Отваря главното меню

Векове наред Италия е географско понятие, регион, а не название на държава. Схващането за нейния обхват се променя, като непрекъснато се увеличава. През римската епоха Италия се нарича самият Апенински полуостров, без Паданската равнина. През средновековието Италия е всичко на юг от Алпите, включително островите Сицилия, Сардиния и Корсика. Днес последният остров принадлежи на Франция. Междувременно италианските държави завладяват и контролират територии по бреговете на Средиземно море и в Африка. Единна държава Италия се появява едва през 1870 г., а през 1945 г. се установяват днешните ѝ граници.

Първите сведения за народи в Италия се отнасят за етруските, латините, самнитите, лигурите, умбрите и др. Гърците основават свои колонии. Когато през 753 г. пр. Хр. е основан град Рим, той възприема много от останалите обитатели на полуострова. Рим възниква като царство, през 509 г. се превръща в република, разпростира властта си далеч извън Италия и в края на І пр. Хр. става империя. Италия (сърцевината на тази империя) остава с особен статут, докато останалите земи са организирани като провинции. Тя представлява съюз от градове и племена, начело с Рим. През 91-88 г. пр. Хр. част от тях въстават и изискват равни права с римските граждани. Така Италия постига известна унификация.

През първите два века от новата ера Италия е център на средиземноморския свят. Тя се радва на голям за времето си икономически и културен напредък. Непознати са ѝ чуждите нашествия и гражданските войни. Това се променя през ІІІ в. с кризата на войнишките императори, а в началото на ІV в. император Константин І измества столицата на изток, в Константинопол. Рим остава столица на Западната римска империя, която от началото на V в. се бори за оцеляване. Още през 410 г. на полуострова нахлуват вестготите, след това вандалите и други варварски народи. През 476 г. Одоакър ликвидира империята и създава свое кралство. Следват тежки и кървави времена – великото преселение на народите. През 493 г. остготите завладяват Италия, но по-късно са унищожени от Византия. През VІ в. тук се настаняват лангобардите. През VІІІ в. Италия е завладяна от франките на Карл Велики. Те създават Папската държава и оттогава папата в Рим става най-влиятелният първосвещеник в християнския свят.

През средните векове Италия представлява сбор от държави и чужди владения и арена на тежки борби. Папите оспорват властта на германските императори, новите градове претендират за автономия. Французи, испанци, германци ламтят за богатствата на страната. Постепенно в Италия се оформя проспериращият север, където градове-републики като Венеция, Генуа, Флоренция, Милано и Сиена натрупват богатства, и изоставащият юг, който попада под властта на кралство Арагон. На север се появява и първото модерно културно явление – Ренесансът. Творци като Алигиери, Бокачо, Микеланджело, да Винчи , Рафаело задават тон в културата на цяла Европа.

Неслучайно в края на ХV в. страната привлича нова вълна нашествия (т. нар. Италиански войни), които я опустошават. Започва епоха на застой и икономическа стагнация. Градовете-републики се превръщат в наследствени монархии. Генуа и Венеция постепенно изгубват отвъдморските си владения. През ХVІІІ в. краят на Хабсбургска Испания довежда до пренареждане на политическата карта. Увеличава се влиянието на Австрия и Франция. С началото на френските революционни войни започва нов период на чужда власт. Една след друга загиват малките италиански държави – за някои това е временно, но за други окончателно. Французите обаче носят значителни социални промени – отменя се крепостното право, утвърждават се гражданки и човешки права. Затова след края на Наполеон Бонапарт (който е бил обявен за крал на Италия) италианците не се примиряват със започналата реакция. ХІХ век е време на серия италиански революции, които донасят първите конституции и все по-често се говори за обединение на Италия.

Обединението е постигнато на няколко етапа от най-силната италианска държава: Пиемонт. През 1860 г. нейният крал Виторио-Емануеле ІІ става крал на Италия, а през 1870 г. то е завършено. Новата държава се приема за Велика сила, завладява колонии в Африка, но страда от вътрешни противоречия и слабост. Тя подкрепя Антантата през Първата световна война, но е разочарована от мирните договори, тъй като не получава голямо разширение. От този факт се ражда фашизмът – крайно авторитарно движение, което от 1922 г. е на власт. Неговият водач Мусолини е популярен и уважаван в Европа, но подкрепя Хитлер през Втората световна война. Това му коства властта – през 1943 г. режимът му рухва, а две години по-късно той е убит.

Възстановяването на Италия след войната се свързва с името на де Гаспери и се определя като икономическо чудо. Италия става съосновател на Европейския съюз и участва в НАТО. Вътрешните ѝ трудности обаче продължават – трудни мнозинства в парламента, често сменящи се правителства, корупция. Страната обаче си остава любима туристическа дестинация на милиони хора в света, голям селскостопански производител и производител на автомобили. В края на ХХ в. партийната ѝ система рухва, започва период на нестабилност, усилен от финансовата криза от 2008 г. На власт се изреждат популисти и националисти, които хвърлят Италия в крайностите на икономическия и политически живот.

Съдържание

Италия преди РимРедактиране

 
Йоци

Праисторически находкиРедактиране

Приема се, че първите хора са дошли на Апенинския полуостров преди около 850 000 години. Многобройни каменни артефакти от тяхното присъствие са открити през 1983 г. на хълма Монте Поджиоло в северните Апенини. Следи от неандерталци има край Рим и Верона (намерен е един бебешки зъб), а в долината Вал Камоника в Алпите и до днес могат да се видят пещерни рисунки от преди 15 000 години. През 1991 г. на границата между Италия и Австрия е открита мумия на човек от 3300 г. пр. Хр. Йоци (както е известна мумията) е най-старото запазено тяло на човек в Европа. Днес е изложена в историческия музей в град Болцано.

 
Кула нураги в Торалба

В следващите хилядолетия Италия става обект на серия нашествия от север. Новодошлите, за които трудно могат да се дадат подробности, оставят свои следи в долината на река По. Първата вълна създава т. нар. Ремеделска култура. Тя е от медно-каменната епоха. През бронзовата епоха в същия регион се оформя друга култура с името Терамар (ок. 1750-1150 г. пр. Хр.). Характерни за нея са наколните жилища и наторяването на земята. От ХІ до ІХ в. в Италия се разпространява общоевропейската култура на погребалните урни (тук наричана Прото Виланова). Впоследствие тя се развива в културата Виланова, която пък е предшественик на културата на етруските.

Същевременно на остров Сардиния се развива Нурагическата цивилизация (ХVІІІ-ІІ в. пр. Хр.), за която са характерни големите отбранителни кули (нураги). Открити са 6500 нураги, част от които в добро състояние.[1] Смята се, че те са се издигали над малки селища. Населението от тази цивилизация добива много олово и мед и става основен производител на сплави, включително бронз за цялото Средиземноморие. Вероятно сардинците са съставлявали част от т. нар. „морски народи“, които опустошават в края на ІІ хил. източните брегове на морето.

 
Етруска гробница

Италийци, етруски и гърциРедактиране

 
Етруската цивилизация - карта

През първата половина на І хилядолетие Италия е населена с най-различни народи, между които няма етническа или културна близост. Все пак повечето са от групата на индоевропейските народи. Тук те се наричат италийци и се отличават с близост на езика. В тази група са латините, самнитите, оските, умбрите и др. Те населяват централната част на полуострова.[2] Учените ги разделят на две части според езика. Латините изиграват главна роля за създаването на бъдещата римска държава.

Докато за италийците повечето факти изглеждат ясни, много въпроси будят другите народи. Лигурите в северна Италия (главно около днешна Генуа) не са индоевропейци. В по-древни времена те населяват и обширни райони от Галия и Испания, но с нахлуването на келтите ареалът им се свива. Неясноти има и около произхода и езика на сиканите на остров Сицилия, както и за пелазгите. Смята се, че пелазгите са част от по-голяма общност, населявала също и Балканите и егейския свят. През VІ-V в. в северна Италия се появяват келтите (галите), без да е известно как става това. Оттогава те са доминиращия елемент в Паданската равнина.

Най-блестяща цивилизация създават етруските, които населяват земите на запад от река Тибър, днешната Тоскана. Без да организират държава, те живеят в градове, 12 от които съставят политическа конфедерация.[3] Произходът им е неизвестен, писмеността им е неразчетена. Оставят богато културно наследство – стенописи, статуи, гробници, в които отчетливо се вижда гръцкото влияние. Пример за това е статуята Аполон от Вейи. Строят предимно с тухли и дърво. В изобразителното изкуство  се акцентира на забавленията в живота – музика, танци и пиршества.[4] Вярват в отвъдния живот и създават цели полета с малки куполни гробници, в които поставят дарове за починалите. Първоначално кремират телата, а праха поставят в красиви урни, а по-късно ги погребват.

Значителна част от населението на Италия представляват гърците, дошли тук в процеса на колонизацията. След първата колония Куме (около 750 г. пр. Хр.) следват Неаполис, Посейдония, Сиракуза, Тарент и много други. Гърците строят храмове и театри, градовете им просперират. Те воюват с картагенците и етруските. По-късно римляните са толкова впечатлени от културните им постижения, че назовават южните части на страната си Велика Гърция (Magna Graecia). Гърците и етруските оказват голямо влияние върху римската държава.

 
Цезар преминава река Рубикон, худ. Джейкъб Абът

Господство на РимРедактиране

Римска републикаРедактиране

Според легендата бъдещият господар на Италия - Рим - е основан от братята Ромул и Рем през 753 г. пр. Хр. В началото градът е малко царство, един от многото градове-държави на полуострова. Има седем легендарни царе, първият от които е Ромул. Обществото на най-ранния Рим е поделено на патриции (знатните семейства) и плебеи (обикновените хора). Патрициите са привилегированата класа: те контролират управлението и командват армията, съставят и римския сенат. Цар Сервий Тулий изравнява всички римски поданици по права, което предизвиква реакцията на патрициите. През 509 г. пр. Хр. те прогонват царете, които при това са етруски и обявяват Рим за република.

В републиката основният принцип на управлението е споделената отговорност между управляващите (магистратите). Сенатът поема върховната власт, заедно с консулите, а по-късно - и с народните трибуни. Рим през републиканския период е агресивна държава и води непрекъснати войни. Първите конфликти са с близките латински и етруски градове, особено войната с град Вейи, продължила през по-голямата част от V в. Тежки и кръвопролитни са трите Самнитски войни (343-290 г.), след които централна Италия се оказва под римска власт.[5] Нееднократно, особено в последвалата война с епирския цар Пир, Рим търпи поражения. Наградата е покоряването на южна Италия с богатите гръцки колонии, което става факт през 272 г. пр. Хр.

 
Дебат в римския сенат, фреска от Чезаре Макари (ХІХ в.)

Все пак най-известните войни на римската република са Пуническите (264-146 г.) срещу африканския град-държава Картаген. В първата Рим покорява Сицилия, във втората армията му три пъти е унищожена от способния генерал Ханибал Барка, който престоява в Италия 15 години. Най-голямата победа на картагенците става битката при Кана през 216 г.[6] В крайна сметка римляните изнасят войната от Италия и през 201 г. слагат край на картагенската мощ. През 146 г. Картаген е окончателно победен и разрушен. Това е епохата, в която Рим за първи път надхвърля границите на Италия и се разширява в Испания, Африка, на Балканите и в Мала Азия. Създадени са първите провинции. Италия остава неговата същина, сърцето на бъдещата огромна империя.

През І в. пр. Хр. Италия става арена на гражданските войни на триумвиратите. Те започват, когато Гай Юлий Цезар пресича река Рубикон - границата на Италия (49 г.).[7] Завършват с поражението на неговия дългогодишен съратник Марк Антоний в битката при Акциум. Победител е племенникът му Гай Октавий, известен като Октавиан. С победата на Октавиан републиката приключва и започва империята.

Римска империяРедактиране

Всъщност от времето на Октавиан Август Рим не става класическа монархия от типа на Египет или Персийската империя. Октавиан се счита за пръв сред равни и вярва, че властта му е дадена от народа, а не от Бог.[8] Въпреки че наследниците му продължават да бъдат еднолични управници, визията за властта се запазва такава. В Рим се изреждат различни августи и династии - жестоки, разумни, вманиачени, гениални. Сенатът продължава да има роля в управлението, особено през ІІ в. Това е и най-славното време на Римската държава, когато тя се разпростира не само по бреговете на Средиземно море, но и в цяла южна и западна Европа. Градът Рим се разраства до мегаполис от световна величина, което се съпътства от обичайните проблеми с мръсотията, транспорта, престъпността, пожарите и канализацията. Там обаче са издигнати амфитеатри като Театърът на Флавиите (Колизеум), триумфални арки, терми (на Каракала), храмове (Пантеонът) и акведукти.

 
Модел на Колизеума в автентичен вид

През ІІІ и ІV в. мощната империя претърпява вътрешни сътресения, които неизменно засягат Италия. Епохата на Войнишките императори (235-284) прекършва силата ѝ, а когато Константин Велики премества столицата в Константинопол на изток (330 г.), Рим все пак запазва ключовото си значение. Той остава столица на Западната римска империя и цяла Италия е част от тази държава. Но тъкмо Западната империя страда тежко от започналите варварски нашествия по време на Великото преселение. През 410 г. вестготите на крал Аларих превземат и разграбват Рим. Събитието има огромен ефект.[9] Нещо подобно се случва през 455 г., но тогава главни действащи лица са вандалите. Годината, в която Западната империя престава да съществува, е 476. Тогава германският вожд Одоакър детронира последния император Ромул Августул и създава върху руините свое кралство. Значението на Рим и Италия в тази епоха е решаващо - не е случайно, че именно събитията на този полуостров определят границата на две епохи: краят на Античността и началото на Средновековието.

 
Италия през 600 г. - Лангобардското кралство в червено, в зелено византий-ските владения (по Hearder, A short history of Italy..., p. 31)

Средновековна Италия (476-1350)Редактиране

Остготи, византийци и лангобардиРедактиране

Кралството на Одоакър не оцелява дълго. През 493 г. то е разбито от нахлуващите остготи, които действат като федерати на източноримския (византийския) император Зенон. Техният крал Теодорих Велики установява столицата си в Равена. Кралството се простира също така в Панония и Далмация. В това време трите големи италиански острова попадат под контрола на вандалите. Теодорих е живял дълго в Константинопол и се смята за римски управник на Италия. Остготите изповядват арианската ерес, но са малцинство, а старото латинско население свободно се самоуправлява според законите си и изповядва религията си. През 535 г. армиите на Юстиниян І, командвани от славния генерал Велизарий, сриват Остготското кралство и превземат Рим и Равена.[10] Така започва Готската война. Остготите обаче се съвземат при управлението на Тотила и войната се затяга. Необходими са смяна на генерала (с Нарзес) и петнадесет години упорити военни действия, за да излезе Византия краен победител.

 
Византийска мозайка в църквата Сан Витале в Равена (VІ в.)

Този успех се възприема от византийците като възраждане на старата Римска империя. Много скоро обаче нови варвари навлизат на полуострова – това са лангобардите, начело със своя крал Албоин. Между 560 и 568 г. по-голямата част от Италия пада под тяхна власт. Византийците задържат обаче контрола над Рим, а на север създават Равенския екзархат. Те удържат позициите чак до VІІІ в., когато накрая Равена пад във властта на лангобардите. В тези условия на постоянна нестабилност все по-голямо значение придобива Римската църква, начело със своя първосвещеник (папата). Папите от този период са зависими от Византия и все още не могат да оспорват първенството на нейния патриарх. Те трябва да се борят с ересите и все така живото езичество, което отнема цялата им енергия. От времето на Григорий Велики обаче започва постепенният им възход.[11]

Лангобардското кралство оцелява до 774 г., когато е унищожено от франките.

Италия под властта на франки, германци и арабиРедактиране

 
Карл Велики се среща с папа Адриан І близо до Рим (772 г.) - илюстрация от Антоан Верар (ХVІ в.)

Притеснен от падането на Равена през 751 г., папата се обръща за помощ към франките. Пипин Къси разбива лангобардите и осигурява спокойната папска власт над Рим. По-късно той завзема Равенския екзархат и го подарява на папата - така се образува Папската държава,[12] която просъществува до ХІХ в., а днес е възстановена под името Ватикана. Синът на Пипин - Карл Велики завладява северната и централната част на Италия и през 800 г. папата го коронова в базиликата Св. Петър за нов римски император. Така той обосновава концепцията за двама императори и двама първосвещеници в християнския свят, насочена пряко срещу Византия. След смъртта на Карл Велики Франкската империя върви към разпад, формализиран чрез договорите във Вердюн (843) и Меерсен (870). Първоначално Италия попада в кралството на Лотар (внук на Карл Велики), после на Лудвиг ІІ (син на Лотар). От 840 г. формално се създава кралство Италия, но то не просъществува дълго (до около 951 г.). Италия става част от създадената през 963 г. Свещена римска империя, чиито императори (предимно германци) я експлоатират безмилостно.

През ІХ и Х в. страната се оказва разделена на два съвсем различни свята, тъй като южните части попадат под властта на арабите-мюсюлмани. От 852 г. (с падането на Бари) започва завладяването на Апулия и Карабрия, от 902 г. - и на Сицилия. Последните византийци са изгонени от острова през 965 г.[13] Създаден е Сицилийският емират, който обхваща и част от северна Африка. Властта на мюсюлманите носи културен и стопански просперитет и продължава около век. През 1071 г. тук нахлуват норманите на Робер Гискар, а последната арабска крепост пада двадесет години по-късно.

 
Хайнрих пред Каноса, картина от Едуард Швойсер

Конфликтите на същинското средновековиеРедактиране

През ХІ в. политическото разпокъсване в Италия е факт. Оформят се десетина малки феодални владения, между които Ломбардия, Тоскана, Верона, Сполето, Беневенто и Салерно. Техните владетели често спорят за фиктивната корона на краля на Италия. В действителност страната няма силите да се противопостави на външни нашествия.[14] Най-значителният конфликт от тази епоха е борбата между папите и германските императори за надмощие (т. нар. Борба за инвеститура). Разделителният въпрос е могат ли светските владетели да назначават духовенството в своите страни или не. Император Хайнрих ІV се противопоставя на папа Григорий VІІ и е отлъчен от църквата. За първи път тази санкция придобива толкова сериозна тежест, че императорът се принуждава да моли за прошка. През 1077 г. пред портите на североиталианския замък Каноса той стои бос на дъжда в продължение на три дни[15] и все пак не получава опрощение.[16] Борбата продължава с променлив успех през следващите десетилетия, докато през 1122 г. във Вормс папата и императорът подписват конкордат (съгласие), че светската и духовната власт ще се разпореждат в своята сфера на влияние.

 
Шарл д'Анжу, крал на Сицилия (1266-1282)

Италия отново попада в интересите на германските императори при Фридрих І Барбароса (1152-1190). Той си поставя за цел да покори цялата страна: както Папската държава, така и североиталианските градове-републики с големите им богатства. Оформят се двете политически партии Гвелфи и Гибелини, които поддържат съответно папата и императора. Междувременно сицилианският крал Роже ІІ обединява под властта си цяла южна Италия - той също става цел на агресивната политика на германците. През 1176 г. обаче обединените сили на папата и градовете нанасят поражение на Фридрих в битката при Леняно и той се принуждава да се оттегли. От 1198 до 1216 г., при папа Инокентий ІІІ, настъпва златното време на Римската църква. Отново, както през Античността, съдбините на Европа се ръководят от Вечния град. Папата поставя всички светски владетели под волята си. В ръцете му попадат огромни богатства. Този период не продължава дълго след смъртта на Инокентий. Само век по-късно папите трябва да напуснат Италия и да се установят във френския град Авиньон. Започва техният бавен упадък.

Променлива е съдбата и на южните части на Италия. В началото на ХІІІ в. властта в Сицилия е наследена от германската императорска династия Хохенщауфен, което предизвиква безпокойството на папата. Той се обръща за съдействие към френския принц (брат на Луи ІХ) Шарл д'Анжу.[17] През 1266 г. французите разбиват германската армия при Беневенто и слагат край на управлението на Хохенщауфен. Тяхната власт обаче също не продължава дълго. Възмутени от високите данъци, сицилианските барони се обръщат към арагонския крал Педро ІІІ, зет на последния хохенщауфеновски владетел. През 1282 г. избухва въстанието Сицилианска вечерня и Педро получава сицилийската корона. Неаполитанската област остава за Шарл д'Анжу. Двете части остават разделени до 1442 г., когато се събират под властта на Арагонската корона.

Възход на градовете-републикиРедактиране

В Италия средновековните свободни градове се сдобиват с голяма сила и богатство. Става дума предимно за градове в северната част на страната като - Милано, Верона, Падуа, Виченца, Модена, Мантуа, Венеция, Генуа, Сиена, Флоренция, Пиза и Перуджа. Те установяват републиканско управление (комуни) с избираеми управленски органи, но олигархическо по характер. Тъй като в Италия няма върховна власт, те сравнително лесно получават автономия и дори пълна независимост. Създават армии и упорито отстояват свободата си. С такава цел възниква и Ломбардската лига (1167), която воюва при Леняно. Основното препитание, независимо от местоположението, е търговията. Земята не е достатъчна, за да се разчита на селското стопанство. Известно е, че Флоренция през ХІV в. произвежда храна, която стига само за пет месеца в годината за голямото ѝ население.[18]

 
Лоренцо Великолепни де Медичи, фактически владетел на Флоренция (1469-1492), худ. Анголо Бронзино
 
Венецианската империя на изток след 1204 г.

Търговските флотилии уверено плават до Константинопол, Бейрут и Александрия, а по-късно се свързват с Брюге, Антверпен и Копенхаген. Там те черпят с пълна сила от ресурсите на балтийския свят. Когато през 1204 г. рицарите от ІV кръстоносен поход съкрушават Византия, настъпва истински разцвет на италианския север. Венеция, републиката на Св. Марко, се възползва най-много от това. Тя слага ръка на Крит и много острови в Егейско море,[19] създава мощна колония в Пера, срещу самия Константинопол. Към града потича река от източни богатства. Венеция обръща внимание на далечния изток, където праща рисковани мисии. Нейни търговци, сред които на първо място Марко Поло, достигат чак до Китай и Япония. Главен съперник на Венеция е Генуа - градът на предприятията. Наред с развитата си индустрия, Генуа разчита на търговията и прави сериозни опити да се вмести във венецианската сфера на влияние. Благоприятно за нея е свършването на Латинската империя и възстановяването на Византия. В Кафа, на Кримския полуостров, генуезците създават главната си колония, от където контролират търговията в руските степи. Най-голям от всички градове остава Милано с население над 200 000 души през ХІІІ в.[20] Той е и крупен производител на оръжия и вълнени платове. А що се отнася до Флоренция, тя успява да изгради най-добрата управленска система, създава най-силните банки и става кредитор на папи и императори.

По различно време, най-рано през ХІІІ в., републиките започват да се трансформират в сеньории - силни личности поемат властта и постепенно установяват свои династии. Някои не са засегнати от този процес (Венеция, Генуа, Сиена), докато други са класически примери: Висконти в Милано (от началото на ХІV в.), Гонзага в Мантуа (малко по-късно), Д'Есте във Ферара и Модена, Медичи във Флоренция (от 1434).

Ренесансова Италия (1350-1700)Редактиране

 
Санта Мария дел Фиоре

РенесансътРедактиране

Най-значимото културно явление през средновековието - Ренесансът - започва в Италия и по-точно: във Флоренция. Това е опит за възраждане на античната култура и трезвия поглед към света. Успехите на италианците в областта на литературата, строителството, скулптурата, изобразителното изкуство и науките предизвикват възхищение и подражание в цяла западна Европа. Ренесансовите дейци не приемат църковните ограничения в изкуството и живота, не желаят в техните творби да се изобразяват само Бог, Дева Мария и светците.[21] Не се притесняват да показват човека в неговата естествена красота, нито от голотата на тялото. Порядките в техните свободни градове, които представляват отрицание на феодалния строй, ги вдъхновяват за свобода на въображението. Ренесансът е културният аспект на възхода на градовете-републики.

 
Раждането на Венера от Ботичели
 
Давид от Микеланджело

Приема се, че Ренесансът започва още със стиховете на Франческо Петрарка и забавната сатира на Джовани Бокачо в Декамерон. Връх на ренесансовата литература е Данте Алигиери с неговата Божествена комедия, която полага основите на съвременния италиански език. В областта на архитектурата се отбелязва избягване от строгия стил на досегашните катедрали и строежа на пищни дворци. Най-известната катедрала е Санта Мария дел Фиоре във Флоренция, построена от Арнолфо ди Камбио и украсена от редица художници. Дори папите са увлечени от новата мода и канят творците да рисуват в църквите в Рим. Тук най-значима си остава работата на Микеланджело и Ботичели в Сикстинската капела - личната църква на римските първосвещеници, в която Бог е изобразен по съвсем нов начин, силен и могъщ. Впечатляващи с изяществото и смелостта си са статуите на Микеланджело - Давид и Пиета, създадени на границата между ХV и ХVІ в. Главното при тях е реализмът, който оставя чувството, че героите са живи.

Не по-малко красиви са картините от епохата - Атинската школа на Рафаело, Мона Лиза и Тайната вечеря, от Леонардо да Винчи, Раждането на Венера от Ботичели. Ренесансът дава тласък на науките с приноса на Галилео ГалилейНиколо Макиавели. Това е съпътствано от появата на първите университети - в Болоня (1088), Падуа (1222), Неапол, Сиена, Рим. В началото те са предимно богословски училища, но постепенно стават истински центрове на науката.

 
Италия според мира в Лоди (1454 г.)

Италианските войниРедактиране

В края на ХV век богатата Италия става жертва на агресивните планове на своите съседи. На първо място това е Франция, излязла успешно от Стогодишната война и набираща все повече сила. Нейният крал Шарл VІІІ поставя претенциите си за Неапол (доскоро под властта на французи) и през 1494 г. нахлува с армията си на юг. Походът му е осуетен от съюза между Венеция, Милано и император Максимилиан І, който го принуждава да се върне. Пет години по-късно Луи ХІІ подновява нападението, но е по-добре подготвен. Срещу обещания за териториални отстъпки той привлича на своя страна Венеция и папа Александър VІ и окупира Генуезката република и Милано. Той убеждава и Испания да го подкрепи, така че с лекота покорява Неапол. През 1503 г. обаче французи и испанци влизат във война за Неапол, испанците надделяват и Фернандо ІІ Арагонски е коронован за крал на южните италиански кралства.[22]

Междувременно синът на папата, Чезаре Борджия, използва възможността да покори всички части от папската област, които не се подчиняват – местни аристократи, градове, претендиращи за автономия. Този талантлив военачалник, станал прототип на Владетелят от Макиавели, изгубва цялото си могъщество след смъртта на баща му през 1503 и идването на новия папа Юлий ІІ.

 
Битката при Павия

През 1508 г. Юлий ІІ се обединява с Франция и империята в т. нар. Камбейска лига, която едва не унищожава Венецианската република. Активните военни действия продължават по времето на Франсоа І и Карл V. Особено известна е битката при Павия през 1525 г., в която Франсоа е победен и заловен.[23] За да се откупи, той се отказва от всичките френски претенции в Италия. Още през същата година обаче армията му отново нахлува в Ломбардия, подкрепена от Венеция, новия папа и Милано. В тези времена става ясно, че италианските държави не могат сами да се отърсят от чуждото влияние. Те подкрепят ту Франция, ту Испания и империята, а Италия е полето, където тези сили се сражават. Непрекъснатото движение на чужди армии разорява или поне отслабва част от италианските държави. Най-тежко на италианците се отразява разграбването на Рим от германските войници на 4 май 1527 г. – нещо, което не е случвало от векове.[24] Военните действия продължават по същия начин и през 30-те и 40-те години с единствен резултат – още по-голямото отслабване на Италия.

Упадъкът през ХVІІ в.Редактиране

Към средата на ХVІ в. на Апенинския полуостров се установява равновесие под хегемонията на Испания. Докато тя изживява своето могъщество при Фелипе ІІ, италианските държави не изпитват недоволство от положението.[25] Генуа уверено печели от своите банки, Медичите се утвърждават в Тоскана, папата успява да организира победата при Лепанто. В края на века ситуацията се променя и Франция при Анри ІV отново заявява присъствието си на сцената. Някои италиански владетели бързо се ориентират към нея – Медичите дават своя принцеса за негова втора жена, Савоя сключва съюзен договор с него. Докато Генуа остава происпански настроена, Венеция се оказва най-отявлен враг на Хабсбургите, защото се чувства заплашена от техните пирати в Адриатическо море. От Милано – единствено испанско владение в северна Италия – Фелипе ІІІ се опитва да я постави под контрол, но без успех.

 
Морската битка при Лепанто (7 окт. 1571), худ. Лоренцо Кастро.

С началото на Тридесетгодишната война натискът на Испания отново се увеличава, но в крайна сметка тя търпи поражение. Вестфалският договор не намалява присъствието ѝ в Италия като територии, но то се свива като усещане. Италианските държави вече не чувстват закрилата на мощната монархия отпреди век. Във владенията избухва открито недоволство: неаполитанското въстание (1647-1648), причинено от нарастващите данъци, последвано от въстание в Сицилия, започнало от Катания.[26] През втората половина на века в италианските дела все по-осезаемо се намесва набиращият сила Луи ХІV. Приемайки италианските владения на Испания като най-уязвими и показвайки приемственост спрямо времето на Франсоа І, той иска Неапол и Сицилия съгласно разделителния договор от 1668 г., намесва се в Месинското въстание през 1674 г. и заповядва на флота си да бомбардира Генуа през 1684.

Политическият упадък е съпроводен от стопански срив: драматично намаляване на производството (на вълна във Венеция, на коприна в Калабрия) и търговията. През ХVІІ в. товарите в пристанището на Генуа намаляват три пъти.[27] Фатално се отразява проникването на португалците и холандците в Азия, които отнемат търговията с подправки. Една от последиците е намаляването на населението и разпространение на бедността, друга – колапс на банковото дело и изчерпване на капиталите. В стопанско отношение през тази епоха Италия е жалка картина.

Епоха на промени (1700-1848)Редактиране


Териториални промени: възходът на ПиемонтРедактиране


ПросвещениеРедактиране


Италия през епохата на Френската революцияРедактиране


Реакция и нови революцииРедактиране


Обединена Италия (1848-1918)Редактиране


РисорджиментоРедактиране

Италианското кралство след 1870 г.Редактиране


Началото на ХХ в.Редактиране

Съвременна ИталияРедактиране


Фашистка ИталияРедактиране


Втората световна войнаРедактиране


Следвоенна Италия на де ГаспериРедактиране


Новата партийна система и днешните предизвикателстваРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Miriam Balmuth, The Nuraghi of Sardinia. An Introduction, in: Studies in Sardinian archaeology, ed. by Robert J. Rowland, p. 23
  2. Владимир Попов, История на стария свят, В. Търново 2008, с. 466
  3. Harry Hearder, A short history of Italy: from classical times to the present day, Cambridge 1966, p. 3
  4. Mark Cartwright, Etruscan Tomb Paintings, 2017 (Ancient History Encyclopedia)                         
  5. Dictionary of Ancient History, ed. by Graham Speake, Penguin books 1995, p. 567
  6. Nigel Bagnall, The Punic wars, London 2008, p. 193
  7. Да преминеш Рубикон. Как Цезар влиза в историята (на сайта historynakratko, посетен на 11.11.2019)
  8. Hearder, A short history of Italy..., p. 15
  9. Любомир Чолаков, Първото падане на Рим, на сайта Искам да знам, посетен на 11.11.2019
  10. G. Baker, Justinian, the last Roman emperor, New York 2002, p. 194
  11. Hearder, A short history of Italy..., p. 31
  12. Г. Бакалов, П. Ангелов, История на средните векове, София 1991, с. 79
  13. Moses Finley and oth., A history of Sicily, New York 1987, p. 50
  14. Бакалов, Ангелов, История на средните векове, с. 221
  15. Любомир Чолаков, На колене пред Каноса, на сайта Искам да знам, посетен на 12.11.2019;r
  16. E. Wilmot-Buxton, The story of Hildebrand, St. Gregory VII, London 1920, pp. 109-110
  17. Finley, A history of Sicily, p. 70
  18. Джулиано Прокачи, История на италианците, София 2004, с. 69
  19. The great history of Venice. The 1,200-year-old history of the Venetian Republic, ed. by Marcella Vasconti, Colognola ai Coli 1997, p. 27
  20. Прокачи, История на италианците, с. 52
  21. Съществува и по-различно съвременно схващане, съгласно което Ренесансът е по-скоро надграждане на средновековното наследство, отколкото скъсване с него, виж Alison Cole, Renaissance, New York 1997, p. 6
  22. Melveena McKendrick, Ferdinand and Isabella, New York 1968, p. 139
  23. Arthur Johnson, Europe in the Sixteenth Century 1494-1598, London 1900, p. 175
  24. Любомир Чолаков, Разграбването на Рим през 1527 г., на сайта Искам да знам, посетен на 14.11.2019
  25. Прокачи, История на италианците, с. 192
  26. The revolution in Catania in 1647-1648 as told by an ancient chronicle, ed. by G. Longo, Catania 1896
  27. Прокачи, История на италианците, с. 196