Уикипедия:Избрани статии/Хронология

  Първи стъпки   Правна рамка   Енциклопедично
съдържание
  Уикиетикет   Редактиране
на страници
  Портал на
общността
  Навигация  

Тази страница представя хронологията на избраните статии на Начална страница след 27 декември 2004. Преди тази дата на началната страница е имало повече от една избрана статия. Показани са статиите от последните 6 месеца.

Архив по години: 2005 2006 2007 2008 2009 2010 2011 2012 2013 2014 2021


19 юли 2021 - 25 юли 2021Седмица 29/2021 г.

Портретна снимка на Ватрослав Облак

Ва̀трослав Игна̀ций О̀блак е виден словенски австрийски славист от ΧΙΧ век, специалист по словенските диалекти и сравнителна славянска филология и езикознание. Облак изучава македонските български диалекти, като допринася за изследването на архаичния солунски говор, на генезиса на старобългарския език (старославянския) и за опровергаването на т. нар. панонска теория, според която Кирило-Методиевият език е този на панонските славяни. С тези си приноси Облак има важна роля в ранното развитие на българското езикознание.

Облак е роден на 15 май 1864 година в словенския град Целе, Австрийската империя, в семейството на художника и златар Игнаций Облак. Основно образование получава в родния си град и в 1874 година постъпва в гимназията в Целе. Повтаря 1-ви, 2-ри и 4-ти клас, като най-слабите му оценки са по словенски и латински език. По-късно обаче започва да напредва добре в училище. В 7-ми клас заболява от белодробна туберкулоза, за една година прекъсва обучението си и постъпва в 8-ми клас през есента на 1885 година. Облак става лидер на гимназиалната общност в Целе, но на 26 ноември 1885 година е изключен от всички австрийски гимназии, тъй като, за да демонстрират словенско национално съзнание, със съучениците си от хора на училището изпяват императорския химн на словенски език. За да завърши средно образование, се мести в Загреб, Австро-Унгария, където се дипломира в 1886 година.

В гимназията Облак първоначално се интересува от история и негов идол е Наполеон, но в 4-и клас започва да чете езиковедска литература и зарязва всички останали предмети. Чете ентусиазирано популярните езикови, исторически и етнографски статии в словенските списания и особено в годишника на Словенската матица „Летопис Матице Словенске“. Привлечен е от популярните, псевдонаучни, романтични статии на отец Даворин Тръстеняк, познат на баща му. Чрез Тръстеняк се запознава с трудовете за славянските наречия на Ян Бодуен де Куртене, виден и оригинален полски лингвист. На 28 декември 1881 година като ученик в 5-и клас Облак пише първото си писмо до Куртене в Казан с искане за книги и оттогава до края на живота си поддържа с него постоянна кореспонденция и става негов верен последовател. В горните класове на гимназията усърдно изучава славянско и общо езикознание, като си изписва книги от Университетската библиотека в Грац. Чете Миклошич, Шлайхер, Гайгер, Шмит, Лескин, Асколи, Паул и други лингвисти. Учи обща фонетика по Брюке, Сиеверс и Техмер, както и фонология и диалектология на славянските езици. В Загреб научава отлично и хърватски. От Загреб за пръв път пише на словенския лингвист Станислав Шкрабец, с когото по-късно редовно кореспондира и дискутира различни въпроси, особено такива, свързани с историята на словенския език. Основното му езиковедско самообразование в гимназията е направлявано от дистанционния му учител Бодуен, който допринася много за оформянето му като самостоятелно мислещ учен, неробуващ нито на традиционния сравнително-исторически подход в славянската филология, нито на възникващия младограматизъм. Вижте още »


12 юли 2021 - 18 юли 2021Седмица 28/2021 г.

Кадър, вътре от стадион „Минейрао“, двадесет минути преди започване на срещата

Бразилия – Германия е футболен двубой, проведен на 8 юли 2014 година на стадион „Минейрао“ в Бело Оризонте, Бразилия. Това е първата полуфинална среща на Световното първенство по футбол през 2014 г. Бразилия и Германия достигат до полуфиналите без загубена среща в надпреварата. В четвъртфиналния двубой на Бразилия срещу Колумбия, нападателят Неймар е контузен, а защитникът Тиаго Силва получава втори жълт картон на турнира, което изважда и двамата състезатели от състава на Бразилия за полуфинала срещу Германия. Въпреки отсъствията, мачът се очаква да бъде оспорван, тъй като и двата тима традиционно се представят силно на световните първенства. Те имат общо осем световни титли като преди това се срещат на финала на Световното първенство по футбол 2002, където Бразилия печели петата си титла. Двубоят обаче завършва с шокираща загуба за Бразилия. Германия довежда резултата до 5:0 през първото полувреме с отбелязани четири гола в разстояние на шест минути и впоследствие прави резултата 7:0 през втората половина, Бразилия отбелязва гол в последната минута и така срещата завършва 7:1. Германският футболист Тони Кроос е избран за Играч на мача.

С победата си Германия поставя рекорд за най-голяма победа в полуфинали на Световни първенства. След този двубой Германия изпреварва Бразилия и се превръща в отбора с най-много отбелязани голове в историята на световните първенства, ставайки единственият тим с достигнати осем финала. Вторият гол в срещата, отбелязан от Мирослав Клозе, е неговият общо шестнадесети на световни първенства, така той изпреварва бразилеца Роналдо и заема първа позиция сред най-добрите реализатори в историята на турнира. Загубата на Бразилия прекъсва серия от 62 последователни домакински срещи без загуба, датираща от 1975 година, когато губи у дома на Копа Америка от Перу с 1:3 и се изравнява с тяхната най-голяма загуба с 6:0 от Уругвай през 1920 година, което се описва като национално унижение. Вижте още »


05 юли 2021 - 11 юли 2021Седмица 27/2021 г.

Откъс от „За стоиците“ на Филодем, в който се споменава Евфант Халкидически. Херкулански папирус 339, col. 8

Евфант е древногръцки философ, историк и автор на трагедии от IV век пр. Хр. Споменат само в няколко фрагмента, неговата философска мисъл се свързва с Мегарската школа. Автор е на речта „За царуването“, написана за ученика му цар Антигон, също така и на „Истории“, в които се разказва за събития от неговото време, и на множество неидентифицирани трагедии. Никоя от творбите му не е запазена.

Евфант е роден в Олинт, най-вероятно преди 348 година пр. Хр., когато градът е разрушен от Филип II Македонски, макар че и векове по-късно хора от елинската цивилизация продължават да се наричат олинтци. Диодор Сицилийски упоменава обстоятелства, свързани с разгрома: Филип „превзе Олинт, който се предаде. Войските на Филип ограбиха града и неговите жители са превърнати в роби и се продават като плячка. За рода на Евфант не се говори, но може да се предположи, че е успял да се спаси от македонската армия, още повече, че никъде не се споменава за негов робски статут.

Евфант става ученик на Евбулид Милетски, без да се знае кога точно. Точното му място в Мегарската школа е неясно. В действителност, творбите на Евфант са повече свързани с литературата, отколкото с философията: като писател, според Робер Мюлер, Евфант „изпъква ярко в кулоарите на Мегарската школа“. От друга страна, в единия от фрагментите името на Евфант е поставено редом с тези на Алексин и Евбулид, което предполага, че Евфант играе важна роля в школата: „присъствието на името му редом с имената на Алексин, Евбулид и може би на Стилпон […] показва, че е смятан за философ от ранга на другите цитирани и че заема сходна позиция в школата“. В подкрепа на втората теза идва споменаването на Евфант от Филодем Гадарски в критическия му трактат върху стоицизма, където името на Евфант е употребено като авторитет, редом с Йероним и Хегемон Атински. Но и този пасаж е твърде непълен, за да може да се определи с точност приносът на Евфант. Вижте още »


28 юни 2021 - 04 юли 2021Седмица 26/2021 г.

Урок по калиграфия, японска гравюра от XVIII век

Калиграфия е изкуството на красивото писане. Съвременната дефиниция на калиграфската практика е „изкуството на оформяне на знаците по експресивен, хармоничен и майсторски начин“.

Историята на красивото писане на ръка е неразривно свързана с историята на писмеността и почерка и се различава според писмените системи – различават се източноазиатска, арабска, еврейска, европейска и др. калиграфии. От друга страна, във всяка отделна школа се забелязва естетическа еволюция, но ограничена от техническите умения, скоростта на преписване и материалните затруднения. Всеки стил на писане се нарича отделен краснопис и понякога има име (например куфийски (среща се и като куфически) стил и насталик в арабската калиграфия).

В съвременността калиграфията е жива под формата на хоби и изкуство и дори изживява нов подем с навлизането на компютрите. Тя продължава да процъфтява под формата на функционални ръкописни надписи като покани за сватби или други важни събития, при създаването на шрифтове, оригинални ръкописни логотипи, в религиозното изкуство, при монументалните надписи. Използва се и за реклама, в киното и телевизията, в актове за раждане/смърт, карти и други творби, където изгледът на надписите има значение. В някои творби на изящните изкуства абстрактното изразяване на ръкописните символи дори може да притъпи или направо да заличи тяхната четливост.

Минималният набор от материали и инструменти се състои от хартия или пергамент, перо, четка или друг инструмент за писане и туш или мастило. В съвременната калиграфия могат да се използват писалки с различни цветове, акварел, гваш, спрей с боя (за графити), пастел, въглен и много други. Традиционната източноазиатска калиграфия използва четчици и китайски туш, който се прави от сажди и животински мазнини. Обикновено е в твърд вид и трябва да се стрие с помощта на специален камък, след което се разрежда с вода, така течността за писане се приготвя от самия калиграф и е част от неговото изкуство.

В арабската калиграфия традиционно се използва перо от изсушена тръстика или бамбук, а мастилото, което често е цветно, се избира с такава гъстота, че по-големите щрихи в композицията могат да изглеждат много динамични. Освен върху хартия ислямските калиграфи пишат върху керамични плочки, съдове, килими. Монетите са също поле за изява на калиграфското изкуство. През 692 г. ислямският халифат заменя изображенията върху тях с думи, например при златните динари с голям номинал. Най-общо текстът съдържа цитати от Корана. Към X век персийците, които приемат исляма, започват да втъкават надписи върху украсена коприна, които са така ценни, че кръстоносците ги пренасят в Европа като ценна плячка. Вижте още »


21 юни 2021 - 27 юни 2021Седмица 25/2021 г.

Илюстрация от „Псалтира на Василий II“, изобразяваща императора и враговете му, паднали в краката му

Василий II Българоубиец е византийски император от Македонската династия, управлявал от 976 до 1025 година. Управлението му, преминало в непрекъснати войни с вътрешни и външни врагове, се определя като връх на византийското могъщество. Василий II укрепва централната власт и държавните финанси, запазва и разширява завоеванията на предшествениците си в Сирия и Кавказ, а с покоряването на България през 1018 г. възстановява господството на Византия над Балканския полуостров, съществувало преди славянското преселение от VII век. Военнополитическият му съюз с Киевска Рус води до покръстването на русите през 988 г.

Василий II е първородният син на император Роман II, когото наследява заедно с по-малкия си брат Константин VIII през март 963 г. Тогава момчетата са едва на 5 и 3 години. Макар и короновани като съвладетели още приживе на баща си, поради малолетието им след смъртта на Роман II вместо тях управляват първо майка им, императрица Анастасо-Теофано, и паракимоменът Йосиф Вринга, а впоследствие съимператорите Никифор II Фока (от 963 до 969 г.) и Йоан I Цимисхий (от 969 до 976 г.), под чието ръководство Византия постига значителни успехи срещу араби и българи.

В началото на 976 г., когато Цимисхий умира, Василий II и Константин VIII остават единствени императори. По това време те все още нямат опит и фактическото управление на държавата се поема от паракимомена Василий Лакапин. Начело на имперската администрация, евнухът Василий е най-влиятелният сановник в столицата, но малоазийската военна аристокрация е твърдо настроена срещу неговия режим.

Първата четвърт от царуването на Василий II преминава в борба за власт с бунтуващите се военни и поддържащите ги богати земевладелци („динатите“). Първи срещу него въстава управителят на тема Месопотамия Варда Склир. През лятото на 976 г. той се обявява за император, след което разбива две армии на константинополското правителство и овладява цяла Мала Азия. Въстанието му е потушено едва през 979 г., без Василий да спечели повече реална власт. Победителят на Склир – пълководецът Варда Фока, заема мястото му като командир на източните ромейски войски, а фактическата власт в Константинопол остава в ръцете на паракимомена Василий Лакапин до към 985 г. Тогава или малко по-късно Василий II отстранява своя съименник, изобличен в заговор с армията и разхищение на имперското имущество. Вижте още »


14 юни 2021 - 20 юни 2021Седмица 24/2021 г.

Портрет на Че Гевара през 1960 година

Ернесто Рафаел Гевара де ла Серна, известен най-вече с псевдонима си Че Гевара или просто Че, е аржентински и кубински революционер, политик, лекар, дипломат, лидер на партизански движения в Латинска Америка и Африка и един от ръководителите на Кубинската революция.

След завземане на властта в Куба през 1959 година е назначен за прокурор на революционен трибунал, който екзекутира стотици служители на предишния режим, обвинени във военни престъпления. Той също така създава трудово-възпитателни лагери. Заема различни важни постове в правителството на Куба – президент на националната банка, главнокомандващ на кубинските революционни въоръжени сили и дипломат, като по същото време пише няколко теоретични труда за революцията и партизанската борба.

През 1965 година се отказва от кубинското си гражданство и всичките си постове в държавата и заминава най-напред за Конго, а след това за Боливия, където се опитва неуспешно да помогне на революционната партизанска борба и да разпали нови социални революции. Две години по-късно е заловен от ЦРУ при специална военна операция и убит. Тленните му останки са открити едва след 30 години и са пренесени в Куба.

Още приживе името на Че Гевара става легендарно, а образът му (най-вече благодарение на фотографията, направена от Алберто Корда през 1960 година) – един от най-разпознаваемите. Смъртта му го прави изключително популярен по цял свят и го превръща в универсален символ на революционните движения, контракултурата и бунта срещу социалните неправди. До ден днешен името и делата му са предмет на много спорове, противоречия и страсти. Някои го считат за герой и светец, а други за убиец и престъпник.

Че Гевара остава една от най-влиятелните фигури в историята на човечеството – за него са написани биографии, спомени, книги, есета, песни и филми. Снимката, направена от Алберто Корда, често е обявявана за „най-известната фотография в света“ и за „символ на XX век“. Вижте още »


07 юни 2021 - 13 юни 2021Седмица 23/2021 г.

Скулптурен портрет на Нерон

Нерон Клавдий Цезар Август Германик, по рождение – Луций Домиций Ахенобарб, е римски император между 54 и 68 година, последният от Юлиево-Клавдиевата династия.

Личността на Нерон най-често е свързвана с тирания и екстравагантност. Той е известен както с редица убийства, включително и тези на майка си и доведения си брат, така също и като императора, който „свири докато Рим изгаря“. Пак той започва първите масови гонения на християните. Неговото управление се характеризира с прахосничество и популизъм. През 68 г. военен преврат сваля Нерон от престола. Пред заплахата от убийство, той се самоубива на 9 юни 68 г.

Мнението за Нерон се основава на оцелели източници от времето на неговото управление: Тацит, Светоний и Дион Касий, малко от които го представят в благоприятна светлина. Някои източници обаче, включително и посочените по-горе, го описват като император, който е популярен сред простолюдието, особено на изток. Някои съвременни историци поставят под съмнение достоверността на древните източници, при отчитане на тираничните актове на Нерон.

Бъдещият император Нерон принадлежи по рождение към древния плебейски род на Домициите, който се дели на две семейства – Калвини и Ахенобарби. Прозвището на вторите (в превод от латински червенобради), към които принадлежи и Нерон, се свързва с легендата за срещата на представител на фамилията с Кастор и Полукс, носещи съобщение за римската победа в битката при Регилското езеро. Като доказателство за своята божественост, те докосват косата на Домиций и тя незабавно става от черна – червена и този признак завинаги остава в неговите потомци. Вижте още »


31 май 2021 - 06 юни 2021Седмица 22/2021 г.

Снимка на разрязан хидатиден мехур в бял дроб на овца

Ехинококоза, наричана още кучешка тения, е типична зооантропонозна хелминтоза. Зрелият индивид паразитира в червата на някои видове месоядни бозайници. Ларвата се развива във вътрешните органи на бозайниците, включително и в човека. Не е възможно заразяване на човек от човек. Заболяването има хроничен характер, води до значителни загуби в животновъдството и частична загуба на трудоспособност сред населението. Жизненият цикъл на паразита преминава през краен гостоприемник (каквито са представителите на семейство Кучета и по-рядко други хищни бозайници) и междинен гостоприемник (тревопасни бозайници, гризачи и хора). Заболяването протича с различни симптоми според това, в кои вътрешни органи на междинните гостоприемници се развива ларвата.

Досега са известни пет паразитни вида от род Echinococcus четири от тях паразитират у човека. В България са регистрирани случаи с два от видовете – Echinococcus granulosus и Echinococcus multilocularis. Въпреки че вторият паразит е много по-опасен, той се среща по-рядко, затова стопанско и социално значение има Echinococcus granulosus. Той е широко разпространен сред селскостопанските тревопасни животни и домашните кучета. Голямата популация на паразита, липсата на осведоменост сред населението за същността на заболяването, както и лошата обществена и лична хигиена са причина ехинококозата да е актуално заболяване за страната през първото и второто десетилетие на XXI век. Ехинококозата е пример за неконтролируемо увеличаване на заразени хора в сравнение с 1976 г., когато България се е нареждала на второ място по ограничаване на ехинококозата сред населението. Към 2011 г. България е на първо място по заболеваемост сред страните в Европейския съюз, като надвишаваща няколко пъти регистрираните за случаи в останалите страни.

Ехинококозата е известна на човечеството от дълбока древност. Болестта е спомената в древноеврейската книга Талмуд. Упоменати са уврежданията, откривани у жертвени животни и наричани „водни мехури“ или „водни топки“. Принос в описанието на болестта имат древни автори, като Хипократ, Аретеус, Гален и Разес. Хипократ пише за тумори по вътрешните органи, пълни с вода, които се срещат при добитъка и човека. Гален пише, че черният дроб е най-податлив на тази болест. Вижте още »


24 май 2021 - 30 май 2021Седмица 21/2021 г.

Момент от волейболния мач България-Сърбия, игран в София при откриването на Зала „Армеец“ на 30 юли 2011 година.

Волейболът е вид колективна спортна игра с топка, по време на която два отбора се състезават на специална площадка, разделена с мрежа, като насочват топката в полето на противника така, че тя да падне на земята или противникът да допусне грешка. При това за организация на атака са допустими само три удара на топката.

Волейболът е изключително активен спорт, свързан с големи натоварвания, тъй като повечето нападателни и защитни действия се извършват по време на вертикален отскок, високо над мрежата. Волейболът намира широко разпространение, особено в Азия.

Волейболът е създаден в САЩ на 9 февруари 1895 г. от Уилям Морган. Той поставил мрежа за тенис на височина 197 см и неговите ученици започнали да прехвърлят през нея плондер от баскетболна топка. В началото броят на участниците не бил ограничен, а също така началният удар се изпълнявал с една ръка на един крак. Морган нарекъл играта "Минтонет". След една година на конференцията на колежите на асоциацията на младите християни в Спрингфилд играта получава своето име "волейбол" по предложение на професор Алфред Т. Халстед. През 1897 г. са публикувани първите правила на волейбола.

Първият световен шампионат за мъже е през 1949 г., а за жени през 1952 г. Международната федерация по волейбол (FIVB) е основана през 1947 г. и включва 218 национални федерации (2002 г.). Тя е втората по численост спортна организация в света след Международният олимпийски комитет (МОК). Европейската конфедерация по волейбол (CEV) е основана на 21 октомври 1963, базирана е в Люксембург и включва 54 федерации от Европа. Волейболът е олимпийски спорт от 1964 година. Приет е на заседанието на МОК в София. още »


17 май 2021 - 23 май 2021Седмица 20/2021 г.

Mayne Reid.jpg
Майн Рид (Mayne Reid) е един от най-известните британски писатели на 19 век. Неговите живот и кариера са до голяма степен „трансатлантически“. Той успява да стане един от най-четените автори на приключенски романи за възрастни и деца в Европа и Северна Америка. Днес той запазва популярността си в България и други страни, най-вече Русия, макар да е почти забравен в англоезичния свят.

Майн Рид е роден на 4 април 1818 в Балирони, графство Даун, Северна Ирландия, но по произход е шотландец — както по бащина, така и по майчина линия. Баща му е презвитериански пастор по семейна традиция, прадядото на Майн Рид, преподобният Томас Мейн, се преселва от Шотландия в Северна Ирландия 70 години преди раждането на писателя. още »


10 май 2021 - 16 май 2021Седмица 19/2021 г.

Nuclear weapon programs worldwide updated.png

Към 2012 г. в света има осем страни, които успешно са тествали собствени ядрени оръжия. Пет от тях са официално признати ядрени сили, членки на Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО). По хронологичен ред на ядрените опити страните са: САЩ, Русия (наследява арсеналите на бившия СССР), Великобритания, Франция и Китай. След създаването на ДНЯО още три страни тестват ядрени оръжияИндия, Пакистан и Северна Корея. Предполага се, че Израел също разполага с ядрени оръжия. Израелското правителство не потвърждава, но и не отрича този факт.

Четири страни в света са се отказали от ядреното оръжие: Южна Африка и три бивши съветски републики: Беларус, Казахстан и Украйна.

В известен период от историята си следните държави са имали ядрени програми за военни цели: Австралия, Алжир, Аржентина, Бразилия, Египет, Ирак, Либия, Румъния, Швейцария, Швеция, Южна Корея, както и Националсоциалистическа Германия и Социалистическа федеративна република Югославия.

Като държави със значителен ядрен потенциал се оценяват още 9 страни, една от които е България. още »


03 май 2021 - 09 май 2021Седмица 18/2021 г.

Берберин от Мароко в традиционно облекло

Берберите (наричани също имазиген, „свободни хора“, ед.ч. амазиг) са етническа група, обитаваща Северозападна Африка и говореща берберски езици от афроазиатското езиково семейство. В Северна Африка има между 14 и 25 милиона говорещи берберски езици (виж оценката на броя говорещи), концентрирани главно в Мароко и Алжир с по-малки общности на изток до Египет и на юг до Буркина Фасо.

Техните езици, берберските, образуват клон на афроазиатското езиково семейство, включващ много тясно свързани разновидности, между които кабиле, ташелхит и централноатласки тамазигт.

Няма пълна сигурност за произхода на берберите, но различни научни дисциплини са достигнали до определени резултати по въпроса. Въпреки че популационната генетика е млада наука, все още изпълнена със спорове, генетичните данни в най-общ план показват, че повечето северозападни африканци (независимо дали те самите се смятат за бербери или араби) са главно от берберски произход и, че в областта са живеели народи-прародители на берберите още от късната старокаменна епоха. Генетично доминантните прадеди на берберите изглежда са дошли от Източна Африка, Близкия Изток или и двата региона, но подробностите са все още неясни. Все пак значителни части както от берберския генетичен фонд, така и от този на арабизираните бербери, произлиза от по-късна миграция на различни морски, италийски, семитски, германски и черни африкански народи, всички оставили генетични отпечатъци в региона на Магреб. още »


26 април 2021 - 02 май 2021Седмица 17/2021 г.

Портрет на Александър Суворов от Джон Доу

Александър Василиевич Суворов е велик руски пълководец, един от основоположниците на руското военно изкуство, княз Италийски (1799), граф Римникски (1789) и на Свещената Римска империя, генералисимус на руските сухопътни и морски сили, генерал-фелдмаршал на австрийските и сардински войски, гранд на Сардинското кралство и принц с кралска кръв, кавалер на всички руски и множество чуждестранни военни ордени. През целия си живот не е претърпял нито едно поражение.

Сред битките, прославили пълководеца са превземането на Тутракан (1773 г.), сражението при Козлуджа (1774 г.), Кинбурнската битка (1787 г.), битката при Фокшани (1789 г.), Битката при Римник (1789 г.), Щурмът на Измаил (1790 г.) и превземането на Варшавския квартал Прага (1794 г.).

По оценките на съвременниците на Суворов, а и на съвременни военни специалисти, Италианският поход и Швейцарският поход от 1799 г. на пълководеца са образец на военното дело, пример за бърз и стремителен маньовър и неочаквани за противника тактически и стратегически ходове. За Швейцарската кампания Суворов е удостоен с най-високото воинско звание — генералисимус, ставайки четвъртият поред генералисимус на Русия. Вижте още »


19 април 2021 - 25 април 2021Седмица 16/2021 г.

Burg Hohenzollern.JPG

Замъкът е вид сграда или комплекс от сгради с укрепителни и отбранителни функции, строена по време на Средновековието в Европа и Близкия Изток от европейската аристокрация. Въпреки че съществуват различни мнения за основното предназначение на замъците, най-често така се наричат частните укрепени резиденции на феодали или благородници. Различават се от крепостите по това, че те не са резиденции, и от укрепените градове по това, че те са съоръжения за обществена защита. Терминът се използва за разнообразни постройки от фортове, разположени на хълм, до провинциални имения. За периода от 900 години, през който са строени замъци, последните приемат най-различни форми с разнообразни допълнения, но някои части, като например крепостни стени и бойници, остават тяхна обща характеристика и се срещат почти навсякъде.

Замъците се появяват през 9 и 10 век след разпадането на Франкската империя, в резултат на което територията ѝ е поделена между отделни принцове и благородници. Укрепленията упражняват контрол над областта непосредствено около тях и са едновременно пригодени за отбрана и нападение. Те осигуряват основата, която може да послужи за започване на внезапни атаки или търсене на защита от враговете. Макар че често са подчертавани предимно военните приложения на замъците, тези здания служат също така като административни центрове и символи на властта, подчертаващи и узаконяващи социалния статут на владетеля. Градските замъци са използвани за контрол над масите и важните търговски пътища, докато провинциалните често се намират в близост до архитектурни или природни особености, които са от съществено значение за общността, например мелници или плодородна земя.

От 18 век се възобновява интересът към замъците и се изграждат нови замъци като част от романтическото възраждане на готическата архитектура. Вижте още »


12 април 2021 - 18 април 2021Седмица 15/2021 г.

Портрет на Сади Карно от 1813 година

Никола Леонар Сади Карно е френски физик и инженер, основоположник на съвременната термодинамика.

Подобно на Николай Коперник, Сади Карно публикува само една книга - „Размишления за двигателната сила на огъня и за подходящите машини за извличане на тази сила“ („Réflexions sur la puissance motrice du feu et sur les machines propres à développer cette puissance“, 1824). В нея, едва двадесет и седемгодишен, той излага основите на един напълно нов дял на физиката — термодинамиката. Въпреки че някои негови идеи, като аксиомата за запазване на количеството топлина, по-късно са отхвърлени, съвременната термодинамика е изведена от теорията на Карно. Описаният от него топлинен двигател, базиран на цикъла на Карно, е теоретичната основа на много технически решения, използвани и днес.

Сади Карно е роден през 1796 година в двореца Малкият Люксембур в Париж. Той е първи син на Лазар Карно, който по това време се намира в зенита на кариерата си. Бащата е математик и инженер, ученик на Гаспар Монж, военен и политик. По време на Френската революция е член на Учредителното събрание, а след това на Конвента и Комитета за обществено спасение, участва в Директорията и на два пъти е министър при Наполеон Бонапарт. След неговото поражение през 1815 година е изпратен в изгнание и прекарва остатъка от живота си в Белгия, Полша и накрая в Германия. Вижте още »


05 април 2021 - 11 април 2021Седмица 14/2021 г.

Генерал Иван Цончев

Върховният македоно-одрински комитет е ръководният орган на Македоно-одринската организация – революционна организация на македонски и тракийски емигранти и български общественици, която съществува от 1895 до 1905 година в България и Османската империя. Целта на ВМОК и МОО е реализиране на предвидената в Берлинския договор от 1878 година широка автономия на останалите в границите на Османската империя Македония и Одринска Тракия. Комитетът организира Четническата акция в 1895 година и Горноджумайското въстание в 1902 година, а негови чети участват в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година. След първоначално добро сътрудничество с Вътрешната македоно-одринска революционна организация, Върховният комитет влиза постепенно в конфликт и с нея, и с българското правителство и в 1903 година организацията е забранена в България, а в 1905 година се разпуска. Военното крило в организацията продължава да се занимава с революционна дейност до 1912 година, а след Балканските и Първата световна война част от тях се вливат в десницата на ВМРО, докато част от легалните дейци формират Съюза на македонските емигрантски организации.

Организацията е основана на конгрес, който заседава от 19 до 28 март 1895 година в София и събира представители на легалните македонски емигрантски дружества в България и Румъния, които искат да създадат обща организация. На практика основите на организацията са поставени чрез сливане на централните и провинциални дружества на двете основни емигрантски организации – Младата македонска дружина, представител на еволюционната линия и на Братския съюз, представител на революционната тенденция.

Импулс за създаване на общата организация са протестните митинги, организирани от Младата македонска дружина през ноември и декември 1894 година в София по повод кланетата на арменците в Османската империя. Същевременно основаването на единна македонска организация става възможно и вследствие на размразяването на политическия живот в Княжество България след падането на Стефан Стамболов от власт. още »


29 март 2021 - 04 април 2021Седмица 13/2021 г.

Черупки на различни разновидности мекотели

Мекотелите (Mollusca) са огромен тип обединени в морфологично отношение безгръбначни трипластни животни, които отстъпват само на членестоногите по разнообразие и численост на видовете. Различните оценки предлагат различен брой видове, които не надвишават 200 хиляди. Последните класификации отделят видовете в седем съвременни класа, като са известни и фосилни видове от още два, три или повече изкопаеми класове. Мекотелите са таксон животни, който е усвоил практически всички видове местообитания – пресноводни и соленоводни водоеми и сушата.

Най-малките мекотели са от клас миди. Те са представители на вида Condylonucula maya, чиято възрастна форма достига размери от половин милиметър. За най-малко мекотело „претендират“ и охлювчетата Ammonicera rota и Punctum pygmaeum като последният е и най-дребният представител на малакофауната в България. Мекотелите държат рекорда за най-едрото безгръбначно животно – колосалните калмари (Mesonychoteuthis hamiltoni), които достигат дължина с пипалата до 14 m. Разнообразието в типа е не само по размер, но и по анатомически строеж на тялото и поведение. Представителите на клас главоноги като октоподи, калмари и сепии заемат едно от челните места по развитие на нервната система сред безгръбначните. Често това е причината да бъдат определяни като „приматите на морето“.

Процентното отношение на видовете от различните класове е също доста нееднакво. Около 80% от видовете са класифицирани в клас коремоноги, други 19% са от клас миди и само около 1% са видовете от останалите пет съвременни класа. Повечето мекотели се придвижват с помощта на крак, който при главоногите е видоизменен в пипала. Една от характерните особености на групата е наличието на минерализирана раковина, чиято форма и строеж е също безкрайно разнообразна. При повечето главоноги раковина липсва. Друга особеност, която е характерна са този тип животни, е наличието на радула, която заедно с главата липсва при мидите. Жизненият цикъл при мекотелите показва също голямо разнообразие. Сухоземните мекотели и главоногите се развиват без да преминават през междинни форми. При останалите представители той преминава през метаморфоза като при различните класове се наблюдават специфични особености. Вижте още »


22 март 2021 - 28 март 2021Седмица 12/2021 г.

Скорпиънс по време на концерт през 2014 година

Дискографията на германската рок група Скорпиънс се състои от 26 албума, от които двадесет студийни (включително един с Берлинския филхармоничен оркестър и един кавър албум), шест концертни (включително два акустични). Също така над 50 компилации, 54 официални сингли от албумите заедно с нови песни и още над 30 промоционални, петнадесет записа на концерти във видео вариант, продадени в над 100 милиона бройки, което ги прави една от най-продаваните музикални групи в историята на музиката. Групата е създадена през 1965 година в Хановер от Рудолф Шенкер. Най-успешният ѝ състав се състои от Рудолф Шенкер (ритъм китари), Клаус Майне (вокали), Матиас Ябс (основни китари), Францис Буххолц (бас) и Херман Раребел (барабани) в периода 1978 – 1992 година.

Blackout от 1982 година е първият албум на Скорпиънс, който заема първо място в класация за албуми – тази на Франция, а песента от същия албум No One Like You е първият сингъл, който заема най-висока позиция в класация за сингли – тази на САЩ Топ Рок. Издаденият техен студиен албум Crazy World през 1990 година, остава общо 64 седмици в класацията за албуми на Германия (седем като номер едно) и 73 седмици в Билборд 200 в САЩ. За своите продажби по цял свят Crazy World е награден с един сребърен, единадесет златни и десет платинени сертификата в десет държави, този албум е и най-успешният на групата, с възлизащи продажби на около петнадесет милиона бройки по цял свят. Въпреки това в САЩ най-продаваният и най-успешен албум на Скорпиънс е Love at First Sting (1984) с общо един златен и три платинени сертификата получени от Асоциацията на звукозаписната индустрия в Америка. Сингълът Wind of Change е един от най-продаваните сингли в световен мащаб с общо над четиринадесет милиона бройки, като в Германия това е най-продаваният сингъл с шест милиона копия, a концертният албум World Wide Live (1985) е третият най-продаван албум в света, записан на живо, със седем милиона бройки. Албумите, синглите, видео изданията и компилациите им достигат 200 пъти сребърен, златен, платинен и мулти платинен статус в различни страни по света.

Скорпиънс издават общо пет албума, една компилация и шест сингъла, които достигат до номер едно, и четиринадесет албума, пет компилации, две дивиди-та и деветнадесет сингъла, които достигат първите десет места в класациите на различни държави. Общият брой на техните издания, които влизат в класациите, е 86: 23 албума, петнадесет компилации, пет дивиди-та и 43 сингъла. Техните албуми, компилации видео издания и сингли са прекарали най-малко 3147 седмици в класациите на над 30 държави.

Със своите 26 официални албума и общо над 170 издания (включително компилации, бокс сетове, сборни албуми, видео касети, сингли и дивиди-та) в 50 годишната си история, Скорпиънс е изключително плодотворна група, която издава по един албум на около всеки две години, а в периода от 1974 година до 1980 година издават албум всяка година. Вижте още »


15 март 2021 - 21 март 2021Седмица 11/2021 г.

Колесник на Антонов-225 Мрия

Устройствата за излитане и кацане на летателните апарати са системи, елемент от конструкцията им, които включват всички устройства, работещи съвместно с колесника, и които обезпечават необходимите условия за тяхното движение върху земната повърхност, рулиране, излитане и приземяване.

Тази съвкупност от технически средства е популярна още с наименованието ходова част, шаси или колесник, макар последното да се отнася само за един елемент от цялата система. Тези устройства са изпълнени с най-разнообразни конструктивни решения и технически се определят в зависимост от габаритите и предназначението на летателния апарат, както и от летателната площадка и нейното физическо състояние – мека почва, твърда земна повърхност, заснежена повърхност, асфалт или бетон и водна повърхност.

В повече от 100-годишната история на авиацията тези устройства се променят, усъвършенстват и позволяват построяването на по-тежки, по-скоростни летателни апарати, с по-добри аеродинамични характеристики и по-висока икономическа ефективност при експлоатацията им. Това е първото, което се вижда в исторически план – от първия самолет Флайер I на братя Райт, който за излитане и кацане има една дървена ска, до многото стойки на колесника и десетките колела на самолета Антонов Ан-225 Мрия.

Конструктивно тези устройства са изградени така, че да не влошават, а да позволяват най-пълното използване на аеродинамичните характеристики на летателния апарат по време на полет. При рулиране, при излитане или кацане тези устройства трябва да съкращават дистанциите и скоростите, и в същото време със здравината си да обезпечават надеждността за експлоатация на летателния апарат при голямо натоварване в трите основни режими на ползване. Стойките на опорите на устройството, популярно наричани колесник, трябва чрез конструкцията си да разпределят нормалния натиск върху по-големи площи (например с широки гуми и колички с повече колела) и сложна система за акумулиране на енергията при кацането и нейното разпределение по цялата силова схема на летателния апарат. По време на полет колесниците в съвременните самолети са сгъваеми (във фюзелажа, мотогондолите или крилата), като с това значително се намалява челното съпротивление и се подобряват скоростните и експлоатационните характеристики на летателните апарати. На неприбираемите колесници в самолетите до 40-те години на ХХ век за тези цел са поставяни специални обтекатели. Вижте още »


08 март 2021 - 14 март 2021Седмица 10/2021 г.

Схема на хелиев атом, показваща ядрото (розово) и разпределението на електронния облак (черно)

Атомът е основната градивна частица на веществото и се състои от плътно централно ядро с положителен електричен заряд, заобиколено от облак отрицателно заредени електрони. Атомното ядро на свой ред е изградено от положително заредени протони и електрически неутрални неутрони. Електроните в атома са свързани с ядрото чрез електромагнитна сила.

Атомите могат да съществуват в свободно състояние или да се свързват помежду си в молекули чрез химични връзки, също основаващи се на електромагнитните сили. Атом с равен брой протони и електрони е електрически неутрален, в противен случай той има положителен или отрицателен електрически заряд и се нарича йон. Различните атоми се класифицират според броя на протоните и неутроните в ядрото: броят на протоните определя химичния елемент, а броят на неутроните определя различните изотопи на съответния елемент.

Концепцията за атома като неделима съставна част на материята е предложена за първи път от античните философи на Индия и Древна Гърция. През 18 и 19 век химиците дават физическа основа на тази идея като показват, че някои вещества не могат да бъдат разделени чрез химически реакции и прилагат старото философско понятие атом, за да обозначат тази химическа неделимост. Атомите и молекулите се възприемат като най-малките градивни частици на материята. В края на 19 и началото на 20 век физиците откриват субатомни частици и установяват структура вътре в атома, като по този начин опровергават неделимостта му и считат името за неподходящо. То обаче остава. Съвременното разбиране за атома се основава на принципите на квантовата теория.

Атомите са миниатюрни обекти с диаметри от няколко десети от нанометъра и съответстваща на размера им маса. Те могат да се наблюдават само със специални инструменти, като сканиращ тунелен микроскоп. Над 99,94% от масата на атома е съсредоточена в ядрото като протоните и неутроните имат приблизително еднаква маса. Всеки елемент има поне по един изотоп с нестабилно ядро, което може да претърпи ядрен разпад. Електроните, свързани в атома, притежават стабилни енергийни нива (т.е. намират се на определени атомни орбитали), като могат да извършват квантов скок към друго енергетично ниво чрез поглъщане или изпускане на фотон с енергия, равна на разликата в енергиите на съответните енергетични нива. Електроните определят химичните свойства на химичния елемент и влияят върху магнитните свойства на атома. Вижте още »


01 март 2021 - 07 март 2021Седмица 09/2021 г.

Физическа карта на Бразилия

Федеративна република Бразилия е държава, заемаща централната и източната част на Южна Америка. Със своите 8,51 млн. km² (47 % от територията на континента) и над 190 млн. души страната се нарежда на пето място по площ и по население в света.

На Бразилия се падат между 15 и 20 % от световното биологично разнообразие, включително обширни природногеографски области като Амазония, Атлантическата гора, Пантанал и Серадо. Тя е единствената португалоговоряща страна в Америка и същевременно е една от най-мултикултурните и етнически разнообразни държави в света, резултат от силните миграционни процеси.

От 1500 г., когато е открита от Педро Кабрал до 1822 г. Бразилия е владение на Португалската империя. След като получава независимост, страната е първоначално империя начело с представители на португалската кралска династия Браганса, а от 1889 г. възприема републиканско управление. Днес Бразилия е демократична федерална президентска република, образувана от 26 щата и един федерален окръг.

Седма в света и първа в Латинска Америка по брутен вътрешен продукт, Бразилия днес има силно международно влияние както в регионален, така и в световен мащаб. Тя е една от основателките на Организацията на обединените нации, Г-20, Меркосур, Общността на португалоезичните държави, на Съюза на южноамериканските нации и е една от страните в групата БРИКС. През 2005 г. Бразилия е на 39-та позиция по качество на живот сред страните в света. Вижте още »


22 февруари 2021 - 28 февруари 2021Седмица 08/2021 г.

Снимка на котка на Жофроа

Котката на Жофроа (Leopardus geoffroyi) е дребен хищник от семейство Котки. Видът е разпространен единствено в Южна Америка и е един от деветте съвременни южноамерикански котки. Заедно с пумата и кодкода се нарежда и сред котките, които обитават най-южните части на Земята. Котката на Жофроа е представител на мъркащите котки, които се отличават с по-дребни размери на тялото – наподобява едър породист представител на домашната котка. Единствено наличието на лъжливи очи по задната повърхност на ушите подсказва за това, че котката принадлежи към отделен вид. Пригодена е за живот както в сравнително откритите пространства, характерни за Патагония, пампасите и полупустинните райони на Северозападна Аржентина, така и за местности, обрасли с ниска дървесна и храстова растителност, характерни за подножието на Андите и Гран Чако. Подобно на всички дребни котки се храни с дребни гризачи, птици, влечуги, земноводни, риби и насекоми.

До средата на 20-ти век плътността на котките в ареала е била значителна, но поради красивото оцветяване на космената покривка в последните десетилетия става жертва на човешката суета и броят им рязко намалява. Само за няколко десетилетия южноамериканските страни се превръщат в износител на кожи от котки на Жофроа, които се използват в кожухарската промишленост. Така видът е поставен на ръба на оцеляването в дивата природа и днес уловът му е забранен. Въпреки това котките продължават да стават жертва на хората в резултат на бракониерство, пътни произшествия и унищожаване на естествените им местообитания. Затова Международният съюз за защита на природата класифицира вида като почти застрашен.

Котката на Жофроа е разпространена в южната част на континента Южна Америка, източно от Андите. Нейният ареал обхваща Югоизточна Боливия, обширни райони от Парагвай, част от южния бразилски щат Рио Гранди до Сул, и западната част на щата Мато Гросо до Сул, почти целите Уругвай и Аржентина с изключение на провинциите Мисионес и Огнена земя, както и централната и южната част на Чили – крайните източни части на регионите Араукания (националния резерват Алто Биобио), Лос Лагос, Айсен и Магалянес и Чилийска Антарктика. На юг ареалът му достига до Магелановия проток, а в Андите се среща до 3300 метра надморска височина. Общият обхват на разпространение на вида обхваща територия с площ над 4,2 милиона km². Вижте още »


15 февруари 2021 - 21 февруари 2021Седмица 07/2021 г.

Суперхетеродинен радиоприемник, произведен в Япония, 1955 г.

Суперхетеродинният радиоприемник е вид радиоприемник, който служи за приемане и преобразуване на енергията на радиовълните и посредством електронни устройства произвежда електрическо напрежение, достатъчно за задействане на възпроизвеждащи устройства за създаване на достъпна за потребителите звукова енергия. Той използва принципа за честотно преобразуване (еднократно или многократно) на приетия в антената радиосигнал в електрически сигнал с друга постоянна носеща честота, наричана междинна честота, и нейното поетапно последващо усилване и демодулиране. Намаляването на честотата на входа на много по-ниската междинна честота преди демодулацията се използва поради факта, че ниските честоти се филтрират по-лесно и тяхната амплитуда може многократно да се усили.

Основното му предимство пред линейния радиоприемник е, че най-важните му части, отговорни за качеството при обработката на приемания сигнал – теснолентов филтър, усилвател и демодулатор, не трябва да се настройват на различни честоти по време на експлоатацията му.

Основната принципна схема на суперхетеродинния радиоприемник се използва в много устройства в радиопредаването, телекомуникациите, телевизията и GPS. Съвременните приемници, ползващи мрежата за радиоразпръскване, се произвеждат предимно по суперхетеродинната схема с еднократно преобразуване на честотата. Този принцип за обработка на информация чрез ефирно разпространяваните електромагнитни вълни, е изобретен почти едновременно от немеца Валтер Шотки и американеца Едуин Армстронг през 1918 година.

Радиоприемниците с пряко преобразуване, наричани още хетеродини, се основават на принципа на преобразуване на напрежението на приетия радиосигнал чрез наслагването му (биене) с напрежението на електрическото трептене, създадено от спомагателен вграден генератор в радиоприемника, наричан хетеродин (на гръцки: ἕτερος – друг; δύναμις – сила, мощ). На детектора се подават едновременно двете напрежения. Честотата на хетеродинното напрежение е почти равна (разлика от 500 до 1000 Hz) или кратна на честотата на приемания от антената сигнал. По този начин при приемане на телеграфен сигнал например, директно се чуват биенията със звукова честота, равна на разликата от честотата на хетеродина и честотата на сигнала. Основното усилване и селекция на приемника с пряко преобразуване се осъществява само на ниска честота. Времетраенето на звуковия сигнал съответства на времетраенето на предаването на телеграфните знаци от точки и тирета. Качеството на приетия сигнал не е високо, поради високото ниво на шум, съпровождащ основния сигнал. В началото на 20-ти век първите хетеродинни осцилатори са машинни електрогенератори. Използването на въздушното пространство (ефир, етер) като физическа среда за канал за телекомуникации и предаването на съобщения с телеграф на значителни разстояния е безспорен успех, независимо от качеството на връзката. При тази принципна електрическа схема обаче постигане на добро качество на приемане е трудно дори за усилвател с радиолампи с висока чувствителност и малък коефициент на шум. Въпреки това, прослушването само на телеграфни сигнали е с приемливо качество в първите 20 години на 20-ти век. Вижте още »


08 февруари 2021 - 14 февруари 2021Седмица 06/2021 г.

Снимка на голяма бяла акула

Акулообразните (Selachimorpha), популярно известни като Акули, са надразред хрущялни риби от подклас Пластинчатохрили (Elasmobranchii). Въпреки това терминът „акула“ също е използван и за изчезналите членове на този подклас извън Selachimorpha, като например тези от родовете Cladoselache и Triodus. В рамките на тази по-широка дефиниция, най-ранните доказателства за съществуването на акули са датирани отпреди около 420 млн. години, т.е. преди времето на динозаврите. Съвременните акулообразни включват около 440 вида, вариращи по размери от сантиметри при карибския вид Etmopterus perryi, достигащ максимален размер от 21,2 cm, до няколко метра при китовата акула (на латински: Rhincodon typus), достигаща до 12 m. Акулообразните обитават всички морета и могат да се срещнат на дълбочини до 2 000 m. По правило не живеят в сладки води. Изключенията от него са много малки като бичата и речните акули, обитаващи както сладки, така и солени води. Акулообразните имат 5 до 7 хрилни отвора. Притежават няколко реда, заменяеми зъби.

Всички видове се отличават с издължено торпедовидно тяло и характерно разположена уста в долната част на главата. Голяма част от видовете, като например голямата бяла акула, тигровата акула и акулите чук са хищници от високо ниво – т.е. на върха на хранителната верига. Изключителните качества и способности на хищници придават на акулообразните мистериозен, но и страховит вид. Въпреки че репутацията на акулите е свързана с поведението на десетките върховни хищници от надразреда, по-голямата част от видовете са сравнително по-безобидни и водят бентосен начин на живот, други са планктоноядни, а трети мършоядни, без да проявяват висока степен на агресия. Оцеляването на редица видове е заплашено от масирания им промишлен улов, изтребване, замърсяване и увреждане на местообитанията.

Проучване на биолози от Чикагския университет може да преобърне теориите за еволюцията на гръбначните животни. В публикация от юни 2012 г. в Дейли Мейл се твърди, че примитивната планктоноядна акула Acanthodes bronni, живяла преди около 300 млн. години е прародител на всички класове челюстни гръбначни животни. Въпреки все още неясните сведения, днес за акулите са известни факти, свързани с различни еволюционни експерименти сред видовете в надразреда – от циркулярно изглеждащата уста при Helicoprion bessonovi, през гигантските размери при суперхищника мегалодон, до странната форма на главата при днес съществуващите чукоглави акули. Еволюционно появата, начина на растеж и структура на зъбите, формиращи се от дермални образувания, днес се е запазил при всички класове гръбначни животни. Доказателството за това се наблюдава в етапите на ембрионалното развитие на плода при гръбначните. Вижте още »


01 февруари 2021 - 07 февруари 2021Седмица 05/2021 г.

Портрет на Никола Стоянов през 1929 година

Никола Стоянов Митов е български икономист и финансист. Никола Стоянов получава образованието си в София и Тулуза като първоначално се занимава с математика и астрономия, след което започва да работи в областта на финансите. През по-голямата част от периода между двете световни войни той оглавява Дирекцията на държавните дългове и ръководи сложните преговори по външния дълг на България, като публикува и теоретични статии в тази област. От 1929 до 1944 година е главен редактор на най-авторитетното икономическо издание в България „Списание на Българското икономическо дружество“. Никола Стоянов участва в различни организации на македонската емиграция в България. Той е член-учредител на Македонския научен институт, а от 1938 до 1945 година е негов председател.

Никола Стоянов е роден на 3 февруари 1874 в Дойран, днес в границите на Република Македония. Баща му Стоян Митов е виден гражданин, за известно време кмет на града. Тъй като Дойран остава извън границите на освободена България, през 1880 година семейството му се премества в София. През 1892 година Никола Стоянов завършва Първа софийска мъжка гимназия. Той има желание да изучава инженерство в чужбина, но получава държавна стипендия за Висшето училище (днес Софийски университет „Свети Климент Охридски“), където постъпва във Физико-математическия отдел. През 1895 година се дипломира и започва работа като учител, първоначално в гимназията във Видин, а след това в Първа софийска мъжка гимназия.

Като студент и по-късно по време на неговото учителство Стоянов се интересува от астрономия и през 1898 година става един от основателите на Българското физико-математическо дружество. През 1899 година, с личните си спестявания и изтеглен заем от 1500 лева от Българската народна банка, заминава да учи в университета в Тулуза. През 1903 година се дипломира със степен лисансие по математически науки и става асистент по математика във Висшето училище в София. Година по-късно заминава на специализация по математическа физика в Гьотингенския университет, която продължава до 1906 година. През 1906-1907 отново е гимназиален учител, след което е назначен за извънреден професор по астрономия в Софийския университет по време на Университетската криза през 1907-1908 (когато след протестите на студентите по време на откриването на Народния театър от княз Фердинанд I правителството на Димитър Петков затваря висшето училище за шест месеца, уволнява професорите и ограничава академичната автономия). През същия период прави специализация и в астрономическа обсерватория в Марсилия. Вижте още »


25 януари 2021 - 31 януари 2021Седмица 04/2021 г.

Демиелинизация при МС. Оцветяване за CD68 тъкан показва наличие на макрофаги в областта на лезията.

Множествената склероза (Encephalomyelitis disseminata, известна още и като Дисиминативна склероза или съкратено МС) е автоимунно възпалително невродегенеративно хронично заболяване с неизяснена етиология и вероятна генетична предразположеност. Като ключов фактор в развитието ѝ могат да бъдат факторите на околната среда и инфекциозни причинители. МС засяга мастната миелинова обвивка на аксоните на човешкия главен и гръбначен мозък. Това причинява демиелинизация и образуването на лезии в мозъка, което води до широк спектър от признаци и симптоми. Заболяването се развива най-често в ранните години на зрелостта, като се среща по-често при жените. Разпространението му варира в широки граници между 2 до 150 болни на 100 000 души. МС е описана за първи път през 1868 г. от Жан Шарко.

Множествената склероза засяга способността на нервните клетки на главния и гръбначния мозък да комуникират помежду си. Нервните клетки комуникират, като си изпращат електрически сигнали, наречени потенциал на действие, по своите дълги израстъци, наречени аксони, които са обгърнати от изолираща субстанция – миелин. При МС собствената имунна система атакува и унищожава миелиновото покритие. Когато миелинът бъде загубен, аксоните не могат да провеждат ефективно сигналите. Името „множествена склероза“ идва от склеротирането (образуването на плаки или лезии) в бялото мозъчно вещество на главния и гръбначния мозък, което е изградено предимно от миелин. Въпреки обширните познания за протичането и прогресирането на заболяването, пусковият механизъм остава засега неизвестен. Различни теории предлагат като причини генетичната предиспозиция или инфекция, както и влиянието на рискови фактори от обкръжаващата среда.

Почти всички неврологични симптоми могат да съпровождат заболяването, като често се стига до физическа и ментална инвалидизация. МС има няколко форми. Новите симптоми се появяват като дискретни атаки (пристъпна форма) или бавно се натрупват с времето (прогресивна форма). В периодите между пристъпите симптомите може да изчезват напълно, но често се явяват трайни неврологични проблеми, особено с напредване на болестта.

Не съществува познато лекарство за множествена склероза. Лечението е насочено към възстановяване на функциите след пристъп, превенция от нови пристъпи и предотвратяване на трайната инвалидизация. Медикаментите използвани за лечение на МС могат да имат негативен ефект или да са слабо поносими от пациентите. Въпреки липсата на подкрепящи научни изследвания, много от заболелите се насочват към алтернативни методи на лечение. Трудно е да се прави прогноза. Тя зависи от формата на заболяването, индивидуалните характеристики и особености на болния, от началните симптоми, както и от степента и темпа на развитие и инвалидизация. Средната продължителност на живот при засегнатите пациенти е с 5 до 10 години по-ниска от останалата част на населението. Вижте още »