Милано

италианска община и град
(пренасочване от Медиоланум)

Милано (на италиански: Milano, на милански диалект: Milan) е италиански град, столица на северноиталианския регион Ломбардия и на едноименния метрополен град, център на една от най-населените метрополни области на Европа. С население от 1 374 582 души (към 1 януари 2021 г.[1]) той е най-населеният град в региона,[2] вторият по население в Италия след Рим и един от 20-те най-населени градове в Европа.

Милано
Milano
Знаме
      
Герб
От ляво надясно: Порта Нуова, Замък на Сфорците, Ла Скала, Галерия Виктор Емануил II; Централна ЖП гара, Арката на мира, Миланска катедрала.
От ляво надясно: Порта Нуова, Замък на Сфорците, Ла Скала, Галерия Виктор Емануил II; Централна ЖП гара, Арката на мира, Миланска катедрала.
Страна Flag of Italy.svg Италия
Регион Ломбардия
Провинция Метрополен град Милано
Площ 181,67 km²
Надм. височина 120 m
Население 1 374 582 души (2021)
7566 души/km²
Кмет Джузепе Сала (Зелена партия) от 21 юни 2016 г.
Покровител Св. Амвросий
Пощенски код 20100
Телефонен код 02
МПС код MI
Официален сайт comune.milano.it
Милано в Общомедия

Основан около 590 г. пр.н.е. от келтско племе, принадлежащо към групата на инсубрите и към културата Голасека, той е завладян от древните римляни през 222 г. пр.н.е. С течение на вековете Медиоланум (както се нарича тогава) увеличава значението си, докато става столица на Западната Римска империя. В този период е обнародван Медиоланският едикт, който предоставя на всички граждани, вкл. и на християните, свободата на вероизповедание.

В челните редици на борбата срещу Свещената Римска империя в епохата на комуните, той първо става синьория (1259 г.), а в края на 14 век е издигнат в херцогство, оставайки в центъра на политическия и културен живот на ренесансова Италия. В началото на 16 век губи независимостта си в полза на Испанската империя. Почти два века по-късно преминава към австрийската корона и благодарение на политиката на Хабсбургите се превръща в един от основните центрове на Италианското просвещение. Столица на наполеоновото Кралство Италия, след Реставрацията на Савоя е един от най-активните центрове на Рисорджименто до включването му в савойското Кралство Италия.

Въпреки загубата на голяма част от своето политическо и културно значение в ранния модерен период градът възвръща статута си на основен икономически и политически център. Днес той се счита за индустриална и финансова столица на Италия.[3][4] Милано ръководи индустриалното развитие на Италианската република: той установява т. нар. „Индустриален триъгълник“ със северноиталианските градовете Торино и Генуа, особено през годините на Икономическия бум, когато индустриалният и градският растеж включва и съседни градове, създавайки огромния Метрополен район Милано. В Милано е седалището на Италианската борса и се провежда ежегоден панаир – най-големият в Италия и един от най-големите в Европа.

Градът е домакин на множество културни институции, академии и университети. Миланската политехника е най-големият технически университет в Италия и водеща школа по архитектура, инженерни науки и индустриален дизайн.

В областта на културата градът е основният италиански издателски център. Той е на върха на световната музикална мрежа благодарение на оперния сезон на Театър „Ла Скала“ и на неговата дълга оперна традиция. Освен това е сред основните европейски търговски панаирни града и сред основните центрове за индустриален дизайн.

Милано е признат за една от четирите световни столици на модата (заедно с Лондон, Ню Йорк и Париж)[5] благодарение на няколко международни събития и панаири, включително Седмицата на модата в Милано и Мебелният панаир в Милано, които са сред най-големият в света по отношение на приходи, посетители и растеж.[6][7][8] В него се провежда Световното изложение през 1906 г. и през 2015 г.

Милано е една от дестинациите на международния туризъм: той е сред 40-те най-посещавани града в света и втори в Италия след Рим.[9] Считан е за глобален град, през 2020 г. е класиран от Globalization and World Cities (GaWC) Research Network на 15-то място сред 770 града като най-свързан град, т.е. най-добре инкорпориран в световната икономика; той е единственият италиански град в групата.[10] Милано има 10 милиона посетители през 2018 г., като най-много чуждестранни посетители идват от Китай, САЩ, Франция и Германия.[11][12] Туристите са привлечени от музеите и художествените галерии на Милано, които включват някои от най-важните колекции в света, включително големи произведения на Леонардо да Винчи. Градът се обслужва от много луксозни хотели и към 2016 г. е петият по звезди в света според Мишлен.[13]

Милано също така е дом на два от най-успешните футболни отбори в Европа: АК „Милан“ и ФК „Интер“, и на един от основните европейски баскетболни отбори – Олимпия Милано. Градът ще бъде домакин на Зимните олимпийски и параолимпийски игри за първи път през 2026 г., заедно с Кортина д'Ампецо.[14][15] [16]

Милано е известен и с автомобилните заводи Алфа Ромео и с традиционния коледен козунак, наречен Панетоне.

ГеографияРедактиране

ТериторияРедактиране

Милано се намира в северозападната част на Паданската низина, приблизително по средата между река По на юг и подножието на Алпите с големите езера: Комо, Маджоре и Лугано на север, река Тичино на запад и река Ада на изток. Земята на града е равнинна, като най-високата точка е на 120 м надморското равнище.

Градът лежи върху почва с речно-ледников произход и калциево карбонатни скали, общи за цялата Паданска низина. Основната му характеристика е, че лесно се карстифицира. Тази скала е покрита от кватернерни речни седименти и се вижда покрай главните потоци, които минават през нея, образувайки скалисти конгломерати, които в Ломбардия са известни като „щамове“ (на итал. ceppi).

Милано заема площ от 181,68 km² в Западна Ломбардия и е разположен на 25 км източно от река Тичино, на 25 км западно от река Ада, на 35 км северно от река По и на 50 км южно от езерото Комо, по протежение на т. нар. „пояс на карстовите извори“, където се срещат геоложки слоеве с различна водопропускливост – аспект, който позволява на дълбоките води да излязат отново на повърхността.[17]

 
Навильо Гранде

Хидрографията на Милано и на района на съседните общини е особено сложна, както по естествени причини предвид очевидното присъствие на реки, потоци и извори, които образуват истинска плетеница от вода, така и предвид въпросите, свързани с работата на канализациите и отклоняване на изкуствени водни течения, започнало през римския период. Това води до изграждането на множество канали и изкуствени езера. Тъй като водата е в изобилие и е лесно достъпна, древните римляни никога не са строили акведукти в Милано.[18]

Най-важните водни пътища, които засягат съвременния Милано и неговия столичен район, са реките Ламбро, Олона и Севезо, потоците Боценте, Гарбоджера, Лура, Мерията и Пудига, плавателните канали Навильо дела Мартезана, Навильо Гранде, Навильо Павезе, Навильо ди Берегуардо, Навильо ди Падерно и Ветабия, и изкуствените водни пътища Канал Тичинело, Канал Ветра, Каво Редефоси, Каво Тичинело и Южно Ламбро. В Милано има и два важни изкуствени водни басейна: Дàрсена ди Порта Тичинезе и Идроскàло ди Милано.

Административно деление и населениеРедактиране

Днес Милано е най-големият италиански метрополис. С времето се разраства в концентрични пръстени, подчертани от околовръстните му пътища. От центъра се излъчват безброй улици, придавайки на града особена структура на паяжина. Гъста мрежа от пътища, магистрали, скоростни и железопътни линии го свързва със съседните региони и със съседните европейски държави. Започвайки от древното ядро, от римската епоха, разширяването на града се разпростира като горски пожар, давайки живот на концентрично нарастване: различните пояси подчертават последвалите разширения.[19]

Административната община обхваща площ от 181,68 km² и към 1 януари 2021 г. е с население от 1 374 582 души,[1] от които 276 776 чужди граждани,[20] сред които преобладават тези на Филипините (14,3% от всички чужди граждани), Египет (14,2%) и Китай (12,2%).[21] Тук живеят и 1392 български граждани.[20]

Концентричното оформление на центъра на града отразява Навили (Navigli) – древна система от плавателни и взаимосвързани канали, сега предимно покрити.[22] Предградията на града са се разширили главно на север, поглъщайки много общини по пътищата към Варезе, Комо, Леко и Бергамо.[23]

 
Райони на Милано

Районите на Милано (на итал. Municipi), до 2016 г. наричани „зони“, са 9-те района/кметства (на итал.: municipi), на които е разделена общинската територия на Милано. Всеки район/кметство има свой председател и съвет.

Кметство 1 Исторически център: квартали Дуомо, Брера, Джардини Порта Венеция, Гуастала, Маджента-Сан Виторе, парк „Семпионе“, Виджентина (бул. Беатриче д'Есте), Тичинезе, Пагано и Сарпи.
Кметство 2 Централна гара, Горла, Туро, Греко, Крешендзаго: квартали Централна гара-Мост Севезо, Горла-Прекото, Адриано, Падова-Туро-Крешенджаго, Изола, Мачакини-Маджолина, Греко-Сеняно и Лорето-Казорето-Ноло.
Кметство 3 Порта Венеция, Студентски град (Читà Студи), Ламбрате: квартали Чимиано, Ротоле-Квартал Фелтре, Буенос Айрес-Порта Венеция-Порта Монфорте, Студентски град, Ламбрате-Ортика, Лорето и Парк Форланини-Кавриано.
Кметство 4 Порта Витория, Порта Романа, Форланини, Монлуè, Рогоредо: квартали Корсика, XXII Марцо, Умрия-Молизе-Калваирате, Ортомеркато, Талиедо-Морсенкио-Форланини, Монлу-Мост Лабро, Триулцо Супериоре, Рогоредо-Санта Джулия, Лоди-Корвето и Порта Романа.
Кметство 5 Порта Тичинезе, Порта Лудовика, Виджентино, Киаравале, Гратосольо: квартали Порта Виджентина-Порта Лудовика, Скало Романа, Киаравале, Моривионе, Виджентинп, Фатима, Куинтосоле, Ронкето деле Ране, Гратосольо, Мисиля-Тераце, Квартал Стадера, Квартал Киеза Роса-Торета, Конка Фалата, Тибалди, Парк Абацие, Парк Навили и Канталупа.
Кметство 6 Барона, Лорентеджо: квартали Тичинезе-Конкета, Монкуко-Сан Кристофоро, Барона, Канталупа, Ронкето сул Навильо-Лодовико ил Моло, Джамбелино, Порта Дженова, Банде Нере, Лорентеджо, Парк Навили и Вашингтон.
Кметство 7 Баджо, Де Анджели, Сан Сиро: квартали Порта Маджента, Муджано, Баджо-Квартал Олми-Квартал Валсезия, Форце Армате, Сан Сиро, Де Анджели-Монте Роза, Стадион-Хиподрум, Куарто Каниньо, Куинто Романо, Фиджино и Пагано.
Кметство 8 Порта Волта, Милански панаир, Галаратезе, Куарто Оджаро: квартали Тре Тори, Трено, Гаратезе-Сан Леонардо-Лампуняно, QT8, Лото-Милански панаир, Портело, Пагано, Сарпи, Кизолфа, Вилипицоне-Каньола-Болдинаско, Маджоре-Музоко-Чертоза, Кашина Мерлата, MIND-Кашина Триулца, Розерио, Стивънсън, Куарто Оджаро-Виалба-Музоко и Парк „Градска гора“.
Кметство 9 Комазина, Афори, Порта Нуова, Нигуарда, Бовиза, Фулвио Тести: квартали Порта Гарибалди-Порта Нуова, Изола, Нигуарда, Ка' Гранда-Прато Чентенаро-Фулвио Тести, Бикока, Бовиза, Фарини, Дергано, Афори, Бовизаска, Комазина, Бруцано, Парк Север, Мачакини-Маджолина и Греко.

Милано граничи със следните 23 общини: Бресо, Новате Миланезе, Кормано, Баранцате, Корсико, Чезано Босконе, Бучинаско, Перо, Сесто Сан Джовани, Асаго, Сетимо Миланезе, Болате, Вимодроне, Сеграте, Сан Донато Миланезе, Колоньо Монцезе, Роцано, Трецано сул Навильо, Пескиера Боромео, Кузаго, Арезе, Опера и Ро.[24]

Намира се на 45,3 км от Бергамо, на 119,4 км от Генуа, 126 км от град Торино и на 245,8 км от Венеция.[24]

КлиматРедактиране

Милано се намира на запад от Паданската низина и се характеризира с влажен умерен климат със значителен годишен температурен диапазон (горещо лято и студена зима), Cfa според климатичната класификация на Кьопен.

Милано, подобно на голяма част от Паданската низина, страда от лоша вентилация, която благоприятства стагнацията на мъгла и замърсяването на въздуха, също и поради високата гъстота на населението.[25] Поради това зимите в града са по-студени от тези в крайбрежните градове, без обаче да стигат до крайностите, типични за Централна Европа, благодарение на по-южната си географска ширина и защитата, осигурена от Алпите. Лятото, от друга страна, е горещо и задушно.

Като цяло валежите в района на Милано са добре разпределени през цялата година, въпреки че зимният сезон регистрира относително дълги периоди без валежи, с минимум около 40 мм през февруари. Междинните сезони са дъждовни, особено средата на есента и пролетта. Валежите в южната периферия са малко по-оскъдни и повече в североизточната.

Термичните екстремни стойности на Милано от 1763 г. до 2018 г. са −17,3° C през 1855 г. и 39,8° C през 2003 г.[26] Температурният диапазон в слънчев ден е около 10-13 градуса. Влажността на въздуха е статистически налична през цялата година, особено през зимните месеци и през нощта. Мъглите са благоприятствани от ясното небе, което позволява охлаждане от лъчеизпускането, от повърхностно влажната почва, от лошата вентилация на Западната Паданска низина и от специфичното зимно атмосферно налягане като например антициклоните, които през този период от годината са склонни да се появяват с определена честота.[27]

ТопонимРедактиране

Древното име на Милано е засвидетелствано като Mediolanum в древни латински писмени източници и като Mediólanon в гръцките източници. Има и епиграфско свидетелство за името на Милано на местния келтски език, присъстващо в надпис, открит върху участък от римските стени на Милано,[28] където се чете Meśiolano,[29] изписано със северна етруска азбука (с o) като в общите галски надписи.[30] Транскрибираният символ ś се използва тук за представяне на етимологично /d/,[31] както е показано от други употреби на този символ в келтския език, в допълнение към факта, че същият този знак на рунически има точно стойността на /d/.[31]

Съществуват различни хипотези за произхода на името. В Mediolanum лингвистите традиционно разпознават съставен термин, образуван от думите medio и (p)lanum, тоест „в средата на низината" или „средна низина",[32] като *planum е станало lanum с отпадането на -p в началото на думата, което е характерно за келтските езици.[33]

Някои теории, широко разпространени в неспециализирани писания, които пренебрегват съществуването на сигурно свидетелство за келтското име, предложено от гореспоменатите надписи, се отнасят до хипотетичния келтски топоним Medhelan[34][35][36] със значение на „в средата на низината“, предвид централното му положение в Паданската низина, или „място между водни течения“ предвид наличието на реките Олона, Ламбро, Севезо и потоците Нироне и Пудига. Други хипотези идентифицират значението с „централно светилище" (вторият термин от съставния термин е свързван с lanon = „светилище“) или с това на „плодородна земя“ (на келтски med = „плодороден“; land или lan = „земя“).[37][38][39] Въпреки известното разпространение на тази теория (единствено в скорошни италиански писания, предимно неспециализирани), терминът Medhelan е дело на субективна реконструкция и не е засвидетелстван в нито един древен, епиграфски или литературен източник. Звукът dh, присъстващ в реконструкцията на индоевропейския, представлява аспириран медиал, а аспирираните медиали на келтски се връщат обратно в медиалите,[40][41] така че не е изненадващо да се намери звукът d в Mediolanum, докато не е ясно каква стойност ще има dh в реконструкцията * Medhelan.

Някои учени смятат, че lanum идва от келтския корен lan, което означава оградено пространство или демаркирана територия (източник на уелската дума llan, което означава „светилище“ или „църква“, в крайна сметка родствено на английска/ немската дума land), в която келтските общности са се строят светилища.[42] Следователно Mediolanum може да означава централен град или светилище на келтско племе. Всъщност около 60 гало-римски обекта във Франция носят името „Mediolanum“, например Сент (Mediolanum Santonum) и Еврьо (Mediolanum Aulercorum).[43][44]

Друга теория свързва името с дивата свиня (Scrofa semilanuta - „полувълниста свиня“) – древната емблема на града, описана в Emblemata на Андреа Алчато през 1584 г, под дърворезба на първото издигане на градските стени, където се вижда глиган, изваден от разкопките, и етимологията на Mediolanum, дадена като „полувълниста“,[45] обяснена на латински и на френски. Според тази теория основаването на Милано се приписва на два келтски народабитури и едуи, имащи за свои емблеми овен и глиган.[46] Следователно символът на града е глиган, носещ вълна: животно с двойна форма, ту с остра четина, ту с гладка вълна.[47] Алчато кредитира Амвросий Медиолански за разказа си.[48]

На миланския диалект най-старото документирано име е Miran.[49][50][51]

История на МиланоРедактиране

Келтска епохаРедактиране

 
Келтски съд от периода преди Римското завоевание (3 - 2 век пр.н.е.).

Милано е основан около 590 г. пр.н.е.[52][53] от келтско племе, принадлежащо към групата на инсубрите и към културата Голасека. Оригиналното име, предадено от латински автори като Mediolanum (Тацит, Плиний Стари) или Mediolanium (Тит Ливий) и от гръцките като Μεδιόλανον (Полибий, Плутарх, Дион Касий) или Μεδιολάνιον (Страбон),[54][55][56] се появява в древен келтски надпис под формата на Meśiolano (където ś най-вероятно прави звука /d/). След това римският град постепенно се наслагва и заменя със средновековния. Следователно градският център на Милано непрекъснато се разраства като горски пожар до съвременните времена около първото келтско ядро.

 
Барелеф с Полувълнистата свиня на стените на Регионалната палата.

Според легендарната традиция, съобщена от Тит Ливий и възродена през Средновековието от Бонвесин де ла РиваDe Magnalibus urbi Mediolani), основаването на Милано е през 6 век пр.н.е. на мястото, където е намерена полувълнистата свиня (scrofa semilanuta) – древният символ на града. Свинята е дело на келтско племе, водено от Беловез – племенник на галския крал Амикат, изпратен от него в Северна Италия начело на група, съставена от различни галски племена. Тя побеждава етруските,[57] дотогава доминирали района, в битката при Тичино през 600 г. пр.н.е.[58] Твърди се, че Беловез основава селището по време на управлението на Тарквиний Приск. Според Тит Ливий Тарквиний Приск управлява от 616 до 579 г. пр.н.е.[59]

Според археологическите находки келтският опидум трябва да имал същото местоположение и разширение като селището на Голасека, което е било по-старо, но с градски защитни съоръжения (никога неоткрити), вероятно изградени от дърво и пръст – събитие, което обяснява приписването на определението за „селище“ от Полибий и Страбон. Картата на разпространението на находките от ранната желязна епоха показва, че това селище (5 век пр.н.е.) е заемало площ от около 12 хектара близо до съвременния милански площад Сан Сеполкро.[60]

Римска епохаРедактиране

 
Дървен модел на имперския Медионалум.

След като е бил най-важният град на келтите инсубри, Милано е завладян от римляните през 222 г. пр.н.е. след тежка обсада от консулите Гней Корнелий Сципион Калв и Марк Клавдий Марцел. Завоеванието се противопоставя на идването на Ханибал, с когото келтското население се съюзява.[61][62] Едва в началото на 2 век пр.н.е. инсубрите и боите окончателно се подчиняват на римското господство.[63] В крайна сметка римляните завладяват целия регион, наричайки новата провинцияЦизалпийска Галия“ (от лат. „Галия от тази страна на Алпите“) и може би дават на града неговото латинизирано име Mediolanum: на галски *medio- означава „среда, център“ и елементът на името -lanon е келтският еквивалент на латинското -planum „равнина ", така че *Mediolanon (латинизирано като Mediolānum ) означава "(селище) в средата на равнината".[64] [65]

Поради благоприятната си тилова позиция Милано е от стратегическо значение за кампаниите на Цезар по време на завладяването на Галия. От 58 до 50 г. пр.н.е. той е най-важният център на Цизалпийска Галия и в хода на икономическото си развитие през 49 г. пр.н.е. е издигнат от Цезар, в рамките на Lex Roscia (даващ римско гражданство на транспаданците от Цизалпийска Галия), до муниципиум.[66]

 
Древноримски руини в Милано: Колоните на Сан Лоренцо

След като Юлий Цезар с медиолански войници отваря Британия за римската търговия и влияние,[N 1] политическото признание на града е съпътствано от нарастване на военното му значение. По време на разделянето на Римската империя от Диоклециан през 286 г. Милано заедно с Трир става столица на Западната Римска империя. Диоклециан избира да остане в Източната Римска империя (със столица Никомедия), а неговият съимператор Максимиан – в Западната. Максимиан веднага кара да построят няколко гигантски паметници, както и голям цирк (470 х 85 м), Термите на Херкулес, голям комплекс от императорски дворци и няколко други сгради. Той увеличава площта на града до 375 акра, като го огражда с нова, по-голяма каменна стена (около 4,5 км) с множество 24-странни кули. Монументалната зона има кули близнаци и тази, включена по-късно в строежа на манастира Сан Маурицио Маджоре, остава висока 16,6 м.

През 313 г. император Константин I се споразумява в Милано с Лициний да позволи на всички граждани, вкл. и на християните, свободата да почитат своите божества. Той обнародва Медиоланския едикт (наричан още „Константинов едикт“). Скоро след това започват да се строят множество базилики. Константин е в Медиоланум, за да отпразнува сватбата на сестра си с Лициний.

Ето какво разказва Децим Магн Авзоний за Медиоланум през 380 - 390 г.:

В Медиоланум всичко е достойно за възхищение, има големи богатства и много благороднически къщи. Населението е с големи способности, красноречие и приветливо. Градът се разраства и е заобиколен от двоен кръг от стени. Тук са циркът, където хората се наслаждават на представленията, театърът с клиновидни стъпала, храмовете, крепостта на императорския дворец, монетният двор, кварталът, който носи името си от Херкулесовите терми. Дворовете с колонади са украсени с мраморни статуи, стените са заобиколени от стена от укрепени насипи. Конструкциите му са една от друга по-внушителни, като че ли са съперници, а размерът им не е намален дори от сравнението им с Рим.
 
Руини от римския амфитеатър от кр. на 1 век от н.е. в днешния Археологически парк „Милански антиквариум“. Бил е третият по големина в Римска Италия след Колизеума и Амфитеатъра в Капуа.[67]

В периода на епископ Амвросий (4 век) и император Теодосий I, който обявява християнството за единствената религия на империята със Солунския едикт, Милано е най-влиятелният център на Западната църква[68] (в него Свети Августин приема християнството през 386 г. и получава кръщение на следващата година).

Древният Медиоланум е защитен от стена с кули и четири укрепления: Castrum Vetus, Castrum Portae Novae, Arx Romana и Castrum Portae Jovis.[69] Римските стени на Милано и съответните градски порти са разрушени по време на обсадата на Милано през 1162 г. от Фридрих I Барбароса и по-късно са заменени от средновековните стени на Милано.

СредновековиеРедактиране

Милано следва събитията на упадъка на Римската империя. През 402 г., след дълга обсада, градът успява да отблъсне вестготите начело с крал Аларих I: след тези факти император Хонорий решава да премести седалището на столицата на империята от Милано в Равена.[70] Колапсът на късноантичното общество и последвалото падане на Западната Римска империя са компенсирани от първото заселване в Милано на германско племе: това на херулите на Одоакър. Започва епоха на упадък, която се влошава, когато Атила, кралят на хуните, плячкосва и опустошава града през 452 г.

През 493 г. готите, начело с Теодорих Велики, побеждават Одоакър,[70] който малко преди това е свалил последния западен римски император Ромул Августул, слагайки край на историята на римската цивилизация в тази част на Европа. Все по-несигурната политическа и военна ситуация обаче нанася на града различни рани и Милано преживява първото си разрушение през 539 г.: римският император на Византия Юстиниан I, решен да завладее отново имперските територии на запад, атакува готския крал Теодахад: той изпраща генералите Велизарий и Нарсес в Италия под командването на неговите войски, започвайки това, което ще се превърне в дългата Готска война.

През 539 г., поради разногласия между двамата пълководци, Милано е оставен на милостта на остготите на пълководеца Урая (племенник на Витигис – бивш крал на италианските остготи), които го опожаряват, избивайки населението. Това събитие е отговорно за унищожаването на мрамора и големите сгради на римско Милано: граждански сгради, езически храмове, големи и богати патрициански вили, които са разграбени и изгорени заедно с целия град. През 559 г. Милано е превзет от Нарсес, който го възстановява.[N 2] В краткия византийски период вероятно е издигнат до столица на италианския диоцез (Северна Италия), въпреки че няма сигурни документални доказателства за този факт.[71]

През 6 век, със слизането на лангобардите в Паданската низина, Милано е подложен на грабежи, продължили няколко десетилетия, [72] което е последвано от първи импулс на възраждане. Столицата на лангобардското владение е близо до Павия, но Милано заема тази функция за кратък период от време при управлението на Агилулф и Теодолинда и техния син Адалоалд – от около 604 до около 626 г. Лангобардското кралство достига своя край през 774 г. със завладяването на Павия от Карл Велики. Той прави последния крал Дезидерий и съпругата му затворници, провъзгласява се за „Крал на франките и лангобардите с Божията помощ“ (Gratia Dei rex Francorum et Longobardorum) и през 800 г. е коронясан в Рим от папа Лъв III за първи император на Свещената Римска империя.

 
Средновековната Порта Тичинезе (1100 г.) е една от трите средновековни порти на града, които все още съществуват в Милано.
 
Изображение от 19 век на битката при Леняно – важна военна битка за възраждането на града, върху картина на Амос Касиоли

Значението на Милано е потвърдено като седалище на императорски граф и на епископ. Със свалянето на Карл III през 887 г. властта на централното правителство престава и графовете и епископите упражняват местната власт: градът се развива в свободна комуна, която постепенно разширява влиянието си върху голяма част от Ломбардия (9 век). През 11 век се наблюдава реакция срещу контрола на императорите на Свещената Римска империя. В Северна Италия възникват градове-държави, израз на новата политическа сила на градовете и тяхната воля да се борят срещу всички феодални власти. Милано не е изключение. По-специално създаването на съвременната комуна Милано е през 1117 г.: през тази година е засвидетелствана за първи път дейността на консулите на Милано. Нарасналото му значение и независимост водят до неизбежен сблъсък със Свещената Римска империя. Не след дълго обаче италианските градове-държави започват да се бият помежду си, за да се опитат да ограничат съседните сили[73] миланците унищожават Лоди и непрекъснато воюват с Павия, Кремона и Комо, които молят Фридрих I Барбароса за помощ. Те залавят императрица Беатрис и я принуждават да язди магаре назад през града, докато не излезе. Това води до почти пълното разрушение на града през април 1162 г. от Фридрих I Барбароса. Впоследствие Милано е възроден след победата на Ломбардската лига в битката при Леняно на 29 май 1176 г.

Междувременно, както вече бе споменато, Милано избира да бъде управляван чрез консули. Въпреки това и също поради вътрешни разногласия между края на 12 и началото на 13 век той преминава към режима на подеста. Този средновековен кмет е номиниран от други градове: Бреша, Лоди, Пиаченца, Болоня, Комо, Верчели, Бергамо, Мантуа, Генуа, Парма, Венеция, Модена, Кремона, Павия, Реджо Емилия и Форли с надеждата за техния неутралитет.[74] Произходът му следователно покрива голяма част от Северна Италия, докато най-отдалеченият град, от който е номиниран подест на Милано, изглежда е Форли.

 
Герб на Висконти: змията, поглъщаща дете.

През Късното средновековие Милано е свидетел на борбата на фамилиите Дела Торе (наричани още „Ториани“) и Висконти за владението на града. През май 1259 г. е създадена Синьория Милано след избирането на Мартино дела Торе за господар на Милано. От 1259 до 1277 г. Милано е управлявана от гвелфския род Дела Торе, а след битката при Дезио (21 януари 1277 г.) Наполеоне дела Торе е принуден да предаде длъжността на архиепископ Отоне Висконти. Господството на гибелинския род Висконти довежда до поредица от завоевания, които допринасят за това родът да получи херцогската титла през 1395 г., когато е създадено Миланското херцогство. Тогава Джан Галеацо Висконти става първият херцог на Милано, след като получава титлата от Венцеслав, крал на римляните. Висконти успешно провежда експанзионистична политика и градът става столица на обширна, мощна и богата държава, която също се нуждае от символи, за да санкционира своята хегемонна роля. Той желае катедрала за своя град, която да съперничи на големите катедрали в Европа: това е Миланската катедрала, чието строителство започва през 1386 г.

 
Миланското херцогство и владенията на Висконти (маркирани в яркозелено) в началото на 15 век на върха на своята мощ по време на управлението на херцог Джан Галеацо Висконти
 
Амвросин - миланска монета от 14 век. Днес Милано награждава залсужилите си граждани с Амброджини.

Икономиката на града се разраства: през 13 век Милано е един от малкото европейски градове с повече от 100 хил. жители, процъфтяват занаятчийството, особено металообработката и производството и търговията на тъкани, както и селското стопанство и земеделието. Свидетелството за тази способност за обработката на метали и коване на оръжия днес се доказва от името на улиците в историческия център като напр. ул. Спадари (мечопроизводители) и ул. Сперонари (шпоропроизводители), които показват специалитетите на миланските занаятчийски дюкяни от онова време, разположени там. Търговският трафик е интензивен и благодарение на изграждането на канала Навильо Гранде, който благоприятства търговията и разумно напоява провинцията.

 
Замъкът на Сфорците

Родът Висконти управлява Милано до 1450 г. – зората на Ренесанса[N 3]. През 1447 г. Филипо Мария Висконти, херцог на Милано, умира без мъжки наследник. След края на линията на Висконти е създадена Амброзианската република. Тя носи името си от Св. Амвросий – покровителят на града.[75] Фракциите на гвелфите и гибелините работят заедно за създаването ѝ. Независимо от това републиката се разпада, когато през 1450 г. Милано е завладян от Франческо I от Дом Сфорца, което прави Милано един от водещите градове на италианския Ренесанс.[75] [76] В тези години Милано става един от първите центрове на капитализма. Допълнителен импулс на местната икономика придава развитието на бубарството. За да се покаже гордостта от този растеж, е завършен Замъкът на Сфорците, вече съществуващ в епохата на Висконти с името „Замък при Порта Джовия“, но пригоден, разширен и завършен от Сфорца. Той се издига на юг на същото място като римският Castrum Portae Jovis. Изградена и Голямата болница (Ospedale Maggiore). Сфорца също така успяват да привлече в двора си личности като Леонардо да Винчи, който препроектира и подобрява хидравликата на каналите и рисува „Тайната вечеря“, и Донато Браманте, който работи върху църквата „Санта Мария пресо Сан Сатиро“, базиликата „Сант Амброджо“ и църквата „Санта Мария деле Грацие“; двамата повлияват развитието на Ломбардския ренесанс.

Модерна епохаРедактиране

Последният независим владетел на Милано Лудовико Мавъра поисква помощта на Шарл VIII от Франция срещу другите италиански държави, като в крайна сметка отприщва Италианските войни. Братовчедът на краля Луи XII участва в експедицията и осъзнава, че по-голямата част от Италия е практически беззащитна. Това го кара да се върне няколко години по-късно през 1500 г. и да поиска Миланското херцогство за себе си, тъй като баба му е била член на управляващото семейство Висконти.[N 4] По това време Милано е защитаван от швейцарски наемници. След победата на наследника на Луи – френският крал Франсоа I над швейцарците в битката при Мариняно през 1515 г. херцогството му е обещано. Когато испанският хабсбургски император Карл V побеждава Франсоа I в битката при Павия през 1525 г., Северна Италия, включително Милано, преминава към Хабсбургска Испания.[77] Карл V, като император на Свещената Римска империя, поставя на трона Франческо II Сфорца, който умира без наследници през 1535 г., след което с императорска грамота той номинира сина си Филип II Испански за херцог.[N 5] Всъщност през 1556 г. Карл V абдикира в полза на сина си Филип II и брат си Фердинанд I. Италианските владения на Карл, включително Милано, преминават към Филип II и остават при испанската линия на Хабсбургите, докато австрийската линия на Фердинанд от Хабсбургите управлява Свещената Римска империя.

Правата на Испанската империя върху Миланското херцогство са окончателно признати с Мира от Като-Камбрези през 1559 г. Испанското господство започва с дълъг период на мир (1535 - 1620 г.). Карл V издава Costitutiones Mediolanensis Dominii, които оставят на херцогството широка автономия на управление; единственото ограничение е лоялността към суверена,[N 6] но това създава вреден дуализъм с кралските служби, който никога няма да бъде напълно преодолян. Карл V също кара да изготвят оценката на херцогството, която е завършена през 1560 г. Тази оценка трябва да позволи по-доброто събиране на данъци, но реално предизвиква съпротивата на духовенството и на олигархиите, които контролират града и херцогското управление: те не желаят да се откажат от привилегии и имунитети. Така започва фискалното затягане, което не спира до 1706 г.[78]

 
Милано по време на чумата през 1630 г.: каруци пренасят трупове на починалите.

Опустошителната чумна епидемия от 1629 - 1631 г., която отнема живота на около 60 хил. души от население от 130 хил., причинява безпрецедентно опустошение в града и дълбоко белязва неговата култура. По-късно темата за чумата е възприета от Алесандро Манцони както в романа му „Годениците“, така и в историческия му очерк „Историята на позорната колона“. „Историята“ е писание с висока историческа и социална стойност, през което авторът предлага на задълбочено размишление грешките, допуснати от съдиите, които злоупотребяват с властта си, за да осъдят двама души, считани за разпространители на заразата. Чумната епидемия е възприета от мнозина като символ на лошото испанско управление и упадък и се смята за едно от последните огнища на вековната пандемия от чума, започнала с Черната смърт.[79]

 
Карта на Милано от края на 16 век, включен в Испанските стени.

Малко са очевидните признаци, останали в Милано от испанското господство: Испанските стени, разрушени между края на 19 и началото на 20 век (построени по нареждане на губернатор Феранте I Гондзага през 1549, те са построени за 11 г. и чертежът им продължава моноцентричното разширение на града), бароковата църква „Сан Джузепе“, Collegio Elvetico на ул. Сенато (днешно седалище на Държавния архив) – и двете дело на Франческо Мария Ричини (1584-1658), и Дарсена ди Порта Тичинезе, разкопан от испанския губернатор Педро Енрикес де Асеведо, граф на Фуентес.

През 18 век Милано преминава от испанско към австрийско господство, което продължава до епохата на Наполеон, с изключение на 1733 - 1736 г., когато е под контрола на Кралство Сардиния. Това е период на културно възраждане, който преживява работата на интелектуалци като Пиетро Вери, Чезаре Бекария и Паоло Фризи. Благодарение на политиката на Хабсбургите Милано се превръща в един от основните центрове на Италианското просвещение.[80]

Със смъртта на Карлос II се разраства голямата война за неговото наследство. На 24 септември 1706 г. принц Евгений Савойски е пред вратите на Милано и испанският губернатор – принцът на Водмон набързо напусна града, оставяйки го на милостта на новото австрийско господство. Той е последван от губернатора Максимилиан Карл Льовенщайн-Вертхайм-Рошфор, който е запомнен с това, че възстановява Кралския херцогски театър (Teatro Regio Ducale), по-късно унищожен от пожар.

 
Наполеон Бонапарт

През 1713–1714 г. договорите от Утрехт и Ращат официално потвърждават австрийския суверенитет над повечето италиански владения на Хабсбургска Испания, включително Ломбардия и нейната столица Милано. Австрийската империя властва над Милано до 9 май 1796 г., когато ерцхерцог Фердинанд Карл Хабсбург-Есте напуска града поради пристигането на Наполеон Бонапарт, ангажиран с италианската кампания. От 1796 до 1797 г. Милано е столица на Транспаданската република. От 1797 до 1802 г. е седалище на правителството на Цизалпийската република. От 1802 до 1805 г. е столица на Наполеоновата италианска република и от 1805 до 1814 г. е седалище на правителството на наполеоновото Кралство Италия.

 
Церемониално посрещане на ген. Александър Суворов в Милано през април 1799 г.

Пристигането на Наполеон Бонапарт събужда вълна от ентусиазъм у миланците, които виждат в него възможността да реализира новите френски революционни идеали, дългоочаквани през консервативния период на управление на австрийците. Френската армия влиза в Милано на 15 май и след около година бунтове, вдъхновени от якобинците, следва конституцията на Цизалпийската република през 1797 г. Въпреки това тя няма лесен живот, защото след напускането на Наполеон Милано отново изпада в якобинство и не е в състояние да се противопостави на каквато и да е съпротива срещу завръщането на австрийците през 1799 г., които предприемат политическа репресия. След назначаването на Наполеон за първи консул, благодарение на победата в битката при Маренго, градът става столица на наполеоновото Кралство Италия.

Съвременна епохаРедактиране

От епохата на Наполеон до Втората световна войнаРедактиране

При падането на Наполеон Бонапарт, с Виенския конгрес (1815 г.) Милано се завръща под австрийско управление, вече не като херцогство, а като столица на новороденото Ломбардско-венецианско кралство. Това положение остава до 1859 г., когато по време на Втората война за независимост Милано става част от Кралство Сардиния, превърнало се през 1861 г. в Кралство Италия.

 
Картина, изобразяваща Петте дена на Милано.

През 1848 г. Милано е място на едно от най-значимите събития на италианското Рисорджименто: Петте дена на Милано. Това е антиавстрийското въстание, започнало на 18 март 1848 г. и продължило до 22 март, достигайки до временно освобождаване на територията от австрийска власт. Те съответстват на периода на Първата италианска война за независимост. То принуждава фелдмаршал Радецки временно да се оттегли от града. Граничното кралство Пиемонт-Сардиния изпраща войски, за да защити въстаниците и да организира плебисцит, който ратифицира с огромно мнозинство обединението на Ломбардия с Пиемонт-Сардиния. Но само няколко месеца по-късно австрийците успяват да изпратят нови сили, които разбиват пиемонтската армия в битката при Кустоца на 24 юли 1848 г. и да възстановят австрийския контрол над Северна Италия. Около десет години по-късно обаче италиански националистически политици, офицери и интелектуалци като Кавур, Гарибалди и Мацини успяват да съберат огромен консенсус и да притиснат монархията да сключи съюз с новата Френска империя на Наполеон III, за да победи Австрия и да създаде голяма италианска държава в региона. В битката при Солферино през 1859 г. френските и италианските войски нанасят тежко поражение на австрийците, които отстъпват под Квадрилатерато (защитна система на австрийците от четири крепости, разположени между Ломбардия и Венеция).[81] След тази битка Милано и останалата част от Ломбардия са включени в Пиемонт-Сардиния, която след това продължи да анексира всички останали италиански градове и провъзгласява раждането на Кралство Италия на 17 март 1861 г.

 
Пл. „Дуомо“ около 1860 г. Отляво се вижда Coperto dei Figini, разрушен през 1864 г., за да се разшири площадът.

След анексирането на Рим към италианската държава (1870 г.) и превръщането му в столица, известно време Милано е квалифициран с титлата „Морална столица“. Според Руджеро Бонги определението е крилата фраза, въведена в годините, в които той режисира La Perseveranza,[82] и тя става популярна след успеха на индустриалния панаир през 1881 г.[83] [84] Той намеква за миланския характер на епохата, благодарение на който е осъществена индустриализацията на града и околните райони. Този епитет не се използва в днешно време или се използва предимно за иронични цели.[N 7]

През 1883 г.[85] в Милано е открита електроцентралата Санта Радегонда – първата електроцентрала в Европа[86] [N 8] [87] и втората в света след тази в Ню Йорк.[N 9] Строителството, ръководено от инж. Джузепе Коломбо, е запомнено върху колона на едноименната улица от плоча, поставена по-късно от Луиджи Дада.

В началото на 19 и 20 век Милано преживява изключително индустриално развитие и развитие на третичния сектор, което го поставя в центъра на икономическите събития в Италия. Той е седалището на Световното изложение през 1906 г.,[88] което отпразнува откриването на тунела Симплон. Политическото обединение на Италия засилва икономическото господство на Милано над Северна Италия. Гъста железопътна мрежа, чието изграждане е започнато под патронажа на Австрия, е завършена за кратко време, превръщайки Милано в железопътен център на Северна Италия и с откриването на железопътните тунели Готард (1882) и Симплон (1906) в главния южен Европейски железопътен център за превоз на стоки и пътници. Всъщност Милано и Венеция са сред основните спирки на Ориент Експрес, който започва да работи от 1919 г. Изобилните водноелектрически ресурси позволяват развитието на силен стоманен и текстилен сектор и тъй като миланските банки доминират във финансовата сфера на Италия, градът се превръща във водещ финансов център на страната.

 
Артилерия на площад „Дуомо“ по време на бунтовете.

Много бързата индустриализация през последните две десетилетия на 1800 г. води до раждането на масивна работническа класа, както и до остри социални конфликти. От 6 до 9 май 1898 г. Милано е разтърсен от репресиите на ген. Фиоренцо Бава Бекарис поради Бунтовете в Милано (Moti di Milano). Това са бунтове на част от населението на града срещу правителството. Сблъсъците се състоят след демонстрации на работници, които излизат на улицата срещу полицията и войниците, за да протестират срещу условията на труд и поскъпването на хляба през предходните месеци, както се случва и в други италиански градове през същия период. Генералът действа твърдо от самото начало, за да задуши всяка възможна форма на протест; безразборното използване на огнестрелни оръжия и по-специално на оръдия в града води до желания резултат, но също така и до много жертви, често просто странични наблюдатели. „Оръдията на Бава Бекарис“ остават в историята като символ на безсмислени и кървави репресии.

Военните усилия по време на Първата световна война водят до силно развитие на промишлеността (не само на тежката) с последващи трудности при последвалото следвоенно преобразуване; това е съчетано с разочарованието от многобройните очаквания за по-голямо благополучие и демокрация, генерирани не само в Италия от пропагандата за военна служба: първоначално социалното напрежение води до това, което историците наричат червения двугодишен период, в отговор на който намира нов живот фашизмът.

В началото на 20 век Милано е град със силна социалистическа конотация поради своя социален състав: Филипо Турати (избиран многократно в Италианския парламент именно благодарение на Милано) основа Миланската социалистическа лига през 1889 г. и е един от основателите през 1892 г. на Италианската социалистическа партия. От 1911 г. в греда е разположена централата на партийния ѝ орган – всекидневникът „Аванти!“, а Бенито Мусолини е един от директорите ѝ (1913-1914 г.). Социалисти са и последните двама демократично избрани кметове на Милано: Емилио Калдара[89] през 1914 г. и лекарят Анджело Филипети[90] през 1920 г.

На 14 февруари 1916 г., в средата на Първата световна война, Милано претърпява първата въздушна бомбардировка в своята история: два военни бомбардировача на Австро-унгарските имперско-кралски военновъздушни сили хвърлят много бомби в районите Порта Романа и Порта Витория, причинявайки 16 загинали и около 40 ранени. Двата бомбардировача се оттеглят необезпокоявани в авиобазата ГардолоТрентино, тогава част от Австро-Унгарската империя), откъдето са излетели.[91]

 
Мусолини основава Италианския съюз на борбата.

Годините непосредствено след Първата световна война са пълни със социално напрежение, кулминирало в гореспоменатия червен двугодишен период с кървави сблъсъци между анархистки, работнически и комунистически движения и зараждащото се фашистко движение. Люлката на фашизма е именно Милано, където на 23 март 1919 г. в залата на Индустриалния съюз на площад Сан Сеполкро се ражда Италианският съюз на борбата.[N 10] В Милано бъдещият фашистки диктатор стартира своя поход към Рим на 28 октомври 1922 г.

На 12 април 1928 г. градът е разтърсен от сериозната атака срещу крал Виктор Емануил III, при която 20 души са убити от експлозия на взривно устройство, докато чакат да присъстват на преминаването на краля по случай церемонията по откриването на 8-то издание на Търговския панаир.

През 1929 - 1930 г. е покрит Кръгът на Навили (Cerchia dei Navigli) – наводняемият защитен ров на средновековните стени на Милано. По този начин коренно се променя обликът на много от градския пейзаж.

 
Галерия „Виктор Емануил II“ след бомбардировките през 1943 г.

По време на Втората световна война Милано регистрира най-сериозните въздушни бомбардировки, понасяни някога от голям италиански град. През август 1943 г., в рамките на една седмица, той претърпява множество въздушни нападения, които унищожaват 1/3 от застроената площ и удрят 50% от сградите, оставяйки 150 хил. души без дом.[92] Самолетите пускат бомбите от много голяма надморска височина, удряйки на случаен принцип сградите в историческия център. Ла Скала, Дворец „Марино“, универсалният магазин „Ла Ринашенте“, централата на в. Кориере дела Сера, фабриките на Пирели, Алфа Ромео и Бреда са подложени на тежък обстрел, а Галерия „Виктор Емануил II“ остава без покрив. Миланската катедрала е пощадена въпреки срутването на десетки статуи. Засегнати са също така Замъкът на Сфорците, църквата „Санта Мария деле Грацие“, Кралският дворец, Пинакотека „Амброзиана“ и болницата Фатебенефратели.

Трагично е избиването на 184 деца от началното училище в Горла на 20 октомври 1944 г. Седемнадесет самолета от 451-ва бомбардировъчна група на Американската авиация, пропуснали целта (заводите в Бреда), защото се отклоняват от курса, хвърлят 170 200-килограмови бомби върху кварталите Горла, Прекото и Туро. Един от тях се удря стълбите на училището, докато деца, учители и персонал се опитват да стигнат до укритията: има 614 жертви.[93]

Когато Италия капитулира през 1943 г., германските сили окупират и разграбват по-голямата част от Северна Италия, подхранвайки раждането на масивно съпротивително партизанско движение.[94]

 
Телата на Пл. „Лорето“.

На 29 април 1945 г. американската Първа бронирана дивизия настъпва към Милано, но преди да пристигне, италианската съпротива завзема контрола над града и екзекутира Мусолини заедно с любовницата му и няколко офицери от режима, които по-късно са обесени и изложени на Пл. „Лорето“, където една година преди това са екзекутирани някои членове на съпротивата. Фашистите са застреляни от група партизани, начело с Валтер Аудизио на 28 април следобед. Тълпата започва да тъпче и удря телата и само благодарение на намесата на пожарникарите и на някои партизани те са спасени от гнева ѝ и са окачени с главата надолу върху сенника на бензоностанцията на площада.[95]

От края на Втората световна война до 21 векРедактиране

Милано е град - емблема на Съпротивата: 25 април, денят на освобождение на Италия от фашизма, е в чест на общото партизанско въстание на 25 април 1945 г., довело до освобождението на Милано. След Втората световна война, след раждането на Италианската република на 2 юни 1946 г., градът е и един от двигателите на индустриалното и културно възстановяване на следвоенна Италия.

 
Небостъргач „Пирели“

По време на следвоенния икономически бум усилията за възстановяване и т. нар. „италианско икономическо чудо“ привличат голяма вълна от вътрешна миграция (особено от селските райони на Южна Италия) към Милано. Населението нараства от 1,3 милиона през 1951 г. до 1,7 милиона през 1967 г.[96] През този период Милано бързо се възстановява с изграждането на няколко иновативни и модернистични небостъргачи като Торе Веласка и Пирели Тауър, които скоро се превръщат в символи на тази нова ера на просперитет.[97] Икономическият просперитет обаче е засенчен в края на 60-те и началото на 70-те години на 20 век по време на т. нар. „Оловни години“, когато Милано става свидетел на безпрецедентна вълна от улично насилие, работнически стачки и политически тероризъм. В Милано са някои от най-големите сблъсъци на Италия през 1968 г. Тук е първият епизод от т. нар. „Стратегия на напрежението“: атентатът на пл. „Фонтана“ на 12 декември 1969 г., когато избухва бомба в Националната аграрна банка на пл. „Фонтана“, убивайки 17 и ранявайки 88 души.

През 80-те години на 20 век, с международния успех на миланските модни къщи като Армани, Версаче и Долче & Габана, Милано се превърна в една от световните модни столици. Градът отбелязва също значително нарастване на международния туризъм, особено от Америка и Япония, докато фондовата борса увеличава пазарната си капитализация повече от пет пъти.[98] От края на 1980-те г. градът започва да е наричан от медиите „Милано за пиене“ (Milano da bere). Това е име, произлизащо от рекламен слоган, който се превръща в символ на епоха, в която Милано и цялата нация могат да се радват на широк просперитет.[99]

 
Силвио Берлускони

През последната четвъртина на 20 век градът е в центъра на италианската политика. Процесът започва с издигането на миланската управляваща класа на Италианската социалистическа партия начело с Бетино Кракси до националното управление. През 90-те години на 20 век в Милано се разразява скандалът „Чисти ръце“ или „Танджентòполи“ – поредица съдебни разследвания в Италия през първата половина на 1990-те г. от различни съдебни прокурори, които разкриват измамна и корумпирана система, обвързала италианската политика и бизнес,[N 11] В този политически скандал много политици и бизнесмени са съдени за корупция. Градът също е засегнат от тежка финансова криза и постоянен спад в производството на текстил, автомобили и стомана.[100] Проектите „Милано 2“ и „Милано 3“ на миланския предприемач Силвио Берлускони са най-важните жилищни проекти от 80-те и 90-те години на 20 век в Милано и донасят на града нова икономическа и социална енергия. Възходът на предприемача води до ръководството му на дясноцентристка коалиция.

 
Кулата на Уникредит и жил. сграда „Вертикална гора“ – част от проекта „Порта Нуова“.
 
Квартал CityLife

В началото на 21 век Милано претърпява серия от широкообхватни реконструкции върху огромни бивши индустриални зони.[101] Два нови бизнес района - Порта Нуова и CityLife са построени в рамките на десетилетие, променяйки радикално силуета на града. Дългият упадък в традиционното производство е засенчен от голямото разрастване на издателската дейност, финансите, банкирането, модния дизайн, информационните технологии, логистиката и туризма.[102] Продължителният десетилетия спад на населението на града изглежда частично преодолян през последните години. Успешното ребрандиране на града като глобална столица на иновациите допринася за успешните му кандидатури за домакинство на големи международни събития като Expo 2015 и Зимни олимпийски игри 2026.

 
Площад „Кастело“ по време на Експо 2015.

Днес Милано е важен търговски и индустриален център, както в рамките на Европейския съюз, така и в международен план, както и основен италиански център за услуги и третичния сектор, финансите, модата, издателската дейност и промишлеността. Също така е седалище на Италианската фондова борса (разположена на пл. „Афари“), един от най-важните финансови центрове в Европа, и е основно място на административните офиси на десетки мултинационални компании.[103] Милано е един от големите университетски, издателски и телевизионни центрове в Европа. Неговият изложбен център Фиера ди Милано с най-голямата изложбена площ в Европа[104] се премества в много по-голям обект в близкия град Ро.[105] Дългият упадък в традиционното производство е засенчен от голямото разрастване на издателската дейност, финансите, банкирането, модния дизайн, информационните технологии, логистиката и туризма.[106]

След официалното връчване от Международното бюро по изложения на 31 март 2008 г., от 1 май до 31 октомври 2015 г. градът е домакин на Експо 2015 на тема „Храни“. Милано присъства в публикациите на Групата за изследване на глобализацията и световните градове на университета в Лафбъроу, където през 2004 г. е класифициран като „зараждащ се глобален град“ заедно с Амстердам, Бостън, Чикаго, Мадрид, Москва и Торонто.[107] През 2016 г. той печели Европейската награда за достъпни градове.[108]

Паметници и забележителностиРедактиране

Голяма част от художествено-архитектурното наследство на Милано се намира в историческия център, който дължи сегашния си вид на многобройни градски промени, извършени между Обединението на Италия и първия следвоенен период.[109]

Основни забележителностиРедактиране

  • Миланска катедрала: паметник-символ на града. Разположена е на едноименния площад – център на икономическия и културен живот на Милано. Това е най-голямата църква в Италия с максимална височина от 108,50 м, третата по площ и шестата по обем в света. Строежът ѝ започва през 1386 г. и продължава до 1932 г., висока е 108,5 m и 158,5 m дълга. Става известна от филма на Виторио Де Сика „Чудото в Милано“.
  • Кралски дворец: бивш Palazzo del Broletto Vecchio, в продължение на много векове седалище на правителството на град Милано, на Кралство Ломбардия-Венеция и след това кралска резиденция до 1919 г., когато става държавна собственост, ставайки седалище на изложби и изложби.
  • Галерия „Виктор Емануил II“ – покрит пасаж с открити железни и стъклени конструкции в еклектичен стил, във форма на кръст с остъклени тавани, където се намират най-известните магазини и заведения. Свързва пл. „Скала“ с пл. „Дуомо“.
  • Театър „Ла Скала“: от 18 век, един от най-известните оперни театри в света.[110]
  • Замък на Сфорците: друг паметник-символ на Милано, първоначално замислен изключително като военна постройка, а след това преустроен като елегантен дворец за господарите на града.[111] В него за разположени няколко музея.
  • Базилика „Сант Амброджо“: считана за втората най-важна църква в града след Миланската катедрала[112] Представлява не само паметник на раннохристиянската и романската епоха, но и основна точка от историята на Милано и на Амброзианската църква. Заедно с basilica prophetarum, basilica apostolorum и basilica virginum, basilica martyrum се причислява към четирите амброзиански базилики, тоест тези, построени от Свети Амвросий. Построен между 379 и 386 г. в късния имперски римски период по заповед на епископа на Милано Амброджо, тя е една от раннохристиянските базилики на Милано.
  • Църква „Санта Мария деле Грацие“: съхранява „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи, обявена от ЮНЕСКО за част от Световното културно наследство.[113]
  • Монументално гробище: там се помещават гробовете на най-известните граждани на Милано.
  • Пинакотека „Брера“: излага една от най-известните колекции от живопис в Италия, специализирана във венецианска и ломбардска живопис, с важни произведения от други школи. Благодарение на даренията предлага и изложбен маршрут, който варира от праисторията до съвременното изкуство, с шедьоври на художници от 20 век.
  • Базилика „Сан Лоренцо“ и колони на Сан Лоренцо: базиликата е сред най-старите църкви в града, а сградата ѝ е преустройвана и модифицирана на няколко пъти във външните форми, почти напълно запазвайки примитивната инсталация от Късната имперска епоха, която е построена между 390 и 410 г. Заедно със срещуположните колони на Сан Лоренцо, някога част от антипортика на сградата, се счита за един от големите монументални комплекси от Късния имперски римски период в Милано.
  • Арка на мира: триумфална арка, разположена в началото на бул. Семпионе, която представлява един от най-големите неокласически паметници в Милано. Посветена е на мира между европейските нации, постигнат през 1815 г. с Виенския конгрес; открита на 10 септември 1838 г. с пищна церемония, председателствана от новокоронования император Фердинанд I Австрийски. Окончателното си освещаване има през 1859 г. с влизането в Милано на Наполеон III и Виктор Емануил II след победата при Маджента.
  • Небостъргач „Пирели“: седалище на Регионалния съвет на Ломбардия. Държи рекорда за най-висока сграда в Европейския съюз от 1958 до 1966 г., когато е построена Tour du Midi в Брюксел.
  • Навили: система от напоителни и плавателни канали с център Милано, която свързва езерото Маджоре, езерото Комо и долното течение на река Тичино, отваряйки водните пътища на Швейцария и Северозападна Европа към Милано, кантон Граубюнден и североизточна Европа и накрая това на река По към Адриатическо море.
  • Централна гара на Милано: по-модерна постройка, построена в стил, който съчетава величието на фашистките структури с декорации в стил Либерти.[114]
  • Стадион „Джузепе Меаца“, известен като Сан Сиро, наречен „Ла Скала на футбола“.[115]

Градска архитектураРедактиране

Центърът на Милано е пълен с вили и дворци, построени главно през 17 и 18 век като частни резиденции на големите семейства в града. Архитектурните стилове, представени в центъра на града, са много: от неоготика, Барокова архитектура, Еклектика, Ар нуво, следвоенен рационализъм. Историята на миланските градски сгради се простира до наши дни, включително многобройните модерни архитектури, които характеризират областите на най-иновативната концепция на градската територия.

Милано никога не е имал център на градска власт, подходящ за значението му. Този факт се дължи главно на липсата на кралски двор в града от 16 век нататък, когато е загубена независимостта. Сред обществените сгради трябва да се споменат само средновековният Palazzo della Ragione (вмъкнат в комплекса на пл. Мерканти) и последвалият Кралски дворец, от векове представително седалище на градската управа; [N 12] след построяването на Замъка на Сфорците, очевидно каталогизиран сред военната архитектура, Милано вече не ражда сграда с обществена концепция до 2010 г., когато е открит Палат Ломбардия.

Частните резиденции са от по-голямо значение, включително Дворец „Марино“ (сега седалището на кметството), Дворец „Лита“, Дворец „Белджойозо“ и късният Ар нуво Дом „Фризия“. Цели квартали, като този около ул. Монте Наполеоне или бул. Венеция, са съставени от благороднически неокласически сгради.

Сред Миланските кули заслужава да се отбележат Кулата на общината, която някога е отбелязвала официалното откриване и закриване на дейностите и която се намира на Дворецът на юристконсултите, Кулата на Горани, която е била част от разрушената Дом „Горани“, и Кулата на чудесата, включена в Дома на чудесата (Casa dei Meravigli).

Религиозна архитектураРедактиране

Миланската катедрала е основното място за католическо богослужение в град Милано и катедрала на едноименната архиепископия. Други ценни сгради са раннохристиянските базилики в Милано: базиликата „Сант'Амброджо“, считана винаги за най-великият пример за ломбардска романска архитектура,[116] както и за един от най-старите паметници на християнското изкуство, базиликата „Сан Лоренцо“ – сграда с византийски централен план, известна и с близостта на едноименните колони, базиликата „Сан Надзаро ин Броло“ и базиликата „Сан Симпличано“, свързани като предишните с фигурата на Свети Амвросий Медиолански.

В историческия център на Милано се помещава и църквата „Сан Маурицио ал Монастеро Маджоре“, съдържаща цикъл от стенописи на автори като Бернардино Луини и Симоне Петерцано,[117] които са определени като Ломбардската Сикстинска капела,[118] църквата „Сант Антонио Абате“, възстановена в края на 16 век според каноните на Контрареформацията и дом на произведения на Джулио Чезаре Прокачини и Ил Черано, и бароковата църква „Сант Алесандро ин Дзебедия“, която гледа към един от най-добре запазените площади в Милано преди следвоенното възстановяване.[119]

Църквата „Сан Джузепе“ се счита за първата истинска барокова сграда в града,[120] докато църквата „Санта Мария пресо Сан Сатиро“ е известна с фалшивия хор, проектиран от Браманте, използвайки техниката тромп лой.[121] Също заслужава да се спомене църквата „Сан Марко“ и базиликата „Сант Еусторджио“, в която се помещава Капела „Портинари“, считана за един от шедьоврите на Ломбардския ренесанс.[122] Известна в цял свят е църквата „Санта Мария деле Грацие“, включена заедно с „Тайната вечеря" в списъка на обектите на Световното културно наследство на ЮНЕСКО.[123]

Извън градската зона има два важни монашески комплекса: Чертогът на Гареняно с важните стенописи от Симоне Петерцано и Абатство „Киаравале“ – един от първите примери за готика в Италия.[124] От голямо художествено значение е и Монументалното гробище със своя пантеон, много богат на погребални скулптури от различни епохи и стилове.[125]

Военна архитектураРедактиране

Стените на Милано еволюират през годините заедно с града: от първото римско ядро се преминава към средновековните стени, завършвайки с последната най-външна стена, по-известна като „Испанските стени“. От римските стени са останали само руини. От средновековните стени има много малко открити участъци, които са оцелели след превръщането им в домове, след като са били построени испанските стени, които по времето на тяхното изграждане са най-големите в Европа.[126] Испанските стени са до голяма степен разрушени между края на 19 век и първите десетилетия на 20 век поради трафика.[127]

В допълнение към някои участъци от старите испански стени с обща дължина около километър остават единствените запазени градски порти от средновековните стени, които са достигнали до днес: средновековната Порта Нуова и средновековната Порта Тичинезе. На испанската стена вратите са до голяма степен запазени: с изключение на маниеристичната Порта Романа останалите датират от австрийската подредба на неокласическите бастиони.

Най-впечатляващата военна архитектура е Замъкът на Сфорците,[128] – имение, превърнато през Ренесанса в елегантен двор на херцозите на Милано. Крепостта все още е една от най-големите за времето си, дотолкова, че замъкът никога не е бил завладян в битка. Използван изключително като военна казарма от чужди правителства, той е реставриран и трансформиран в края на 19 век в голям музеен комплекс и е украсен с градините на едноименния площад и парка Семпионе. Някога е бил управляван от Кастелана на Замъка на Сфорците в Милано. Той се намира на същото място като Замъкът на Порта Джовия, чието разширение е, и римският Castrum Portae Jovis.

Улици и площадиРедактиране

В Милано има няколко улици (на итал. via) и булеварди (на итал. corso), и площади (на итал. piazza), които имат историческо, архитектурно, социално или търговско значение.[129]

УлициРедактиране

  • Ул. „Манцони“ е считана за един от най-луксозните райони на града, както и един от големите търговски центрове на световната висша мода.
  • Ул. „Брера“ е известна като една от най-характерните улици на Милано, както заради присъствието на Двореца на Пинакотека „Брера“, така и за някои местни заведения на тази улица.
  • Бул. „Беатриче д'Есте“ е дълга алея с дървета в центъра на Милано, граничеща с Пинакотека „Брера“, както и с:
  • Бул. „Буенос Айрес“ – важна търговска улица с над 350 магазина за продажба на различни видове стоки, които генерират общ дневен оборот сред най-високите в света, и с
  • Ул. „Монте Наполеоне“, считана за един от най-луксозните райони и един от най-големите търговски центрове prêt-à-porter. Прочутата улица с площ 4 декара и нейните разклонения за търговия на дребно с най-модните стоки е изключителен „златен триъгълник“ на осеяни с разкошни витрини улици: неуморните занимания на града с мода, вътрешен дизайн, архитектура и храна са изложени на показ в този шикозен квартал – от лъскави бутици до забележителни салони за чай от 19 век и бутици за деликатеси.
  • Бул. „Венеция“, известна като една от най-елегантните улици в Милано и част от модния квартал
  • Бул. „Виторио Емануеле II“, сред най-важните улици на града, където се отварят множество магазини, особено за дрехи, които я превръщат в един от основните търговски центрове в града
  • Бул. „Комо“, важна пешеходна и търговска улица в Милано
  • Ул. „Данте“, друга важна търговска улица, открита в края на 19 век, за да свързва директно пл. „Кордузио“ със Замъка на Сфорците
  • Верциере, древно популярно наименование на района, използван някога като пазар за плодове и зеленчуци и където все още има известен маниеристично-бароков паметник – колоната Верциере.

ПлощадиРедактиране

Археологически зониРедактиране

Наличието на археологически обекти, които разказват историята на римския Медиоланум, е от голямо значение, особено като се има предвид разнообразието от руини, излезли на бял свят през вековете.[130]

Природни зониРедактиране

В града има три исторически градски парка:

Други, средно големи градски паркове, построени през 20-21 век, са:

  • Парк „Папа Йоан Павел II“ (Parco Giovanni Paolo II), бивш Парк на базиликите, от 1934 г.
  • Парк „Луиджи Джузани“ (Parco Luigi Giusani), бивш Парк „Солари“, от 1935 г.
  • Парк „Виторио Форментано“ (Parco Vittorio Fomentano), бивш Largo Marinai d'Italia, от 1969 г.
  • Парк „Библиотека на дърветата“ (Parco Biblioteca degli Alberi), от 2018 г.

По-големи паркове, разположени извън застроената зона, са:

  • Парк „Ламбро“ (Parco Lambro)
  • Парк „Форлантини“ (Parco Forlantini)
  • Parco delle Cave
  • Boscoincittà
  • Trenno Park.

Поради своята особеност заслужава да се отбележи Монте Стела (Monte Stella), известен и като La Montagnetta di San Siro, получена от развалините на сградите, бомбардирани през Втората световна война.[133]

В северната част на територията на общината се намира Северният парк (Parco Nord), с надобщински характер.[N 13] Голяма част от територията, на изток, юг и запад, е включена в Селскостопанския парк „Южен Милано“ (Parco agricolo Sud Milano) – огромна натуралистична и селскостопанска зона, която заобикаля града от три страни.[134] Добре запазени останки от Испанските стени могат да се видят по виале "Виторио Венето" близо до Порта Венеция, където са запазили оригиналния си вид, този на оградена с дървета „променада“.[135] [136]

На изток от града, на Летище „Линате“, на територията на общините Сеграте и Пескиера Боромео, се намира Идроскало-то на Милано – огромен изкуствен басейн, изкопан през 1928 - 1930 г. за излитане и излитане на хидроплани, и превърнат през 1934 г. в зона за състезания и спортни дейности, и за обществено ползване за къпане. Много популярно през летните месеци и с обширна зелена площ, то често се определя като „морето на миланците".[137] През цялата година районът се използва за морски спортни събития като гребане, моторни лодки или водни ски.

КултураРедактиране

УниверситетиРедактиране

Музеи на МиланоРедактиране

Художествени музеиРедактиране

  • Пинакотека „Брера“ (Pinacoteca di Brera[157])
  • Пинакотека „Амброзиана“ (Pinacoteca Ambrosiana[158])
  • Кралски дворец (Palazzo Reale di Milano[159])
  • Музей „Полди Пецоли“ (Museo Poldi Pezzoli[160])
  • Музей „Багати Валсеки“ (Museo Bagatti Valsecchi[161])
  • Музей на Миланската катедрала (Museo del Duomo[162])
  • Музей на дизайна (ADI Design Museum[163])
  • Дом музей „Боски ди Стефано“ (Casa Museo Boschi Di Stefano[164])
  • Галерия на модерното изкуство (Galleria d'Arte Moderna (GAM)[165])
  • Галерии на Пл. „Скала“ (Gallerie di Piazza Scala[166])
  • Галерия за сакрално изкуство на съвременниците (GASC – Galleria d’Arte Sacra dei Contemporanei[167]), във Вила „Клеричи“
  • Съкровищата на Ка' Гранда (I Tesori della Ca' Granda[168])
  • Музей на „Тайната вечеря“ на Леонадро да Винчи (Museo del Cenacolo Vinciano[169])
  • Музей на 20 век (Museo del Novecento[170])
  • Музей на Базилика „Сант Амброджо“ (Museo della Basilica di Sant’Ambrogio[171])
  • Музей на Базилика „Сант Еусторджио“ (Museo della Basilica di Sant’Eustorgio[172])
  • Епархийски музей (Museo Diocesano[173])
  • Музей „Сан Феделе“ (Museo San Fedele[174])
  • Павилион на съвременното изкуство (Padiglione di Arte Contemporanea[175])
  • Дружество за изящни изкуства и Постоянна експозиция (Società per le Belle Arti ed Esposizione Permanente[176])
  • Музей на Триенале за дизайн (Triennale Design Museum[177])
  • Вила „Неки Кампильо“ (Villa Necchi Campiglio[178])

Музеи в Замъка на СфорцитеРедактиране

В Замъка на Сфорците се провеждат и много временни изложби. Освен това към 2022 г. в него се помещават:[179]

 
Кодекс Тривулцио

Научни музеиРедактиране

  • Градски аквариум на Милано (Acquario civico di Milano[180])
  • Градски планетариум „Улрих Хьопли“ (Civico planetario “Ulrico Hoepli”[181])
  • Градски музей на естествената история (Museo civico di storia naturale[182])
  • Национален музей на науката и технологията „Леонардо да Винчи“ (Museo nazionale della scienza e della tecnologia "Leonardo da Vinci"[183])

Исторически музеиРедактиране

  • Оперен музей „Ала Скала“ (Museo teatrale alla Scala[184])
  • Градски археологически музей на Милано (Civico museo archeologico di Milano[185])
  • Антиквариум на Милано (Antiquarium di Milano[186])
  • Музей на миланското Рисорджименто (Museo del Risorgimento di Milano[187])
  • Лозата на Леонардо (La Vigna di Leonardo[188])
  • Мемориал на Шоа (Memoriale della Shoah[189])
  • Музей „Манджини Бономи“ (Museo Mangini Bonomi[190])
  • Музей „Мартинит и Стелине“ (Museo Martinitt e Stelline[191])
  • Исторически музей на миланските пожарникари (Museo storico dei Vigili del fuoco di Milano[192])
  • Дом „Манцони“ (Casa Manzoni[193])
  • Палат „Морандо“ – облекло, мода, имидж (Palazzo Morando - Costume Moda Immagine[194])

Други музеиРедактиране

  • Музей на културите (Museo Delle Culture (Mudec)[195])
  • Музей „Народи и култури“ (Museo Popoli e Culture[196])
  • Армани Силос (Armani Silos[197])
  • Фондация „Прада“ (Fondazione Prada[198])
  • Водоцентрала на Милано (Centrale dell'Acqua di Milano[199])
  • Интерактивен музей на киното (MIC - Museo Interattivo del Cinema[200])
  • Музей „Колекция Бранка“ (Museo Collezione Branca[201])
  • Музей на изкуството и науката (Museo d'arte e scienza[202])
  • Музей на парфюма (Museo del Profumo[203])
  • Музей на пишещите машини (Museo della Macchina da scrivere[204])
  • Музей „Луи Брайл“ (Museo Louis Braille[205])
  • Нангар на Пирели в Бикока (Pirelli HangarBicocca[206])
  • Студио музей „Акиле Кастильони“ (Studio Museo Achille Castiglioni[207])
  • Студио музей „Е. Трекани“ (Studio Museo E. Treccani[208])
  • Студио музей „Франко Албини“ (Studio Museo Franco Albini[209])
  • Студио музей „Франческо Месина“ (Studio Museo Francesco Messina[210])
  • Студио музей „Вико Маджистрети“ (Studio Museo Vico Magistretti[211])
  • Музей „Сан Сиро“ (San Siro Museum[212])
  • Музей „Светът на Милан“ (Museo Mondo Milan[213])
  • Музей на комикса (WOW Spazio Fumetto[214])

Известни личностиРедактиране

Родени в Милано
Починали в Милано
Други личности, свързани с Милано

ФестивалиРедактиране

  • Milano Jazz Festival – джаз музиката е изключително популярна в Италия още от Първата световна война. Много градове в Италия имат свои джазклубове, които представят изпълненията на живо в годишния джаз фестивал. Джаз фестивалът в Милано обикновено се провежда в началото на ноември и може да продължи почти един месец.
  • Festa del Naviglio – този фестивал се провежда в Милано всяка година през първите десет дни на юни. Той възниква около каналите Naviglio на Милано, откъдето получава името си. Има много улични сергии, където търговците предлагат своите стоки, най-вече храна или сладко. Фестивалът предвижда развлечения като улични изпълнители и артисти, които показват изкуството си пред обществеността. Фестивалът има музика на живо и завършва с парад.

Вижте същоРедактиране

БележкиРедактиране

  1. а б Resident population on 1st January 2021 by sex, age and marital status (n) Municipality: Milano. // Посетен на 2022-7-28.
  2. Regione Lombardia. // Посетен на 2022-7-28.
  3. Milan - story of a business capital of Europe. // Italian Business Tips. Посетен на 2021-10-27. (на американски английски)
  4. Milan | History, Population, Climate, & Facts. // Encyclopedia Britannica. Посетен на 2021-10-27. (на английски)
  5. Shaw, Catherine. Milan, the 'world's design capital', takes steps to attract visitors year-round. // South China Morning Post. 17 July 2016. Посетен на 15 October 2017.
  6. Fashion. // The Global Language Monitor. Посетен на 1 June 2011.
  7. Milan, Italy | frog. // Frogdesign.com. Посетен на 1 June 2011.
  8. Milan Furniture Fair. // Monocle.com. Посетен на 10 July 2012.
  9. Città più visitate al mondo, da Istanbul a Bangkok: il turismo non mente. // 2022-3-4. Посетен на 2022-7-29.
  10. London and New York are the most connected cities in the world – new data shows. // Посетен на 2022-4-10.
  11. Milano sempre più meta turistica, anche nel 2018 sono cresciuti i visitatori: il 16% è cinese. // MilanoToday. Посетен на 2021-04-23. (на италиански)
  12. Milano, inarrestabile boom di turisti: nel 2018 sfiorano il tetto dei 10 milioni. // MilanoToday. Посетен на 2021-04-23. (на италиански)
  13. Guida Michelin 2016: ristoranti stellati in Lombardia. // Посетен на 7 May 2016.
  14. Lausanne To Host Vote For Winning 2026 Winter Olympic Bid Instead of Milan After Italy Enters Race. // GamesBids.
  15. IOC To Move Up 2026 Olympic Bid Vote Three Months, Now June 2019. // GamesBids.
  16. Winter Olympics: Italy's Milan-Cortina bid chosen as host for the 2026 Games. // BBC.
  17. Storia di Milano. Т. I. Milano, Fondazione Treccani degli Alfieri.
  18. Felice Poggi, Idrografia nei dintorni di Milano nell'era romana, Milano, 1911.
  19. Milano- Descrizione. // Посетен на 2022-7-29.
  20. а б Cittadini Stranieri. Popolazione residente e bilancio demografico al 31 dicembre 2020 Comune: Milano. // Посетен на 2022-7-29.
  21. Popolazione straniera residente al 1 Gennaio 2021 per età e sesso post censimento Comune: Milano. // Посетен на 2022-7-29.
  22. Raffaele Pugliese, Marco Lucchini. Milano città d'acqua: nuovi paesaggi urbani per la tutela dei navigli. Florence, Alinea, 2009. ISBN 978-88-6055-469-7. с. 32.
  23. King, Russell. The industrial geography of Italy. London, Croom Helm, 1985. ISBN 0-7099-1501-2. с. 250–254.
  24. а б Comuni limitrofi a Milano. // Посетен на 2022-7-29.
  25. La salute dei milanesi a rischio per la pessima aria. // Milano Today. 03 febbraio 2022. Посетен на 31 юли 2022 г.
  26. Extreme temperatures around the world. // www.mherrera.org. Посетен на 31 юли 2022 г.
  27. Clima - Italia. Temperatura, pioggia, tempo prevalente, quando andare, come vestirsi. // Climi e Viaggi. Посетен на 31 юли 2022 г.
  28. Mediolanum-Milano. // Посетен на 2022-7-31.
  29. Maria Grazia Tibiletti Bruno, "Nuove iscrizioni epicoriche a Milano", in: Scritti in ricordo di Graziella Massari Gaballo e di Umberto Tocchetti Pollini, Milano 1986, с. 99-109 надписът е на стp. 100); ; възпроизвеждане на надписа с транскрипция може да се види онлайн в материалите, които David Stifter представя на конференцията Celtic Spring in Copenhagen (23-25 май 2012 г.):
  30. Vittore Pisani, Le lingue dell'Italia antica oltre il latino, Torino, Rosenberg & Sellier 1964, p. 331
  31. а б David Stifter, "Keltische Schriftsysteme", Historische Sprachforschung 128, X–XX, 2015 [2016] с. 33-56 (с. 50)
  32. Ambrogio, Renzo. Nomi d'Italia : origine e significato dei nomi geografici e di tutti i comuni. Novara, Istituto geografico De Agostini, 2009. ISBN 978-88-511-1412-1. с. 385.
  33. L. Cracco Ruggini, Milano da "metropoli" degli Insubri a capitale d'Impero: una vicenda di mille anni, в Catalogo della Mostra "Milano capitale dell'Impero romani (286-402 d.C.)", a cura di Gemma Sena Chiesa, Milano 1990, с.17.
  34. Studia ambrosiana. Annali dell'Accademia di Sant'Ambrogio. Bulzoni.
  35. Maria Grazia Tolfo. Il Sestiere di Porta Romana. // Посетен на 2022-7-31.
  36. Zona Centro Storico – Il Cerchio Celtico. // Посетен на 2022-7-31.
  37. L. Cracco Ruggini, Milano da "metropoli" degli Insubri a capitale d'Impero: una vicenda di mille anni, в Catalogo della Mostra "Milano capitale dell'Impero romani (286-402 d.C.)", a cura di Gemma Sena Chiesa, Milano 1990, с.17.
  38. Le 10 epoche della storia d'Italia antica e moderna. Т. 1. Rusconi.
  39. Maria Grazia Tolfo. Medhelan, il santuario dei Celti Insubri. // Посетен на 2022-7-31.
  40. La langue gauloise: grammaire, textes et glossaire. Paris, Klincksieck.
  41. Introduzione alla linguistica indeuropea. Milano, Unicopli.
  42. Wise, Hilary. The vocabulary of modern French origins, structure and function. London, Routledge, 1997. ISBN 0-203-42979-6. с. 39.
  43. Michell, John. The sacred center: the ancient art of locating sanctuaries. Rochester, Vt., Inner Traditions, 2009. ISBN 978-1-59477-284-9. с. 32.
  44. Charles Rostaing, Les Noms de lieux, PUF, coll. Que sais-je?, Parigi, 1969.
  45. medius + lanum; Alciato's "etymology" is intentionally far-fetched.
  46. Bituricis vervex, Heduis dat sucula signum.
  47. Laniger huic signum sus est, animálque biforme, Acribus hinc setis, lanitio inde levi.
  48. Alciato, Emblemata, Emblema II. // Emblems.arts.gla.ac.uk. Посетен на 13 March 2009.
  49. Claudio Beretta, Letteratura dialettale milanese: itinerario antologico-critico, Milano, Hoepli, 2003
  50. Carlo Maria Maggi, Le Rime Milanesi (a cura di Dante Isella), Milano, Garzanti, 2006.
  51. Carlo Antonio Tanzi, Rime Milanesi (a cura di Renato Martinoni), Modena, Ugo Guanda Editore, 2016.
  52. Gualdoni p. 10..
  53. Cronologia di Milano dalla fondazione fino al 150 d.C.. // Посетен на 2022-7-29.
  54. Polibio, Storie, II, 34.10-15; Cassio Dione Cocceiano, Storia romana, XII, 51-52; Zonara, L'epitome delle storie, VIII, 20.
  55. Tito Livio (Historiae, 5,34).
  56. Treccani. Milano. // Посетен на 2022-7-31.
  57. Tito Livio, Ab Urbe condita, V, XXXIV; la traduzione delle citazioni testuali è in Tito Livio, Storia di Roma (a cura di Guido Vitali e Carlo Vitali), Milano, Mondadori, 2007, vol. I, p. 769
  58. Maurizio Harari. Nascita dell'Insubria (2017). // Посетен на 2022-7-31.
  59. Livius, Ab Urbe condita 5.34–35.3.
  60. Soprintendenza di Milano L'anfiteatro di Milano e il suo quartiere ed. Skira
  61. Treccani. Scipióne Calvo, Gneo Cornelio. // Посетен на 2022'7'31.
  62. Marzo 222 a.C. nella battaglia di Clastidium la prima "unità d'Italia" sotto il vessillo della legione manipolare,. // Посетен на 2022'7'31.
  63. I Celti. // Посетен на 2018-8-6.
  64. Delamarre, Xavier. Dictionnaire de la langue gauloise. 2nd. Paris, Errance, 2003. ISBN 2-87772-237-6. с. 221–222.
  65. Compare G. Quintela and V. Marco '"Celtic Elements in Northwestern Spain in Pre-Roman times" e-Keltoi: Journal of Interdisciplinary Celtic Studies, 2005, referring to "a toponym, clearly in the second part of the composite Medio-lanum (=Milan), meaning 'plain' or flat area.
  66. Le colonie romane. // Посетен на 2022-7-31.
  67. L'anfiteatro, su serenoeditore.com. URL посетен на 6 юни 2018.
  68. Le origini celtiche, i Romani e l'Impero (Dal 600 a.C al 397 d.C.). // Посетен на 2018-6-21.
  69. 101 tesori nascosti di Milano da vedere almeno una volta nella vita, di Gian Luca Margheriti. // Посетен на 2022-7-31.
  70. а б Le invasioni barbariche e il Medioevo. // Посетен на 2018-6-21.
  71. JB Bury, History of the Later Roman Empire, capitolo 19, Бел. 123: «As to the meagre evidence for the vicarius Italiae residing at Milan and the vicarius urbis Romae see Diehl, op. cit. p161. ». Ravegnani, I Bizantini in Italia, p. 62 « [...] probabilmente venne restaurato il vicariato che [...] aveva retto la diocesi italiana»
  72. Paolo Diacono, Libro II
  73. Milan: a history of greatness, from its origins to the twentieth century. // Portale per il Turismo del Comune di Milano. Посетен на 15 May 2017. (на английски)
  74. Il regime comunale (sec. XII - sec. XIII). // Посетен на 2022-9-29.
  75. а б Henry S. Lucas, The Renaissance and the Reformation p. 268.
  76. The History of Milan – Relazioni Internazionali – Università Cattolica del Sacro Cuore. // internationalrelations.unicatt.it. Посетен на 14 January 2010.
  77. John Lothrop Motley, The Rise of the Dutch Republic Vol.
  78. Lo stato di Milano nella dominazione spagnola. // Посетен на 2022-7-31.
  79. Cipolla, Carlo M. Fighting the Plague in Seventeenth Century Italy.
  80. Alberto Casadei, Marco Santagata Manuale di letteratura italiana medievale e moderna, Laterza, 2007.
  81. Graham J. Morris. Solferino. // Посетен на 9 June 2009.
  82. Parole d'autore: (onomaturgia). Firenze, Sansoni.
  83. Giovanna Rosa, Il mito della capitale morale: letteratura e pubblicistica a Milano fra Otto e Novecento, Milano, Edizioni di Comunità, 1982, ISBN non esistente.
  84. Rosanna Pavoni, Cesare Mozzarelli, Milano 1848-1898: ascesa e trasformazione della capitale morale, Venezia, Marsilio, 2000
  85. Energia a Milano. Milano, Aem.
  86. Storia dei trasporti italiani, vol1: dall'Omnibus alla metropolitana. Milano. с. 88.
  87. Gian Luca Lapini. La Centrale elettrica di via Santa Radegonda. // Посетен на 2022-7-29.
  88. Expo 1906. // Посетен на 2022-7-31.
  89. Caldara Emilio: il socialismo municipale. // Посетен на 2022-7-29.
  90. Milano, 1866-1936, medico. Fu estromesso dalla carica "per motivi di ordine pubblico" il 2 agosto 1922. Da Le vie di Milano, Hoepli, Milano, 2004
  91. Milano 14 febbraio 1916: il primo bombardamento nella storia della città. // Архивиран от оригинала на 2016-9-20.
  92. Roberto Roggero. Oneri e onori. Le verità militari e politiche della Guerra di Liberazione. // Посетен на 2022-7-31.
  93. La traversata di Milano. Milano, Mondadori. с. 75-76.
  94. Cooke, Philip. Italian resistance writing: an anthology. Manchester, Manchester University Press, 1997. ISBN 0-7190-5172-X. с. 20.
  95. 29 aprile 1945: piazzale Loreto. // Посетен на 2022-7-31.
  96. Ginsborg, Paul. A history of contemporary Italy: society and politics, 1943 – 1988. New York, Palgrave Macmillan, 2003. ISBN 1-4039-6153-0. с. 220.
  97. John Foot. Milan since the miracle: city, culture, and identity. New York, Berg, 2001. ISBN 1-85973-545-2. с. 119.
  98. Italian Stock Exchange – Main indicators 1975–2012. // Посетен на 16 October 2012.
  99. L'uomo che inventò la Milano da bere. // 1º aprile 2008.
  100. John Foot. Milan since the miracle: city, culture, and identity. New York, Berg, 2001. ISBN 1-85973-545-2. с. 119.
  101. Mieg, Harald A/, Overmann, Heike. Industrial heritage sites in transformation : clash of discourses. New York and London, Rutledge. ISBN 978-1-315-79799-1. с. 72.
  102. Ni, Pengfei. The global urban competitiveness report 2011. Cheltenham, Edward Elgar, 2012. ISBN 978-0-85793-421-5. с. 127.
  103. OECD, OECD Territorial Reviews: Milan, Italy. // Посетен на 2022-7-31.
  104. MIC. // Архивиран от оригинала на 2010-5-27.
  105. New Milan Exhibition System official website. // Посетен на 29 October 2012.
  106. Ni, Pengfei. The global urban competitiveness report 2011. Cheltenham, Edward Elgar, 2012. ISBN 978-0-85793-421-5. с. 127.
  107. P.J. Taylor. Leading World Cities: Empirical Evaluations of Urban Nodes in Multiple Networks. // Посетен на 2022-7-31.
  108. Premio europeo per le città accessibili. // Посетен на 2022-12-3.
  109. Chiara Gualdoni, Milano, Milano, Skira, 2009, с. 9.
  110. Chiara Gualdoni, Milano, Milano, Skira, 2009, с. 51.
  111. Tutti i segreti del Castello Sforzesco. // Архивиран от оригинала на 2011-7-22.
  112. Basilica di Sant'Ambrogio. // Посетен на 2018-6-21.
  113. Church and Dominican Convent of Santa Maria delle Grazie with "The Last Supper" by Leonardo da Vinci. // Посетен на 2022'7'31.
  114. Chiara Gualdoni, Milano, Milano, Skira, 2009, с. 100.
  115. «Suono alla Scala, ma vorrei vedere la Scala del calcio». //
  116. Basilica di Sant'Ambrogio. // Архивиран от оригинала на 2016-11-7.
  117. Fare storia dell'arte: studi offerti a Liana Castelfranchi. Editoriale Jaca Book. с. 234.
  118. Gita fuori porta a Milano: la Cappella Sistina lombarda. // Посетен на 2022-7-31.
  119. Vie e palazzi di Milano: Piazza Sant'Alessandro, oasi di pace nel centro di Milano. // Архивиран от оригинала на 2014-2-24.
  120. Marco Rossi, Disegno storico dell'arte lombarda, Milano, Vita e Pensiero, 2005, p. 147.
  121. Architettura del 400 a Milano. Milano, CittàStudi. с. 178-180.
  122. Basilica di Sant'Eustorgio, Cappella Portinari. // Архивиран от оригинала на 2012-10-28.
  123. Church and Dominican Convent of Santa Maria delle Grazie with "The Last Supper" by Leonardo da Vinci. // Посетен на 2022-7-31.
  124. Roberto Cassanelli, Lombardia Gotica, Milano, Jaca Book, 2002, p. 39.
  125. Giovanna Ginex e Ornella Selvafolta, Il Cimitero monumentale di Milano: guida storico-artistica, Silvana, 1996.
  126. Il Cinquecento. Milano, NodoLibri. ISBN 88-7185-082-3.
  127. Flavio Conti, Vincenzo Hybsch, Antonello Vincenti, I castelli della Lombardia, Milano, Regione Lombardia, Settore Cultura e Informazione, 1990, с. 80.
  128. Flavio Conti, Vincenzo Hybsch, Antonello Vincenti, I castelli della Lombardia, Milano, Regione Lombardia, Settore Cultura e Informazione, 1990, с. 74'76
  129. Le 10 vie di Milano più da Milano: storia e curiosità – FOTO: COM’ERANO – COME SONO OGGI. // 2010-10-6. Посетен на 222-7-31.
  130. Milano archeologica: i luoghi. // Посетен на 2022-7-31.
  131. L'anfieatro. // Посетен на 2022-7-31.
  132. Sotto Milano si nascondono i resti di una città romana. // Посетен на 2022-7-31.
  133. Parco Monte Stella. // Посетен на 2022-7-31.
  134. Parco Sud. // Архивиран от оригинала на 2010-10-24. Посетен на 2022-7-31.
  135. C'era una volta: le mura spagnole di Milano. // Посетен на 2022-7-31.
  136. Zona Porta Romana – Le mura spagnole. // Посетен на 2022-7-31.
  137. Sito ufficiale Idroscalo. // Архивиран от оригинала на 2010-12-8.
  138. Università degli Studi di Milano. // Посетен на 2022-7-31.
  139. Università degli Studi di Milano-Bicocca,. // Посетен на 2022-7-31.
  140. Politecnico di Milano. // Посетен на 2022-7-31.
  141. Università Cattolica del Sacro Cuore. // Посетен на 2022-7-31.
  142. Università commerciale Luigi Boccon. // Посетен на 2022-7-31.
  143. Libera Università di Lingue e Comunicazione IULM. // Посетен на 2022-7-31.
  144. Istituto Europeo di Design. // Посетен на 2022-7-31.
  145. Accademia delle Belle Arti di Brera. // Посетен на 2022-7-31.
  146. NABA - Nuova Accademia di Belle Arti. // Посетен на 2022-7-31.
  147. Accademia di belle arti europea dei media. // Посетен на 2922-7-31.
  148. Conservatorio di Musica «Giuseppe Verdi». // Посетен на 2022-7-31.
  149. Il Pontificio Istituto Ambrosiano di Musica Sacra. // Посетен на 2022-7-31.
  150. Università Vita-Salute San Raffaele. // Посетен на 2022-7-31.
  151. European School of Economics. // Посетен на 2022-7-21.
  152. Domus Academy. // Посетен на 2022-7-31.
  153. Facoltà teologica dell'Italia settentrionale. // Посетен на 2022-7-31.
  154. SAE International College - School of Audio Engineering. // Посетен на 2022-7-31.
  155. Istituto di Alti Studi SSML Carlo Bo. // Посетен на 2022-7-31.
  156. Humanitas University. // Посетен на 2022-7-31.
  157. Pinacoteca di Brera. // Посетен на 2022-7-31.
  158. Pinacoteca Ambrosiana. // Посетен на 2022-7-31.
  159. Palazzo Reale di Milano. // Посетен на 2022-7-31.
  160. Museo Poldi Pezzoli. // Посетен на 2022-7-31.
  161. Museo Bagatti Valsecchi. // Посетен на 2022-7-31.
  162. Museo del Duomo. // Посетен на 2022-7-31.
  163. ADI Design Museum. // Посетен на 2022-7-31.
  164. Casa Museo Boschi Di Stefano. // Посетен на 2022-7-31.
  165. Galleria d'Arte Moderna (GAM). // Посетен на 2022-7-31.
  166. Gallerie di Piazza Scala. // Посетен на 2022-7-31.
  167. https://www.villaclerici.it/galleria-darte-sacra-dei-contemporanei/.+GASC – Galleria d’Arte Sacra dei Contemporanei. // Посетен на 2022-7-31.
  168. I Tesori della Ca' Granda. // Посетен на 2022-7-31.
  169. Museo del Cenacolo Vinciano. // Посетен на 2022-7-31.
  170. Museo del Novecento. // Посетен на 202-7-21.
  171. Museo della Basilica di Sant’Ambrogio. // Посетен на 2022-7-31.
  172. Museo della Basilica di Sant’Eustorgio. // Посетен на 2022-7-21.
  173. [museodiocesano.i  Museo Diocesano]. // Посетен на 2022-7-31.
  174. Museo San Fedele. // Посетен на 2022-7-31.
  175. Padiglione di Arte Contemporanea. // Посетен на 2022-7-31.
  176. Società per le Belle Arti ed Esposizione Permanente. // Посетен на 2022-7-31.
  177. Triennale Design Museum. // Посетен на 2022-7-31.
  178. Villa Necchi Campiglio. // Посетен на 2022-7-31.
  179. Castello Sforzesco. // Посетен на 2022-7-31.
  180. Acquario civico di Milano. // Посетен на 2022-7-31.
  181. Civico planetario “Ulrico Hoepli”. // Посетен на 2022-7-31.
  182. Museo civico di storia naturale. // Посетен на 2022-7-31.
  183. Museo nazionale della scienza e della tecnologia "Leonardo da Vinci". // Посетен на 2022-7-31.
  184. Museo teatrale alla Scala. // Посетен на 2022-7-31.
  185. Civico museo archeologico di Milano. // Посетен на 2022-7-31.
  186. Antiquarium di Milano. // Посетен на 2022-7-21.
  187. Museo del Risorgimento di Milano. // Посетен на 2022-7-31.
  188. La Vigna di Leonardo. // Посетен на 2022-7-31.
  189. Memoriale della Shoah. // Посетен на 2022-7-31.
  190. Museo Mangini Bonomi. // Посетен на 2022-7-31.
  191. Museo Martinitt e Stelline. // Посетен на 2022-7-31.
  192. Museo storico dei Vigili del fuoco di Milano. // Посетен на 2022-7-31.
  193. Casa Manzoni. // Посетен на 2022-7-31.
  194. Palazzo Morando - Costume Moda Immagine. // Посетен на 2022-7-31.
  195. Museo Delle Culture (Mudec). // Посетен на 2022-7-31.
  196. Museo Popoli e Culture. // Посетен на 2022-7-31.
  197. Armani Silos. // Посетен на 2022-7-31.
  198. Fondazione Prada. // Посетен на 2022-7-31.
  199. Centrale dell'Acqua di Milano. // Посетен на 2022-8-1.
  200. MIC - Museo Interattivo del Cinema. // Посетен на 2022-8-1.
  201. Museo Collezione Branca. // Посетен на 2022-8-1.
  202. Museo d'arte e scienza. // Посетен на 2022-8-1.
  203. Museo del Profumo. // Посетен на 2022-8-1.
  204. Museo della Macchina da scrivere. // Посетен на 2022-8-1.
  205. Museo Louis Braille. // Посетен на 2022-8-1.
  206. Pirelli HangarBicocca. // Посетен на 2022-8-1.
  207. Studio Museo Achille Castiglioni. // Посетен на 2022-8-1.
  208. Studio Museo E. Treccani. // Посетен на 2022-8-1.
  209. Studio Museo Franco Albini. // Посетен на 2022-8-1.
  210. Studio Museo Francesco Messina. // Посетен на 2022-8-1.
  211. Studio Museo Vico Magistretti. // Посетен на 2022-8-1.
  212. San Siro Museum. // Посетен на 2022-8-1.
  213. Museo Mondo Milan. // Посетен на 2022-8-1.
  214. WOW Spazio Fumetto. // Посетен на 2022-8-1.

Обяснителни бележкиРедактиране

  1. Завоеванието е през 43 г. сл.н.е. и е дело та император Клавдий.
  2. Chronica.: «Hoc anno Narses ex praeposito et patricio post tantos prostratos tyrannos, [...] Mediolanum vel reliquas civitates, quas Goti destruxerant, laudabiliter reparatas, de ipsa Italia a supra scripto Augusto remotus est.» („В тази година Нарсес бивш proposito и патриций, след като победи много тирани [...] и възстанови похвално Милано и останалите градове, които готите бяха разрушили, бе свален от управлението на Италия от гореспоменатия Август Юстиниан II.“)
  3. Франческо I Сфорца се жени през 1441 г. за Бианка Мария Висконти – извънбрачна дъщеря на Филипо Мария Висконти.
  4. Негов предшественик – Луи Орлеански се жени през 1389 г. за Валентина Висконти – дъщеря на първия херцог на Милано Джан Галеацо Висконти.
  5. Той поема длъжността през 1556 г., след като се заклева във вярност към чичо си Фридрих Красивия – император след абдикацията на Карл V.
  6. Става въпрос за Nuove Costituzioni, върху които са сложили ръка Лудовико Мавъра и Франческо II Сфорца.
  7. По-специално препратките към "морал" са особено обект на ирония след някои скандали, като този с Duomo Connection или този с Чисти ръце. Вж. напр. Colaprico. Още в края на 19 век епитетът е оспорван, например в Barilli.
  8. Електроцентрала е открита в Лондон година по-рано, за да освети виадукта Холборн, но тя няма дистрибуторска мрежа.
  9. Закупена в Париж от инж. Джузепе Коломбо на Индустриалното изложение, където е донесена от Томас Едисън с демонстративна цел, докато той строи оперативна такава в Ню Йорк.
  10. Става Национална фашистка патия в Рим през ноември 1921 г. на конгреса, който определя сливането с Италианската националсоциалистическа партия.
  11. След като тази фаза приключва, „желаната връзка между етика и развитие остава незавършена и се създава в отвореното се политическо-културнот пространство „тактическа" система за оцеляване според Mario Abis, Milano nella competizione internazionale, Rivista italiana di comunicazione pubblica, Fascicolo 36, 2008, p. 123 (Milano: Franco Angeli, 2008). Там се твърди и, че Милано е застарял, затворник на своя стереотип за ефективен и динамичен град. Последната голяма възможност е именно породена от историческия контекст на Чисти ръце: в Милано би могло да се конкретизира идеята, че Италия би тръгнала отново чрез това дело на „прочистване“. „Милано за пиене“ минава през рещително изпитание, което би довело до възход на формата на модерни политики, но и този пасаж е безуспешен".
  12. В много исторически епохи седалището на политическата власт е бил Замъкът на Сфорците, защитаван от мощни кули и силно отделен от града.
  13. Засяга още общините Бресо, Кузано Маланино, Кормано, Чинизело Балсамо и Сесто Сан Джовани.

Външни препраткиРедактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Milan“ и страницата „Milano“ в Уикипедия на английски и италиански език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.