Уикипедия:Избрани статии/Хронология

  Първи стъпки   Правна рамка   Енциклопедично
съдържание
  Уикиетикет   Редактиране
на страници
  Портал на
общността
  Навигация  

Тази страница представя хронологията на избраните статии на Начална страница след 27 декември 2004. Преди тази дата на началната страница е имало повече от една избрана статия. Показани са статиите от последните 6 месеца.

Архив по години: 2005 2006 2007 2008 2009 2010 2011 2012 2013 2014 2021


25 октомври 2021 - 31 октомври 2021Седмица 43/2021 г.

Ред Хот Чили Пепърс по време на фестивала „Пинкпоп“ през 2006 г.

Ред Хот Чили Пепърс е американска рок група, сформирана в град Лос Анджелис, щата Калифорния през 1983 г. Групата в днешен вид се състои от вокалиста Антъни Кийдис, китариста Джош Клингхофър, басиста Майкъл "Флий" Балзари и барабаниста Чад Смит. Стилът на групата е разнообразен, като включва елементи на фънк рок, алтърнатив рок, психеделичен рок, пънк и хард рок.

Началото на групата е поставено от Антъни Кийдис, Флий, Джак Айрънс и Хилел Словак. През 1988 обаче Словак умира от свръхдоза хероин, след което групата напуска и Джак Айрънс. Техните места са заети от Джон Фрушанте и Чад Смит, с които бандата издава през 1991 супер успешния албум Blood Sugar Sex Magik и получава световна слава и признание. Оттогава насам Ред Хот Чили Пепърс са продали над 50 милиона албума в световен мащаб, печелили са наградата "Грами" осем пъти, имат осем сингъла в топ 40 на Billboard Hot 100, пет сингъла на върха на класацията Mainstream Rock и рекорд от 11 сингъла, достигали номер едно в класацията Modern Rock.

В основата на групата лежи приятелството между учениците от гимназия Феърфакс - Майкъл Балзари, Хилел Словак и Джак Айрънс, които се сформират под името Anthym в последната им година в гимназията. Групата има успех в местните клубове, където успяват да привлекат вниманието на един редовен посетител и бивш техен съученик - Антъни Кийдис, който по това време е студент в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Не след дълго той става част от сценичното изпълнение на Anthym и редовно представя групата на публиката, като преди това им чете свои стихове. Скоро Anthym се разпадат, поради желанието на Флий да свири с пънк-групата Fear, водена от Лий Винг. Останалите двама членове Хилел Словак и Джак Айрънс решават да продължат без Флий и преименуват групата на What is This? (име, вдъхновено от реакцията на хората, чули странното звучене на Anthym). Вижте още »


18 октомври 2021 - 24 октомври 2021Седмица 42/2021 г.

Портрет на Висал Ивановски от 40-те години

Васил Атанасов Ивановски, известен още с псевдонимите си Бистришки, Бистрицки, Динко Динков и Наско, е български комунистически деец, публицист, македонист, „теоретик“ на „македонската нация“ в рамките на ВМРО (обединена)“, деен участник в македонизацията на Пиринска Македония след Втората световна война. Според историографията на Република Македония Ивановски е неин основоположник и виден „борец за афирмација на македонскиот национален идентитет“, а според българската историография е известен „със своите лутания по македонския въпрос“.

Ивановски е роден на 18 октомври 1906 г. в костурското село Головраде, тогава в Османската империя. Баща му Атанас участва в Илинденско-Преображенското въстание, заловен е и е спасен от смърт едва след намесата на костурския владика Германос Каравангелис. След въстанието, вследствие на засилените андартски нападения, в 1907 – 1908 година семейство Ивановци заедно с голяма част от жителите на Головраде се изселва в съседния, разположен на река Бистрица градец Хрупища.

По време на Първата световна война семейството на Ивановски емигрира в Пловдив. Там той впоследствие завършва прогимназия (седмо отделение). На 15 години става тютюноработник и участва в работническите политически и синдикални организации. В 1922 година, на 16-годишна възраст, е приет в пловдивската секция на Българския комунистически младежки съюз (БКМС), а след една година става член на Българската комунистическа партия. Участва в подготовката на Септемврийското въстание в 1923 г. и е куриер на Областния комитет на БКП в Пловдив и по-точно на Военната организация на партията в Стара Загора. В Пловдив е и председател на дружеството Прогресивна младежка македонска емиграция. Вижте още »


11 октомври 2021 - 17 октомври 2021Седмица 41/2021 г.

Снимка на трамвай Pesa 120N във Варшава, Полша

Трамва̀й е релсово транспортно средство, вид уличен обществен транспорт, обикновено на електрическа тяга, използван най-често в градовете за превоз на пътници по определен маршрут.

Трамваите започват да функционират през първата половина на XIX век, а електрическите – в края на XIX век. След разцвета им в периода между световните войни, започва техният упадък, но от края на XX век се наблюдава значително увеличение на популярността на трамваите.

Повечето трамваи използват електрически ток, получаван чрез контактна мрежа с помощта на токоприемници (пантографи), но има и трамваи със захранване от трета релса, както и акумулаторни трамваи. Освен електрически има също конни (теглени от кон), кабелни трамваи и дизелови трамваи. В миналото е имало парни трамваи, както и трамваи, теглени от мулета и зебри.

Трамваите могат да се класифицират също като вътрешноградски, междуградски, санитарни и товарни.

В Сан Франциско, щата Калифорния (САЩ) е пуснат първият в света кабелен трамвай през 1873 г. Вижте още »


04 октомври 2021 - 10 октомври 2021Седмица 40/2021 г.

Портрет на Филип Август от Жан Дю Тиле, около 1560 г.

Филип II Август (21 август 1165 - 14 юли 1223) e крал на Франция от 1180 г. до смъртта си. Той е един от най-значимите представители на династията на Капетингите. Син е на Луи VII и Адел дьо Шампан. По време на управлението си Филип II Огюст успява да разшири своите кралски владения повече от два пъти. Той консолидира кралската власт, като ограничава тази на едрите феодали.

Филип II Август е роден на 21 август 1165 г. в Гонес, близо до Париж. Наричан е Dieudonné („даден от Бог“), защото е първи и дългоочакван син на своя баща, Луи VII, от неговата трета съпруга, Адел дьо Шампан. Още докато баща му е тежко болен, Филип Огюст е коронясан на 1 ноември 1179 г. в Реймс от своя вуйчо, архиепископът Гийом дьо Шампан (Белоръкия).

На 28 април 1180 г. Филип се жени за Изабела – дъщеря на Балдуин V, граф на Ено, и племенница на Филип, граф на Фландрия. Фландърският граф обещава на краля като зестра земите на Артоа. Когато английският крал Хенри II Плантагенет пристига в Нормандия, вероятно повикан от членовете на Шампанската династия, Филип се свързва с него и възобновява започнатите от баща му Луи VII преговори за разбирателство между двете страни, като сключва договор с него през юни 1180, три месеца преди смъртта на баща си. В резултат на тези две стъпки Филип II затвърждава позициите си като владетел, на практика поема контрола над Франция и успява да изолира стремежите към властта на своите вуйчовци от Шампанската династия. още »


27 септември 2021 - 03 октомври 2021Седмица 39/2021 г.

Колаж от снимки, свързани с Втората световна война: Китайски войници в Уханската битка; Австралийска артилерия в първата битка при Аламейн; Съветски войници в битката при Сталинград; Германски бомбардировачи „Юнкерс Ю 87“ на Източния фронт; Подписването на капитулацията на Германия; Американски кораби при десанта в залива Лингайен

Втората световна война е глобална война, която продължава от 1 септември 1939 г. до 2 септември 1945 г. и се превръща в най-мащабния военен конфликт в историята на човечеството.

Почти всички страни в света, включително всички Велики сили, в определен момент се включват във войната, присъединявайки се към един от двата противостоящи военни съюзаСъюзниците и Тристранния пакт. Стига се до състояние на тотална война, в която пряко участват над 100 милиона души от 62 страни от общо 74 по това време. Основните участници влагат целия си стопански, промишлен и научен потенциал във военното усилие, размивайки границите между граждански и военни ресурси. Втората световна война е най-смъртоносният и кръвопролитен конфликт в човешката история, довел до между 70 и 85 милиона жертви, повечето от които цивилни в Съветския съюз и Китай. Войната е съпътствана от кланета, геноцида на Холокост, стратегически бомбардировки, умишлено предизвикани масов глад и епидемии, както и единственото в историята използване на ядрено оръжие при военни действия.

Япония, в стремежа си към хегемония в Далечния Изток, се намира в състояние на война с Китай още от 1937 година, но обикновено за начална дата на Втората световна война се приема 1 септември 1939 година, датата на нападението на Германия срещу Полша, последвано от обявяването на война на Германия от Франция и Великобритания. От края на 1939 до началото на 1941 година, чрез поредица от военни кампании и дипломатически споразумения, Германия завладява или установява контрол над по-голямата част от континентална Европа. С Пакта „Рибентроп-Молотов“ Германия и Съветският съюз си поделят и анексират територии от своите съседни държави Полша, Финландия, Румъния и Прибалтийските страни. След Северноафриканската и Източноафриканската кампания и падането на Франция в средата на 1940 година, войната в Европа се води главно между Тристранния пакт (Оста) и Великобритания. Следват Балканската кампания, въздушната битка за Британия и продължителната морска битка за Атлантика.

На 22 юни 1941 година европейските сили на Оста нападат Съветския съюз, откривайки най-обширния сухопътен военен театър в историята. Образувалият се Източен фронт блокира Тристранния пакт, най-вече германския Вермахт, в тежка изтощителна война. През декември 1941 година Япония напада изненадващо Съединените американски щати и западните владения в Тихоокеанския регион, което довежда до включването на Съединените щати във войната срещу Тристранния пакт. Последвалото бързо японско настъпление в западната част на Тихия океан е прието от много азиатци като освобождение от западната хегемония. Вижте още »


20 септември 2021 - 26 септември 2021Седмица 38/2021 г.

Схема на двуполупериоден токоизправител, реализиран с два диода и средна точка на трансформатора

Преобразувателите на електрическа енергия са технически средства за преобразуване на електрическа енергия, използвани в електротехниката. Това преобразуване е необходим процес за преноса и потреблението ѝ, при което се запазва физическата същност на енергията. Чрез преобразуването е възможно да се удовлетворят конкретните нужди на потребителите с промяната на нейните основни параметри – напрежение, честота, брой на фазите, форма на сигнала. Процесът на преобразуване не е едностъпален, а комбинация от последователни трансформации във веригата производство – потребление на електроенергия. Един най-прост пример за преобразуване в бита са ежедневно ползваните зарядни устройства, в които променливото мрежово напрежение 220 V се преобразува в 5 V постоянно напрежение.

Многократните преобразувания на електрическия ток и напрежение са в основата на апаратите и устройствата на радиоелектрониката, комуникационната техника, изчислителната техника, медицинската апаратура и други приложения на електрониката и се разглеждат в описанията на съответните електрически вериги за обработка на информационни и управляващи електрически сигнали.

Широкото навлизане на електрическата енергия в бита, производството, транспорта и комуникациите е обусловено от възможността тя да се произвежда в електроцентрали далеч от потребителите и да се пренася до тях по електроснабдителни мрежи. При преноса на електроенергия се налага използването на електромеханични, електромагнитни технически средства или такива изградени по схеми от пасивни и активни електронни градивни елементи. Вижте още »


13 септември 2021 - 19 септември 2021Седмица 37/2021 г.

Портретна снимка на Анастас Иширков

Анастас Тодоров Иширков е български учен, географ и етнограф, университетски преподавател, общественик и дарител, професор в Софийския университет и академик в Българска академия на науките. Основоположник на географската наука в България. 17-и ректор на Софийския университет (1915 – 1916) и три пъти декан на Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Основател и председател на Българското географско дружество.

Работи в областта на икономическата география, географията на населението и селищата на България и страните, етнографията, антропогеографията, картографията, орохидрографията, геоморфологията, хидрологията и климатологията.

Анастас Иширков е роден на 5 април 1868 г. в Ловеч. Той е единственият син в семейството на Тодор Иширков и Мария Хитрова (Иширкова). Кръстен е на вуйчо си, ловешкия деец на тайния революционен комитет, Анастас Цочов Хитров. Негови братовчеди по майчина линия са професор Стефан Ватев и генерал-майор Иван Ватев. Баща му, който произхожда от старо заможно семейство, занимаващо се с кафтанджийство, почива през 1869 г. С отглеждането на Анастас Иширков се заемат майка му Мария, дъщеря на богатия кожухар Цочо Дочев Хитров, и баба му Недка, която е майка на баща му и дъщеря на Кочо Тюфекчията, родом от Казанлък. Мария Хитрова е завършила втори клас в училището в Ловеч при даскал Манол Лазаров и подпомага сина си в неговото учение. По време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. майка му загива, а скоро след това почива и баба му Недка. Отглеждат го дядо му Цочо и баба му Гаца, по майчина линия. Домашното му възпитание е поверено на най-малката сестра на майка му Станка. До 1884 г. Анастас Иширков живее при тях, след което заминава да учи в Априловската гимназия в Габрово. Там учи от IV до VII клас. Заради бунт в гимназията през януари 1888 г., се налага да завърши в гимназията в Търново. По време на гимназиалното си образование събира народни умотворения. Те не са отпечатвани, но част от тях са използвани от проф. Беньо Цонев в дисертацията му „Източнобългарски вокализъм“. Вижте още »


06 септември 2021 - 12 септември 2021Седмица 36/2021 г.

Снимка на Дмитрий Шостакович

Дмѝтрий Дмѝтриевич Шостако̀вич е руски композитор и пианист от съветската ера и един от най-знаменитите композитори на XX век.

След първоначалните успехи в началото на кариерата си Шостакович преживява десетилетия на сложни и на моменти тежки отношения с тоталитарния комунистически режим. Неговата музика е на два пъти официално отхвърляна и осъждана, през 1936 и 1948 година, докато в други периоди той получава признание и държавни награди, както и почетни постове в руския и съветския парламент.

Шостакович разработва хибриден стил, съчетавайки в работата си разнообразни музикални техники. Музиката му се характеризира с остри контрасти, елементи на гротеска и амбивалентна тоналност. Той е и силно повлиян от неокласическия стил, популяризиран от Игор Стравински, както и, особено в симфониите си, от късния Романтизъм, свързван с Густав Малер.

Оркестралните произведения на Шостакович включват 15 симфонии и шест концерта. Неговата музика за камерни ансамбли включва 15 струнни квартета, пиано квинтет и две пиано триа, както и две пиеси за струнен октет. За пиано той композира две солови сонати, един ранен набор от прелюдии, а по-късно и набор от 24 прелюдии и фуги. Други произведения са три опери, няколко цикъла песни, балети и значително количество филмова музика. Особено популярни са сюитите му, базирани на музиката към филмите „Първият ешелон“ и „Стършел“. Вижте още »


30 август 2021 - 05 септември 2021Седмица 35/2021 г.

Карта на регионите и транспортната инфраструктура на Киргизстан

Киргизстан, официално Киргизка република, е държава в Средна Азия, заемаща западните и централни части на планинския масив Тяншан. Името на страната означава „Земя на четиридесетте племена“. Граничи на север с Казахстан, на запад – с Узбекистан, на югозапад – с Таджикистан, на югоизток и изток – с Китайската народна република. Столица и най-голям град е Бишкек.

В исторически план киргизите са разпокъсан тюркски народ, състоящ се от различни племена. След 6 век те изграждат свое ханство, а през 1213 век на територията на днешен Киргизстан съществува държавата Кара Китай, която е унищожена от монголците през 1218 г. Векове наред киргизите се възползват от минаващия през територията им Път на коприната, но продължават да водят номадски начин на живот. Монголските нашествия над земите им продължават до 17 век; през 18 и 19 век влияние оказват Китайската империя и Кокандското ханство, а Руската империя окончателно присъединява киргизките земи през 1876 г. През 1936 г. е образувана Киргизката ССР в състава на Съветския съюз, която става независима страна след разпада на Съюза през 1991 г.

След 2000 г. страната претърпява две революции, свалили авторитарни ръководители от власт. Днес Киргизстан е парламентарна република и е член на ОНД, Тюркския съвет и Шанхайската организация за сътрудничество.

Киргизстан е най-малката по площ централноазиатска страна. Територията ѝ възлиза на на 198 500 km². Разстоянието от най-източните до най-западните ѝ части е приблизително 900 km, а от най-северните до най-южните – около 410 km. Страната е заобиколена от Китай на изток, Казахстан на север, Узбекистан на запад и Таджикистан на юг. Общата дължина на държавните граници е 3051 km, от които 1224 km е тази с Казахстан, 1099 km с Узбекистан, 870 km с Таджикистан и 858 km с Китай. Киргизстан има един свой анклав – село Барак, обградено от узбекистанска територия. На своя територия Киргизстан има четири узбекистански и два таджикистански ексклава. Вижте още »


23 август 2021 - 29 август 2021Седмица 34/2021 г.

Принципна електрическа схема на система за осветление и сигнализация на автомобил (европейска система)

Електрическа уредба на автомобила, задвижван от двигател с вътрешно горене, представлява съвкупност от устройства за генериране и съхранение на електрическа енергия, с която се захранват уреди и апарати или се задвижват електрически машини в автомобила. Подобна електрическа уредба имат и транспортните и строителните машини, тракторите и други мобилни машини или стабилни съоръжения, които се задвижват от ДВГ. Електроуредбата представлява еднопроводна кабелна система, при която ролята на т. нар. „маса“ изпълнява металната конструкция – шасито, металните части на двигателя и корпусът на транспортното средство. Системите за произвеждане и съхранение на електрическа енергия, системите за първоначален пуск на двигателя и запалване на горивната смес, начинът на осветление и сигнализация са почти еднакви във всички машини. Има и различия, наложени от предназначението и условията на експлоатацията на конкретната машина. Най-много системи и разнообразни консуматори на електрическа енергия има в автомобилите. Въвеждането на на електронен блок за управление към края на ХХ век прави по-лесно комплексното управление на двигателя с оглед неговата надеждна и икономична работа. Чрез електронни схеми и микроконтролери се осъществява и контрол и управление на трансмисията и ходовата част, на контролните прибори и устройства, на осветлението и сигнализацията. Към електрическата уредба в автомобилите се вграждат и използват допълнителни системи, свързани със сигурността, безопасността при експлоатация, охраната на превозното средство, удобството и комфорта на пътуващите. Вижте още »


16 август 2021 - 22 август 2021Седмица 33/2021 г.

Портретна снимка на Спиро Гулабчев

Спиридон (Спиро) Константинов Гулабчев е български общественик от края на XIX – началото на XX век, „колоритен политически деец, публицист и издател“, радетел за нов, фонетичен правопис на българския книжовен език, основател на сиромахомилството, един от първите идеолози на анархизма в България.

Гулабчев е роден в големия български македонски град Лерин (днес Флорина, Гърция) на 12 юни 1856 година (два дни преди бъдещия му основен критик Димитър Благоев) в семейството на Екатерина и свещеник Константин Гулабчев, председател на българската община в Лерин. Учи в българското училище в Цариград и Одрин заедно с Димитър Благоев, където учител им е Петко Славейков. След това Гулабчев продължава обучението си в Пловдив.

В 1870 година Спиро Гулабчев става учител в леринското село Горно Неволяни, като в училището въвежда взаимоучителния метод и преподава и на гръцки и на български. През есента на 1871 година след обявяването на схизмата върху Българската екзархия и съответно върху баща му поп Константин, Спиро Гулабчев е принуден да напусне Неволяни и заминава за Пловдив при своя роднина владиката Панарет. В 1877 година заминава за Русия, където две години учи в Духовната академия в Москва, след това право в Московския университет, а от 1881 година филология в Историко-филологическия факултет на Киевския университет – първоначално като стипендиант на Източна Румелия, а след Съединението – на Княжество България. Вижте още »


09 август 2021 - 15 август 2021Седмица 32/2021 г.

Портретна снимка на Луис Бунюел

Луѝс Бунюѐл Портолѐс е испански кинорежисьор, създал най-важните си творби във Франция и Мексико.

Роден през 1900 година в заможно испанско семейство, той учи в Мадридския университет, където става близък приятел със своите връстници Федерико Гарсия Лорка и Салвадор Дали. В Междувоенния период е активен участник в кръга на сюрреалистите в Париж и прави първите си авангардистки филми. Заради подкрепата си за републиканците в Испанската гражданска война живее дълги години в чужбина – първо в Съединените щати, а след това в Мексико, където подновява работата си в киното. От 50-те години на XX век се налага на международната сцена като един от водещите кинорежисьори в света, продължавайки да работи почти до смъртта си през 1983 година.

Творчеството на Луис Бунюел се развива на два континента и три езика и обхваща широк кръг от жанрове, сред които експериментален филм, документалистика, мелодрама, сатира, мюзикъл, еротика, комедия, романтичен и фантастичен филм, историческа драма, криминален и приключенски филм и уестърн. Въпреки тази голяма разнопосочност, по думите на режисьора Джон Хюстън, филмите на Бунюел, независимо от жанра си, са толкова специфични, че веднага се разпознават, а според Ингмар Бергман „Бунюел почти винаги правеше Бунюелови филми“.

Луис Бунюел е роден на 22 февруари 1900 година в Каланда, малък град в Арагон, Испания, в заможното семейство на Леонардо Бунюел и Мария Портолес. По-късно Бунюел пише, че в Каланда „Средновековието продължи чак до Първата световна война“. Най-големият в семейство със седем деца, той има двама братя – Алфонсо и Леонардо, и четири сестри – Алисия, Консепсион, Маргарита и Мария. Когато Бунюел е на четири месеца и половина, семейството се премества в Сарагоса, където са сред най-богатите жители на града. Там получава строго образование в частен йезуитски колеж. Изгонен и обиждан от свой преподавател, той отказва да се върне в училището и учи последните две години от средното си образование в местно обществено училище. Вижте още »


02 август 2021 - 08 август 2021Седмица 31/2021 г.

Снимка на Апостол Петков

Апостол Петков Терзиев, известен като Апостол или Постол войвода, е български хайдутин и революционер. Започнал своята борба с Османската империя в края на XIX век като хайдутин, в 1897 година Апостол войвода е привлечен от лидера на Вътрешната македоно-одринска революционна организация Дамян Груев и постепенно се превръща в основна фигура на организацията в Солунски революционен окръг. Участва в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година и след него организира българската съпротива в района на Ениджевардарското езеро срещу новопоявилите се гръцки андартски чети. Името на Апостол става легендарно сред българското население – войводата е наречен с любов Ениджевардарското слънце и е възпят приживе в десетки народни песни. Апостол войвода загива в 1911 година, отровен от гъркоманин.

Апостол войвода е герой в трисерийния български филм „Мера според мера“ – последната роля на големия български актьор Григор Вачков. В различни населени места на България (София, Пловдив, Равда) има улици на името на Апостол Петков, но не и негов паметник, а македонски дружества в Асеновградско, Несебър и други са носили или носят неговото име. За Постол войвода има множество народни песни. Романът „Гласовете ви чувам“ на Димитър Талев започва с песен за Апостол войвода.

Апостол Петков е роден в голямото гевгелийско село Боймица (днес Аксиуполи, Гърция), дало името си на целия район между планината Паяк, Вардар и Ениджевардарското езеро - Боймия. Произхожда от стария хайдушки род Терзиеви. По-големият му брат Митре Терзиев е хайдутувал в Паяк, по-малкият му брат Тано Терзиев и братовчед му Андон Терзиев загиват като четници на ВМОРО, а според гръцки източници гъркоманският капитан Гоно Йотов му е първи братовчед. Вижте още »


26 юли 2021 - 01 август 2021Седмица 30/2021 г.

При навлизане в тунел №2 между спирка Марко Николов и спирка Цепина

Теснопътна железопътна линия Септември – Добринище или линия № 16 от Националната железопътна мрежа на България е единична, неелектрифицирана и единствената действаща теснопътна железопътна линия в България, с междурелсие 760 mm, известно още като Босненски тип междурелсие. Свързва Добринище с железопътната линия СофияПловдивБургас. Със закона за разширение на железопътната мрежа от 1925 г. официално железопътната линия се нарича „Татар Пазарджик – Неврокоп, с клон Саранбей – Варвара“. Разстоянието от 125 km между крайните гари се изминава за около 5 часа със средна скорост 25 km/h.

Трасето води от гара Септември (на главен път Калотина – Свиленград) до гара Добринище през 12 гари (Септември, Варвара, Долене, Костандово, Велинград, Цветино, Аврамово, Якоруда, Белица, Разлог, Банско и Добринище) и 13 спирки (Пампорово, Марко Николов, Цепина, Велинград-юг, Острец, Света Петка, Смолево, Черна Места, Юруково, Дагоново, Генерал Ковачев, Гулийна баня и Свети Георги). По линията са изградени множество изкуствени съоръжениямостове, тунели, спираловидни изкачвания и водостоци. Чрез теснопътната железопътна линия се свързват най-западната част на Горнотракийската низина със Западните Родопи, Рила и Пирин, преминавайки по поречията на Чепинска река и Места. Поради особеностите на трасето през планината тази линия е известна още като „Алпийската железница на Балканите“. Трудният терен и междурелсието са определящи за ниската скорост на движение на влаковете. Гара Аврамово, намираща се на 1267,4 m надморска височина, е най-високо разположената гара на Балканския полуостров.

Железопътната линия е строена на шест етапа между 1921 и 1945 г. Първата отсечка от гара Септември до гара Велинград е въведена в експлоатация на 1 август 1926 г. Последният етап на железопътната линия Банско – Добринище е въведена в експлоатация на 9 декември 1945 г. От 1 октомври 2002 г. отклонението Пазарджик – Варвара, което е с дължина 16,6 km, е закрито и впоследствие демонтирано. Вижте още »


19 юли 2021 - 25 юли 2021Седмица 29/2021 г.

Портретна снимка на Ватрослав Облак

Ва̀трослав Игна̀ций О̀блак е виден словенски австрийски славист от ΧΙΧ век, специалист по словенските диалекти и сравнителна славянска филология и езикознание. Облак изучава македонските български диалекти, като допринася за изследването на архаичния солунски говор, на генезиса на старобългарския език (старославянския) и за опровергаването на т. нар. панонска теория, според която Кирило-Методиевият език е този на панонските славяни. С тези си приноси Облак има важна роля в ранното развитие на българското езикознание.

Облак е роден на 15 май 1864 година в словенския град Целе, Австрийската империя, в семейството на художника и златар Игнаций Облак. Основно образование получава в родния си град и в 1874 година постъпва в гимназията в Целе. Повтаря 1-ви, 2-ри и 4-ти клас, като най-слабите му оценки са по словенски и латински език. По-късно обаче започва да напредва добре в училище. В 7-ми клас заболява от белодробна туберкулоза, за една година прекъсва обучението си и постъпва в 8-ми клас през есента на 1885 година. Облак става лидер на гимназиалната общност в Целе, но на 26 ноември 1885 година е изключен от всички австрийски гимназии, тъй като, за да демонстрират словенско национално съзнание, със съучениците си от хора на училището изпяват императорския химн на словенски език. За да завърши средно образование, се мести в Загреб, Австро-Унгария, където се дипломира в 1886 година.

В гимназията Облак първоначално се интересува от история и негов идол е Наполеон, но в 4-и клас започва да чете езиковедска литература и зарязва всички останали предмети. Чете ентусиазирано популярните езикови, исторически и етнографски статии в словенските списания и особено в годишника на Словенската матица „Летопис Матице Словенске“. Привлечен е от популярните, псевдонаучни, романтични статии на отец Даворин Тръстеняк, познат на баща му. Чрез Тръстеняк се запознава с трудовете за славянските наречия на Ян Бодуен де Куртене, виден и оригинален полски лингвист. На 28 декември 1881 година като ученик в 5-и клас Облак пише първото си писмо до Куртене в Казан с искане за книги и оттогава до края на живота си поддържа с него постоянна кореспонденция и става негов верен последовател. В горните класове на гимназията усърдно изучава славянско и общо езикознание, като си изписва книги от Университетската библиотека в Грац. Чете Миклошич, Шлайхер, Гайгер, Шмит, Лескин, Асколи, Паул и други лингвисти. Учи обща фонетика по Брюке, Сиеверс и Техмер, както и фонология и диалектология на славянските езици. В Загреб научава отлично и хърватски. От Загреб за пръв път пише на словенския лингвист Станислав Шкрабец, с когото по-късно редовно кореспондира и дискутира различни въпроси, особено такива, свързани с историята на словенския език. Основното му езиковедско самообразование в гимназията е направлявано от дистанционния му учител Бодуен, който допринася много за оформянето му като самостоятелно мислещ учен, неробуващ нито на традиционния сравнително-исторически подход в славянската филология, нито на възникващия младограматизъм. Вижте още »


12 юли 2021 - 18 юли 2021Седмица 28/2021 г.

Кадър, вътре от стадион „Минейрао“, двадесет минути преди започване на срещата

Бразилия – Германия е футболен двубой, проведен на 8 юли 2014 година на стадион „Минейрао“ в Бело Оризонте, Бразилия. Това е първата полуфинална среща на Световното първенство по футбол през 2014 г. Бразилия и Германия достигат до полуфиналите без загубена среща в надпреварата. В четвъртфиналния двубой на Бразилия срещу Колумбия, нападателят Неймар е контузен, а защитникът Тиаго Силва получава втори жълт картон на турнира, което изважда и двамата състезатели от състава на Бразилия за полуфинала срещу Германия. Въпреки отсъствията, мачът се очаква да бъде оспорван, тъй като и двата тима традиционно се представят силно на световните първенства. Те имат общо осем световни титли като преди това се срещат на финала на Световното първенство по футбол 2002, където Бразилия печели петата си титла. Двубоят обаче завършва с шокираща загуба за Бразилия. Германия довежда резултата до 5:0 през първото полувреме с отбелязани четири гола в разстояние на шест минути и впоследствие прави резултата 7:0 през втората половина, Бразилия отбелязва гол в последната минута и така срещата завършва 7:1. Германският футболист Тони Кроос е избран за Играч на мача.

С победата си Германия поставя рекорд за най-голяма победа в полуфинали на Световни първенства. След този двубой Германия изпреварва Бразилия и се превръща в отбора с най-много отбелязани голове в историята на световните първенства, ставайки единственият тим с достигнати осем финала. Вторият гол в срещата, отбелязан от Мирослав Клозе, е неговият общо шестнадесети на световни първенства, така той изпреварва бразилеца Роналдо и заема първа позиция сред най-добрите реализатори в историята на турнира. Загубата на Бразилия прекъсва серия от 62 последователни домакински срещи без загуба, датираща от 1975 година, когато губи у дома на Копа Америка от Перу с 1:3 и се изравнява с тяхната най-голяма загуба с 6:0 от Уругвай през 1920 година, което се описва като национално унижение. Вижте още »


05 юли 2021 - 11 юли 2021Седмица 27/2021 г.

Откъс от „За стоиците“ на Филодем, в който се споменава Евфант Халкидически. Херкулански папирус 339, col. 8

Евфант е древногръцки философ, историк и автор на трагедии от IV век пр. Хр. Споменат само в няколко фрагмента, неговата философска мисъл се свързва с Мегарската школа. Автор е на речта „За царуването“, написана за ученика му цар Антигон, също така и на „Истории“, в които се разказва за събития от неговото време, и на множество неидентифицирани трагедии. Никоя от творбите му не е запазена.

Евфант е роден в Олинт, най-вероятно преди 348 година пр. Хр., когато градът е разрушен от Филип II Македонски, макар че и векове по-късно хора от елинската цивилизация продължават да се наричат олинтци. Диодор Сицилийски упоменава обстоятелства, свързани с разгрома: Филип „превзе Олинт, който се предаде. Войските на Филип ограбиха града и неговите жители са превърнати в роби и се продават като плячка. За рода на Евфант не се говори, но може да се предположи, че е успял да се спаси от македонската армия, още повече, че никъде не се споменава за негов робски статут.

Евфант става ученик на Евбулид Милетски, без да се знае кога точно. Точното му място в Мегарската школа е неясно. В действителност, творбите на Евфант са повече свързани с литературата, отколкото с философията: като писател, според Робер Мюлер, Евфант „изпъква ярко в кулоарите на Мегарската школа“. От друга страна, в единия от фрагментите името на Евфант е поставено редом с тези на Алексин и Евбулид, което предполага, че Евфант играе важна роля в школата: „присъствието на името му редом с имената на Алексин, Евбулид и може би на Стилпон […] показва, че е смятан за философ от ранга на другите цитирани и че заема сходна позиция в школата“. В подкрепа на втората теза идва споменаването на Евфант от Филодем Гадарски в критическия му трактат върху стоицизма, където името на Евфант е употребено като авторитет, редом с Йероним и Хегемон Атински. Но и този пасаж е твърде непълен, за да може да се определи с точност приносът на Евфант. Вижте още »


28 юни 2021 - 04 юли 2021Седмица 26/2021 г.

Урок по калиграфия, японска гравюра от XVIII век

Калиграфия е изкуството на красивото писане. Съвременната дефиниция на калиграфската практика е „изкуството на оформяне на знаците по експресивен, хармоничен и майсторски начин“.

Историята на красивото писане на ръка е неразривно свързана с историята на писмеността и почерка и се различава според писмените системи – различават се източноазиатска, арабска, еврейска, европейска и др. калиграфии. От друга страна, във всяка отделна школа се забелязва естетическа еволюция, но ограничена от техническите умения, скоростта на преписване и материалните затруднения. Всеки стил на писане се нарича отделен краснопис и понякога има име (например куфийски (среща се и като куфически) стил и насталик в арабската калиграфия).

В съвременността калиграфията е жива под формата на хоби и изкуство и дори изживява нов подем с навлизането на компютрите. Тя продължава да процъфтява под формата на функционални ръкописни надписи като покани за сватби или други важни събития, при създаването на шрифтове, оригинални ръкописни логотипи, в религиозното изкуство, при монументалните надписи. Използва се и за реклама, в киното и телевизията, в актове за раждане/смърт, карти и други творби, където изгледът на надписите има значение. В някои творби на изящните изкуства абстрактното изразяване на ръкописните символи дори може да притъпи или направо да заличи тяхната четливост.

Минималният набор от материали и инструменти се състои от хартия или пергамент, перо, четка или друг инструмент за писане и туш или мастило. В съвременната калиграфия могат да се използват писалки с различни цветове, акварел, гваш, спрей с боя (за графити), пастел, въглен и много други. Традиционната източноазиатска калиграфия използва четчици и китайски туш, който се прави от сажди и животински мазнини. Обикновено е в твърд вид и трябва да се стрие с помощта на специален камък, след което се разрежда с вода, така течността за писане се приготвя от самия калиграф и е част от неговото изкуство.

В арабската калиграфия традиционно се използва перо от изсушена тръстика или бамбук, а мастилото, което често е цветно, се избира с такава гъстота, че по-големите щрихи в композицията могат да изглеждат много динамични. Освен върху хартия ислямските калиграфи пишат върху керамични плочки, съдове, килими. Монетите са също поле за изява на калиграфското изкуство. През 692 г. ислямският халифат заменя изображенията върху тях с думи, например при златните динари с голям номинал. Най-общо текстът съдържа цитати от Корана. Към X век персийците, които приемат исляма, започват да втъкават надписи върху украсена коприна, които са така ценни, че кръстоносците ги пренасят в Европа като ценна плячка. Вижте още »


21 юни 2021 - 27 юни 2021Седмица 25/2021 г.

Илюстрация от „Псалтира на Василий II“, изобразяваща императора и враговете му, паднали в краката му

Василий II Българоубиец е византийски император от Македонската династия, управлявал от 976 до 1025 година. Управлението му, преминало в непрекъснати войни с вътрешни и външни врагове, се определя като връх на византийското могъщество. Василий II укрепва централната власт и държавните финанси, запазва и разширява завоеванията на предшествениците си в Сирия и Кавказ, а с покоряването на България през 1018 г. възстановява господството на Византия над Балканския полуостров, съществувало преди славянското преселение от VII век. Военнополитическият му съюз с Киевска Рус води до покръстването на русите през 988 г.

Василий II е първородният син на император Роман II, когото наследява заедно с по-малкия си брат Константин VIII през март 963 г. Тогава момчетата са едва на 5 и 3 години. Макар и короновани като съвладетели още приживе на баща си, поради малолетието им след смъртта на Роман II вместо тях управляват първо майка им, императрица Анастасо-Теофано, и паракимоменът Йосиф Вринга, а впоследствие съимператорите Никифор II Фока (от 963 до 969 г.) и Йоан I Цимисхий (от 969 до 976 г.), под чието ръководство Византия постига значителни успехи срещу араби и българи.

В началото на 976 г., когато Цимисхий умира, Василий II и Константин VIII остават единствени императори. По това време те все още нямат опит и фактическото управление на държавата се поема от паракимомена Василий Лакапин. Начело на имперската администрация, евнухът Василий е най-влиятелният сановник в столицата, но малоазийската военна аристокрация е твърдо настроена срещу неговия режим.

Първата четвърт от царуването на Василий II преминава в борба за власт с бунтуващите се военни и поддържащите ги богати земевладелци („динатите“). Първи срещу него въстава управителят на тема Месопотамия Варда Склир. През лятото на 976 г. той се обявява за император, след което разбива две армии на константинополското правителство и овладява цяла Мала Азия. Въстанието му е потушено едва през 979 г., без Василий да спечели повече реална власт. Победителят на Склир – пълководецът Варда Фока, заема мястото му като командир на източните ромейски войски, а фактическата власт в Константинопол остава в ръцете на паракимомена Василий Лакапин до към 985 г. Тогава или малко по-късно Василий II отстранява своя съименник, изобличен в заговор с армията и разхищение на имперското имущество. Вижте още »


14 юни 2021 - 20 юни 2021Седмица 24/2021 г.

Портрет на Че Гевара през 1960 година

Ернесто Рафаел Гевара де ла Серна, известен най-вече с псевдонима си Че Гевара или просто Че, е аржентински и кубински революционер, политик, лекар, дипломат, лидер на партизански движения в Латинска Америка и Африка и един от ръководителите на Кубинската революция.

След завземане на властта в Куба през 1959 година е назначен за прокурор на революционен трибунал, който екзекутира стотици служители на предишния режим, обвинени във военни престъпления. Той също така създава трудово-възпитателни лагери. Заема различни важни постове в правителството на Куба – президент на националната банка, главнокомандващ на кубинските революционни въоръжени сили и дипломат, като по същото време пише няколко теоретични труда за революцията и партизанската борба.

През 1965 година се отказва от кубинското си гражданство и всичките си постове в държавата и заминава най-напред за Конго, а след това за Боливия, където се опитва неуспешно да помогне на революционната партизанска борба и да разпали нови социални революции. Две години по-късно е заловен от ЦРУ при специална военна операция и убит. Тленните му останки са открити едва след 30 години и са пренесени в Куба.

Още приживе името на Че Гевара става легендарно, а образът му (най-вече благодарение на фотографията, направена от Алберто Корда през 1960 година) – един от най-разпознаваемите. Смъртта му го прави изключително популярен по цял свят и го превръща в универсален символ на революционните движения, контракултурата и бунта срещу социалните неправди. До ден днешен името и делата му са предмет на много спорове, противоречия и страсти. Някои го считат за герой и светец, а други за убиец и престъпник.

Че Гевара остава една от най-влиятелните фигури в историята на човечеството – за него са написани биографии, спомени, книги, есета, песни и филми. Снимката, направена от Алберто Корда, често е обявявана за „най-известната фотография в света“ и за „символ на XX век“. Вижте още »


07 юни 2021 - 13 юни 2021Седмица 23/2021 г.

Скулптурен портрет на Нерон

Нерон Клавдий Цезар Август Германик, по рождение – Луций Домиций Ахенобарб, е римски император между 54 и 68 година, последният от Юлиево-Клавдиевата династия.

Личността на Нерон най-често е свързвана с тирания и екстравагантност. Той е известен както с редица убийства, включително и тези на майка си и доведения си брат, така също и като императора, който „свири докато Рим изгаря“. Пак той започва първите масови гонения на християните. Неговото управление се характеризира с прахосничество и популизъм. През 68 г. военен преврат сваля Нерон от престола. Пред заплахата от убийство, той се самоубива на 9 юни 68 г.

Мнението за Нерон се основава на оцелели източници от времето на неговото управление: Тацит, Светоний и Дион Касий, малко от които го представят в благоприятна светлина. Някои източници обаче, включително и посочените по-горе, го описват като император, който е популярен сред простолюдието, особено на изток. Някои съвременни историци поставят под съмнение достоверността на древните източници, при отчитане на тираничните актове на Нерон.

Бъдещият император Нерон принадлежи по рождение към древния плебейски род на Домициите, който се дели на две семейства – Калвини и Ахенобарби. Прозвището на вторите (в превод от латински червенобради), към които принадлежи и Нерон, се свързва с легендата за срещата на представител на фамилията с Кастор и Полукс, носещи съобщение за римската победа в битката при Регилското езеро. Като доказателство за своята божественост, те докосват косата на Домиций и тя незабавно става от черна – червена и този признак завинаги остава в неговите потомци. Вижте още »


31 май 2021 - 06 юни 2021Седмица 22/2021 г.

Снимка на разрязан хидатиден мехур в бял дроб на овца

Ехинококоза, наричана още кучешка тения, е типична зооантропонозна хелминтоза. Зрелият индивид паразитира в червата на някои видове месоядни бозайници. Ларвата се развива във вътрешните органи на бозайниците, включително и в човека. Не е възможно заразяване на човек от човек. Заболяването има хроничен характер, води до значителни загуби в животновъдството и частична загуба на трудоспособност сред населението. Жизненият цикъл на паразита преминава през краен гостоприемник (каквито са представителите на семейство Кучета и по-рядко други хищни бозайници) и междинен гостоприемник (тревопасни бозайници, гризачи и хора). Заболяването протича с различни симптоми според това, в кои вътрешни органи на междинните гостоприемници се развива ларвата.

Досега са известни пет паразитни вида от род Echinococcus четири от тях паразитират у човека. В България са регистрирани случаи с два от видовете – Echinococcus granulosus и Echinococcus multilocularis. Въпреки че вторият паразит е много по-опасен, той се среща по-рядко, затова стопанско и социално значение има Echinococcus granulosus. Той е широко разпространен сред селскостопанските тревопасни животни и домашните кучета. Голямата популация на паразита, липсата на осведоменост сред населението за същността на заболяването, както и лошата обществена и лична хигиена са причина ехинококозата да е актуално заболяване за страната през първото и второто десетилетие на XXI век. Ехинококозата е пример за неконтролируемо увеличаване на заразени хора в сравнение с 1976 г., когато България се е нареждала на второ място по ограничаване на ехинококозата сред населението. Към 2011 г. България е на първо място по заболеваемост сред страните в Европейския съюз, като надвишаваща няколко пъти регистрираните за случаи в останалите страни.

Ехинококозата е известна на човечеството от дълбока древност. Болестта е спомената в древноеврейската книга Талмуд. Упоменати са уврежданията, откривани у жертвени животни и наричани „водни мехури“ или „водни топки“. Принос в описанието на болестта имат древни автори, като Хипократ, Аретеус, Гален и Разес. Хипократ пише за тумори по вътрешните органи, пълни с вода, които се срещат при добитъка и човека. Гален пише, че черният дроб е най-податлив на тази болест. Вижте още »


24 май 2021 - 30 май 2021Седмица 21/2021 г.

Момент от волейболния мач България-Сърбия, игран в София при откриването на Зала „Армеец“ на 30 юли 2011 година.

Волейболът е вид колективна спортна игра с топка, по време на която два отбора се състезават на специална площадка, разделена с мрежа, като насочват топката в полето на противника така, че тя да падне на земята или противникът да допусне грешка. При това за организация на атака са допустими само три удара на топката.

Волейболът е изключително активен спорт, свързан с големи натоварвания, тъй като повечето нападателни и защитни действия се извършват по време на вертикален отскок, високо над мрежата. Волейболът намира широко разпространение, особено в Азия.

Волейболът е създаден в САЩ на 9 февруари 1895 г. от Уилям Морган. Той поставил мрежа за тенис на височина 197 см и неговите ученици започнали да прехвърлят през нея плондер от баскетболна топка. В началото броят на участниците не бил ограничен, а също така началният удар се изпълнявал с една ръка на един крак. Морган нарекъл играта "Минтонет". След една година на конференцията на колежите на асоциацията на младите християни в Спрингфилд играта получава своето име "волейбол" по предложение на професор Алфред Т. Халстед. През 1897 г. са публикувани първите правила на волейбола.

Първият световен шампионат за мъже е през 1949 г., а за жени през 1952 г. Международната федерация по волейбол (FIVB) е основана през 1947 г. и включва 218 национални федерации (2002 г.). Тя е втората по численост спортна организация в света след Международният олимпийски комитет (МОК). Европейската конфедерация по волейбол (CEV) е основана на 21 октомври 1963, базирана е в Люксембург и включва 54 федерации от Европа. Волейболът е олимпийски спорт от 1964 година. Приет е на заседанието на МОК в София. още »


17 май 2021 - 23 май 2021Седмица 20/2021 г.

Mayne Reid.jpg
Майн Рид (Mayne Reid) е един от най-известните британски писатели на 19 век. Неговите живот и кариера са до голяма степен „трансатлантически“. Той успява да стане един от най-четените автори на приключенски романи за възрастни и деца в Европа и Северна Америка. Днес той запазва популярността си в България и други страни, най-вече Русия, макар да е почти забравен в англоезичния свят.

Майн Рид е роден на 4 април 1818 в Балирони, графство Даун, Северна Ирландия, но по произход е шотландец — както по бащина, така и по майчина линия. Баща му е презвитериански пастор по семейна традиция, прадядото на Майн Рид, преподобният Томас Мейн, се преселва от Шотландия в Северна Ирландия 70 години преди раждането на писателя. още »


10 май 2021 - 16 май 2021Седмица 19/2021 г.

Nuclear weapon programs worldwide updated.png

Към 2012 г. в света има осем страни, които успешно са тествали собствени ядрени оръжия. Пет от тях са официално признати ядрени сили, членки на Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО). По хронологичен ред на ядрените опити страните са: САЩ, Русия (наследява арсеналите на бившия СССР), Великобритания, Франция и Китай. След създаването на ДНЯО още три страни тестват ядрени оръжияИндия, Пакистан и Северна Корея. Предполага се, че Израел също разполага с ядрени оръжия. Израелското правителство не потвърждава, но и не отрича този факт.

Четири страни в света са се отказали от ядреното оръжие: Южна Африка и три бивши съветски републики: Беларус, Казахстан и Украйна.

В известен период от историята си следните държави са имали ядрени програми за военни цели: Австралия, Алжир, Аржентина, Бразилия, Египет, Ирак, Либия, Румъния, Швейцария, Швеция, Южна Корея, както и Националсоциалистическа Германия и Социалистическа федеративна република Югославия.

Като държави със значителен ядрен потенциал се оценяват още 9 страни, една от които е България. още »


03 май 2021 - 09 май 2021Седмица 18/2021 г.

Берберин от Мароко в традиционно облекло

Берберите (наричани също имазиген, „свободни хора“, ед.ч. амазиг) са етническа група, обитаваща Северозападна Африка и говореща берберски езици от афроазиатското езиково семейство. В Северна Африка има между 14 и 25 милиона говорещи берберски езици (виж оценката на броя говорещи), концентрирани главно в Мароко и Алжир с по-малки общности на изток до Египет и на юг до Буркина Фасо.

Техните езици, берберските, образуват клон на афроазиатското езиково семейство, включващ много тясно свързани разновидности, между които кабиле, ташелхит и централноатласки тамазигт.

Няма пълна сигурност за произхода на берберите, но различни научни дисциплини са достигнали до определени резултати по въпроса. Въпреки че популационната генетика е млада наука, все още изпълнена със спорове, генетичните данни в най-общ план показват, че повечето северозападни африканци (независимо дали те самите се смятат за бербери или араби) са главно от берберски произход и, че в областта са живеели народи-прародители на берберите още от късната старокаменна епоха. Генетично доминантните прадеди на берберите изглежда са дошли от Източна Африка, Близкия Изток или и двата региона, но подробностите са все още неясни. Все пак значителни части както от берберския генетичен фонд, така и от този на арабизираните бербери, произлиза от по-късна миграция на различни морски, италийски, семитски, германски и черни африкански народи, всички оставили генетични отпечатъци в региона на Магреб. още »