-континентален със слабо средиземноморско влияние.

   Климатични данни за Скопие  
Месеци яну. фев. март апр. май юни юли авг. сеп. окт. ное. дек. Годишно
Средни максимални температури (°C) 4,0 8,4 13,6 18,6 23,9 27,4 29,8 30,0 26,1 19,5 11,2 5,3
Средни минимални температури (°C) −3,6 −1,3 1,9 5,4 10,0 13,0 14,8 14,6 11,4 6,3 1,4 −2,2
Абсолютни минимални температури (°C) 6 6 6 7 9 6 5 5 5 6 7 7
Източник: worldweather.org[8]

Административно устройство редактиране

Столицата Скопие е съставна част на отделната административно-териториална единица Град Скопие, създадена през 2004 г. от Скопската голяма община със статут на окръг. Според последното административно деление на страната от 2004 г. в състава на Град Скопие (включващ 55 населени места – столицата Скопие и още 54 села) влизат 10 общини:

 
Административна карта на Град Скопие

Град Скопие се състои както от изцяло градски общини, така и от смесени общини – с градски части, които са квартали на столицата Скопие и околни села, а община Сарай на запад е изцяло селска (без градски квартали).

Население редактиране

Година Брой на населението[9]
1913 43 331
1919 51 758
1926 69 269
1931 68 334
1935 70 716
1942 80 802[10]
1948 102 600
1953 139 200
1961 197 300
1971 312 300
1981 408100
1994 448 200
2002 506 926
2006 510 000[11]
2021 526 502[1]

Населението на Скопската голяма община по данни от преброяването на населението от 2002 г. възлиза на 506 926 души.[12][13] То се разпределя по градските общини, както следва:

Община Население
Аеродрум 72 009
Бутел 36 154
Гази Баба 72 617
Гьорче Петров 41 634
Карпош 59 666
Кисела вода 57 236
Сарай 35 408
Център 45 412
Чаир 64 773
Шуто Оризари 22 017

Данните от 2002 г. показват, че в етническо отношение населението се самоопределя така: македонци (по етнос) – 338 358 души или 66,75 % от населението; албанци – 103 891 (20,49 %), роми – 23 475 (4,63 %), сърби – 14 298 (2,82 %), турци – 8595 (1,70 %), бошняци – 7585 (1,50 %); власи – 2557 (0,50 %) и други – 8167 (1,61 %).

При преброяването от 2021 г. градската зона на Скопие има население от 422 540 жители. В Скопската голяма община Град Скопие има 526 502 жители, т.е. една четвърт от общото население на страната.[1]

Грамотно е 97,5 % от населението над 10-годишна възраст.

История редактиране

Ранна история редактиране

Първото споменаване на Скопие е у египетския географ Клавдий Птолемей под името – Скупи. Градът е основан през III век пр.н.е. През 164 г. пр.н.е. е завладян от Римската република и става главен град на областта Дардания, населявана предимно от племето дардани. През 84 или 85 година от новата ера император Домициан основава колонията Флавия Аелия Скупи, която прераства впоследствие в голям град. Селището е наричано Скопи от латинските писатели и Скупи от гръцките.

Средновековие редактиране

Във Византия редактиране

 
Корица на книга, съставена от революционера от ВМОРО Димитър Попандов „Скопье. Исторически бѣлѣжки“, София, 1916 г.

Античният град е разрушен през 518 година от земетресение. Император Юстиниан I възстановява града и го включва към архиепископията Юстиниана Прима. Според Иван Микулчич именно Скопие е Юстиниана Прима. Юстиниана Прима се споменава за последен път в 602 година. Очевидно градът е опустял след славянските нашествия в края на VI век. Може би още в края на VII, а със сигурност в VIII век, Византийската империя отново има гарнизон в това изключително важно стратегическо място, както и в съседна Сердика (София) и в някои други точки до Дунава на север.[14]

В България редактиране

След завладяването на Сердика в 811 година, при експанзията на Българската държава при Борис I и след него при Симеон I към Адриатика на запад е овладян и Скопие, като ключов град на пътя през Полога към Охрид и по Вардар към Солун.[14] Според Пламен Павлов през 978 година цар Роман резидира в Скопие, което е столица на страната до 997 година.[15]

Във Византия редактиране

Градът остава български до 1004 година, когато край Скопие Василий II разбива войската на цар Самуил и градът се предава на византийците без бой. Василий II оставя гарнизон в Скопие и го прави седалище на катепаната България – голяма област, включваща днешна Сърбия до Дунава на север и днешна Западна България до София и Видин на североизток. Титлата на управителя Давид Арианит е висока – стратег автократор. След краха на Първото българско царство в 1018 година тази тема се разширява до Охрид и Девол на югозапад и до края на Солунското поле на юг. Скопие запазва тази роля през следващите два века и половина под властта на Византия.[16] Мохамед ал-Идриси преминава през Скопие през XI век и го споменава като голям град с непрекъснато следващи обработени полета, изобилни лозя и зърнени култури.[17] През XI – XIII век градът е седалище на епархия на Охридската архиепископия.[18]

През 1040/1041 година а Скопие е овладян от въстаниците на Петър Делян. През 1072 година градските първенци на Скопие, водени от Георги Войтех[16] отново въстават срещу византийската власт. И двете въстание са бързо потушени. През 1082 година норманският отряд под водачеството на Пунтесий превзема Полога и Скопие и държи града до 1088 година. В 1093 година рашкият жупан Вукан опустошава околностите на Скопие, а в 1093 година градът отново е превзет от норманите. Император Алексий I Комнин води войната с Рашща с основна база в Скопие. През 1190 година рашкият жупан Стефан Неманя завладява Скопие за кратко време.[19]

Между България, Епир, Никея и Византия редактиране

В 1204 година Скопие е превзет от българският цар Калоян. След смъртта му в 1207 година,[19] в Повардарието се установява местният владетел Стрез с център в Просек. Скопие вероятно е попаднало под неговата власт.[20]

След смъртта на Стрез през 1217 година Повардарието до Скопие на север е овладяно от Теодор Комнин, деспотът на Епир. След битката при Клокотница през 1230 година, Скопие е превзет от българският царт Иван Асен II. В 1246 година градът попада отново в Епирското деспотство, а в 1252 година е завладян от никейския император Йоан III Дука Ватаци. През 1258 година Скопие е в ръцете на местния български болярин Константин Тих Асен, който от 1257 година до 1277 година е български цар. През същата година Скопие е превзет от никейците, а след тях и от сърбите. През 1259 година в Скопие отново властват никейците, начело с император Михаил VIII Палеолог, който възстановяна Византийската империя.[20]

В Сърбия редактиране

В 1282 година сръбският крал Стефан II Милутин присъединява Скопие към Сръбската държава, в чиито рамки градът остава до идването на турците през 1392 година. През 1299/1300 година в Скопие резидира византийският пратеник Теодор Метохит, който отбелязва, че освен Горния град има и Долен град, защитен със стени, и че тук се е намирала и най-красивата катедрална църква. През същата година Милутин издава грамота за манастира „Свети Георги“ на Серава, в която са отбелязани множество топоними – села, местности и други термини, сгради в Скопие и други.[20]

В 1346 година в Скопие крал Стефан Душан е провъзгласен за цар и Скопие става столица на голямото балканско царство. През 1349 година тук е издаден и известният Душанов кодекс. След смъртта на Душан, в Скопие се възцарява Стефан Урош V . Скопие сече сребърни монети с надпис        . От 1366 година Скопие е под управлението на крал Вълкашин, а от 1371 година тук властва феодалът Вук Бранкович.[20]

Османско завоюване редактиране

 
Гравюра от 1594 г.

На 19 януари 1392 година градът е завзет от османците, предвождани от Игит паша, който и става първият санджакбей на Скопския санджак.[20] Градът получава турското име Юскюб (на турски: Üsküp). От 1392 до 1912 година е под османска власт.

Според изследване на Христо Гандев,[21] от 312 християнски домакинства и 316 турски през 1450 г. етническият състав е променен до 268 християнски и 623 турски през 1519 г., като един от методите е принудително изселване.

През 1555 година градът пострадва от разрушително земетресение, но бързо се възстановява.

Възраждане редактиране

 
Печат на гръцката община
 
Печат на гръцкото училище

През 1738 г. населението на Скопие, както на всички важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско.[22] По време на Възраждането българската общност в Скопие е сред най-будните в цяла България. Българите в града са сред първите, които се противопоставят яростно на Цариградската патриаршия и издигат въпроса за собствени училища, в които да се преподава на родния български език, a още през 1833 г. Скопие и Самоков са първите градове, поставили искане да имат свещеници българи. През 1832 г. свещеник Димитър Иконом, протосингел на Скопската митрополия, е предложен от българското население да бъде назначен за владика, но Патриаршията отказва.[23] По това време в Скопие вече има значително българско население, една част от което с добри доходи, което спомага за повдигане на училищното и църковното дело. Още през 1836 или 1837 г. отваря врати първото българско общинско училище в Скопие. Училището е настанено в къща до църквата „Света Богородица“, а за пръв учител е поставен монахът Павел Харват от Бигорския манастир.

В 1845 г. руският славист Виктор Григорович минава през Скопие и в 1848 година описва града в книгата си „Очерк путешествия по Европейской Турции“:

в този град има митрополит, три или четири църкви и училище, в което смятаха да въвеждат преподаване на български.[24]
 
Шествие на скопските българи след обявяването на Младотурската революция.

По-късно се съградила нова сграда на училището, по-просторна и удобна, а за учител през 1848 г. е привлечен един от титаните на възрожденското училищно дело, велешанина Йордан Хаджиконстантинов-Джинот. Самият Джинот, екзалтиран патриот от типа на Раковски, чиито голям почитател е до гроба си, учителства в Скопие много години и създава истинска епоха там. Джинот въвел в училището „Ланкастерската метода“, което нещо преди това направил и във Велес през 1840 г. Пламенният патриотизъм на Джинот стигал до същински български фанатизъм и това веднага направило лошо впечатление на скопския митрополит, грък по произход. Години наред обаче, имайки силни позиции пред османските власти, българските първенци бранят Джинот. Сгоден случай се отдава на фанариотите да отстранят Джинот от училищното дело едва в разгара на Кримската война (1853 – 1859 г.). За затваряне на българското училище обаче и дума не можело да става и скоро за учител е назначен Стоян Костов от Враня, ученик на Найден Геров.[25] През 1895 година българското училище е преустроено като Педагогическо българско училище.[26]

Според свидетелства на посетили града през 1859 година американски мисионери, той имал 20 хиляди жители, като 13 хиляди от тях били мюсюлмани, а останалите – българи. В българското училище учели 70 деца, но в онзи момент нямали учител по български език. Коментирайки възможността да използват Скопие като база за своята дейност, те отбелязват значителната разлика между местния диалект и българския, използван в използваните от тях книги.[27]

След проведен плебисцит от 1874 година в Скопие и околията е назначен митрополит от Българската екзархия, като 8131 християнски къщи гласуват положително, а само 567 християнски къщи гласуват против и искат да останат под върховенството на Цариградската патриаршия.[28] На 1 септември 1874 година е учредено българското читалище в града като Училищно дружество „Развитие“.[29]

В края на XIX век град Скопие е третото по значение стопанско и административно средище в тогавашна Македония, след Солун и Битоля. Административен център е на Скопска каза и на Скопски санджак на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Скопие има около 31 900 жители, от които около 13 000 българи християни, около 15 000 турци, 30 черкези, 50 гърци, 150 арнаути християни, 450 власи, 800 евреи, 1920 цигани и около 500 души от други народности.[30]

Абсолютното мнозинство на християнските жители на града е под върховенството на Българската екзархия. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в града има 247 сръбски патриаршистки и 130 влашки гъркомански къщи.[31] Според статистиката на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 г. християнското население на Скопие се състои от 9832 българи екзархисти, 216 българи патриаршисти гъркомани, 344 българи патриаршисти сърбомани, 48 българи протестанти, 75 гърци, 360 власи и 354 цигани. В града има 2 прогимназиални и 9 основни български училища, както и 1 прогимназиално и 2 основни гръцки, 1 основно влашко и 2 прогимназиални и 4 основни сръбски.[32]

По време на Албанското въстание от лятото на 1912 г. Скопие е превзет от въстаниците и остава в техни ръце до 4 септември 1912 г.

При избухването на Балканската война в 1912 година 99 души от Скопие са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[33]

Над 48 души родом от Скопие, в редиците на българската армия, загиват на фронта във войните за национално обединение на България.[34]

Между войните редактиране

 
Крал Петър I Караджорджевич влиза в Скопие през Балканската война
 
Гарата в Скопие около 1912 г. при смяната на табелата с името, изписано на османски турски с такава на сръбски
 
Парад на българската ШЗО в Скопие, 14 август 1916 г.
 
Вестник „Родина“, Скопие, 28 май 1917 г. със съобщение за смъртта на подполковник Дрангов

На 25 октомври 1912 г., двадесет дни след обявяването на Балканската война, Моравската дивизия на Сръбската армия влиза в Скопие. От 1913 г. градът официално е присъединен към Кралство Сърбия.

На 10 октомври 1915 г., по време на Първата световна война, след упорит бой Българската армия изтласква сръбските войски от града. При отстъплението си сърбите запалват северната част на Скопие.[35] Българските части са посрещнати като освободители. Както пише генерал Георги Тодоров:

Цялото население излезе. Всичкото време и от всички се хвърляха венци и цветя. Къщите украсени с наши флагове и килими. Улицата... обсипана с цветя. Хората плачат. Неописуем възторг.[36]

Скопие, което е присъединено към Царство България, става център на Македонската военноинспекционна област, начело с ген. Рачо Петров.

През 1918 г. градът е върнат на новосформираното Кралството на сърби, хървати и словенци, от 1929 г. Югославия.

За периода между световните войни ужасяваща информация за случващото се в Македония и Скопие дава френският шпионин Анри Пози в книгата си „Войната се завръща“, излязла от печат за пръв път през 1934 г. Пози съобщава за нечовешки издевателства над българите в Македония – мъчения, унижения, преследвания и убийства на български първенци. В достигащото си до абсурд отношение властите на кралство Югославия в Скопие стигат до заличаване на всички надписи на български език, включително по иконите в църквите и надгробните паметници.

Във всички гробища, във всички църкви на поробена Македония, по заповед на Белград изтриха надписите на български, които се намирали в олтарите, по стените на постройките, върху гробовете; надгробните паметници са изпочупени, гробовете разровени.
В Скопие например повече от 40 тела са били изровени от черквата „Св. Димитър“.
– Какво ги направиха? – попитах сътрудника на г-н Йованович, който ме придружаваше при визитата в черквата и ми разказваше това.
– Хвърлиха ги във Вардара. – ми отговори.

Анри Пози

 
Скопие през април 1941 г. Отстрани в кадър е Сотир Нанев.

На 22 април 1941 г. Пета армия от състава на Българската армия е посрещната за втори път като освободителка от българите в Скопие. През същата година за комендант на града е назначен полковник Неделчо Стаматов, а кмет е Спиро Китинчев (2 август 1941 – 9 септември 1944 година).[37] Българските части напускат града след 9 септември 1944 г. с идването на власт на правителството на Отечествения фронт.

 
Български военни части приветствани в Скопие на 14 ноември 1944 година.

На 13 ноември 1944 г., в хода на Страцинско-Кумановската операция, части на Първа и Четвърта български армия влизат в Скопие, а след тях в града навлизат и югославски партизани от 42-ра и 50 Народно-освободителна дивизия и 16 Македонска бригада. Днес в чест на събитието Скопската община присъжда почетната награда „13 ноември“.

В средата на декември 1944 г. Скопие е сцена на кървавия Скопски войнишки бунт. Хиляди войници и офицери от цяла Вардарска Македония, много от тях наскоро освободени от Българската армия, събрани в наскоро сформираната „Македонска войска", отказват да се сражават на Сремския фронт в редиците на Югославската народна армия и се вдигат на протест пред главния щаб на Народоосвободителната армия и партизанските отряди на Македония. Сръбските и просръбските офицери, ръководени от Светозар Вукманович и Михайло Апостолски разстрелват след измама над 70 офицери, а след това при стрелбата в насъбралото се множество избиват над 100 души от протестиращите войници; останалите са пленени, затворени и жестоко измъчвани.[38]

Нова история редактиране

 
Скопска носия от Етнографския институт с музей в София

Следващите години хиляди жители на Скопие са арестувани, измъчвани, редица разстреляни, а семействата и близките им тероризирани в процеса на създаване и укрепване на новата проюгославска „македонска“ нация.[39][40][41] В началото на 1945 само в двора на скопското полицейско управление са разстреляни без съд и присъда повече от 50 българи с различни професии от цяла Вардарска Македония.[42] Въведен е единствен по рода си „Закон за съдене на престъпленията против македонската национална чест“, по който за българско, но не и за сръбско самосъзнание се налагат тежки наказания, останал в сила почти до края на XX. век и негласно прилаган като политика и до днес.

В началото на ноември 1962 г. река Вардар прелива и наводнява Скопие и околностите, а на 26 юли 1963 г. е регистрирано катастрофалното Скопско земетресение с магнитуд 6,1 по скалата на Рихтер, при което над 1000 души загиват и около 120 000 души губят своето жилище. Градът е силно разрушен от земетресението (ок. 80 % от сградите) и след това е възстановен (центърът е по проект на японския архитект Кензо Танге).

 
Изглед от чаршията

От самото начало на създаването на Народна република Македония като федеративен субект на Югославия, Скопие е неин главен град. Бидейки индустриален, културен и административен център на федеративна република, Скопие започва бързо да се развива, което се ускорява след Скопското земетресение.

След обявяването независимостта на Северна Македония през 1991 г. Скопие става нейна столица.

Икономика редактиране

На територията на Скопие са разположени производствените мощности или управленията на едни от най-големите предприятия на територията на Северна Македония. Страната има типичната за малките страни купна стопанска структура, при която главните производствени структури се съсредоточават в столицата, където е най-голямото съсредоточаване на държавни разходи във връзка с локацията на цялата висша държавна администрация.

По данни на Държавния статистически институт на Северна Македония през 2006 г. Скопският статистически регион, включващ град Скопие и прилежащи 7 селски общини, заработва почти половината (47,43%)[43] от БВП на страната. Регионът е най-малкият в териториално отношение, но е най-гъсто населеният. За сравнение Пелагонийският статистически регион, включващ Битоля – втория по население град, а също и градовете Прилеп, Ресен, Крушево и Демир Хисар, е на 2-ро място в образуването на БВП на страната с около 11,30 %.

Транспорт редактиране

Още от древни времена Скопие е важен транспортен пункт, разположен на пътищата, свързващи Северозападните Балкани и Централна Европа с Беломорското крайбрежие и пристанището на Солун, и на пътищата, свързващи Черноморското крайбрежие с Адриатика. През Скопие днес преминават европейските пътища Е65 и Е75. Благодарение на централното си местоположение на Балканския полуостров Скопие в миналото е било често пъти голям и цветущ град.

Скопие е най-важният транспортен център на Северна Македония. Градът се свързва с железопътни линии на изток и запад. В рамките на самия град общественият транспорт се осъществява от Публичното транспортно предприятие „Скопие“, което има развита автобусна мрежа. Скопие не разполага с градска железница, метрополитен и електротранспорт, а условия за воден транспорт няма. На 20 km югоизточно от града се намира най-голямото летище на Северна Македония – Международно летище Скопие, преди носило имената „Петровец“ и „Александър Велики“.

 
Международно летище Скопие

Забележителности редактиране

 
Каменният мост на Вардар – символът на Скопие
 
Саркофагът с костите на Гоце Делчев, в двора на църквата „Св. Спас“
 
Милениумският кръст на планината Водно
 
Порта Македония – триумфалната арка на Скопие
 
Площад „Македония“
 
Македонски народен театър
 
Музеят на град Скопие
Театри
Музеи
Храмови сгради
Други

Личности редактиране

Известни скопяни.

Галерия редактиране

Побратимени градове редактиране

Други редактиране

На Скопие е наречена улица в София (Карта).

Вижте също редактиране

Външни препратки редактиране

Бележки редактиране

  1. а б в г Попис на населението, домаќинствата и становите во Република Северна Македонија, 2021 – прв сет на податоци, 2021 // Republic of North Macedonia State Statistical Office, 2022-03-30. Посетен на 2022-03-31.
  2. Тъй като п е палатализиран, в миналото, а и днес се срещат и непозволените от действащите правописни правила изписвания Скопйе и Скопье.
  3. Скопски статистически регион, Географска карта.
  4. Watkins, Thomas H., „Roman Legionary Fortresses and the Cities of Modern Europe“, Military Affairs, Vol. 47, No. 1 (Feb., 1983)
  5. N. G. L. Hammond, F. W. Walbank, A History of Macedonia: Volume III: 336 – 167 B.C., Oxford University Press, 1988, p.386
  6. John Wilkes, The Illyrians, Wiley-Blackwell, 1996. p.86
  7. Историческа география на тракийските племена до 3 век пр.н.е. Том 1; Част 1, Александър Фол, Тошо Спиридонов, Издател БАН, 1983, стр. 91.
  8. Climatological Normals of Skopje // Hong Kong Observatory. Архивиран от оригинала на 2011-07-28. Посетен на 5 септември 2010.
  9. ((en)) Op. cit., Georges Castellan, éd. Arméline, 2003, p. 78
  10. Гребенаров, Александър, Николова, Надя. Българското управление във Вардарска Македония (1941 – 1944). Т. 63. София, Държавна агенция „Архиви“, 2011. ISBN 978-954-9800-91-3. с. 154. (№ 43 Доклад на областния полицейски началник в Скопие до Дирекция на полицията София с данни за уредбата на полицейските структури по райони, броя на служителите, техническото оборудване, националната принадлежност на жителите, криминалните прояви и цялостната дейност на полицейските служби в областта аз периода 32 април – 31 декември 1941. Скопие, 13 януари 1942.)
  11. Град Скопје. Skopje – Capital of the Republic of Macedonia // skopje.com. Архивиран от оригинала на 2011-02-02. Посетен на 24 декември 2010.
  12. Официјален Портал на Град Скопје, архив на оригинала от 21 септември 2007, https://web.archive.org/web/20070921071949/http://www.skopje.gov.mk/DesktopDefault.aspx?tabindex=0&tabid=34, посетен на 24 юни 2007 
  13. Преброяване на населението, 2002 (PDF)
  14. а б Микулчиќ, Иван. Средновековни градови и тврдини во Македонија. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 1996. с. 306.
  15. Историк: Скопие е бил българска столица // actualno.com, 6 октомври 2018. Посетен на 22 октомври 2023.
  16. а б Микулчиќ, Иван. Средновековни градови и тврдини во Македонија. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 1996. с. 307.
  17. Страшимир Н. Лишев, ГЕОГРАФИЯТА НА ИДРИСИ КАТО ИСТОРИЧЕСКИ ИЗВОР ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАДОВЕ ПРЕЗ XII в.// АНТИЧНАЯ ДРЕВНОСТЬ И СРЕДНИЕ ВЕКА, ВЬ1П. 10. 1973
  18. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 183.
  19. а б Микулчиќ, Иван. Средновековни градови и тврдини во Македонија. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 1996. с. 308.
  20. а б в г д Микулчиќ, Иван. Средновековни градови и тврдини во Македонија. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 1996. с. 309.
  21. Хр. Гандев – „Българската народност през XV век“, част 2 Архив на оригинала от 2007-09-27 в Wayback Machine.
  22. Лео, Мишел. България и нейният народ под османска власт: през погледа на англосаксонските пътешественици (1586 – 1878). София, ТАНГРА ТанНакРа, 2013. ISBN 9789543781065. OCLC 894636829. с. 129; 133 – 134.
  23. Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 204.
  24. Очеркъ путешествія по Европейской Турціи (съ картою окресностей охридскаго и преспанскаго озеръ) Виктора Григоровича. Изданіе второе. Москва, Типографія М. Н. Лаврова и Ко, 1877. с. 119.
  25. Кънчов, Васил, „Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало“, I. изд. Периодическо списание, кн. LV —LVI, 1898; Библиотека, II, кн. XIII, 1896
  26. Васил Кънчов. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало, в: Избрани произведения, т. II, Издателство Наука и изкуство, София, 1970, стр.137. // Архивиран от оригинала на 2010-11-12. Посетен на 2009-11-23.
  27. Шашко, Филип и др. Американски пътеписи за България през XIX век. „Планета – 3“, 2001. ISBN 9549926583. с. 34 – 35.
  28. Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, с. 192., архив на оригинала от 14 февруари 2016, https://web.archive.org/web/20160214195841/http://www.archivesforbalkans.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0034&n=000001&g=, посетен на 29 юни 2010 
  29. Кондарев, Никола. Народните читалища в България, Том I. София, ОФ, 1972. с. 291.
  30. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 205.
  31. Известие от скопския митрополит относно броя на къщите под негово ведомство, 1902 г., сканирано от Македонския държавен архив.
  32. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 114 – 115. (на френски)
  33. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 878.
  34. ДВИА, ф. 39
  35. Българската армия в Световната война 1915 – 1918, т. III Войната срещу Сърбия през 1915 г. Настъплението на Втора армия в Македония, София 1938, с. 238.
  36. Марков, Георги. Голямата война и българският ключ към европейския погреб 1914 – 1916, София 1995, стр. 200.
  37. Списък на кметовете на градските и селски общини в присъединените към Царството земи през 1941 – 1944 година // Струмски. Посетен на 3 април 2022 г.
  38. Димитър Гоцев, Новата национално-освободителна борба във Вардарска Македония 1944 – 1991 г., МНИ, С. 1998 г.-
  39. в. „Нова Македония“ от 23.II.1991
  40. Гоцев, Димитър, „Св. Дух – ден на падналите българи за освобождението на Македония“ Архив на оригинала от 2010-05-11 в Wayback Machine., взето от сайт на ВМРО-БНД на 29.06.2010 г.
  41. Ангелов, Веселин. Македонската кървава Коледа [1][неработеща препратка], ИК Галик, София 2003.
  42. Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 333.
  43. Брутен вътрепен продукт по региони, 2006 г. (PDF)